ЧЕТВЪРТИЯТ

Тодор Захаринов

web

Старецът бавно се надигна. Последните отблясъци на залязващото слънце се прокрадваха в стаята. Скоро нощта щеше да навлезе във владенията си. Тогава щеше да дойде и неговото време.

Той с мъка започна да облича палтото си и да обува големите ботуши. Когато излезе навън, беше вече тъмно. Тук, на север, времето бе студено, но небето беше ясно, без пушеците на големите градове, и звездите се виждаха особено ярко.

Къщата, в която живееше, бе самотна, кацнала на склона на един хълм встрани от селото. Старецът рядко ходеше там, където се събираха другите, и може би затова и те страняха от него. Наричаха го подигравателно “чудакът” или “звездоброецът”, без сами да подозират колко са близо до истината за него. Младите пък изобщо не му обръщаха внимание, какво ги интересуваше някакво изкуфяло старче.

Старецът бавно се изкачи на хълма по познатата пътека. Оттук се виждаше цялата околност, но не тя го интересуваше. Тук от години нищо не се бе променило. Той познаваше добре цялата местност и нямаше какво да гледа. Познаваше добре и историята на този край, в който бе преминал дългият му живот. Целият живот, чак оттогава...

Помнеше го, като че се бе случило вчера, а оттогава минаха много години - стотици, хиляди - вече не ги броеше. Пък и това нямаше значение. Както е тръгнало, можеше да минат още хиляди години.

Старецът седна на мястото на хълма. Неговото място. Тук хората от селото не идваха. Понякога само децата се заиграваха насам. Бе си направил всички удобства да бъде близо до звездите и да остава с тях насаме.

Старецът се помоли на Бога да види най-сетне Звездата и погледът му се потопи в небето. Той се вгледа в звездите и всяка от тях му разкриваше по една човешка съдба. Зрението на стареца бе остро и той бе благодарен на Бога за това. Погледът му се плъзгаше от звезда на звезда и неусетно за самия него бе успял да види всички звезди и от севера, и от юга. Но звездата, която търсеше, я нямаше.

Тръгна към дома си. Скоро щеше да започне своята обиколка, а истински ярките звезди бяха малко. Тези звезди му показваха хората, които щеше да посети. Щеше да им даде своя дар, но колко ли от тях щяха да го получат наистина?

Старецът се прибра у дома си. Усещаше болежки навсякъде по старото си тяло. Твърде старо, би казал той. Отдавна Бог трябваше да го е прибрал при себе си, но той не бе успял да изпълни мисията, с която Той го бе натоварил и нямаше как да си тръгне оттук. Трябваше да чака още. Докога ли?

Един ден в къщичката на хълма се появи неочакван посетител. Едно момиче от селото поздрави учтиво стареца и го помоли да остане малко при него. И тъй като децата понякога могат да бъдат много прями, го попита:

- Вярно ли е, че ти си истинският Дядо Коледа? Като бях малка, баба ми често ми разказваше за добрия старец, живял от древни времена в къщичката на хълма. Никой друг не може да живее толкова дълго, колкото Дядо Коледа, нали?

Старецът въздъхна и се замисли. После каза:

- Слушай, дъще. Ще ти разкажа една приказка...

- Не съм ти дъщеря. Аз съм Снежка и мога да ти бъда внучка, дори правнучка и не искам приказки - вече съм голяма - тросна се момичето.

- Виж какво, дъще. Ти може да си ми внучка, но може да си ми и майка или баба - какво значение има. И какво друго освен приказка може да разкаже един приказен старец? Затова по-добре чуй моята приказка.

Някога, преди много, много време, живял един човек на име Николедус. Живял той на север, далеч от другите хора. През деня ловувал, ловял риба и се грижел за своите любими елени. През нощта наблюдавал звездите и се учел от тях на ум и разум. Млад бил той и силен и всичко му се удавало лесно.

Минали години и този човек започнал да старее. Тялото му все повече губело от силата и пъргавината си. Появили се и болките. Една нощ, докато гледал звездите, решил, че те му нашепват, че е време вече да напусне този свят. Тогава той отправил своята молитва към Бога:

- Боже милостиви! Аз вече не съм ти нужен на този свят. Дори на елените ми е трудно да помагам. Затова вземи ме вече при себе си. Така ще съм горе, близо до звездите, които цял живот съм наблюдавал и където винаги съм искал да бъда.

Тогава той видял, че звездите примигнали някак странно и проговорили с гласа на Бога, който отговорил на него, простия човек.

- Слушай, Николедус, о, ти велик маг! Чуй гласа на твоя Бог и му се подчини! Не е вярно, че нямам повече нужда от теб. За теб съм отредил най-отговорната задача.

- Скоро, много скоро, на земята ще се роди Младенецът. Когато неговата ярка звезда изгрее, ти трябва да тръгнеш незабавно към него и да му поднесеш своя дар. Още трима велики мага са получили моите заповеди за това. Ти си четвъртият. При Младенеца ще дойдете четирима представители на четирите посоки на света и ще му се поклоните доземи. Ти, като маг на севера, ще му дадеш в дар най-ценното за студения север - светлината. Още отсега започни да я събираш капка по капка в душата си. Но не слънчевата светлина и не божествената светлина ти е нужна, а светлината на хората. Без тази светлина Младенецът няма да може да устои на човешкия мрак. Побързай, той не може да чака! И бъди сигурен - докато не изпълниш тази поръка, ти няма да можеш да си тръгнеш от този свят.

Николедус в дълбок поклон поблагодарил на Бога и тръгнал да изпълни поръката. Постепенно той се научил да разчита не само звездите, но и човешките души и в тях да открива светлината, която му била нужна.

Изминали няколко години и една нощ Николедус видял Звездата. Тя била толкова ярка, че огрявала нощното небе като слънце. Той разбрал - Младенецът го чака и бързо потеглил натам, накъдето го водела Звездата.

Вървял Николедус по пътя, но тялото му било старо, а може би просто той си мислел така и затова вървял бавно, като често спирал да си отдъхне. Хората били добри (може би защото той избирал да спре точно при тях), но крайно бедни и отчаяни. Старецът виждал тяхната нужда от един светъл лъч в живота и разтварял душата си, от която излизала капчица светлина. В миг светлината обгръщала дома, но стопаните, получили неочаквания дар, по-скоро се стряскали и плашели от него и не можели да го приемат с душите си.

Така, пътувайки месец-два, Николедус осъзнал, че е раздал дара, предназначен за Младенеца, на тези хора и че сега няма какво да даде. А Звездата го зовяла все по-силно.

Натъжил се старият човек, но нямало как, тръгнал обратно към дома си. Там, на север, той започнал отново да събира светлината, а след година, когато вече бил готов, той поел отново по пътя на Звездата.

Хората, при които бил предишната зима, го спирали и му разказвали какви прекрасни неща им се случили през годината, а той раздавал отново и отново светлина и надежда. И макар че този път бил събрал повече светлина, за да има и за хората, и за Младенеца, тя отново се оказала недостатъчна.

Така изминавали годините. През лятото Николедус събирал светлина, а през зимата я раздавал на хората по пътя, сочен от Звездата. Старецът виждал Божествената светлина на Звездата, чувал песните на хората, които му пеели: “Николедус, Николедус, роди се Боже чедо!” (а може би самият Бог му казвал това), но все не успявал да стигне до Младенеца.

Един ден Звездата изчезнала. Дълго я търсил Николедус на небето сред другите звезди, но от нея нямало никаква следа. Тогава той си припомнил думите на Бога, че големи беди чакат хората, ако Младенецът не получи своя дар и че на земята ще настъпи вековен мрак. Спомнил си и другото, че той ще живее на земята, докато Младенецът не получи подаръка. Тогава той дал обет, че всяка година, когато настъпи времето на най-дългата нощ, той ще обикаля сред хората и ще им дава светлина. Така те ще могат да понесат по-лесно бързо настъпващия мрак.

Оттогава всяка зима той обикалял хората, чиито звезди били най-ярки, и им раздавал своите дарове. Сред другите хора пък плъзнала мълва, че Дядо Коледа раздава подаръци на хората.

Веднъж Николедус видял звездата отново и побързал да отиде там, където тя му сочела. Чак когато пристигнал, той осъзнал грешката си, защото това била не една, а цели три звезди, слели се в едно - звездите на тримата влъхви. Тогава той се запознал с другите трима мага, които били успели да стигнат до Младенеца и да Му поднесат даровете си - Каспар, Мелхиор и Балтазар. Те му разказали за Младенеца и го научили как да се придвижва бързо, за да раздава даровете си. Достатъчно било човек да има какво да дари на другите и да се остави този дар да го води.

Тримата се били събрали, за да напуснат заедно този свят. Няколко дни след това, на 126 години, починал Мелхиор, скоро след това, на 112-годишна възраст, починал и Балтазар, а шест дни по-късно - и Каспар, на 109 години, а всички те били далеч по-млади от Николедус, който ги изпратил с почести, а след това се върнал на север.

Оттогава всяка година, през най-мрачното и мразовито време, Николедус дарявал частица светлина на тези, които можели да я понесат.

- Значи, наистина ти си Дядо Коледа. А къде са еленчетата, не ги виждам? Как успяваш да стигнеш толкова бързо при всички? И наистина ли влизаш през комините?

- Винаги много ме е забавлявал рекламният Дядо Коледа с дебелото шкембе, получено от пиене на “Кока-кола”, и със зачервения от студа нос, и никой не си помисля, че с огромния си корем ще му е трудно да мине не само през комина, но дори и през вратата. Този образ бе създаден в Холивуд, за да се присмеят на истинския Дядо Коледа, който никой от тях не познаваше. След това образът му бе обикнат от продавачите в големите и по-малките магазини, които с него увеличиха печалбите си. А всъщност парадният червен костюм на рекламния Дядо Коледа, лъскавите играчки, фойерверките, целия този блясък са само имитация на истинската светлина, както и елховото дръвче, окичено с играчки, лампички, свещи и голяма звезда на върха, са само имитация на онази Звезда и на спомена за Младенеца.

А моите еленчета са от светлина. Послушах съвета на влъхвите и моята светлина ме понесе навсякъде, при всички, които имаха нужда от нея и с радост можеха да я получат. Останалите хора така и не забелязаха еленчетата. Погълнати от тъмнината, създадена от фалшивия блясък, те очакваха само своите фалшиви подаръци. Какво пък, в този ден някои хора успяват да проявят и малко добрина и да помогнат на някои от нуждаещите се.

- Дядо Коледа, след няколко години, като стана голяма, ще дойда да ти помагам, двамата ще събираме светлина и ще я даряваме на хората. Така мракът ще изчезне по-бързо.

- Благодаря ти, дъще. Може пък тогава Бог да се смили и да ме вземе при себе си, а ти да дочакаш идването на Младенеца и Той най-после да получи това, което аз не успях да Му дам.

Николедус или, както повече бе известен, Дядо Коледа, се замисли. Някога, когато бабата на това момиче още беше момиче, той й беше говорил по същия начин, но когато тя порасна, не си спомняше вече за него. А може би така трябваше. Той бе този, който сгреши пред Бога и не успя да изпълни заръката Му, той сгреши пред цялото човечество и той трябваше докрай да изтърпи наказанието си - да живее и да дарява светлина в най-тъмната зимна нощ. Тогава, някой ден, щеше да дойде Младенецът и Неговата светлина щеше да огрее навсякъде.

© Тодор Захаринов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.12.2007, № 12 (97)