WWW.DIKTATORYT.COM

Венцеслав Николов

web

Попаднах случайно на сайта на диктатора. Поразгледах, кликнах тук-там... Не че съм му голям поклонник, но така, чисто човешки ми се доиска да разбера - какво е да разполагаш с абсолютна власт: "Ще вляза в чата - реших, - не вярвам да е забранено." В живота едва ли ще ми се отдаде да общувам с толкова големи началници, защото те все с преторианци се ограждат, там - УБО и разни служби за тяхната сигурност. (Които пък започват да правят живота на останалата част от населението доста несигурен.)

Попрочетох това-онова в страницата. Забелязах, че някои успяват дори да встъпят в електронен контакт с величието. Стори ми се удобно. Първо, ако застана лице в лице срещу човека с луличката или някой негов последовател може и да се подмокря след всичко, което знам за методите. Пък и влизането в кабинета сигурно ще е проблем, без да имам връзките... Както впрочем и излизането. Току-виж не харесал цвета на очите, или формата на главата, или просто имал човекът този ден лошо храносмилане... Не, по-здравословно наистина е общуването в мрежата. Дано се вредя в скайпа. Неговите почитатели постоянно го дебнат - все едно е известен футболист или фолкпевица. Интересни хора - у дома са закачили неговата снимка, до иконата и поразголените красавици. Някои даже и в колата си го държат, дава им сигурно увереност при кормуването.

*

Една късна вечер успях да се включа:

- Ало - питам, - кабинета на Диктатора... ъ-ъ-ъ... искам да кажа Другаря ли е?

- Да - отговаря глас - откъде го търсите и какво обичате?

"Трябва да е компютърна анимация - мисля, звучи някак механически, но все пак съобщавам, - от народа съм, искам да говоря с Него."

- Да не искате автограф? Или снимка? Тогава кликнете на потребител и оставете домашния си адрес. Ще ги получите до една седмица по пощата с личния Му подпис.

- Не, не - страхувам се, че ще затворят отсреща, - да поговоря искам, просто така...

- Значи - интервю. Имаме различни: празнични - със спомени за героичното минало, за трудовото ежедневие - повишава ентусиазма на масите, или за дружеските нам народи...

- Аз съм от нашия народ - опитвам да обясня...

Но гласът продължава монотонно да изрежда:

- ...За любовта на обикновените хора към Него, за грижата към подрастващите и младите майки, за животновъдството...

Ще почакам да свърши, нали е машина, кара по програма. Докато изброява, пробвам да кликна...

Изведнъж надпис през целия екран се появява, на кирилица и латиница: "Вие се свързахте с канцеларията на Негово Превъзходителство. Вашият компютър е вече регистриран, изчакайте обаждане на оператор."

Като опарен дърпам ръка от мишката. С неприятното чувство, че ме наблюдават, вдясно горе на монитора наистина едно немигащо око се е вторачило в мен. А гласът еднообразно продължава да изрежда...

*

Чува се бодра маршова музика, появява се друга картинка: Пълничка красавица строго ме сочи с пръст, властно някак: "Ти - даде ли своя глас? - изписва се с големи букви." Кимам, после бързам да потвърдя електронно, натискам "Yes". Хубавицата дяволито отмята къдрица и ми се усмихва - компютърно, но пак приятно.

Всъщност съм искрен - тъй като отдавна нямаме друг кандидат, за кого да гласуваме освен за Него? Някои не харесват методите... Но Идеята, която олицетворява... Иначе, казват, хаос ще настане. А така, планомерно се развиваме, според сведущите след двайсетина години ще можем свободно да купуваме стоки от първа необходимост в магазините. Ето, вчера успях да взема кутийка нес кафе само след 4 часа чакане. Даже към нея имаше и кило портокали и томче от съчиненията Му (вярно, само краткия курс, но все пак). Всичко чудесно опаковано, с панделка, в найлонова торбичка с надпис "Марлборо". Кафето е за жена ми, книгата за дъщерята - тя още учи, а пликчето - фирмено, е за сина, много се зарадва, за банските отдавна имаше нужда... От портокалите остана един, тъкмо го беля. И чакам указанията от екрана... Ох, потече сок, само да не залепнат клавишите, че няма да мога да пиша в чата!

*

В това време на монитора се сменят картини, тече трудовото ежедневие: Работник и колхозница, прочутата скулптура, има я и на кино, само че там се върти; следват сцени от Войната; брезички и залез над река; ето и щастливите лица на Строителите, под строй и с песен се връщат в лагера; знамето над Райхстага; пак танкове, но вече и ракети на Площада - това е нашето време...

Малкото филмче свършва, имам избор - мога да кликна и да го видя още един път, или "нататък". Избирам продължението. Целият екран се изпълва: портрет на Другаря, гледа право в мен, с немигащи очи, като жив е. За всеки случай ставам, уж случайно, само да се разтъпча, краката са се схванали от дългото стоене... "Ами вярно е - оправдавам се мислено, - откога съм заседнал пред компютъра!"

Появява се надпис, този път само на кирилица: "Ако искате да говорите сега, натиснете "Yes"!

Искам ли? С известно колебание потвърждавам, за всеки случай оставам прав... Така, следва въпросник, нормалните сведения: собствено и бащино име, фамилия, роден... живущ... банкова сметка... Това пък защо е? А, за спонсорство, ако желая... Добре де, слагаме кръстче в квадратчето... Е, вече е прекалено: "Участвал ли сте в терористическа група?" Не, разбира се... Макар че, като бях войник... Аха, следващата графа "къде сте служил" обяснява. Рутинно попълвам сведенията, нататък... три пъти "Yes"...

"Чакайте" се появява с големи букви и "Не се отделяйте от компютъра!" Е, да, ама от притеснение ли, или от портокалите, доходи ми се до тоалетната. Поглеждам предпазливо към Окото в десния ъгъл на екрана, стои като лого на целия сайт, но знае ли човек... Възрастен човек съм, все ще издържа.

*

Зазвучава тържествена мелодия: "Химнът!" - сещам се и по навик се изпъвам.

Мониторът се оцветява в цветовете на националното знаме и на този фон изплува картина: Другарят, седнал на работното си място - ефектно, няма какво да се каже, заема целия екран.

Продължавам да съм прав, но нещо ме смущава. Фигурката изглежда неестествено малка зад масивното бюро. На снимките е по-скоро обратното. Посягам да регулирам образа, сега главата се издължи... Или настрани - като сплесната стана. Май грешката не е при мен:

- Здравей... - той поглежда в листчето и даже името ми изрича.

- Здравейте - колебливо казвам и доста глуповато питам: - Вие ли сте, Ваше Превъзходителство... ъъъ... Другарю?

Естествено, че е той, познавам лицето, присвитите очи, същите са като на снимките. Само ръстът не отговаря, много е малко човечето отсреща.

- Какво - гледа ме начумерено, - съмняваш ли се?

- А, не - бързам да се оправдая, - сега ви познах.

- А какво тогава - заядливо пита, - сигурно дребен ти се виждам?

- Как може - протестирам, - такъв голям държавник и Вожд...

- Е, да - съгласи се, но докачливо обяснява, - аз ръста не съм си избирал, такъв съм се родил.

Помълчахме, той зачовърка нещо в лулата. После се облегна назад, съвсем се смали, потъна в креслото:

- Дядо ми беше канара-човек, където отидеше - всички само него гледаха - горчиво рече.

- Чел съм биографията Ви, много добричък и благ е бил - учтиво вметнах.

- Е, да, ама я опитай... веднага ти се качват на главата - свъси гневно чело... Я кажи, да си ме наричал някога диктатор? - смени темата и втренчено ме загледа.

- Е, може би някои методи, наистина... Но пък Идеята...

- Не го усуквай - прекъсна ме, като недоволно махна с ръка. - Казвал ли си или не?

Горе в ъгъла окото като че ли засвети по-ярко. Наложи се да потвърдя.

- Виждаш ли? - похвали се - пред мен всички истината казват... Да не те е страх от мен, а? - загледа ме втренчено.

- Н-не - запънах се, - всъщност, не се страхувам.

- Е, някакъв трепет може да изпитваш - разреши човечето някак разочаровано, - иначе няма да ме уважаваш... Не се ли изпоти, като ти се открих?

- Не, абсолютно сух съм - пипнах челото си.

- А пулсът?

- Май че е нормален. И дишането ми е в ред.

Вдъхнах дълбоко и издишах, за да докажа.

- А не ти ли затрепераха ръцете преди малко? - недоверчиво присви очи.

- С-с-съвсем малко.

- Ето, ето! Макар и леко, но заекваш - зарадва се и обясни. - Значи, всявам все още респект!

Не му липсваше прозорливост. Но със сигурност имаше и Наполеонов комплекс:

- Нали се грижите като баща за народа - учехме в училище още - реших се на ласкателство.

- Правилно - зарадва се, - винаги съм мислил за човечеството, за доброто на хората. По дефиниция съм прогресивен, идвам само когато ме повикат... Но после не искат да слушат - печално добави - и се налага...

Той пъхна лулата в уста, около главата му се изви облак дим. Мълчеше и мислеше...

- Кое? - без да искам го прекъснах, не изчаках паузата.

- Това с методите, както каза - сърдито ме погледна и патетично изрече: - Не, не можеш да оставиш хората да си правят каквото искат, трябва да ги държиш в железен юмрук.

- За да победи Идеята, нали? - послушно изрецитирах.

- Да! - изведнъж се ядоса и ме посочи с пръст. - А ти все пак се боиш, уплашен си, усещам го!

Джуджето изглеждаше по-скоро смешно със смръщените вежди, но ми се стори, че Окото заблестя в кръвожадно-червено. Затова смирено потвърдих:

- Разбира се, че се страхувам.

- Виждаш ли, виждаш ли - триумфиращо запляска с ръчички диктаторът - рано или късно всички си признавате, така трябва, така е добре, това е правилно... Yes, yes, yes...

*

Стреснах се, бях задрямал пред компютъра, екранът не светеше, беше минал на щадящ режим. Натиснах Enter, бавно и сякаш неохотно мониторът просветна и се изписа надписът: "Отказан достъп". Окото се вглеждаше в мен, сега беше оцветено в добродушно-зелено. Потвърдих с "yes" излизането от сайта, късна нощ беше, жена ми и децата отдавна спяха. Прозях се, с въздишка загасих компютъра. Следващата седмица е пълнолуние, в някоя безсънна нощ ще опитам пак да се свържа. Чувал съм, че си ляга чак на разсъмване. Може пък тогава да имам повече късмет.

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2008, № 10 (107)