ЗАУПОКОЙ

Венцеслав Николов

web

Колата с тялото бавно се движеше по улицата, след нея вървяха опечалените, съпругът и две възрастни лели на покойната. Процесията завършваше с открито камионче, догоре натоварено. Виждаха се разглобени на дъски мебели; върху тях сервизи и покривчици, кувертюри, одеяла и друга покъщнина; и дрехи - блузки, рокли, полички висяха на закачалките; множество кутии с обувки, чанти; шапки...

На гробището спуснаха ковчега, попът каза молитвата и се отстрани, гробарите стояха готови с лопатите. Приближи се съпругът, както е обичаят, първи да пусне буцата пръст. Той погледна надолу, помълча, избърса една сълза... после заговори тихо: "Права беше, скъпа моя женичке, както обикновено ти беше правата - животът е твърде къс, трябва да се наслаждаваме, докато можем. Ти му се радваше, както го разбираше... Всеки ден, при всяко излизане, купуваше нещо и го носеше у дома: "Виж колко е хубаво - казваше и се завъртваше доволна пред огледалото." Пари не ни липсваха, имахме достатъчно, а и те бяха моя грижа, на моя въпрос, наистина ли е нужно, ти казваше само: "Трябват ми..." После дойде болестта, множеството лекари и болници, които солидарно прибираха парите; ипотеката за апартамента... и накрая не можех да ти откажа малките радости, нали само те ти бяха останали!

Сега апартамента го взима банката, днес го освободих, искаха го празен... Не се тревожи за мен, аз нямам нужда от много, ще наема една стаичка, все ще има къде да спя. Но не знаех къде да сложа всичко: дрехите, мебелите, цялата покъщнина. На шофьора съм платил, той ще помогне да ги разтоварим, и на тези добри момчета съм дал по някой лев, повече нямам. И без това не останаха пари за паметник, мисля да оставя нещата при теб, ти толкова им се радваше!"

Той подсмръкна, пусна буцата, която държеше, тя глухо тропна... После мина настрана. Гробарите хванаха лопатите, пръстта зачука по капака на ковчега. Възрастните жени целунаха ръка на свещеника и тръгнаха бавно към ритуалната зала. Мъжът извади няколко банкноти, погледна ги, пъхна една обратно в джоба, останалите даде на свещенослужителя. Той ги прибра грижливо в портмонето, благодари и като погледна неодобрително към камиончето, запремята забързано полите на расото си между гробовете.

Съпругът гледаше трупащата се камара: "Момчета, на височина редете, на височина - по едно време се обади, - нали душата нагоре отива, по-лесно ще й бъде, ако затрябва нещо... Пък и да не се сърдят съседите - загрижено добави, - мястото не е голямо, дано се събере всичко..."

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2010, № 2 (123)