ВАПЦАРОВАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЧОВЕКА

Валентин Виденов

web

Глупако, нима ако не искам да отглеждам дребни ябълки,
означава, че съм осъден да отглеждам едри?
Ст. Лем, “Доктор Диагор”

...не се казва, човекът е повече човек сега, отколкото преди,
нито пък се говори така за други неща, когато се говори за тях като за същности.
Ил. Панчовски, ARIΣTOTEΛOUΣ KATHGORIAI, 5 [2000]

Епохата, в която твори Вапцаров, се характеризира с обществени противоречия и идейна поляризация. Съществуват различни, често противоположни мнения по ред мирогледни въпроси и понятия и те, станали предмет на спор, губят установеността си и започват да се нуждаят от преосмисляне. Заедно с това върху политическия и културен живот оказва влияние една идеология, твърдяща, че обяснява всичко от позиции, изпъкващи сред останалите с особените си претенции за правилност, и поставила си амбициозната задача да обсеби и моделира със своя аршин сферите на човешката деятелност и познание, започвайки с етиката, естетиката и генетиката и завършвайки с изобразителното изкуство и литературата. Началният етап от нейното развитие у нас, кулминирал в революционния устрем и необуздания патос, изключващи вникването в значението на думите, чийто певец е Смирненски, е завършил и новите условия налагат внимателно вглеждане в душевността на индивида и опит да се сроди тя с Идеята.

Такива са факторите, определящи появата на цялостна концепция за човека, плод на упорито и целенасочено търсене, в поезията на Вапцаров. Концепция, дълбоко свързана със заблудата, и то не като обобщаваща оценка за съдържанието й, а като негова основа. Не толкова и не само заблуда за човешката същност, колкото образ на човека в състояние на заблуда - образ, изключително показателен с правдивостта си.

Но наред със съдържанието на този образ, изследването на Вапцаровата концепция за човека ни изправя и пред не по-малко важния проблем за механизма, по който той е изграден; за начина на присъствие на човека във Вапцаровите стихове. Ще разгледаме първо него, още повече че въпросът “кой е човекът” лесно би ни отвел през “кой е човек” (и кой не) към “какъв е човекът” (в представата на поета), изясняването на което е главната цел на настоящото.

Едва ли е нужно продължително дирене, за да се види, че единственият човешки образ в доста от песните за човека е този на лирическия “аз”. Най-явно е това във “Вяра” - програмното произведение за цялата стихосбирка. Така субектът на лирическия изказ се превръща в обект за собственото си слово; в обобщение за човешкото, обемащо всички негови проявления (“Двубой”). Затова е и толкова трудно да бъде разграничен от образа на хората въобще, при все че последният е противоречив, полифоничен; колебае се между упрека към “вие” и възхищението пред “те” (“Романтика”).

За да се осъществи преходът от “аз”-човека към “ние”-формата “ще изградим” обаче, е необходим лирическият “ти”, чийто образ допълва изследваната поетическа концепция. Защото у Вапцаров именно аз + ти = ние (“Писмо”). Вместо “ти” имаме “той” едва при смъртта на другия. В “Спомен” връзката между двата образа не е прекъсната въпреки това и “той” продължава да се възприема като “ти”-компонент на общото “у нас”; като близък “другар”, но в плоскостта на миналото. В “Песен за човека” също става дума за вече мъртъв “той”, но тук непосредствеността на неговата връзка с “аз”-а е нарушена от присъствието на един налагащ се алтернативен лирически “ти” - читателят. Читателят, към когото са насочени внушенията на Вапцаров, върху когото той иска да прехвърли своята концепция за човека, като по този начин я превърне в реалност, и чийто образ е твърде важна част от самата нея.

По-различен, неназован, условно-обобщаващ “ти” имаме в “Завод”, където той служи за фон, върху който се открояват “аз”-ът и “другите”, за да се слеят в крайна сметка в образа на “човека”. Пак в “Завод” намираме изведена формулата, по която се различава този човек:

(...) едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.

Именно готовността на “аз”-а да се прелее без остатък в “ние”, да стане тъждествен с другите, е индикаторът за човешката му същност. Затова макар и де факто да е човек, дамата от “Песен...” с изявлението си “Аз мразя човека.” излиза извън Вапцаровата концепция - за човека въобще или най-малкото за човека от “новото време”. За новия човек, призван да изгради нов, различен свят на мястото на старата “плесен”.

Така от формалната страна на разглеждания въпрос, от множеството местоимения, изплува първата съдържателна черта на Вапцаровия човек. Интересно е обаче, че въпреки властната линия на “Какво тук значи някаква си личност!” в поезията, която визираме, присъствието на индивидуалния порив и позиция е натоварено с голяма художествена стойност. Без него тя става неубедителна, бледа; насочвайки вниманието си само към “другите”, губи силата си (“Пролет в завода”).

Все пак, както вече споменахме, най-същественото у този необходим и търсен индивид е, че той не осъзнава себе си като такъв: злосторният “субект” става “човек” едва след като е преминал през школата на колектива, след като е “попаднал на хора”. Това е и смисълът на присъствието му: да покаже процеса на приобщаване на отделния душевен свят към съзнанието, че

[и]мам ли аз -
то значи да има за теб,
имаш ли ти -
то значи да има безброя.

Ала същевременно самият образ на масите у Вапцаров носи белезите на “един човек” (испанското “Писмо”). Защото интересът на поета е прикован към човека - към човека, способен на нравствено прераждане, така както и “милионите възкръсват”, и именно поради това достоен за песни, горд строител на бъдещето.

Представата за единение на личността с милионите, превръщащо я в прашинка (но прашинка, изграждаща голямата, надхвърляща преградата на “ковчежните дъски”, на смъртта, личност), основа на комунистическата идеология и на Вапцаровата концепция за човека, се налага от определени, по-скоро инстинктивно усетени, отколкото осъзнати, съображения за достоверност и убедителност. Ще се домогнем до тях с помощта на две художествени произведения, намиращи се на голямо жанрово и пространствено-културно разстояние от творчеството на Вапцаров, но изследващи като него човешката същност. Става дума за “Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд” на Р. Л. Стивънсън и “Магьосникът от Землемория” на Урсула ле Гуин. В първото чрез участта на героите - или по-право героя - се разкрива стремежът към пречистване на човека, копнежът по хармонични връзки между хората, от който и Вапцаров е изкушен. Ала по пътя на раздвояването той претърпява фиаско, защото злата половина не може просто да изчезне. До раждане на нещо ново води обратният път - пътят на сливането - и авторката на второто произведение добре разбира това. Нейният герой след много лутания става човек като героя на Вапцаров от “Песен...”. Но не за целите на “подобряването” си. Ето един твърде показателен откъс от книгата й:

"Гед не беше нито загубил, нито спечелил, а (...) беше извоювал целостта си. Беше станал човек, който, осъзнал цялата си истинска същност, не може да бъде използуван или завладяван от друга сила освен от самия себе си и така живее заради самия живот и не може да служи на разрухата, болката, омразата или мрака."

Вапцаровият нов човек е положителен; творец на отношения, попадащи изцяло в сферата на утвърждението, противопоставена на “днешната” действителност. Той не “живее заради самия живот”, а се бори с него, убягва му “чрез надежда”, отказвайки да осъзнае, че “неговата абсурдност” не изисква непременно това - извод, който Камю прави в знаменитото си есе “Митът за Сизиф”. Неможейки да постигне вътрешна цялост, бягайки от нея дори, той се слива с множеството на другите - осакатени като него, - за да служи заедно с тях “на разрухата, болката, омразата [и] мрака”. При това, разбира се, не вижда нещата по този начин. Няма и как да ги види, защото думите на ле Гуин представят размислите на осъзнатия човек, а той не е такъв; намира се в състояние на заблуда.

Наистина какво собствено бележи “ставането” на човека у Вапцаров, осъществяващо се чрез сливане с околните? Преди всичко промяна на светоусещането. Промяна - за него самия и за автора, чиито духовни процеси в този аспект се покриват с неговите. Иначе лъжепромяна. “Празните копнежи”, изстиналата романтика, дребните и неясни мечти, “идилиите” се заменят... от какво? От една голяма надежда, както чух един коментатор на Вапцаровата поезия и на концепцията за човека, която тя съдържа, да казва. От “увереността”, че

Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може...

и че

Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден...

С други думи Вапцаров осъжда човека да отглежда едри илюзии. Които са и по-злокачествени. Нелепо и смешно изглежда съседството на

(...) колко мразя
празните
химери...

със

За мен е ясно, както че ще съмне (...)

в стихотворението му “Писмо”. И тъжно. Не защото ледовете се оказаха по-твърди от главите. А поради яростното, упорито, презрително и сляпо отхвърляне на простата житейска мъдрост на “Така било е и ще бъде...”, която е намерила вече известно потвърждение - на много по-високо ниво - в модерната философска мисъл и тепърва ще намира по-точно и вярно: потвърждение, съвсем неводещо до “мрачна безнадеждност”.

И страшно. Заради “злобата в сърцето” - злобата към света, прикриваща се зад маската на “ярко слънце” и “топла вера”; злобата, съществуваща и днес. И не само в душите на отчаяните привърженици на поета-комунист. Те намаляват. По-опасни са другите: ония, които се опитват да изкарат Вапцаров невинно ангелче, очернено от тези лоши чичковци критиците. Дано не успеят! Дано се провалят в желанието си да посадят нови - или добре забравени стари - заблуди на мястото на компрометиралите се. В противен случай рискуваме да си останем за неопределен срок на ябълки.

1991

© Валентин Виденов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2008, № 4 (101)

Други публикации:
Родна реч, 2004, бр. 1 (вариант).