ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА МОНИ АЛМАЛЕХ "ЦВЕТЪТ В ПЕТОКНИЖИЕТО"

Стефана Димитрова

web

Уважаеми колеги и гости на това мило тържество!

Употребих не случайно думата тържество, защото всяка поява на нова, ценностна книга в научния ни живот е едно истинско тържество за всички, които са съпричастни към интелектуалния живот на страната ни. Такава ценностна и интересна е книгата, на която е посветена тази вечер.

Вероятно аз съм човекът, който най-добре от всички присъстващи е проследил научното развитие на Мони Алмалех. Ние се срещнахме преди повече от 20 години в Института за български език при БАН и работихме заедно през цялото това време в Секцията по общо и приложно езикознание, която аз в течение на дълги години ръководех. Тази секция бе основана от проф. Йордан Пенчев и под негово ръководство - като негов аспирант - Мони направи първите си стъпки в областта на семантиката. Тогава той се занимаваше със значението на определен тип двусъставни граматични формации в българския език и работеше по методика, която често се определя като конструктивна семантика. Постепенно научният му кръгозор се разширяваше и той се докосна до най-различни семантични области. Във връзка с това си спомням думите на моя учител проф. Владимир Андреевич Звегинцев: "Семантик се става, ако човек е готов да премине през всичките кръгове на ада на семантичния анализ - като се почне от така наречените семасиологични експерименти и, преминавайки през компонентния и комплиментарния анализ, стигне до най-дълбокото когнитивно проникване в семантичните структури и на "сериозната" (т.е. пряката), и на метафоричната (т.е. фигуративната) употреба". Такъв сложен път е изминал Мони Алмалех и с увереност мога да кажа, че за 20 години той е направил толкова, колкото един изследовател обикновено би направил за 30 или дори за 40 години. Не зная колко е минималният работен ден на Мони Алмалех, но зная лимита на максималния - 24 часа. Като прелиствам направеното от него, определям работното му време от 14 до 18 часа.

От опит зная, че добри успехи се постигат най-често от хора, имали възможността да получат подкрепата и съветите на добър научен ръководител. В това отношение Мони Алмалех е щастлив човек - в Израел той има рядката възможност да работи под прякото ръководство на един учен със световна известност - проф. Дмитрий (Дима) Сегал. Аз познавам този учен и бих казала, че в негово присъствие човек се изправя на палци, за да се докосне до висините на мисълта, които той обитава. Разбира се, ако погледнем от другата страна на нещата, бихме казали, че Сегал е посял семената на знанието в почва, която се е оказала напълно благодатна за тях.

За да дам най-обща характеристика на новата книга на Мони Алмалех, ще прочета един кратък цитат от нея: "През годините съм положил разнообразни усилия - житейски, научни, езикови - да бъда професионално и душевно готов за срещата с Библията... Най-напред е изтеглен... проблемът за разбирането на Библията, защото всъщност той е най-важен в житейски план".

Тук аз бих добавила - и не само в житейски. Фактически авторът поставя и най-важния лингвистичен проблем на всички времена - проблемът за значението. Защото разбирането е обратната страна на медала в проблема за значението. Разбирането и значението са факторите, породили нашата, най-древна наука в света - лингвистиката. Тя възниква като тълкуване на индийските сакрални текстове - ведите - не по-късно от ІV век пр.Хр. И ето днес, през ХХІ век, ние отново се нуждаем от тълкуването на един сакрален текст - Библията. По този повод в съзнанието ми изплуват думите на големия френски езиковед Емил Бенвенист, изречени на ІХ международен конгрес по лингвистика: "Какво ли не бе направено, за да се освободят лингвистите от проблема за значението. Напразни усилия! То, като главата на Медуза, изплува отново от вълните и омагьосва всички, които го съзерцават".

Именно затова в книгата централно място е отредено на някои особености на ивритския текст на Стария завет, оставащи скрити или неясни поради различията между семито-хамитските и индоевропейските езици. Авторът си поставя интересната и трудна задача да разкаже на българския читател за отделни фрагменти от текста на СЗ, които не могат да бъдат видени нито по логически път, нито с помощта на някакви емоции, защото са породени от езиковата асиметрия между иврит и български. Темата за езиковата асиметрия е сравнително нова в нашето езикознание - тя бе поставена за пръв път от три лингвистки: Иванка Васева, Бистра Алексиева и Малина Иванова. Мони Алмалех върви по свой път в наблюдаването на асиметрията - той се лута и търси правилния изход от лабиринта, построен на основата на 3 разнопорядкови координатни системи: езиковите универсалии, лингвистичната относителност, четящата личност (т.е., основният източник на всичко субективно, свързано с прочита на един текст).

В книгата си Мони Алмалех изказва редица интересни мисли, които не остават хвърлени като мимолетни хрумвания в пространството, а пронизват цялото изложение и се превръщат в носещи оси на изследването. След като предлага свое операционално определение на херменевтиката, свързано с архитектониката на значещите единици на текста, той стига до извода, че при прочита са нужни херменевтични усилия от страна на всеки читател, независимо от неговото равнище, т.е., с други думи, от неговата лингвистична и общокултурологична компетенция.

Библейската херменевтика не изчерпва предмета на изследването. Авторът обръща поглед и към херменевтиката на превода, като възприема плодотворната идея на проф. Н. Шиваров, че тя се нуждае от добронамерена акомодация и адаптация, свеждаща се до осъвременяване на езика.

Библейската херменевтика се обвързва в труда и с литературата, и с когнитивната херменевтика, защото именно така най-пълно може да се обхване човешкото същество в спектъра на познавателните процеси. Тази накратко очертана тук концептуална рамка създава и обосновава възможността типичните ивритски факти на библейската структура да бъдат пречупени през призмата на библейската херменевтика; езиковите данни, с които авторът успешно се справя, сочат, че текстът на СЗ използва множество знакови системи. Чрез този сложен комплекс от знакови системи се постига мощен ефект на въздействие.

Демонстрираният в книгата стремеж да се разкаже на българския читател за обективно недостъпни нему послания, факти и структури от оригиналния текст на Библията има двупланов конкретен израз: разкриване на непознатото и добавяне на онова, което е било чуждо, към "собственото съдържание" на Библията, т.е. към съдържанието, което битува в съзнанието на отделния читател.

Как е постигнато всичко това - оставям на читателя да види сам.

Цитирах в началото фрагмент от авторския текст, ще завърша пак по този начин:

"Питаем надеждата, че нашият разказ за ивритския текст на Стария завет отговаря поне отчасти на високите цели... за предефинирането на българския текст на СЗ в посока на едно по-дълбоко и по-широко разбиране на другия и на себе си, в посока на правене на "феноменологичното понятие за живия свят" по-живо и още по-осмислено, в посока на разкриване на елементи на експлицитната културна херменевтика - и всичко това при условие, че се отчитат сериализациите от дискретни факти, т.е. повишеното лично познание на самия текст".

Ще си позволя накрая да поздравя автора с новото му изключително сериозно изследване и да му пожелая мястото, което той вече е заел в нашата лингвистика, да бъде наистина негово.

© Стефана Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2008, № 1 (98)

Слово, изнесено на премиерата на книгата, състояла се на 29.11.2006 г. в зала 1 на СУ "Св. Кл. Охридски".