ТОЛКИН И НЕГОВИЯТ ПРЕВОД ПО АНАЛОГИИ

Владимир Сунгарски

web

В увода си към второто англоезично издание на "Властелинът на Пръстените"от 1966 година Толкин пише: "Желаех да направя това [да напиша книгата] за мое собствено удоволствие и имах малка надежда, че други хора биха се заинтересували от това произведение особено защото първоначалното вдъхновение беше лингвистично; творбата бе започната с цел да достави необходимата историческа основа на елфическите езици" (Толкин 2002: XV)¹. Или иначе казано - Толкин пише за собствено удоволствие, той просто продължава една дълга история, точеща се хилядолетия наред през три дълги епохи. Всичко започнало някъде в окопите по време на Първата световна война като игра - той си измислил елфическите езици и започнал да ги изпълва със смисъл, създавайки легенди, вдъхновени на практика от огромно количество средновековни романи, саги и митове. "Властелинът на Пръстените" е завършекът на този грандиозен замисъл. Всъщност този роман е просто "необходимата историческа основа", своеобразен речник на елфическите езици - синдарински и куенийски. От друга страна, още в пролога става ясно, че Толкин представя романа си като превод от Западняшки език, на който е написан оригиналът - Червената книга. Червената книга била препис на текст, написан от Фродо Бегинс². Така, влизайки в играта на автора, забелязваме, че "Властелинът на Пръстените" е едновременно превод и речник.

За съжаление в първите две издания на този роман на български език липсват приложенията (или по-точно е публикувана само една шеста от шестте приложения) и аз ги прочетох за първи път на английски език³. И когато стигнах до приложение Е, последното, в което се разясняват характеристиките на езиците в Средната земя, изпаднах в шок заради написаното в главата "За превода" - това преобърна цялата ми представа за книгата. Главата започва така: "В представянето на съдържанието на Червената книга като история, която ще четат днешните хора, цялата лингвистична постановка е преведена, доколкото е възможно, на езика на нашето време. В оригиналната си форма са оставени само езиците, чужди на Общия (елфическите)..." (Толкин 2001: 208). По-нататък Толкин заявява, че е "превел" немалка част от имената на хобитите, защото в оригиналната им форма те биха били неразбираеми. Той ги превежда с някакъв подходящ аналог на английски, като един от примерите е, че истинското име на Мериадок било Калимак и са го наричали "Кали", което на хобитското наречие означава "весел". И така, Толкин, вече избрал за хобитите от Фуковия род аналогичен превод с келтски по дух имена (Толкин 2001: 215), превежда Калимак с Мериадок, за да получи съкратената форма на името му, Мери (Merry на английски), което означава "весел". Странен подход, особено като знаем, че имена не се превеждат (все едно да преведем Брижит Бардо като Бригита Катърова). Авторът обаче минава отвъд наречието на хобитите. В главата за истарите в "Недовършени предания" той пише: "Гандалф е просто заместване на истинското име в английското повествование, извършено по същия начин, както при имената на хобити и джуджета. Всъщност това е истинско норвежко име (среща се като име на едно от джуджетата във "Вьолуспа"), което използвах, понеже вероятно съдържа корена гандр - жезъл..." (Толкин 1996б: 272). На практика Толкин започва да превежда цели идеи, а не само думи. На страница 216 в приложенията той продължава: "Стигнал тъй далеч в опита си да осъвременя и направя близък езика на хобитите, се оказах замесен и в по-нататъшния процес. Хорските езици, които били свързани със Западняшкия, биха могли - стори ми се - да бъдат обърнати във форми, свързани с английския. Накарах съответно езика на Рохан да прилича на староанглийския..." (Толкин 2001: 216). А в "Недовършени предания", в главата за Кирион и Еорл, синът на Джон Роналд Руел, Кристофър Толкин, ни обръща внимание, че езиковите форми, използвани за предците на рохиримите, са готски, език по-стар от англосаксонския (Толкин 1996б: 175). На страница 217 в приложението Толкин нарича този тип превод "уподобяване" (assimilation в английския текст) (Толкин 2001: 217). Аз бих се осмелил да го нарека превод по аналогии или аналогичен превод. И се замислих, щом като Толкин използва в своя "превод от Червената книга" такава стратегия, че да представи непознатото и непознаваемото за нас с някаква повече или по-малко достъпна аналогия, дали той се е ограничил само в личните имена и евентуално имената на местностите. Ами ако всички тези аналогични образи, познати нам от Античността и Средновековието, са също "преведени"? Доколко далеч е стигнал Толкин в своя замисъл?

Веднага се замислих за очевидните аналогии: вълшебникът Гандалф е аналогичен на вълшебника Мерлин от цикъла легенди и романи за крал Артур и Рицарите на Кръглата маса⁴ - и двамата бдят над един бъдещ владетел на свято кралство и лесно разчитат скритите знаци, а пък и някак инстинктивно знаят какво ще се или би могло да се случи; остров Авалон от келтските митове за Другия свят, също свързан с Артур и неговото бъдещо триумфално завръщане, отговаря на острова Авалоне при Толкин⁵, където "бежанците" елфи и някои необикновени простосмъртни като Билбо и Фродо могат да намерят покой, тъй като въпросният остров принадлежи на безсмъртните земи отвъд западното море; митът за потъналата Атлантида и разказът за величието и падението на човешката цивилизация съответстват на историята на едаините от остров Нуменор - заради греховете и измяната на нуменорците боговете запращат острова на дъното на океана и оттогава елфите започнали да го наричат Аталанте, Низвергната земя. В последните две очевидни аналогии има дори една голяма аномалия - елфически имена като Аталанте и Авалоне в този си вид на свой ред изглеждат аналогично преведени⁶, а пък самият Толкин, както вече видяхме, заявява, че елфическите имена не подлежат на "превод". Дали? И колкото повече човек започва да търси и да чете, толкова повече аналогии започват да се появяват. Нека изброим още няколко.

Самият термин "Червената книга" е алюзия към келтските книги с легенди като Червената книга, Черната книга и пр.

Средновековният епос "Беоулф" определено е едно от вдъхновенията за "Билбо Бегинс или дотам и обратно", особено сходен е мотивът за дракона, който изпада в ярост, когато някакъв крадец му отмъква скъпоценна чаша. Или пак имаме аналогичен превод?

Героят от норвежката митология Тир слага ръката си в устата на чудовищния вълк Фенрир, докато останалите богове оковават звяра с верига. Фенрир, разбира се, отхапва ръката му. Толкиновият аналог е героят Берен, който размахва десницата си, стиснала скъпоценния камък силмарил пред ангбандския вълк Каркарот. Вълкът отхапва десницата на Берен - това е ключов момент от повествованието "Куента Силмарилион" (Толкин 1995: 230).

Вълшебният пръстен, който има свойството да прави своя притежател невидим, има множество аналогии в средновековните текстове - например в романа на Кретиен дьо Троа "Рицарят с лъва" протагонистът Ивен се спотайва в замъка на своята любима невидим заради вълшебен пръстен, даден му от прислужницата Люнет (Кретиен дьо Троа 1994). Впрочем в "Песен за нибелунгите" фигурира темата за невидимостта - по думите на Хаген героят Зигфрид е взел от победен враг джудже наметало-невидимка (Песен 2005: 28). Тук аналогът при Толкин са по-скоро лориенските елфически плащове, дадени на деветимата от Задругата на Пръстена от елфическата кралица Галадриел: "- Вълшебни ли са тия плащове? - обади се Пипин" (Толкин 1990: 356). Подобен плащ получава Хуор от Валара Улмо на морския бряг край Винямар (Толкин 1996а: 40).

Лумис (1949), търсейки митичния прототип на рицаря Гауейн (или Говен) в своите проучвания върху писмените и устните традиции за крал Артур, стига до извода, че въпросният прототип е Гури от "Мабиногион", на свой ред аналогичен с ирландския герой Кухулин, който според някои традиции е син на слънчевия бог Луг. Епитетът на този Гури е Gwallt-euryn, което се превежда от келтски като дългокос или като bright или fair - думи, превеждащи се най-вече и особено в този контекст като русокос. Соларният елемент дори в рицарския образ на Гауейн е запазен в някои рицарски романи след Кретиен (като започнем с първото продължение от анонимен автор на недовършения от самия Кретиен "Персевал или Разказ за Граала", който е сам по себе си цял роман (Първо продължение 1993), и стигнем чак до Томас Малори (1989), като този елемент се изявява в странния факт, че силата на Гауейн расте до пладне, а после започва да отслабва. Тук също се натъкваме, макар и на завоалиран аналог при Толкин, а именно Хадор Златокоси от "Силмарилион" и неговите синове Хурин и Хуор - там, когато се описват финалните сцени от Нирнает Арноедиад или Битката на неизброимите сълзи, Толкин пише: "Когато слънцето клоняло към залеза на шестия ден [от битката] Хуор рухнал с отровна стрела в окото..." (Толкин 1995: 249), а последен от всички е останал Хурин, който посича враговете с вик: "Пак ще настане ден!" (Толкин 1995: 250) и накрая е пленен жив. Явно и при тях попадаме на соларната митологема.

Понякога в тези аналогии се крият истински лингвистични "балони" (заблуждаваща читателя информация), какъвто се явява примерът с друедаините. Те се споменават като "Диви люде" или "Дивите горяни" във "Властелинът на Пръстените" (Толкин 1991: 405). Повече подробности за техните племена са дадени в "Недовършени предания" (Толкин 1996б: 247-258) в главата за друедаините. По принцип на елфическите езици думата атан, множествено число атани или адан, едаини, означава човек, но елфите дали това прозвище само на хората от Трите рода - тези, които се съюзяват с белериандските елфи във войната срещу Моргот през Първата епоха на света. Друедаините не принадлежат към Трите рода, но няколко техни племена придружават в Белерианд един от родовете - този на халадините. На практика терминът друадан, друедаини означава човек от племето Дру (с дублетна форма Друг). Един друаданец е описан по следния начин във "Властелинът на Пръстените": "...странен тантурест мъж... рядката му брада стърчеше на неравни фъндъци... беше късокрак, с дебели ръце и яко, набито туловище" (Толкин 1991: 405).В "Недовършени предания" те са описани както следва: "Те не изглеждали красиви - били тантурести, но много широкоплещести, с масивни бутове и къси дебели нозе" (Толкин 1996б: 247). В средновековния рицарски роман от тринайсети век La vengeance de Raguidel⁷ рицарят Друидаин (Druïdain) изглежда гърбав и нисък, а това все пак не е истинският му вид. Името му означавало "приятел на Идаин", жена, в която рицарят бил влюбен. Следвайки тази логика, можем да заобиколим балона на Толкин и да предположим, че друаданец означава приятел на едаините или на хората, което се вписва идеално в контекста. Разбира се, тук са възможни алюзии и към келтските жреци друиди, както дори и към съпругата на Толкин Едит (което би дало форма от типа Друедит, с която авторът би могъл да нарече сам себе си). Склонен съм към такъв вид тълкуване, защото съм се натъквал и на други подобни балони⁸.

Дотук видяхме аналогии на ниво мотив и сюжет, на ниво мит, на ниво лични имена, на ниво функция на персонаж (Гандалф и Мерлин), на ниво предмет. Има аналогии на ниво географска местност - Белерианд при Толкин и изпълнената с магии гора Броселианд, често срещана в разни келтски и бретонски приказки и легенди, че и в романи. Има и една любопитна аналогия на ниво заглавие, колкото и странно да звучи. В "Силмарилион" и особено в "Недовършени предания" се намира една от най-дългите и драматични истории - тази на Хурин от Дор-Ломин и на неговите деца - героят Турин и сестрите му Лалаит и Ниенор. Тази легенда е наречена от Толкин Нарн и Хин Хурин, което ще рече "Разказ за децата на Хурин". Оказва се, че съществуват келтски разкази, наречени "Съдбата на децата на Тюрин" и "Странстването на децата на Тюрин"⁹.

Когато четох "Песен за Ролан" за втори или трети път, бях поразен от името на меча на този старофренски герой - Дурендал и това веднага ме накара да си помисля за меча на Арагорн от "Властелинът на Пръстените", Андурил.Сравнявайки двете имена, ми се стори, че -ал и -ил се явяват нещо като наставки и че Толкин е разместил сричките, като от Дуренд е станало Андур (като имената Теодора и Доротея например). И оттук открих един механизъм, използван от Толкин нерядко, когато прави аналогии - нека го наречем обратна аналогия или аналогия с обратен знак. Типичен пример за това е наглед очевидната връзка Гандалф - Мерлин. Но Гандалф се оказва Маяр с истинско име Олорин, а самият Толкин казва, че Маярите са личности на "ангелско" ниво (Толкин 1996б: 266). В "История на кралете на Британия" на Галфрид Монмутски (1992), в главата "История и пророчества на Мерлин" изрично е казано, че Мерлин е син на демон, и по-точно на инкубус. В средновековното произведение "Мерлин в проза" на Робер дьо Борон (цит. по Мерлин 1980) също е казано, че Мерлин е син на дявол, който буквално тероризира едно семейство и насилва момичето, което ще стане майка на чародея и пророк. Изглежда дяволът надарява Мерлин със способността да вижда в миналото, а Бог, за да уравновеси влиянията, го дарил със способността да вижда в бъдещето. Но именно в тази огледална, от типа "Андурил - Дурендал", аналогия се крие и сходство на едно вторично равнище - отвъд противопоставянето ангел-дявол не трябва да забравяме, че Сатаната е паднал ангел; и какво по-хубаво от това определение за образи като Саруман и особено Саурон, и двамата от народа на Маярите?

Друга аналогия е свързана с топоса за драконовата кръв. В "Песен за нибелунгите" (Песен 2005: 28) Хаген казва за Зигфрид, че след като е убил дракон, се е изкъпал в кръвта му и че по този начин е станал неуязвим. В края на "Нарн и Хин Хурин" Турин, син Хуринов, отива до тялото на смъртно ранения от него дракон Глаурунг, Златния червей на Моргот, и измъква меча си от драконовия търбух. Драконовата кръв тук има обратен ефект - тя изгаря ръката на Турин, а и явно съдържа отрова. Отвъд тази разлика обаче и в двете произведения драконовата кръв се оказва символ на ярост, болка и погибел. И Зигфрид, и Турин загиват - първият, защото неговата, хмм, така да се каже, Ахилесова пета се намира между плешките, където не е успял да се намаже с кръв, и Хаген го промушва именно там; вторият, защото в смъртния си час Глаурунг прекратява магията, хвърлена върху децата на Хурин, Турин и сестра му Ниенор (двамата са се оженили, защото не се разпознават един друг), булото пред очите им е вдигнато, те ооъзнават чудовищните последствия от делата си и се самоубиват един след друг.

Една друга и пак може би привидна обратна аналогия се крие в рицарските образи при Толкин - благородните елфи, човешките герои от кралската линия на едаините и най-типичния рицарски образ, Арагорн. Обратната аналогия са рицарите на Кръглата маса. Любим номер на Артуровите рицари е да крият своята самоличност - Кей се представя за Гауейн, Гауейн - за Кей. В романите на Кретиен всеки рицар извършва някакъв грях, грешка и след това тръгва на нещо като изкупително пътешествие, за да поправи стореното. Същото това пътешествие обаче има и мистичен, посветителски¹⁰ характер. Така например Персевал въобще не знае името си. И изведнъж се сеща за него, сякаш го е забравил, едва след като е посветен за рицар, извършил е грях и разбира, че трябва да тръгне по пътя на изкуплението. Ивен изменя на думата, която е дал на съпругата си. Когато си дава сметка за стореното, полудява, а когато осъзнава идеята за изкуплението, отново се очовечава и започва да се представя под името Рицаря с Лъва. И така нататък. При образа на Арагорн такива, да ги наречем параноични, елементи липсват. Обратна аналогия на пръв поглед. Всъщност Арагорн има няколко отделни самоличности, които, за разлика от тези на Артуровите рицари, са винаги в хармония - Бързоход, вожд на Скиталците от Пущинака; Торонгил - воинът наемник в армиите на Рохан и Гондор; Арагорн - ловец и герой; Елесар - крал, който ще спаси цивилизацията на едаините и ще възстанови прекъснатото кралско родословие. Има обаче една много важна обща черта между Артуровите рицари и Арагорн - характерът им на Спасители и в известен смисъл на лечители, отблъскващи смъртта. Рицарите преминават и дори унищожават границите с Другия свят, освобождават пленници, похитени кралици и откраднати девойки, а Арагорн ще спаси своята страна и Западния свят от Злото (посредством изкупление - отказ да вземе за себе си Единствения пръстен, поправяйки грешката на своя прародител Исилдур) - "ръцете на краля са ръце на целител" (Толкин 1991: 434).

Друга обратна аналогия представлява мотивът за счупения меч. Още от творението на Кретиен в замъка на Краля рибар, където се намира и Граалът, прислужници носят копие, от чието острие падат капки кръв. Често има и счупен меч, нанесъл Печален удар по краля или някой роднина. В резултат - всеобща тъга, хром крал, кралството е във видим упадък. Всички чакат някой от Артуровите рицари да се сети да мине, да зададе ритуални въпроси и да оправи бъркотията. Рицарят обаче не може да е който и да е - той трябва да е безупречен, идеален, съвършен, неопетнен, преминал през изкуплението. В пета глава на първото продължение на "Персевал или разказ за Граала" (Първо продължение 1993), след провала на самия Персевал, в замъка на Граала се озовава Говен (Гауейн) - той попада на счупен меч, едното от парчетата го държи кралят, а другото е в ковчег. Говен се опитва да съедини парчетата, но не успява, от което става ясно, че "той не е Човекът", както буквално пише в книгата. При Толкин счупеният меч е Нарсил, оръжието на краля на нуменорците в изгнание Елендил. Мечът се чупи, когато сам Саурон убива Елендил и елфическия крал Гил-Галад Ерейнион, въоръжен с копието Аиглос. С парчетата от Нарсил обаче синът на Елендил, Исилдур, нанася почти Гибелен удар на Саурон, който е низвергнат. Ето я обратната аналогия - тук счупването на меча е свързано с избавление. И тук отвъд обратната аналогия се крие нова прилика - в крайна сметка Исилдур извършва грях, поддава се на Злото и вместо да унищожи Единствения пръстен, го взима за себе си - така победата от пълна става частична, а на Мъдрите е ясно, че Саурон ще се завърне. Трийсет века по-късно Арагорн достига крайния етап на родовото изкупление и мечът Нарсил е изкован отново, а Арагорн го прекръства на Андурил. Той е Човекът! Чрез делата му Фродо Бегинс се добира до Съдбовния връх и с не съвсем доброволната помощ на Ам-гъл унищожава Пръстена.

Пълната обратна аналогия касае митичните и мистични предмети, съдържащи в себе си неописуема мощ - Граала и Единствения пръстен. Граалът е самата същност на Доброто и съдържа цялата мощ на Исус - всички рицари на Кръглата маса се впускат да го търсят, защото залогът, но и славата са големи. Само най-съвършеният и чист рицар ще се окаже достоен за Граала - в по-ранните рицарски романи това са Говен и Персевал, който има роднинска връзка с пазителите му, а в по-късните протагонисти вече стават Ланселот и накрая Галахад. Пръстенът е самата същност на Злото и съдържа цялата мощ на Саурон - всички непокварени мъдреци, воини и хобити се впускат в пътешествие, за да го унищожат, защото залогът е голям, а славата - мъглява. Но и тук има едно далечно сходство - Търсещият Граала и Отърваващият се от Пръстена на практика се саможертват.

И каква по-голяма аналогия с обратен знак от образите на рицарите, търсещи Граала - Персевал и особено Говен, Ланселот и Галахад, все величествени, благородни рицари, и бедният, донякъде наивен в началото Фродо, у когото няма нищо рицарско (например той очевидно не обича бойните доспехи и по същество е отявлен пацифист¹¹), а на всичкото отгоре е и полуръст? И все пак и Фродо, и рицарите предприемат пътешествие, което се явява и мистично посвещаване, чрез което те постепенно започват да разбират скрития смисъл, скритата в планините, езерата, морето, горите, хълмовете истина. Тяхното търсене е саможертва и изкупление, а цената на успеха е на практика непосилна.

Артуровите рицари имат някакъв мистичен нюх относно посоката, която трябва да следват, за да изпълнят мисията си, те винаги знаят накъде да тръгнат. Яхват коня и вървят право към целта си. Това явление е наречено още от Кретиен "правия път" (la droite voie). Дори и да се отклонят за малко от правия път, те усещат това и започват да се чувстват неспокойни. Фродо, от своя страна, винаги се нуждае от водач - първоначално това е Мери, после Арагорн, после Арагорн и Гандалф, а накрая и Ам-гъл. Едва когато влиза в Мордор, Фродо вече няма нужда от водач, защото вижда ясно целта си - вулканичния Съдбовен връх. И все пак първото нещо, което Фродо прави, щом вижда Съдбовния връх в далечината, е да завие наляво¹², т.е. на север, а пък последният начин, по който бихме могли да наречем лъкатушенето на Фродо из Мордор, е "прав път".

Аналогиите на Толкин стигат чак до наративната стратегия. Почти всички средновековни автори отричат своето авторство и се позовават на по-стари книги или източници. Те се възприемат по-скоро като компилатори и дори като преводачи. Именно начинът, по който въпросните автори преподреждат, свързват, хармонизират тези реални и/или въображаеми източници и след това придават адекватна форма на самия текст, е наречен от Кретиен conjointure. В своята наративна стратегия Толкин, видяхме, отрича своето авторство, позовава се на оригинал (Червената книга) и се представя като преводач. Реално, източниците на Толкин са цялото литературно и културно наследство на Европа. Ако не играем играта на Толкин и отхвърлим неговата фикция във фикцията (Червената книга) и оттук идеята му за аналогичен превод, то пред нас се разкрива един паневропейски епос с англоезична основа и на практика най-съвършената conjointure, която съм виждал.

Да се върнем обаче към наративната стратегия. Похватът на Толкин е още по-близък до този на средновековните автори, които пишат романи с антични сюжети ("Роман за Троя", "Роман за Александър"). Те също представят творенията си като преводи, само че ги "усредновековечават" - Ахил и Александър са рицари и носят средновековни доспехи. Тези автори твърдят, че новата форма на тези романи съдържа скрития смисъл (senefiance), който липсва на езическите оригинали - тук conjointure се състои отново в преводи чрез аналогии, правещи творбата модерна за времето си и разбираема за съвременниците й. Метод, близък по дух на Толкин. По тази логика следва да се запитаме дали няма скрита senefiance и при Толкин¹³.

Еманюел Баумгартнер, великолепна изследователка на артурианския цикъл, въвежда термина écriture généalogique (Баумгартнер 1994), който аз малко тромаво превеждам като "родословно повествование"; тя използва този термин, за да изрази факта, че рицарските романи от цикъла за Граала всъщност описват перипетиите на рода на пазителите на Граала - от Йосиф Ариматейски до Персевал. Същият термин пасва идеално и за Толкиновия цикъл - та той проследява на практика цялото родословие на Кралете елфически и човешки - от Ингве, Финве и Елве до Арагорн и Арвен.

Да се върнем там, откъдето започнахме. В своята наративна стратегия Толкин превежда с разбираема за нас аналогия всяко име и дори концепция, която буквално преведена от оригинала (предполагаемата Червена книга) би била напълно неразбираема за нас. Играейки играта на Толкин, следва да приемем, че всяка аналогия, или по-точно всеки аналог, пък дори и да е с обратен знак, е аналогичен превод на неразбираема концепция. На практика целият Толкинов цикъл е компилация от аналогии, свързани в блестяща conjointure. Значи, предполагаемият оригинал всъщност е нещо толкова различно, че само Толкин е способен да го разбере. Какво ли представлява всъщност, "питаме се, да, питаме се".

БЕЛЕЖКИ

1. Тук преводът от английски е мой, В.С. [обратно]

2. "Билбо Бегинс или дотам и обратно" се явява превод на оригинал, писан от Билбо, а преводите от елфически на същия този Билбо съставят текстовете от "Силмарилион" и "Недовършени предания". [обратно]

3. Цитатите от приложенията в настоящия текст са от първото им пълно издание на български, излязло като отделна книжка, вж. Използвана литература. [обратно]

4. Впрочем този Мерлин се появява в някои от псевдоисторическите средновековни творби като "История на кралете на Британия" на Галфрид Монмутски или "Мерлин в проза" на Робер дьо Борон, но отсъства в първите, а и в немалко от следващите романи от цикъла за Артур, като започнем с петте романа на Кретиен дьо Троа и първите му продължители и последователи. [обратно]

5. По-рано наричан и Тол Ересея, Самотния остров. [обратно]

6. Тук има материал за цяла дисертация. [обратно]

7. За съжаление тук привеждам неправомерна референция през книгата на доц. Стоян Атанасов L’idole inconnue (2000), трета глава. Не разполагам към момента с оригиналния френски текст. [обратно]

8. Например при обясненията за произхода на името Галадриел, което идвало от думата кал, означаваща "сияние", и как то нямало нищо общо с елфите галадрими, чието име означава "горски народ", макар тя да е тяхна Владетелка в края на Третата епоха. Уж имаме две различни думи - галад - дърво и калад - светлина. Само че първата светлина, сътворена във Валинор, се излъчва от Двете дървета - на практика говорим за една и съща дума (Толкин 1996б: 125). [обратно]

9. Името се пише различно според източниците - Turenn или Tuirinn. [обратно]

10. Добре де, знам, че няма такава дума. Идва от посвещение, като в някакво тайнство. [обратно]

11. "- Да се бием ли? - повтори Фродо. - Е, може и дотам да стигнем. Но помни: не бива да загиват хобити, дори да са минали на страната на врага.

...

- Но ако тия главорези са повече, непременно ще се стигне до битка - каза Мери. - С тая печално изненадана физиономия няма да спасиш Графството, скъпи Фродо." (Толкин 1991: 567). [обратно]

12. Тук има много символика - лявата посока винаги е свързвана със злото. [обратно]

13. Кой каза Дан Браун? [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Александър дьо Пари 1994: Alexandre de Paris. Le Roman d’Alexandre. Librairie Générale Française, 1994.

Атанасов 2000: Atanassov, Stoyan. L’idole inconnue. Orléans: Paradigme, 2000.

Баумгартнер 1994: Baumgartner, Emmanuèle. De l’histoire de Troie au Livre du Graal. Orléans - Caen: Paradigme, 1994.

Беноа дьо Сент-Мор 1998: Benoit de Sainte-Maure. Le Roman de Troie, extraits. Librairie Générale Française, 1998.

Ботеройд 1992: Botheroyd, Sylvia und Botheroyd, Paul F. Lexikon der keltischen Mythologie. München: Eugen Diederichs Verlag, 1992.

Волфрам фон Ешенбах 1989: Wolfram von Eschenbach. Parzival. Christian Bourgeois Editeur, 1989.

Галфрид Монмутски 1992: Geoffroi de Monmouth. Histoire des rois de Bretagne. Paris: Société d’édition les Belles Lettres, 1992.

Кретиен дьо Троа 1994: Chrétien de Troyes. Œuvres. Librairie générale française, 1994.

Лумис 1949: Loomis, Roger Sherman. Arthurian tradition and Chrétien de Troyes. New York: Columbia University Press, 1949.

Малори 1989: Малори, Томас. Смъртта на Артур. Т. 1, 2. София: Народна кулкура, 1989.

Мерлин 1980: Merlin le Prophète ou le livre du Graal, mis en français moderne par Emmanuèle Baumgartner. Editions Stock, 1980.

Песен 2005: Песен за Нибелунгите. Превел от средновисоконемски Борис Парашкевов. София: ИК "ЕМАС", 2005.

Първо продължение 1993: Première continuation de Perceval. Librairie Générale Française, 1993.

Толкин 1979: Толкин, Джон Роналд Руел. Билбо Бегинс или дотам и обратно. Прев. Красимира Тодорова, Асен Тодоров. София: Народна младеж, 1979.

Толкин 1990: Толкин, Джон Роналд Руел. Властелинът на Пръстените. Т. 1. Предговор и превод Любомир Николов. София: Народна култура, 1990.

Толкин 1991: Толкин, Джон Роналд Руел. Властелинът на Пръстените. Т. 2. Превод Любомир Николов. София: Народна култура, 1991.

Толкин 1995: Толкин, Джон Роналд Руел. Силмарилион. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. София: АБАГАР ХОЛДИНГ - София, 1995.

Толкин 1996а: Толкин, Джон Роналд Руел. Недовършени предания. Част първа. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. София: АБАГАР ХОЛДИНГ - София, 1996.

Толкин 1996б: Толкин, Джон Роналд Руел. Недовършени предания, книга втора. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. София: АБАГАР ХОЛДИНГ - София, 1996.

Толкин 2001: Толкин, Джон Роналд Руел. Средната земя. Пълни приложения към "Властелинът на Пръстените". София: БАРД, 2001.

Толкин 2002: Tolkien, John Ronald Reuel. The Lord of the Rings. London: HarperCollins Publishers, 2002.

© Владимир Сунгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2008, № 4 (101)