|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СИНЯ ПРИКАЗКА С КРИЛАСтанка Бонева Щастлива съм да представя книгата на Елена Владова. Защото е нова (заради желанието на детските си читатели вече е на хартия след електронното издание), защото е многоезична, но най-много, защото е детска. Присъединена съм към мнението, че българските автори са длъжници на децата. Приказката е написана по повод участието на Теменуга Станчева (художник и сценограф) в конкурс за макет на детска книга в Белгия. Организаторите превеждат приказката на фламандски, но в настоящото издание тя е на български, френски и английски. Илюстрациите са великолепни и нямат нужда от реклама. Това не е първият проект на двете авторки. Към създаването на книгата е подходено доста отговорно, щом тя си има по двама редактори за всеки език (Дени Дансет и Юг Кревкьор - френски, Майкъл Байер и Харалампи Аничкин - английски). Приказките заемат немалка част в творчеството на Елена - дългогодишен варненски журналист и писател. Пред нас е поредното доказателство - една забавна поучителна история, предназначена за деца, но с която и възрастните ще се идентифицират. Например на всекиго понякога му се иска да напусне своя защитен Къпинов кът и да се опита да разбере повече за края или началото на Голямата си синя река или пък да се почуди на разни непознати НЕЩА, подобно на Водното конче, което за пръв път вижда гривна. В заглавието на книгата са представени една природна (Водното конче) и една предметна човешка творба (гривната); Кончето е динамичният образ, гривната - статичният, но само на пръв поглед. Любопитно е, че в самата приказка елементите на живата и неживата природа са номинирани с главни букви, а хората (в случая момиченцето) и техните предмети (гривната, хартиените корабчета, хвърчилото, къщата и др.) - с малки. Авторката не само персонифицира своите герои, но чрез представянето им с главни букви тя изявява тяхната значимост, а живите същества (Водното конче, Паякът, Жабата, Речният рак) равнопоставя с неживите природни елементи (Къпиновият кът, Голямата синя река, Кътът на тръстиката, Кътът на папура, Върбовият кът, Кътът на тополите). Но според приказката тези природни образи, веднъж окултурени, стават обикновени и не толкова забележителни. Затова онези, които се намират близо до къщите, вече са изписани с малки букви: "едно място, където растяха къпини с големи листа, тръстика, папур, върби и тополи". При персонифицирането си героите, естествено, придобиват човешки характери и качества. Например Речният рак е мързелив поспалан, който обаче е практичен. "Мисля, че ТОВА НЕЩО ще ми послужи, за да залоствам по-здраво бравата на вратата си" - казва той за гривната. И е егоистичен: "...освен това аз първи го намерих. За мен е!". Паякът е естет: "ТОВА НЕЩО може да изглежда и по-красиво, ако го вплета в мрежата си". Жабата е суетна: "Вижте, ТОВА НЕЩО много ми отива! - каза Жабата, окачвайки гривната на врата си". Има и персонаж, носител на женственост: "Това бе друго водно конче, красиво и нежно, каквито са женските водни кончета". В крайна сметка всички са добри същества и при мисълта, провокирана от Водното конче, че малкото момиче ще тъгува, приятелите решават да върнат гривната на притежателката ѝ. Централната фигура на Еленината приказка е Водното конче. Всяко водно конче в читателското съзнание е предпоставено с позитивен знак - нали унищожава комарите и хапещите мухи. И в тази приказка то запазва положителната си роля. Но всъщност в нея не срещаме отрицателни герои. Конфликтът тук е основан върху нарушаването на природния комфорт от онези образи, които са носители на човешкото присъствие - хорските стъпки, момичето, чуждата гривна, хвърчилото (като летящо препятствие за Водното конче) и дори шумът на комбайна. Макар че в началото на приказката Речният рак заявява: "За нищо на света не бих заменил спокойствието си", хармонията за него и останалите диви обитатели все пак е нарушена. Образът на бавното време акумулира напрежение преди новините - за очакващите ги и за намиращите ги: "Времето минаваше, реката бавно течеше, Водното конче летеше". Може да се каже, че времето в приказката е минало вечно (така го нарекох). То започва с "открай време", продължава с "всяка сутрин" или "след това" и не свършва, защото водните кончета "спорят и до днес". А цветът на приказката е... син. Не само реката, небето, стените на момичешката къща; атмосферата е някак си синя. Докато четях приказката, ми се визуализираха в синьо и жилетката, изплетена от Паяка, и очите на момиченцето, което няма портретна характеристика, и всички кътове от дървета или храсти. Синевата се нарушаваше само от преливащата пъстрота по крилата на Водното конче, предизвикана от слънцето, и картината на стъклената гривна, закачена върху жълтия (забележете!) розов храст. Запитах се защо водните кончета имат официален празник веднъж годишно, а при хората те са многобройни. И си отговорих така: всъщност природните обитатели нямат нужда от празник, защото сред природата всеки ден е такъв. Само началото на пролетта се нуждае от специален статут - то е ново начало все пак. Остават проблемите за локуса на щастието и за пътя на познанието, за началото и края му. Философски или приказно-фантазни, няма значение, щом ни карат да се замислим. Важно е също, че в приказката се споменава любовта като двигател на щастието: "Пътуването им мина приятно, защото когато си влюбен, животът е красив и дори и най-голямата река се прекосява лесно". А какво ще кажете за жабешкия химн: "Приятелството преминава отвъд реката"?
Елена Владова. Водното конче и гривната / La Libellule et le bracelet / The Dragonfly and the bracelet. Варна: Онгъл, 2019.
© Станка Бонева |