СПОМЕНЪТ

Венцеслав Николов

web

Не, твари в прах не се превръщат,
на всички вечност е присъща,
бъди във радости блажен!

Из "Завет" от Й. В. фон Гьоте

Близо до центъра на родния ми град имаше гробище. Порутената на места тухлена ограда примамваше детското ни въображение. Лесно прониквахме в него, играехме до късна вечер сред пищно обраслите алеи. Бяхме още малки, даже смъртта не изглеждаше страшна, по-скоро интригуваща и тайнствена. Паметниците, направени от скъп камък, красиви и богато украсени, напомняха за други времена и култура, много повече хармонираха с театъра и хубавите русенски къщи, отколкото с живота около нас. Може би и затова ми остана навикът да се разхождам сред тишината на алеите, когато се връщах през ваканциите у дома. Четях имената на видните русенски граждани, много от тях част от нашата история: Любен Каравелов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, прочутата Баба Тонка… Разглеждах семейните гробници на уважаваните стари русенски фамилии. От снимките на починалите ме гледаха лицата на солидни граждани, достойно преживели своето време. Търговци, лекари, инженери… господине и госпожо е било обичайното обръщение за времето, така и изглеждаха на снимките строителите на тогавашната България - и обикновените хора, и специалистите с образование, и създателите на новата ни история. Когато по-късно започнах да пътувам и посещавах наред с другите забележителности и светите за всяка нация места, напомнящи за земния път на националните им герои, винаги се сещах за това подобно на парк място в Русе. За него си мислех и когато минавах през годините покрай множеството изоставени, покрити с бурени гробища у нас. Вярна е старата истина, че ако не уважаваме живота на хората, отнасяме се с пренебрежение и към смъртта им, помагаме да се заличи спомена за тях…

Сега на мястото на старите гробища на град Русе няма нищо. Църквата също беше разрушена, на нейно място издигнаха странното здание наречено Пантеон на възрожденците. Казват, вътре са почетени именитите революционери на България. Около него е шумно, организирани групи от туристи и деца бързат да си сложат печат - посетили са един от 100-те национални туристически обекта…

Но на мен ми липсва споменът за живелите преди нас обикновени хора, с техните стремежи и мечти, липсва ми тишината. Там, преди много години, сред oмиротвореното спокойствие на потъналите в зеленина и цветя алеи за първи път се замислях за достойния живот и неизбежната смърт, за уважението, което дължим на живелите преди нас. Там се зароди чувството ми за принадлежност към културата на родния ми град. Уханието на цъфналия люляк напомняше за вечния кръговрат, а зад тухлената ограда, на улицата оставаха грижите и суетата на ежедневието…

Читателю, двете дати, на раждането и смъртта търсим, когато се сещаме за живелите преди нас. Спомняме си за нещата, които са направили, за доброто, а понякога и злото, което са сторили на ближните си: "Блажен е този, който може с чиста съвест да погледне назад, към изминалия житейски път и който очаква без страх последния си час - ни напомнят мъдреците от миналото."

Благодарение на Апологията от Платон е достигнало до нас от древността и словото на един от най-дълбоките философи на всички времена. Отхвърляйки абсурдните обвинения на скалъпения процес, Сократ казва:

- Важно е - и за вас, скъпи мои съдии - едно нещо: да се чака смъртта с надежда, като не се забравя, че добрият човек нищо лошо не го очаква, нито в живота, нито в смъртта. Както и че Боговете нито за миг не изпускат от погледа си нито него, нито делата му.

Паметни и за нас, съвременните хора, остават думите, с които той се сбогува с учениците си, спокойно поемайки чашата с отрова:

- Ето че е време да вървим: аз към смъртта, вие към живота. Кой от нас поема по-добрия път, никой не знае. Освен сам Бог.

5.XI.2012

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.12.2012, № 12 (157)