ЛЪВЪТ СПИ МЕЖДУ ТЕМЕНУЖКИТЕ

Атанас Славов

web

дълбоко в себе си, ние сме едно:
бебешки дупенца, проветрени на слънцето,
в златните пясъци на созополските плажове

1.

Днес салонната управителка на „Виенското кафене” мълчаливо се върти наоколо. Още от „Сладоледения Салон” я знам: дребна, със съвършено тяло, стегната, изискано соанирана. Винаги сияе, винаги в добро настроение.

Като ще си тръгвам, се оказа недалеч от мен. Усмихна се, но насила. Очите й плуват без фокус, гледат навън през огромните прозорци.

Бях станал да се обличам и отвътре ми пръкна: „Що не й казах закачка, да не е тъжничка, защото всичко ще се оправи”!

И й казах.

- Не съм тъжна - каза. - Гледам навън.

Беше киша. Ту валеше, ту спираше; паркираните пред салона коли - мокри и тъпо празни, листата на дърветата - изпопадали.

- Обичам - каза с поглед навън, - да падне сняг. Да стане тихо и спокойно!

И замълча.

И ми просветна любимото ми детско стихотворение:

Що виждам тази сутрин,
нощеска сняг валяло.
Където да погледнеш
все бяло, бяло, бяло.
На двора седи врана,
замислено мълчи,
уплашено врабченце
цвърчи, цвърчи, цвърчи.

Толкова просто. И тъй космически грандиозно.

Снегът пада от небето. От извънчовешкото. И покривката му попива всеки градски шум, всеки уличен звук. И дреболиите в двора на училището - зарязани метли, тухли, клечки, спихнати футболни топки - скрити под бялата небесна пелена. И дърветата голи и спят. И няма вятър. И птиците - стреснати от пълния природен покой, попил човешката врява, и суета, и хаос, и опорочаване на всичко божествено. Голямата черна врана, вдървена от завърналата се всемирна хармония. И тъпите врабчета цвъркат, цвъркат, шушнат, шумолят - както винаги всъщност, но досега заглушени от буботенето и трясъка на ежедневието ни.

И ето че и аз чакам уплашен като нея. Да се стопи културният боклук, който се стоварва върху нас, да изплуваме от мъчителния социален хаос, и да дойде пак - макар за миг - небесният ред!

2.

Жоро ми помогна да си напазаря в „Билата”.

Взимам една опакована пушена съомга и той казва доброжелателно:

- Аха! Никулден!

Според него щом купувам риба днес, значи е за празника на св. Никола. Гръцкия православен светия, защитник на моряците и риболова.

Аман!

За тези хора си има точно време кога какво да се яде, кога да се варят курбани, кога да се пече чеверме. Да сме заедно, ако ще да сме пръснати. Да се радват светиите, че са приютени в нашата православна традиция. Да се чувстват добре, че ги тачим. През останалото време може да се кара на сух хляб и подлютена вода, да може да се преглътне, и да се сърба да не умреш от глад.

Дрън-дрън!

Купувам пушена съомга, защото съм свикнал с нея от нюйоркските брънчове - неделите, късни, разпасани закуски с пърпорене в махленското кафене, с четене на дебелите по сто страници празнични вестници... Обичай на нюйоркските евреи. Поръчваш бейгълче, цепиш го на две, мажеш половинката с кремаво сирене, слагаш на намазаното кейпърси, лъопваш отгоре пушеното филе на съомгата, затваряш божественото сандвиче и сърбаш кафенце, млещиш и си приказваш. Абе... Ред, не ред, икони, не икони. Ред, какво да правим, заедно с нюйоркските евреи неделя сутрин. Всички емигранти заедно! С общите си обичаи от старата ни Източна Европа, дето гевреци, та гевреци. Емигранти връз емигранти. Неделя след неделя. Заедно през времето и пространството! Ний си! Даже и на пушената съомга в кафенетата по Трето авеню не й викаме съомга, а „локс”! От идишкия диалект на германските евреи („локс”, между другото, за пръв път влиза в американския речник през 1941 г.).

А одеските евреи, тя пък съомга откъде е дошла в черноморските им кафенета, ако не от нюйоркските и бостънските рибари през Атлантическия океан!

Мили, Боже! Пак закона на акордеона!

Както и да се делим, както и да мразим някой да ни сграбчва, или да ни отблъсква, защото не сме като Негово Съвършенство Путъо Путанкин, дълбоко в себе си ние сме едно: Бебешки дупенца, проветрени на слънцето, в златните пясъци на созополските плажове.

3.

Бучето все казваше: „Лъвът спи между теменужките”.

Къде е номерът?

Теменужките са ароматни, по градински кротки, сладурски. И е адски тихо наоколо. Спокойно. Така е и около лъва. И той спи с открехнато око. И то е оранжево! И това е зашеметяващата опозиция на цветовете в колоритното разпределение. Лилаво - жълто. Патладжанено - портокалено! Опозиция на биещите се цветове, дето носи пълен покой. И това е темата: Покоят на опозицията. Обратното на наопаки, както казваха софийските хулигани!

Прозява се лъвът (нали се сещаш „Метро - Голдуин - Майер”) и антилопите подскачат, сякаш ги е ударило високо напрежение. Стои той на върха на скалата и гледа как слънцето се спуска към безкрая. И се протяга и тръгва към вечерния водопой. Изревава да се досъбуди и всички побягват. Най-старата антилопа изостава - схрусква я. Най-старата. Да не се хаби природната абунданца. Яде, колкото му се яде всъщност. Не крие трупа, не го заравя, да има и за после. Като гаджосите лъвът е мангал. Оставя след себе си на калабалъка, на съмахленците да хапнат. Бавно отива пак да подремне. Хиените се спускат и ръфат, и джафкат, и доизгризват кокалите.

Какво прикривате жалката си неадекватност в структурите на средновековна Ватикана, на западопоклонничеството, на националсоциализма, на комунизма!

Неустоими мравки, действащи в хор около огризките на лъвската вечеря!

Помислете! Не се бойте, погледнете в себе си! Не виждате ли, че във всеки от нас се крие лъв, който дреме между теменужките?!

Защо го потискате, криете, мачкате, да не го видите, да не го видят другите, защо да сте хиените с осигуреното от прозявката на Метро - Голдуин - Майер спокойствие. Защо ви се свиди лешоядната ви гепаджийска народопсихология?

Изревете, да си прочистите трахеята, и лягайте да подремнете!

4.

Доде и старост, ах! Доде и старост!

Ах, каква наслада и какъв чист въздух е старостта!

Отиваш по чорапи в НДК-то на концерта по случай последната сватба на оня Бийтълс - Лорда, че е по-рехаво за пръстите, и те закарват в психиатрията да те изпитат дали си луд, че си по чорапи, ама ти им казваш, че не е защото си луд, а защото е по-рехаво за пръстите, и ха сега!, какво да кажат де, щото е вярно! И мълчат и се чудят, и ти дискретно и тихичко пръцваш под масата и се изкашляш уж да не се чуе, и те кво да правят сега? Държиш се дискретно, кво да правят! Покашляш се учтиво и почтително.

Ах, каква божествена наслада е старостта!

Стига да не я криеш, а любезно, и учтиво, и с искрена обич да ги успокоиш, че кво като си малко бамбашка!

... Сетихте ли се? Точно така го дава Джавахарлал Неру! Опс! Махатма Ганди, де!

© Атанас Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2012, № 2 (147)

Други публикации:
Атанас Славов. Слънцето. Сливен: ИК “Жажда”, 2010.