УСКОРИТЕЛЯТ

Сценарий за игрален филм по романа на Румен Шомов "Ускорителят на растежа"

Румен Шомов

web

В памет на Ивайло Джамбазов

- Знаеш ли, Фонтен, какво ме удивлява най-много на този свят?
Неспособността на силата да сътвори, каквото и да било.
В последна сметка сабята винаги бива победена от духа...

Наполеон

Сън: Две изящни боси нозе на девойка вървят по напукана сиво-черна земя. Момък със слабо, почти изпито лице я наблюдава от корубата на старо дърво. Почвата под нозете на момичето става глинеста. Тя започва да я тъпче. Коленичи и се залавя да меси глината с ръце. Пръстите й лепят фигурка на дете. Това е "Германчо". (Символичното му погребение е съпроводено с народната вяра за край на сушата.) Фигурката вече е готова, девойката я вдига към небето и я полага в малка, специално направена носилка за мъртвец. После запалва тънка свещ, забожда я в "Германчо" и започва да плаче с лице към небето, посипвайки върху куклата треви, билки и пръст. По течението на полупресъхналата река плуват десетки ритуални хлебчета - на всяко гори вощеница. Към младежа в корубата се приближава около трийсетгодишен добре сложен, интелигентен мъж - Отшелника. Той подава на младежа купичка със сребрист прах и му дава знак да разсипе праха.

Сребристият прах затрептява във въздуха с хиляди светлини. Картината бързо избледнява и на нейно място чрез преливане пейзажът става съвършено различен.

Младият мъж е сред буйни златисти жита. Недалеч в клоните на зелени дървета са вързани люлки, обкичени с ярки цветя. На тях се люлеят млади момичета с цветни венци на главите. Щастливи деца играят на гоненица под клони, отрупани с едри зрели плодове. Пеят птици. Девойката, която младият мъж наблюдаваше допреди миг от корубата на сухото дърво, му махва с ръка и той хуква към нея. Двамата се прегръщат, той я вдига на ръце и я завърта около себе си. После се целуват, улавят се за ръце, тичат. Младият мъж изведнъж спира, спомнил си за вълшебния сребрист прах. Бръква в джобовете си и го хвърля във въздуха. Когато сребристото му сияние се стапя в нищото, младежът вижда, че неговото момиче е изчезнало. Хуква ужасен да го търси. Тича през житните поля, обикаля короните на дърветата. Гледа в клоните...

- Къде си! Къде си!? - крещи той през цялото време. Накрая пада изтощен на една поляна. До него приближава около шестгодишно момченце. Между двамата стърчи диво цвете. Момченцето го изравя с корена и му го подава, но младежът отстранява ръката му и отново хуква да търси изчезналата девойка. Стига до брега на реката. По нея плуват ритуалните хлебчета с горящи вощеници. От другия бряг жена с достолепни размери и мъж вторачено гледат в младежа. Погледите се срещат. Водата започва да кипи. От дъното на реката изплуват отрязани човешки глави. Младежът започва да крещи.

* * *

Остър звън на будилник разтърсва грубо сковано нощно шкафче. Холерика (младежът от съня) се стряска в своето легло. Опипом намира бутончето. Звънът секва. В полумрака на бедната стая очите му търсят опора в нещо. Диша задъхано. От тъмнината изплува ръката на девойката от съня. Погалва го.

- Какво ти е? - пита го загрижено младата жена.

- Пак същото - казва с облекчение той. - Все този сън.

Момичето нежно го целува по бузата, отпуска глава на неговите гърди. Ръката й докосва лицето му сякаш за да върне там изгубеното спокойствие. Младежът утихва за миг.

- Сънищата са хубаво нещо - прошепва тя. - Дори когато са страшни.

- Мразя това дете, мразя цветето с корени, което ми подава! - Холерика скача като ужилен, но жената нежно спира порива му, притискайки с показалец устните му.

- Ами ако сънуваш нашето дете?

Той се отпуска. Грижовно улавя дланта й, гали я с показалец.

- Тази сутрин не ти ли е лошо?

- Не - целува го по очите тя.

Двамата се прегръщат. Устните им се докосват. Той нежно поставя длан на корема й.

- Скоро ще започне да се движи, ще ти стане по-леко.

Целува корема й. Устните му бавно се изкачват към гърдите, обсипвайки пътя дотам със ситни целувки.

- Познавам те от хиляди години.

- Така е... - улавя дланта му тя и я обръща, сякаш ще гадае по линиите.

- Преди хиляди години бях морска костенурка, а ти айсберг... - сякаш за да го илюстрира, тя свива ръката му в юмрук, допира до него своя и нежно го гали със свободната си ръка. - Буря ме захвърли върху ледения ти гръб. Започнах да замръзвам, ти с трясък се разцепи и едната ти половина ме понесе към топлите води на Гълфстрийм. Така ме спаси, но ти се стопи и ми липсваше хиляда години...

- Пак се топя! - усмива се той. Устните му отново намират нейните. Двамата потъват в своите усещания.

* * *

- Не забравяй, дължиш ми един живот! - чува се зад входната врата гласът на Холерика, а след миг тя рязко се отваря и първото, което се подава е опъкото на подметката, защото е отворил с ритник. Двамата прегърнати избутват пътната врата с гръб. Вече са облечени и готови за отиване на работа. Тръгват по павираната улица край еднакви, мрачни панелни сгради без никаква украса. Пусто е.

- Днес не беше ли втора смяна? - пита тя.

- Отшелника ме чака - отвръща той и добавя малко театрално. - Великият изобретател - голямата надежда.

Целува я по носа и уж заканително вдига показалец:

- Кажи, че обичаш мен, а не него!

- Не знам! - закачливо отвръща тя.

На незастроено, празно място върху купища от всякакъв род промишлени отпадъци брадясал циганин разтоварва от каруцата си още стари тухли и мазилка. Холерика с неочаквана спонтанност се затичва към най-близката могилка и се изкатерва на нея.

- Кажи, че ме обичаш или ще събера цялата планета!

- Чакай да помисля! - Чеше челото си тя. - Май те обичам.

- Защото съм страхотен в леглото, нали?

- Защото си страхотен... наивник!

- Ей, заспалите - крещи с все сила Холерика с ръце като фуния пред устата, циганинът си запушва ушите и хуква, гонен от неразбираем страх. - Чувате ли, тя ме обича-а-а!

От мрачните сиви панелни постройки ги гледат само слепите очи на прозорците. Момичето смутено се смее.

- Престани, чуваш ли!?

- От най-високия връх на планетата ви го казвам! Тя обича МЕ-ЕН! - отново вика с все сила Холерика с ръце като фуния пред устата.

- Полудя ли? - смее се през сълзи момичето. - Идвай, закъснявам... Отшелника ще изобрети Ускорителя без теб.

Холерика бързо дотичва до нея и я прегръща.

- Чао, наистина закъснях! - нежно го отблъсква тя и тръгва.

- Хей, чакай малко - спира я Холерика. - Той получи ли разрешение за Ускорителя?

- Не - горчиво се усмихва младата жена и продължава.

- Ще получи! Бъди сигурна! Ако откритието му е нужно, ще получи! Няма да го оставят! - вика след нея Холерика.

Тя му махва с гръб, отдалечавайки се.

* * *

Отшелника е превърнал полуразрушена църква в химическа лаборатория. Взима от масата сгънато пликче от вестник и изсипва съдържанието му върху три-четири саксии. После от кана с вода налива във всяка саксия по малко. Чува се свистене като на горящ тротилов кабел.

Листата на кактусите започват да избухват. По лицето на откривателя се размазва зеленина.

* * *

В небето цъфтят фойерверки.

Расов сиво-бял жребец лети между дърветата в старинен парк. Ездачът на гърба му е гол, налудничавите му крясъци се смесват с гърмежите.

- Още! Още! Още! Още-е!

Той ловко хвърля и забива ножове в стволовете на дърветата.

Пред красива, стара вила - на каменен площад го очакват трима с маски и бичове в ръцете. Театрална трупа (уличен театър "Малабар") в странни облекла, на пружиниращи кокили, с почти космически машинизирани средства за придвижване, се върти в кръг около тримата, сипят фойерверки, огнени кръгове и спирали... Мъжът, когото познаваме от съня с реката, скача от коня и подава поводите на един от маскираните. Гласът му - едновременно молещ и нетърпящ възражение, е екзалтиран до крайност:

- Какво чакате!? Започвайте! Колко време да ви чакам!?

По гърба му заплющяват бичове.

Театралната трупа кръжи около участниците в този мазохистичен акт. Конят цвили.

- Още! Още! Още-е! - крещи Великия гуру.

Ударите върху голото му тяло се сипят един след друг.

Дамгосват го с нажежено желязо по гърба.

- А-А-А-А!...

Обръща се към маскираните.

- Стига! - Поливат го с вода. - По-бързо!

Дотичва един слуга и го намята с хавлия. Той го хваща за ръката, преди да се е оттеглил, и го хвърля на биячите.

- Тате винаги ме наказваше с каиша. Отначало болеше, после свикнах и болката започна да ми харесва. - Той поема към сградата, придружаван от телохранителите си. - Тогава си казах: Ти вече не си обикновен, ти си много повече... - иронично изповедният му тон секва внезапно, както се е появил:

- Още! Още! Още! Още! - подканя артистите от своя театър. Те ускоряват апокалиптичното си хоро. Биячите сипят удари върху гърба на новата жертва.

* * *

Върху огромно легло под копринените завивки го чака съпругата му. Гол, с кървави белези по тялото, той пристъпва плахо, почти виновно, в интонацията му има нотка на страхопочитание.

- Скъпа, аз съм бог! - По страните му текат сълзи. - Скъпа, аз съм бог! Признай!

- Знам, скъпи! - в гласа й се долавя съмнение. - Ела, направи ми бебенце!

- Само ти не го признаваш, защо?

- Признавам го, скъпи.

- Ако ти направя бебе, ще го признаеш ли?

- Естествено, скъпи.

- Когато един ден се възвися, ще разбереш, че не лъжа!

- Първо направи бебето, скъпи! Ела!

Гуруто натиска клавиша на остърган от старост видеомагнитофон. Удря го с юмрук и старата таратайка най-сетне се задвижва. Върху прокъсана видеостена облечени в народни носии мъже и жени играят бавно, тежко хоро. Гуруто се мушва под завивките.

- Още! Още! Още-е! - изкрещява оттам на артистите.

Зад прозореца отново затрещява, свистят фойерверки, чуват се виковете на налагания с бичовете и всичко това се смесва с цепещите помещението ритми на хорото.

* * *

2010-ТИ ВЕК, ХХI ГОДИНА

СЕЛЕНИЯ - МАЛКА БАЛКАНСКА ПЛАНЕТА, СЪТВОРЕНА ОТ БОГ В МОМЕНТ НА ВЪРХОВНО ВДЪХНОВЕНИЕ, НЯКОЛКО ВЕКА СЛЕД ПОБЕДАТА НА КОСМОПОЛИТИЗМА И ИСТИНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ, ЗАВОЮВАНА С МАЛКО, НО ЗАВИНАГИ...

* * *

Младата жена на Холерика излиза на градска улица. Всичко е сиво, софийско и обикновено, както го познаваме, но вместо автомобили по улиците се движат талиги, теглени от магарета и кранти. Върху тротоара растат плевели. Минувачите се броят на пръсти, облечени са като просяци. Магазин с табела: "BREAD", но върху лист на вратата е надраскано: "хлЕб нЕма".

Плакат "ДА ЖИВЕЕ ВЕЛИКИЯТ ГУРУ!" и образът му в огромен размер. На отсрещния тротоар две облечени като от снимка на ранните "БИЙТЪЛС" ченгета удрят печати по краката на девойка с къса пола. Тя вади от чантата си вестник "Истината абсолютната". На първа страница е портретът на едното от ченгетата. Заглавието е "Нашите възпитатели".

- ЕЙ, ЕЙ! - спира го момичето, показва с жест, че иска автограф. Ченгето се разписва, после слага белезници на почитателката си и я повежда нанякъде.

На този фон (от надписите) гърми пълната с неистова болка и безизходност песен "ЩЕ МУ РАЗБИЯ ГЛАВАТА" на рап групата "Гумените глави", част от чийто текст, с автор Мишо Шамара, в оригиналната му подредба и пунктуация изглежда така:

(ПРИПЕВ:

Ще му разбия главата
Бигири бум бенг бенг
Не знам дали е добре или не
човече
Само ще ти кажа, че си много
далече.
Вече ми писна и ще те натисна
до стената тогава с пистолета в главата.
Бигири бум бум бигири бигири бум
Ще ти пръсна главата с един
куршум)

* * *

Холерика открехва вратата на разрушената, пълна с дим църква - химическа лаборатория. Отшелника седи отчаян до безбройните си колби, епруветки и "гръмнали" саксии. Холерика оглежда обстановката, потупва учения окуражително и се заема да измете и подреди.

* * *

Писък на спирачки кара жената на Холерика да спре на улицата. От "трабант" изскачат яки момчета с бухалки и "узи" в ръце, разбиват една витрина, извеждат собственика, удрят го по главата, ритат го, стрелят във въздуха и към случайните зяпачи. Шефът им говори по мобифона.

- Ама с много сос, разбра ли... Казвам, кюфтетата с много сос... Какво!? Доматен, бе, говедо...

Чува се полицейска сирена. Шефът дава знак да приключват. Бандитите се натоварват на "трабанта" и изчезват. Върху волска каруца с брезент, се върти синя полицейска лампа, полицаите изскачат, но на улицата лежи само пребитият собственик и едва-едва се надига. Те му удрят един бой с палки, слагат му белезници, едно от ченгетата го вдига за косата. От волската каруца слиза възпитателят, който малко преди това бе арестувал почитателката с автографа, с почти балетни стъпки и артистини движения, той отсича главата на собственика с японски меч. Тя се търкулва на тротоара. Малкото наблюдаващи сцената дрипльовци възторжено му ръкопляскат. Пристига каруца с надпис "Завод за талами". Двама души от нея прибират трупа. Полицейската каруца също заминава силно алармирайки.

заглавия от в-к "Истината абсолютната" - "ПРЕСТЪПНОСТТА Е ПОБЕДЕНА"... и "БЕЗРАБОТИЦАТА СЪЩО..."

 

Площад "Славейков" е пълен с маси, но на тях не се продават книги, а един и същи вид слънчогледови семки - нищо друго. На всеки ъгъл в съответната поза стои по едно момиче с надпис на фланелката "ДЕВУШКА". Пясъчни часовници отчитат времето - има ги навсякъде - включително като герб върху плющящи четирибагреници. Съпругата на Холерика минава край тях.

от вестника: "ДЕМОГРАФСКИТЕ ПРОБЛЕМИ И НАРКОМАНИЯТА СА ТЪЖЕН СПОМЕН ОТ МРАЧНОТО МИНАЛО..."

 

Колона хванати като деца възрастни с табелка "CHILDREN". Пейка, на която старци дишат лепило.

* * *

Табела: Химико-философски институт. На входа отвън стоят двама въоръжени възпитатели, облечени в стил ранен "БИЙТЪЛС". Жената на Холерика показва пропуск и влиза. Едва тук затихва окончателно песента на "Гумените глави". Ритъмът й е определял почти клиповото решение на няколкото предни епизода в стила на черната комедия.

* * *

Отшелника и Холерика дилетант вървят по улицата. Ученият възбудено говори.

- Недоимъкът съсипва всичко! Щеше ли първобитният човек да нападне пещерата на съседа си, ако му стигаха кожите и месото? Не!

- Защо не им го обясниш? - вяло пита Холерика.

- Обяснявам им. Гледат и се пулят.

- Май ни следят! - оглежда се назад Холерика.

Две "уши" в познатия бийтълс стил вървят на двайсетина метра след тях.

- ...С моето откритие - разпалено продължава Отшелника, без дори да се обръща - няколко кубически метра пръст ще дават безброй реколти... Ще изхранват цял град.

- Фантастично!

* * *

Холерика и Отшелника седят в открито заведение - бели покривки, боядисани в светлозелено маси и столове. Името му е - "Нов живот". "Ушите" ги наблюдават от съседна маса - през две от тяхната. По права линия зад ченгетата и тях, Великия кедър - достолепен слепец в напреднала възраст с дълга черна пелерина на пълководец и бастун с инкрустирана глава и железен наконечник, гнусливо ровичка в чинията си. Възрастният му Ординарец със стойка на кадрови военен тихо се навежда към него и прошепва.

- Нашият изобретател благоволи на съседната маса...

- Как вървят нещата му? - пита Слепецът.

- Напредва.

- А копоите? - Гнусливо отстранява чинията Великия кедър.

- Надушват нещо, но не са наясно.

- Не бива да го изпускаме - старателно сгъва салфетката мъжът с пелерината и небрежно я хвърля върху масата.

Отшелника не вижда никого. Той е все така възбуден.

- Ще се произвежда евтино в промишлени количества... Сребрист прах.

- По-тихо! - сръчква го Холерика.

- ...Това значи три неща - не спира Отшелника: - Щастливо бъдеще, изобилие, братство!

- Сънувам го твоя ускорител... - притеснено шепне Холерика.

Отшелника горчиво въздъхва. Ченгетата ги гледат.

- Това е истинското откритие! ...Талантът не се раждал, а се възпитавал. И какво?! Преяли младежи-идиоти в златни клетки и повсеместна мизерия!

- Просто им го обясни - нервно почуква с лъжица Холерика. - Иначе ще си имаме неприятности.

Докато върви горният диалог в него се вплитат кадри с лица на хранещи се. Ястието е едно - нишестено блокче, но всеки го яде по различен начин. Само пред Мазния има пържола с гарнитура и чаша портокалов сок. Той нарязва цялата мръвка на ситни късчета, като че търси отрова, после изсипва съдържанието в шепата си, детайлно го разглежда и едва тогава го натъпква в устата. Възкресителя лакомо гълта нишестето. Пред Пияницата няма друго освен чаша с алкохол. Едва сега забелязал Холерика и Отшелника, той става и се запътва към тях, разплисквайки по малко питие от чашата си.

- Моето уважение за благородните намерения!

- Намерения ли!? - сопва се Холерика и чашата на Пияницата увисва във въздуха.

- Еми-и - ръкомаха неопределено той и разлива чашата си, - намерения... ...Намеренията обаче не са резултат... Чудовището вече е в утробата, а вие (сочи и двамата) го акуширате... Помагате да се пръкне!

- Разкарай се! - става Холерика, готов да се сбие.

- Остави го! - улавя го за ръката Отшелника.

- Пръкне ли се, край на планетата... - затътря се към масата си Пияницата. Холерика и Отшелника не му обръщат внимание, както и всички останали.

- Келнер... - в един глас се провикват Възкресителя и Мазния. Споглеждат се.

- ...Още една порция!

- И талами за мене! - добавя Възкресителя.

- Съжалявам, господине, свършихме порциона - отвръща келнерът на Възкресителя и донася втора пържола на Мазния.

Възкресителя взима чинията си, става и се запътва по малко странично коридорче, където виси снимка с реклама на ястието "талами". Оглежда се. Никой не го вижда. След странен заклинателен жест чинията му избухва в пламъци и в нея се оказва цяла порция, досущ като на снимката.

- Плачи, плането! - Еква гласът на Пияницата. - Все още има за какво да плачеш, утре ще е... Късно!

Възкресителя се връща на масата си и се залавя с порцията. Келнерът, ченгетата и Мазния го гледат с еднакво недоумение. В този момент към масата на Мазния се приближава лице в униформа на възпитател и подава плик.

- Господин главен възпитател! - докладва той.

Мазния отваря плика и разгръща съдържанието.

- Заченато е дете? Невероятно - възкликва Мазния.

В плика се намират и снимки на родителите - Холерика и съпругата му. Мазния ги разглежда.

Отшелника звучи, все така неангажирано - той нищо не е чул, нито видял.

- ...Знам, че ме следят. Могат да ме обвинят заради една счупена епруветка...

- Престани!

- ...Но трябва да стигна до края. Трябва!

- Стига! - не издържа Холерика и изкрещява на глас. - От теб се иска нещо дяволски просто! Да им обясниш. Не разбираш ли!? Само да им обясниш! Нищо повече!

Мазния познава в него човека от фотографията и сводката.

- Спешно докладвайте на най-високо място! - дава разпорежданията той и новодошлият напуска заведението.

Ченгетата стават и се запътват към Отшелника и Холерика.

- Господа, недейте! Той е глупак, но иска на всички да ни е по-добре! - опитва се да ги спре Холерика. Те го блъсват презрително и продължават. Следят съвсем друг човек - Великия кедър - слепеца, който напуска заведението през другия вход. Холерика си отдъхва.

Пияницата вече е на много питиета и се олюлява прав.

- Дали пък целият този кошмар не съм го живял вече, а? Ц-ц-цъ! Омагьосан кръг!? (Сяда при Възкресителя.) Братле, обясни ми, аз ли с проклетото си пиене върнах китната ни планета в този...

- Келнер! - прекъсва го Възкресителя.

- ...Кошмар...

Идва келнерът.

- Дай му една за моя сметка и да се маха! - казва Възкресителя.

- Махам се... - Пияницата преплита крака. - Обаче! Дойдох при тебе като при човек!

Пресреща келнера, грабва питието и отива на друга маса.

- Чудовището е в утробата...

* * *

Женски ръце в бели престилки си предават като в щафета жива медицинска жаба, крака бързат по дълъг бял коридор.

- Госпожа съпругата на Великия гуру ще има бебе!

- Майката на Планетата ще си има бебенце!

- Сигурно ли е? - чуват се гласове.

- Абсолютно сигурно.

Носещите жабата биват спирани от хора в бели халати, както и обикновени посетители, които им задават своя въпрос и бързо се отдръпват, за да сторят път.

- Колко ли ще бъде щастлив Великия гуру!? - в очите на този човек с твърде лош в здравословно отношение вид бликва искрена, радостна сълза. Наричат го АРХИВАРЯ. Шеф е на архива в Дома на възпитанието. - Щастлива Селения! Каква радост!? Най-сетне мога да умра спокойно. Осемнайсет години не се е раждало никакво дете, а сега... - Архиваря настига носещия жабата, коленичи, улавя ръката му и целува зелената животинка. - Самата тя, Върховната!

Кохорта от медицински работници се спуска по широко стълбище и внезапно замръзва на място. Съпругата на Великия гуру е обградена от поне шест бодигарда с насочени пистолети.

- Селения ще има своя наследник, госпожо! Позволете да изразим възхищението си... - плахо преодолява страха си носещият жабата и прави крачка напред.

Зловещо изтракване на автоматични затвори го кара да спре.

- Каква радост... - в гласа на жената има единствено умора. Тя тръгва към изхода.

- Ще позволите ли да информирам Великия гуру, госпожо? - настига я гласа на носещия жабата.

Тя се обръща, отива до шефа на клиниката и протяга ръка.

- Hе, синко! Само аз имам право да му казвам добрите вести. Запомни това!

Той поставя в ръката й жабата, тя го плесва с нея като с ръкавица и напуска лечебното заведение.

* * *

На изхода я чакат още въоръжени бодигардове, настаняват я в автомобил с маскировъчен цвят (СА 5236). Кавалерства й Пий - придворен поет и приближен.

- Поздравявам Ви, госпожо!

- Благодаря Пий, но тази новина ми сервират след всеки преглед. Винаги е абсолютно сигурно.

- Вярвам, че този път не бъркат.

- За вярване, и аз вярвам... - казва дамата, без това да личи в интонацията й. Изведнъж осъзнава, че в ръката си продължава да стиска жабата и я хвърля. - Гадост!

Автомобилът потегля, съпровождан от бодигардовете.

Жабата се надува и разтваря уста. Някъде в далечината трима възпитатели водят провинилия се доктор - ...сякаш потъват в устата на жабата.

* * *

Отшелника смачква днешния брой на в-к "Истината абсолютната" и го хвърля в кошче. Прекрачва прага на Химико-философския институт, върви по каменното стълбище, по дългите елипсовидни коридори с високи мраморни колони. На всяка крачка го проверяват и обявяват: "ОТШЕЛНИКА!"

Отключва вратата на кабинета си, пали осветлението. Натиска копче върху бюрото. Автоматически се разтваря огромна завеса срещу вратата. Зад нея в златна клетка стои 18-годишен младеж. Пред него има маса с плодове, шоколади, деликатеси.

- Добър ден! - казва момчето.

* * *

Пуста концертна зала. На сцената, пред строгия, взискателен поглед на Великия гуру "Гумените глави" пеят своята песен "Ще му разбия главата":

"Абе погледни ме в очите уууу
Само ми кажи какво видя в тях
аааа
Гумените глави, Гумените глави
Ние сме №1, №1 и ще му
разбия главата..."

Великия гуру вдига ръка. Музикантите млъкват. Той замислено глади брадичката си. Бодигардовете следят всяко трепване върху лицето му, музикантите - също.

- Хубаво, дявол го взел... Обаче не става - сдържано ръкомаха Великия гуру. - Не върви... А защо? (Никой не смее да оспорва.) ...Музиката не е лоша. (Музикантите окуражено кимат.) ...Но текстът? Чий е текстът? (Неговият ординарец прошепва нещо в ухото му.) Така ли?

- Тъй вярно! - опва се Ординареца.

- Излиза, че и текстът не е лош - колебае се гуру, - тогава?!

Музикантите изчакват. Спасителната мисъл хрумва на Великия изведнъж.

- Вижте се на какво приличате! Как ще давате концерти така!?

Моментално трима се заемат с "ретуша" - ножици, гребени, облекло, ако трябва пудра, перуки... - както си му е редът...

В залата нахълтват съпругата му и поетът Пий.

- Скъпи, ще си имаме бебенце!

- Най-сетне! - Изправя се гуруто. - Край на прослушването!

Тя вече е в прегръдките му. Безцеремонно се целуват.

- Трябва да я изпратим да роди на друга планета! - казва Пий.

- Драги Пий, доколкото ми е известно, ти си поет? - отсича Великия гуру.

- Да, пастире.

- Тогава пиши стихове! Не се бъркай в семейните ми дела, нито в политиката! - гуруто хваща съпругата си и напускат залата.

Пий върви след тях.

- Междувпрочем, поздравления за текста на сина ти.

- Благодаря! Велики гуру...

Катерят се по стълби. Великия гуру и съпругата му все по-страстно се целуват, прегръщат и разсъбличат, хвърляйки по пътя по някоя дреха. Пий ги вдига и събира.

- Знам - дори спира да мачка надарената си жена Великия гуру. - ...Добрите доктори емигрираха. В химико-философския институт останаха само идиоти, в Дома на възпитанието - кретени. Имате ли да добавите нещо!? - Взима от ръцете му дрехите.

Пий го гледа с упорство.

- Велики гуру, за да бъде вечна идеята ни, трябва да се раждат бебета...

Великия гуру хлопва пред носа му вратата.

- ...Преди всичко - крещи Пий. - Бебетата, които е направил самият Вожд!

Вратата бавно се отваря и гол до кръста се появява гуруто.

- Впечатляващо, скъпи мой, наистина впечатляващо! Истинска поезия! Ще обмисля идеята ти...

Пий облекчено въздъхва.

* * *

Химико-философският институт. Кабинетът на Отшелника.

- Чакам - казва настойчиво той.

18-годишният хлапак зад златната решетка бели банан.

- Какво?

- Чакам да чуя философията, на която се гради "таекуон до"? И още: годината и мястото на възникването му?

Погледът му все по-гладно гледа в ръцете на младежа, което естествено не убягва на хлапака. Той отхапва от банана.

- Вие не сте на специална разкладка, нали? Само ние? - Отчупва парче шоколад. Отшелника все по-мъчително преглъща.

- Когато завърша своето откритие...

- ...Ако не ви пипнат дотогава! Някой да ви е поръчвал този ваш ускорител?!

- ...Ще има всичко в неограничено количество!

- Ами ако ви издам на охраната? - Нагло го зяпа момчето. - Прякото Ви задължение е да ме о-бу-ча-ва-те. Знаете как се гледа на останалото!

- Какво искаш!? - Отшелника се старае да пази самообладание

- ...Като на предателство - ...и показва как ще го обесят.

- Попитах какво искаш?! - чувства безсилието си Отшелника.

- Шоколад или сандвич? Въобще, опитвали ли сте друго освен талами? - Презрително пита юнакът, отхапвайки от сандвича.

- И таламите могат да бъдат вкусни, когато са приготвени добре... - започва да се предава Отшелника.

- Далаверата е такава: Не искам да ме занимаваш повече с никаква шибана философия? - хвърля му един разкошен сандвич осемнайсетгодишният. - Нито да ме тъпчеш с "Фитин", да я запомня!

Отшелника държи един миг сандвича, но го пуска на земята.

- Не ми пука дали талантът се възпитава, или не! - крещи младият. - Няма да стана мижитурка като баща си! Ще пиша истински стихове и ще се бия! Йе-е! Ще му разбия главата!

Ревва с истински сълзи. Зазвучава песента.

"А бе какъв си ти бе, разкарай се оттука
Ако искаш ме пребий, но на
мене не ми пука."

* * *

Златните клетки. На фона на песента изолирани осемнайсет-деветнайсетгодишни с яки тилове се разхождат с нервността на горили. В някои от клетките има истински горили. Всички се готвят за шампиони в някакъв спорт. Около тях камари храна, гири, висящи пружини - атрибути...

* * *

"АРХИВЕН ОТДЕЛ НА ДОМА НА ВЪЗПИТАНИЕТО"

Бледозелен от болестта си, Архиваря тайно преснима досиета. На едно от тях е снимката на Възкресителя. Пише: Занимава се с магьосничество.

* * *

Улицата. Ченгетата следят Великия кедър. Той спира, многозначително се обръща към тях. Те нагло го гледат.

"Купих си днеска новата бата - продължава песента -
и исках да я изпробвам на
някой в главата."

* * *

Кабинетът на Мазния се намира във физкултурен салон. Бавно окопава с малка лопата голямо сандъче с пръст.

"В училището гадно на чина си
седях
и новата бухалка под чина си
държах."

Отвън Пияницата блъска главата си в един уличен стълб.

* * *

"Започна тогава кошмарният час
за решителен бой вече бях
готов аз."

Холерика работи във фабрика за талами. В огромни казани ври нишесте. Пара обгръща всичко. Разбъркват го с огромни весла. Един работник припада, колегите му го грабват и го хвърлят във врящия казан. Безброй тръби свързват казаните. В края излизат буркани с надпис "Първокачествен селенски талам."

Към Холерика се приближава началникът му с телеграма в ръка.

- Вика те Великия гуру - подава му я той.

- Мене ли!? - учудва се младият мъж. - За какво?

- Ще разбереш! - отвръща шефът му.

Холерика излиза от помещението.

* * *

Великия гуру и съпругата му са в парка. Гуру слиза от коня и се обляга на старо широколистно дърво. Тя забива ножове около главата му и се киска.

"А новата даскалка се направи
на тарикатка
Разбих главата тогава на тази
скапана патка."

Великият вожд дълбае в дървото сърце, прободено със стрела.

* * *

Холерика поправя вратовръзката си, приглажда коси - въвеждат го във вилата на Великия гуру и съпругата му. Те го очакват с интерес, оглеждат го с нескрито любопитство.

- Холерикът дилетант, ако не греша? - започва дамата.

- Аз, госпожо! - смутено отвръща младежът.

- Хубаво име.

- Не име, а диагноза! - поправя я гуру. - На Нашата планета не се нуждаем от имена. Име се сменя, диагноза - не! Съдба - също!

- Разбира се, скъпи - съгласява се съпругата. - Сигурно имате темпераментен, буен нрав? - обръща се към Холерика.

- Обикновен съм. Е, мога и да избухна.

- Виж какво, младежо - минава към темата Великия гуру, - научих, че ще ставаш баща. Да припомням ли, че вече осемнайсет години...

- От радиацията е. Ще мине - припряно го прекъсва Холерика. - Нашият народ винаги оцелява, приспособява се!

- Млъквай! - Отсича гуруто. - Искам да знам как направи така, че жена ти зачена?

- Всеки знае как - смутено навежда глава младежът.

- Искам да кажа, сигурно има нещо особено, нещо специално, някаква техника или... И аз не знам... - старае се да не дава воля на раздразнението си гуруто.

- Примерно, да сте пили с жена си някаква билка? - минава зад гърба му майката на планетата и заравя пръсти в косите му. - Да са ви ляли куршум, да са ви дали амулет?

- Ами-и - чуди се какво да отвърне Холерика, - не... Но с жена ми много се обичаме... Понякога измисляме разни истории...

- Така ли! - не скрива иронията си гуруто (Към жена си.). - Престани да го пощиш по главата!

- Проверявам дали няма някаква особеност върху черепа - без желание маха пръстите си съпругата.

Гуруто прави кратка разходка с ръце на кръста, за да потисне гнева си. Опитва да го предразположи с малко по-мек тон.

- Слушай внимателно! Ние с жена ми също се обичаме. Цялата планета просто бъка от влюбени, но само твоята... И моята жена заченаха... Ние се мъчихме цели десет години - рязко сваля ризата си. - Виж! Жиг от нагорещено желязо... За да се доведа до стрес и да преодолея стерилитета. Сега ясно ли ти е?

- Ясно ми е - отвръща Холерика.

Това не личи много.

- Щом ти е ясно, говори! Имаш ли какво да ми кажеш?

- Имам - събира решителност младежът. - Нещо важно...

- Слушаме те!

Холерика поема въздух за смелост.

- Имам един приятел... Отшелника - педагог в Химико-философския институт... Работи над един сребрист прах... В свободното си време.

- Много добре! - окуражава го Великия гуру. - И жена ти зачена от него?

Младежът навежда глава.

- Прахът няма нищо общо с това - по лицето му избива червенина. - Прахът ускорява растежа на растенията.

Двамата го гледат като отровени. Точно като в съня му.

- Ускорява какво?! - не вярва на ушите си гуруто.

Но въпросът му по-скоро въодушевява младежа.

- Грахът, зелето, картофите, баклата... Ще никнат като луди! Този прах ще превърне планетата ни в цветуща градина. Помогнете на Отшелника!

- Знаете ли, младежо? - след кратка пауза го хваща под ръка съпругата и го повежда към изхода. - Струва ми се, че имате пърхут. Знам отлично средство за лечение. А за праха ще се погрижим, не се съмнявайте!

Холерика излиза.

* * *

Коридорът на химико-философския институт. Трима възпитатели вървят към кабинета на Отшелника. Съпругата на Холерика в бяла престилка ги проследява с поглед. Когато вижда, че нахълтват при Отшелника, бързо хуква към златните клетки и започва да ги отключва една по една.

* * *

Кабинетът на Отшелника. Възпитателите нахлуват.

- Арестуван сте! - казва единият и взима от бюрото тетрадката със записките.

- Нищо лошо не съм направил!

- Тук се плаща да възпитавате таланти! - навира в лицето му тетрадката единият. - Как си позволявате?!

Извиват ръцете му и го повеждат към коридора.

- А ако аз съм талант? Ако моето откритие струва повече от всички тези глезльовци на куп!?

- Само Великият гуру решава!

В коридора ги пресреща тълпа ревящи младежи.

Ехти сигнал за тревога. От всички врати, по стълбището и коридорите тича охраната. Чрез чадъри-арбалети изстрелват спринцовки с успокоителна течност. Младежите се кълчат, мятат портокали, банани и сандвичи. Тримата възпитатели изтикват настрана Отшелника и се включват в усмирителните действия. Жената на Холерика дръпва Отшелника от една врата.

- Ела! - Двамата хукват...

* * *

... по тясно странично стълбище...

* * *

... в подземието на сградата, което е книгохранилище.

Спират да си поемат дъх.

- Ако се разделим - подава му куфарчето тя. - Добери се до това място (Връчва му малък лист, той го прочита и тя го изгаря със запалка.)

- Защо ми помагаш? - пита Отшелника. - Не те ли е страх?

- Помогни ми.

Двамата отместват тежък, потънал в ръжда метален капак. Той отвежда към канализацията на града. Жената донася високи гумени ботуши, мушамени плащове с качулки и куфарче.

- Довери ми се и ще завършиш ускорителя!

* * *

Облечени, навлизат в лабиринта на градската канализация. Затварят капака и хукват напред, светейки с фенери.

Край тях падат тежки водни капки.

* * *

По тревога от Дома на възпитанието изскачат въоръжени хора и сядат в няколкото допотопни военни джипа пред сградата. Потеглят с пълна скорост в различни посоки.

* * *

Само очи на големи колкото котки плъхове просветват от време на време в тъмнината. Стъпките отекват сред влагата на бетона. Най-сетне проблясва слаба светлина.

- Стигнахме - казва жената.

Помагат им да се измъкнат трима мъже в облекла на каналджии.

- По-бързо! - казва единият. Отшелника и жената свалят мушамите, събуват гумените ботуши... Иззад завоя с бясна скорост изскача един от военните джипове на възпитанието. Младата жена го вижда:

- Бягай!

Отшелника прави крачка назад, колебае се, спира. Писват спирачки. Почти в движение изскачат петима с пистолети.

- Никой да не мърда!

Очите на жената на Холерика са пълни с ужас и решителност.

- Предаваме се! - казва тя и тръгва с вдигнати ръце, рязко блъсва оръжията на двама от възпитателите, крещейки:

- Бягай! Бягай! - третият я поваля с удар.

Отшелника хуква. Зад гърба му изтрещяват изстрели и правят на сол един от пясъчните часовници. Мъжете в облекла на каналджии изваждат пистолети. Започва престрелка. От завоя изскача втори джип. Набива спирачки.

Миг преди да завие зад ъгъла, Отшелника вижда как двама възпитатели отвеждат спасителката му с белезници на ръцете. Приятелите й са мъртви. Той спира за миг. Хората от втория джип са по петите му. Побягва с все сили. Те го следват.

* * *

Кривва през един вход, излиза в малко дворче, прескача ограда. Възпитателите го загубват.

* * *

След още едно дворче и тесен тъмен проход излиза в краен квартал. Наблизо стърчат комините и сградите на изоставен завод.

* * *

Влиза в огромно хале, цялото със запустели, потънали в патина съоръжения, напомнящи гигантски скулптури на луд авангардист. Всичко е покрито с тор на гълъби и прилепи. Тънки, железни стълби отвеждат нагоре, а после надолу. Под пирамидалния покрив пърхат птици и търсят счупените кръгли прозорци, разположени горе високо. В една от залите Отшелника открива химическа лаборатория, малко бюро, масичка и легло. Всичко е подредено скоро. Отваря куфарчето - в него има кожен калъф с химикали и тетрадка.

- Пълен препис на изследванията ми! - ахва той.

През невидим за него отвор го наблюдава ординарецът на Великия кедър. До него е слепецът.

- Дотук отлично - поставя диагнозата Великия кедър.

* * *

Холерика очаква жена си на прозореца. Взима една книга и сяда на стол. На външната врата се позвънява. Младият мъж хуква да отвори. Двама възпитатели го блъсват, извиват ръцете му, слагат им белезници и го отвеждат в черния джип. Друг един влиза вътре. Разбутва книгите и вещите. Откача от стената Богородицата с младенеца, слага я върху две книги и с вдъхновен каратистки удар я чупи на две.

* * *

Великия гуру и съпругата му седят зад диапрожектор, гуруто гледа колкото да се намира на работа диапозитиви с български народни носии и битови селски предмети, на съпругата му те изобщо не правят впечатление. Слушат есето на поета Пий.

- Безсмъртната идея! Тя движи вселената...

- Онези некадърници са изтървали Отшелника - подшушва гуруто, - но са пипнали бременната.

- И той няма къде да се скрие - отвръща дамата.

- ...тя е гаранция за непогрешимост. Свещената формула. Аксиомата на успеха. В нейно име са се разтваряли бездни от страдание, отприщвали са се реки от кръв, океани от сълзи.

Ръката на Великия гуру се плъзва по коляното на жена му.

- Този текст започва да ме възбужда, скъпа.

- Мен също.

- ...Загивали са цивилизации. Цели държави са се разпрашавали и са изчезвали от вселената...

Двамата на пръсти се измъкват от залата.

- Просто не знам какво ще правя, когато заминеш - нахвърля й се гуруто.

- Ще извикаш харема си от актриси, скъпи.

* * *

Отшелника взима колба със сребрист прах и изсипва съдържанието й в няколко саксии, после налива вода. За възможностите на растежа скоростта, с която той се осъществява, би могла да бъде наречена "светлинна".

- Ускорителят! - Изкатерва се по стълбата с една от саксиите и я оставя горе. Слиза, тича през пустите халета и вика. - Най-сетне успях! Моето откритие не е измислица!

Спира за миг. Отговорът е абсолютна, всепроникваща тишина.

- На никого ли не е нужно?

Пристъпва отвъд прага. По най-близката безлюдна улица в рядката вечерна мъгла бавно се движи джип на Дома на възпитанието.

Отшелника се прибира, сяда на леглото си, налива си чаша алкохолен концентрат и бавно отпива. И все пак той не е сам.

* * *

СЪН: Отшелника и Холерика в бели ризи вървят сред зелена гора. В далечината гори огън. Играят своя танц. Между играещите е жената на Холерика. Той вижда пред нозете си цвете. Разравя корена му. Дълбае пръстта, докато го изравя.

* * *

Вратата на килията изщраква и в очертанията й се появява възпитател. Холерика скача.

- Хайде! - казва възпитателят и грубо го избутва напред.

Вратата на килията хлопва след двамата.

* * *

Безмълвни вървят по дълъг коридор.

* * *

Физкултурен салон - сред ята пуснати от клетките папагали младежи с психически и физически увреждания танцуват, уловени за ръце.

Една ръка поема бучка пръст от малка лопатка и старателно я разтрива между пръстите си. Мазния прекопава средноголямо сандъче с пръст. В салона има още няколко такива. Всички са отлично окопани, но в нито едно няма засадено растение или трева. На голямото бюро в дъното на помещението лежи досие. Възпитателят въвежда Холерика. Музиката спира. Увредените безмълвно заемат четирите реда пейки отсрани като в театър.

- Холерика дилетант по Ваша заповед - докладва възпитателят.

Мазния оставя лопатката, отива зад бюрото, избърсва пръстите си във влажна кърпа, небрежно отваря папката.

- "Холерик" е онзи, който за всичко се пали. "дилетантът" пък се пали, без да разбира за какво... (Вдига победоносен поглед към него.)

- Казах всичко - плахо изрича Холерика. - Ако жена ми не беше лоялна, сам щях да дойда.

Мазния лукаво се усмихва.

- Нямам въпроси. Само (От погледа му не убягва как Холерика облекчено въздъхва.) искам да разбера какво впечатление ти направи всичко тук? (Сочи летящите папагали, психичните и недъгавите, салона.)

Холерика проследява бавното движение на ръката му.

- Не разбирам... - не без колебание започва Холерика.

Мазния иронично се усмихва.

- Възпитанието не е някаква изключителна дейност. То е начин на живот (Докато говори, отива до бюрото, вади кутия със сок от манго, кристална чаша, бавно и с наслада си налива.) Когато ме назначи на този пост, Великия гуру ми даде луксозна вила. Но... (Посочва недъгавите.) Отгледан съм в такъв дом. Бил съм тригодишен, когато родителите ми се пренесли в Отвъдното... Свръхдоза морфин... Без да им мигне окото, че имат дете. И знаете ли какви са били? Ятаци на бандитите.

- Не исках да Ви засегна - не сваля очи от чашата Холерика.

- Ти и не можеш, младежо. Просто си го напомням (Сочи папагалите). Те символизират виденията на морфиниста... (Улавя погледа му.) Обичаш ли сок от манго?

- Не знам - смутено вдига рамене Холерика. - Не съм пробвал.

- Екзотичните питиета са моята голяма слабост - доверително казва Мазния. - За една чаша съм готов да зарежа всичко на света. (Отпива с наслада.) Върви си, свободен си!

- А какво ще стане с жена ми? - престрашава се Холерика.

- Ще я освободя... Даже няма да можеш да се порадваш на отсъствието й.

- Благодаря - казва Холерика. - Винаги съм вярвал...

Мазния махва с опакото на ръката си и обръща гръб. Край.

* * *

Възпитателят повежда Холерика.

* * *

Мазния натиска един бутон.

* * *

Позвъняването е знак за възпитателя, който води съпругата на Холерика, да излязат от помещението, в което са, в коридора.

* * *

Холерика се сблъсква със съпругата си. Срещата е неочаквана. Прилича на случайна. Жената се изтръгва от водача си и се хвърля в обятията на Холерика. Ръцете й са завързани зад гърба. Двамата се притискат един към друг. Ръцете на Холерика притискат раменете й, устните му жадно търсят нейните, после бузите й, очите, челото.

- Прости ми - шепне тя. - Прости ми! Обичам те!

- Няма нищо, няма нищо, скъпа, всичко ще се оправи. Направиха ли ти нещо?

- Не се безпокой - в очите на жената бликват сълзи.

- Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи... - повтаря развълнувано Холерика. - Ще те освободят още днес.

- Знам, знам! - Целувайки го мълви тя. - Бебето вече се движи.

- Обичам те, скъпа - в очите на Холерика също блясва сълза.

Още по силно я притисва. Дланите му обгръщат лицето й. Недъгавите ги гледат като в театър. Мазния копва една лопатка, пресява с пръсти земята, отделя почти невидимо коренче плевел, вдига го на светлината. Смачква го между пръстите си и го хвърля в кошче при други плевели. Дава знак. Разделят ги. Извеждат Холерика, миг след него и жена му. Музиката засвирва, олигофрените отново танцуват. Възпитателят, донесъл сведението, че на планетата има заченато дете в "Нов живот", внимателно е наблюдавал сцената между двамата.

- Нищо не си казаха - казва той, след като излиза от укритието си.

- Той не знае нищо. Но ще го следим! - Отвръща Мазния. - Може някой да реши да го потърси.

- Просто така ли ще го пуснете?! - Учудва се възпитателят.

Мазния се приближава и повдига брадичката му с показалец.

- Животът ни затрупва с подробности. Аз не съм любопитен. Щом болното може да се изреже, защо да си играя на психиатър, който проучва проблема?

* * *

- Ти си враг! Ти си враг! Ти си враг!

Към един джип възпитатели избутват жената на Холерика през две редици олигофрени, замерящи я със ситни камъчета. Сега тя вече е в синини, ръцете й са завързани отпред. Вратата зад нея се хлопва и машината потегля в мрака.

* * *

Спира на гарата. Изваждат я отвътре и я вкарват в средата на конски вагон, завързват я за голяма наковалня. Вратата на вагона се затваря. Влакът бавно потегля. В средата на празния вагон жената има вид на мъченица, доколкото може да се види на откосите светлина, процеждаща се отвън.

* * *

Изпращат съпругата на Великия гуру да ражда на съседна, вражеска планета. Той е строил в редица шестимата от екипажа. Минава край всеки от тях, целува го в устата, след което нанася рязък удар с коляно в подкоремието му. Един само пада, другите се свиват. Изправят се и клякат. Гуруто и поетът Пий отвеждат ВИП дамата към стълбицата на очукан военен лайнер.

- Ще ти родя нашето бебенце, скъпи! - махва му тя. Вратата на самолета се затваря. Моторите заработват. Великия гуру маха отдолу, а на крачка зад него - поетът Пий. Боядисаното в защитни цветове чудовище поема в посока, обратна на влака.

* * *

Холерика върви по улицата, без да знае накъде.

По централния площад минава лъскав бронетранспортьор, от който безцеремонно стърчат десетки дула. Люкът е вдигнат. От тази висока "трибуна" Великия гуру приветства множеството. По прозорците на учрежденията се показват хора. Попаднал тук случайно, Холерика тръгва с другите. Погледът на Великия гуру и неговия се срещат. Великия леко му кимва. Без да разбере как, в отговор Холерика вдига ръка. Пронизващите очи отсреща отвръщат одобрително. По лицата на присъстващите се чете завист към младия непознат. Бронетранспортьорът спира. Гласът на Великия гуру отеква над двайсетината щастливци, случайно попаднали в този час на площада.

- Аз съм вашия пастир! Вие - моите ангели! Готови ли сте да се възвисите?

Жени изпадат в транс, цял клас старици скубе косите си и крещи. Старци целуват следите от гумите по асфалта.

- Да-а!

- Готови ли сте да се възвисите!?

- Да-а!

- Искам да живеете така, сякаш сте се родили от самите себе си! Преди вас няма нищо! Денят на нашия общ сън наближава! След нас на планетата ще останат нашите таланти с истинската ни вяра. Готови ли сте да се възвисите?

- Да.

- Винаги са ни пречели да сторим своето! Но ние сме силни с вярата си. Можете ли без хляб?

- Да-а!

- Можете ли без топлина?

- Да-а!

- Готови ли сте да умрете за своя гуру?

- Да.

Гримасата на лицето му изведнъж се променя. Придобива странна болезненост.

- Това е лъжа! Думи, думи, думи на похот, дъщери и синове. Аз страдам. Изтерзавам своето тяло, за да изкупя вашата вина! (Вдига ръката си.) Погледнете над мен! Виждате ли сиянието на нашата идея?

Всички отправят поглед над ръката му. Пространството там се озарява от лъч на фенерче, идващ от бронетранспортьора.

- А-а!

- Виждаме!

- Идеята! - бълнува на яве множеството.

- Тя ви казва само едно - продължава Великия гуру. - Аз съм вашият пастир, бледият ваш Бог! Вашата кръв ми принадлежи (Един от множеството срязва ръката си с парче стъкло и я протяга нагоре.), вашият живот, вашата смърт! Готов ли е поне един да умре за мене тук, пред всички?

- Аз! Аз! Аз! - крещят един след друг.

Холерика постепенно е забравил своята драма - хипнотизиран и омагьосан, той е част от множеството.

- Ти! - осъзнава в един момент сочещият го показалец.

- Аз ли?

- Да, ти? Готов ли си да умреш за своя гуру?

- Готов съм... - промълвява нерешително Холерика.

Отнякъде се появява дебело въже с клуп на края.

- Сложи го!

Холерика надява примката. Множеството замира.

- Готов ли си да се възвисиш? - пита гуруто.

- Готов съм! - затваря очи Холерика.

- Тогава превърни се в ангел, проправи пътя за своите братя...

Гуруто е протегнал ръката си и леко я издига нагоре. Тялото на Холерика с клуп на врата бавно се изнася над падналото на колене множество, следвайки движението й. Така достига височината на застаналия върху бронетранспортьора гуру. Пясъчните часовници отмерват времето. Примката рязко се стяга. Лицето на Холерика почервенява от давещата прегръдка на въжето.

* * *

- Досега не се бях напивал - протяжната интонация на Холерика, честото хихикане и хълцане напълно потвърждават думите му. - Като си помисля, че снощи щях да умра.

- Човек като тебе не може да ми бъде полезен - кикоти се Великия гуру. - Защо ли лиших народа си от публично жертвоприношение?!

По масата е пълно с остатъци от снощен пир. Двамата са голи в голямото семейно легло на Пастира. Холерика е на единия край в обятията на две млади красавици, в другия - Великия гуру сам.

- Какво е станало с мене? - Холерика изведнъж осъзнава къде се намира. - Какви са тези жени?

- Актриси... От Националния театър - спокойно отвръща гуруто. - Не си ли падаш по изкуството?

- Какво съм правил с тях? (Те го целуват, едната по гърдите, другата по краката. Холерика грубо ги отблъсва.)

- Всичко, каквото може да прави една грешна плът с две други.

- Защо?!

- Исках да видя какво точно вършиш с жените.

- Но жена ми е бременна? Не знам къде е, нито какво става с нея...

- Жената е една голяма рана, скъпи мой! Напразно се упрекваш! - Великия гуру дава знак на жените. - Чуй това!

Актрисите в бели, прозрачни дрехи с воали рецитират.

- О, тя напомня благоуханието тъжно на нежен карамфил със цвят карминен...

- Жената няма име, род, дори родина. Тя носи устни кървави, нозе - два островърхи и изящни меча...

- Гърдите й са пък звезди блестящи,

- ...таящи нежната парола: "О, Любов!"

- Жената е една голяма рана, която щом я чуе, кърви с ухание на пролет и измама.

* * *

Холерика върви сам из нощния град и по лицето му се стичат сълзи. Заведението "Нов живот" е отдавна затворено. Само Пияницата неуморно блъска с юмрук заключената му врата.

- Келнер, дай още една смърт! Двойна.

Най-сетне келнерът не издържа, показва се на вратата по пижама и вежливо казва.

- Съжалявам, господине, порционът свърши.

- Смъртта никога не свършва, господине - високопарно отвръща Пияницата.

Мъчително се надига и напуска кръчмата. Но се блъсва в един пясъчен часовник и докато разтърква получената цицина, вика.

- Виж, пясъчните часовници могат да свършат. Да спрат! А аз...

* * *

Тайната лаборатория на Отшелника. Той спи върху леглото. Навън нощта е виолетова, насечена от светкавици. Внезапно в помещението лумва ярка светлина. Отшелника скача на крака. Заслепяването му е толкова силно, че не вижда нищо.

- Господа! - пръв нарушава тишината Отшелника. - Преди да предприемете каквото и да било, огледайте се! (Навсякъде се стели зеленина.) Полюбувайте се! Бръшляна! Тази великолепна традискания! Какви нежни възелчета от зеленина! Погледнете аспарагусите - два малки зелени водопада! Вие сте пред най-великото откритие! Вълшебният прах, който създадох, за да промени живота ви! Вие присъствате на чудо!

Горе, невидим за Отшелника, стои Великия кедър - слепецът.

- В наши дни няма по-голямо чудо от това все още да си жив - ехидничи той.

В тайната лаборатория нахлуват хора с маски. Чупят саксиите и унищожават растенията. Поставят върху главата на Отшелника качулка и я стягат, така че да не може да крещи. В мрака не се разбира нито колко души са, нито какви са. Само лъчове на фенерчетата осветяват пътя им. И светкавиците отвън.

* * *

В масивен широк комин, служил някога за охлаждане на излишната пара от топлофикационна станция, е скрит вертолет. Избутват Отшелника от изхода на изоставената централа. Повеждат го в раздирания от светкавици мрак по тънката ръждива стълба на комина. Напрегнати лица, забързани хора, осветявани единствено от светкавиците. На десетина метра под решетката и краката им се виждат мътните, зеленикави отражения на застоялата вода. Вкарват го във вертолета и хлопват вратата.

* * *

От сърцето на комина излитат две метални птици със загасени светлини.

* * *

Свалят маската от лицето на Отшелника. Въртолетът е пълен с мълчаливи хора.

- Защо не ме застреляхте още там? - пита той.

- Ш-шт! - обръща се към него Великия кедър и с ръка опипва лицето му. - Моли се да минем живи и току-виж твоят ускорител ни ускорил наистина (Бликва смях.)

Между две светкавици в далечината на нощта, на около стотина метра от металните птици, прелитат трасиращи картечни куршуми. Чува се далечен отглас от изстрелите.

- Усетиха ли ни? - пита слепецът.

- Караулът стреля слепешката по посока на шума - казва единият от пилотите. - Няма опасност.

* * *

Мазния и един от недъгавите младежи, съпровождани от възпитатели, слизат от един джип и изкачват стълбището към Дома на възпитанието.

- Тукашните няма откъде да имат вертолети! Свряли сме ги в миша дупка. - Виновно говори възпитателят, наблюдавал тайно сцената между Холерика и жена му. - Искате ли да разпитате часовоя, който стреля по тях?

- Излишно! - отсича Мазния. Двамата с недъгавия младеж влизат в отдел "Архивен". Подават на Архиваря листчето от бележника. Той им отключва вратата на един кабинет. Те влизат.

* * *

- Това не е кражба на моркови, нали? - важно казва недъгавото.

- Имаш право! - кимва Мазния, става и завързва очите му с черна лента. Архиваря донася досиетата и ги подава на Главния възпитател. Той ги поставя едно по едно под вдигнатата длан на младежа.

- Най-сетне работа като за мъже! Студено! Студено, студено, студено... Горещо!

Свалят превръзката и разгръщат папката.

- Великия кедър! - Многозначително се усмихва Мазния. - Ако беше посочил друг, нямаше да ти повярвам. (Към Архиваря.) Искам всичко за слепеца - всичко, което имате!

* * *

Вертолетите летят над непристъпни планински масиви.

- Ние те открихме! - в кабината Великия кедър надвиква моторния тътен. - Ние те пазехме. Без нас отдавна нямаше да те има - и теб, и откритието ти...

- Какво искате? - прекъсва тирадата Отшелника.

Над един каменен каньон започва кацането.

* * *

Металните птици се приземяват. Отшелника слиза пръв. Един от пилотите подава ръка на слепеца и той се спуска надолу.

- Ще построим голяма лаборатория - говори Великия кедър. По тялото му всичко скърца и трака. - Ти ще останеш сам да произвеждаш своя прах. Тук няма да те открият. Ще те приберем, щом вземем властта, щом победи истинската революция - след година, след пет...

- Вие ли? (Зад гърба им започват да разтоварват вертолетите.)

- Аз разбих бандите! Селения ми принадлежи. Политическата й система е най-добрата, но гуруту... (От една скална вдлъбнатина ги наблюдава младеж, облечен в овчарски ямурлук и калпак. Отшелника единствен го вижда. Погледите им се срещат и младежът се скрива.) - ...Докато ослепявах и окуцявах, борейки се, вашият гуру драскаше политически памфлети край печката. После събра шайка разбойници... Фалшифицира изборите... Организирах преврат, но ме предадоха. Обеси всичките ми другари, а мен остави. Не посмя да убие живата легенда на преврата.

- Живата какво? (Навлизат в пещерни образувания.)

- Легенда, легенда, човече...

Внезапно Великия кедър се хваща за сърцето и се строполява на земята. Отшелника се навежда над него и извиква.

- Помощ, лекар! - търси пулсът му. - Няма пулс!

Пристига лекарят и поставя слушалка върху сърцето му.

- Няма страшно. На всеки два-три дни умира за около минута.

В този миг Великия кедър скача на крака, все едно че нищо не е имало. Лекарят прави знак на Отшелника да мълчи.

- Тук ще построим твоя завод... Въпреки копоите, аз го надхитрих. С помощта на Ускорителя ще нахраним Селения. Тя ще ни обикне! (Крещи с вдигнати нагоре ръце.) Тогава ще обеся на първия стълб с главата надолу този мерзавец! Лично! Гуруто и всичките му хора!

Излизат навън. Над главите им се вият гарвани.

- Ето - поуспокоен казва Великия кедър и изважда две половинки на тежка платинена монета. Всяка от тях е завързана с цветна лента. - Това ще е паролата ни. Едната в теб, другата - в мен. Пратениците ми трябва да ти я покажат.

Неволен свидетел е младежът с ямурлука.

* * *

В дома на Великия кедър Ординареца му изведнъж се стряска в леглото. Някой е светнал нощната лампа. Мекият, жълтеникав воал на светлината очертава малко пресилено усмихнатото лице на Мазния.

- Кой сте вие? Какво правите тук? - пита Ординареца.

- Дойдох да те видя - отвръща неканеният гостенин, кривейки крайчеца на устната си в иронична усмивка. - Ти цял живот се грижиш за един слепец...

- Великият кедър отсъства! - отсича Ординареца.

- Знам. Тук съм от вежливост... Аз живея в сиропиталище.

Лицето на домакина изразява единствено презрение.

- Какво искате от мене?

- Да закусим заедно. Нищо друго - Мазния щраква с пръсти.

Донасят табла с две високи, тънки чаши концентрат.

- Когато човек е гладен, алкохолът доставя най-бързо хранителни вещества за организма! На здраве! - той отпива.

- Жалка цивилна паплач! - изсъсква Ординареца. - Мислите да ме напиете и да се раздрънкам, така ли?

- Нищо подобно! Ето, ще изпия и твоята чаша! - отвръща Мазния и я взима от подноса. - И все пак да пийнем заедно!

Двама възпитатели улавят Ординареца, натикват през гърлото му дълбоко в стомаха гумен маркуч и започват да впомпват голямо количество алкохол. Всичко става пред очите на недъгавия младеж, любимец на Главния педагог. Докато умъртвяват възрастния човек, Мазния хладнокръвно рови из бюрото на Великия кедър. Изравя няколко бойни карти с червени и сини стрелки.

- Ето това ми е нужно! - размахва ги той към младежа. - Като военен стратег, Великият кедър нямаше равен!

Ординареца издъхва и от изкривената му уста потича тънка струйка от налетия насила алкохол.

* * *

Пред дома на Холерика спира бронетранспортьорът на Великия гуру. Той слиза от него и се насочва към входната врата. Натиска звънеца.

- Махнете се, иначе ще си срежа вените! - крещи и се мята зад залостената врата младият мъж. - Да ме бяхте обесили на площада!

- Нося ти нещо - казва спокойно гуруто и промушва през вратата тънка тетрадка.

- Какво е това? - взима го от пода Холерика.

- Дневник. Получих го от Главния педагог.

Холерика го разлиства.

- Почеркът на жена ми!

* * *

Холерика седи над бюрото си и чете от малката тетрадка под мъждивата светлина на слабата крушка.

Гласът на жената на Холерика.

- Щастлива съм. Очаквам дете - как искам да му дам човешко име - Ралица или Ясен. Обичам мъжа си. Ако не беше той, щях да съм толкова самотна, излишна, неразбрана като всички в тази отровена страна. От веки веков тук животът винаги започва от последния й вожд. (Жената на Холерика, със затворнически дрехи, товари пясък в един камион, заедно с други като нея. Духа страхотен вятър. Бременността й личи все повече.) И уж преди него не е имало нищо, а всеки има да си отмъщава за нещо, което се е случило до светлата дата... Моят скрит живот подлага на опасност моя любим, нероденото ми още дете. Но съм готова на всичко в името на своя копнеж - живот без отмъщения и жестокост. Живот с вяра, надежда и любов. Дано Отшелника завърши по-скоро своето откритие! Само то може да промени Селения...

* * *

Великия гуру и Холерика седят на трапеза с храна и пиене.

- Какво сме ние всъщност? - говори гуруто. - Братя по страдание! Така ли е?

- Защо? - пита Холерика.

- Защото и двамата сме влюбени в жените си, а те отсъстват.

- Отсъстват... Хубава дума. Но ти можеш да направиш така, че моята да не отсъства, нали?

- Но ти не го искаш! (Поглежда го.)

- Искам го.

Погледът на гуруто е хипнотизиращ.

- Не искаш. Ти си дълбоко огорчен.

- За какво?

- Че не те е посветила...

- Не знам. Може би...

- Ти не искаш да я видиш!

Холерика смирено навежда глава.

- Не бива да я съдиш прекалено строго... - неочаквано сменя тона гуруто.

- Аз не я съдя...

- Съдиш я! Ти си отвратен от постъпката й.

- Малко съм объркан - признава Холерика.

- Искаш да кажеш, ужасен! За какво откритие споменава тя?

- За Ускорителя на растежа...

- А, да, онзи даскал, дето отказал да учи учениците си, защото бил талант. Ела да ти покажа нещо!

Отиват до едни покрити дървени лавици. Великия гуру натисва един бутон и под дървените плоскости се виждат рафтове с дебели книги, на които пише със златни букви "ИСТИНСКА ИСТОРИЯ НА ПЛАНЕТАТА".

- Няма по-истински ускорител от моя, добре го запомни! Ускорител на духа, не на някакви си жалки зеленчуци.

Холерика посяга към един от томовете, но гуруто го плесва през ръката.

- Да излезем да подишаме!

Двамата тръгват.

* * *

Излизат пред вилата и поемат по алеята на парка от стари дъбови дървета. Гуруто носи цял колчан ножове за хърляне.

- Разбирам обидата ти. ...Какво е любовта към една жена? Илюзия! (Хвърля нож и той се забива в един дебел ствол.) Дори щастливият брак става бреме - либидото копнее за много жени!

- Аз обичам жена си - плахо се съпротивлява Холерика. - Заповядай да ми я върнат!

Гуруто хитро се усмихва и запокитва нов нож.

- Аз отговарям за духа. Главният педагог е по ...материалната част... (Хвърля нож.)

- Ти можеш да го накараш да върне жена ми! - упорства Холерика. Острието вибрира в тялото на дървото.

- Ако го искаше наистина, щеше да ми разкриеш тайната - допира следващият нож до гърлото му гуруто.

- Каква тайна?

- Как се правят деца! (Гуруто прибира ножа и улавя Холерика за реверите, разтърсвайки го.) Искам много деца! Мои деца! Съвършени таланти, които не емигрират, не крещят "СВОБОДА!", каквото и да става. Тогава ще мога да се възвися, да се превърна в Бог-дух! (Започва да удря шамари на Холерика.) От никакъв Ускорител няма да получиш толкова власт, колкото аз мога да ти дам. (Шепне в лицето му.) Кажи тайната и ще получиш всичко!

* * *

Холерика повръща над тоалетната чиния вкъщи. Пуска водата. Опитва се да пие от чешмата. После, олюлявайки се, излиза. Дотътря се до леглото си, пада, надига се. Вижда залепената икона. Пиянски ломоти към нея.

- Какво си ти? Какво означаваш? Не знам? Никой не ме е научил... Ти си парче дърво, останало от майка ми. Нищо друго! - имитирайки гуру: - Кажи ми тайната си и ще получиш всичко! Абсолютно всичко!

После пада и заспива.

* * *

Над главата на олюляващия се Пияница се пръсва на парчета крушка от уличното осветление. Миг по-късно в ръцете му попада младеж с прашка. Счупил е лампата, за да направи впечатление на две старици, облечени като абитуриентки.

- Повече няма да го правя, честна дума! - опитва да се оправдае младежът, като се пази от несъществуващи шамари. - Само не ме издавай! Избягах от клетките!

Пияницата няма и намерение да упражнява възпитателни функции. Размътеният му поглед изведнъж фокусира върху лицето на младежа. Двамата се гледат един дълъг миг.

- Познавам това лице - говори на себе си Пияницата. - Виждал съм те някъде!? На снимка в семейния албум... Хиляда дяволи!

Младежът се отскубва и побягва. Пияницата не го спира.

- Собственият ми баща на младини!?

Ръцете му се разтреперват. Оглежда вечерната улица. Двете "абитуриентки" го гледат с насмешка. Само един прозорец над него разпръсква светлина от газена лампа.

- Кой постоянно връща времето и планетата в една и съща точка!? - мълвят устните на Пияницата.

* * *

В нощната гора се процежда бледа светлина. Под две свещи, в голяма военно-полева палатка, Мазния и трима от недъгавите му възпитаници разглеждат бойна карта с пъстри стрелки, указващи придвижването на армиите. Дояждат сладкиши.

- ...Били са разположени ето така - сочи с показалка Мазния. - С малко техника Великия кедър е унищожил големи сили на противника.

- Той добър ли е? - наивно пита единият недъгав и бърше с ръкав носа си.

Мазния тежко въздъхва.

- Срещу бандитите е бил добър.

- А сега?

- Сега... - изважда другата карта Мазния - ще използваме заграден огън. Оръдията са разположени (Сочи.) стратегически. За където и да са заминали, връщането им ще е оттук. (Намигва на питомците си.) А ние - с фойерверки!

- А Великия кедър ще лети ли с тях?

- Ще лети.

- А сега не е ли добър?

Мазния се замисля.

- Сега е враг.

Недъгавите го гледат изпитателно. Той отпива от чашата си.

- Ще минат оттук - казва с притворени очи любимецът на Мазния. - Сигурен съм ...до месец.

* * *

Из гората върви младежът с ямурлука, заедно със стадо кози.

През един шубрак вижда зенитно оръдие и бързо подгонва стадото си в обратна посока.

* * *

Отшелника скача в своето легло. Намира се в дълбока каменна пещера. Около него най-малко петнайсет човека са облечени празнично. Държат в ръцете си бутилки шампанско.

Той се изправя. Подават му да се облече.

- Твоят час настъпи, Отшелнико! - тържествено произнася Великия кедър и отново умира. След минута скача и повтаря.

- Твоят час настъпи, Отшелнико!

Всички облекчено въздъхват.

Пропускат Отшелника да мине към построените съоръжения. Поднасят му легенче с вода, той наплисква очите си. Слепецът вдига ръка. Множеството затихва. Отшелника натиска един бутон, генераторът подава енергия. Механизмите бавно, някак мързеливо се завъртат. Отварят шампанско, прегръщат се, вдигат Отшелника и Великия кедър на ръце и ги подхвърлят във въздуха. Потича първото количество от сребристия прах. Няколко секунди стоят като омагьосани и го гледат.

- Ускорителят! Ускорителят на растежа!

Протягат ръце, пълнят шепи, посипват главите си, хвърлят го във въздуха. На светлината на проникващите в пещерната зала лъчи, ускорителят трепти с магически отблясъци.

* * *

В летящите със загасени светлини вертолети хората напрегнато мълчат. Великия кедър е цял в слух. В обратния полет липсва само Отшелника. Под грохота на светкавиците непрогледната бездна на нощта открива за броени секунди каменисти планински върхове и пропасти.

* * *

Из нощната гора, озарявани от светкавици, препускат двама конника. Очите на Холерика са вързани с черна лента.

- Къде отиваме? - пита той.

- Ще видиш - отвръща гуруто.

* * *

Във военната палатка сънят по особен начин изравнява Мазния и трите онеправдани от съдбата същества. Телефонът иззвънява. Главния педагог вдига слушалката.

- Ало?

- Тук дежурният от първи огневи вал. Чувам вертолет.

- Пропусни го - нарежда Мазния. Затваря и се свързва с втори вал. - До всички. Обявявам пълна бойна готовност!

* * *

В края на гората двамата са слезли от конете. Великия гуру сваля черната лента от очите на Холерика. На пуста поляна мъже в кукерски облекла изпълняват ритуален танц. В ръцете си въртят пръти с горящи топки слама накрая. Един от тях "оре" нивата с рало, женският кукер сее пепел. Лумват огньове и мъжете започват да ги прескачат.

- Какво е това? - възхитен пита Холерика.

- Древен ритуал - отвръща Великия гуру. - Гонят зли духове.

- Що за хора са?

- Това е сън. Наследствена памет - вдига ръцете си сякаш е с пушка и стреля на ужким. - Къх!

- Живели ли са някога наистина? - пита Холерика.

В очите на Великия гуру се появяват сълзи. Той кимва.

- Исках да зачеркна всичко, да създам нови хора... Какво постигнах!? Жалка секта ловци на призраци, които дори не могат да се размножават... (Сочи кукерите.) За всичко истинско трябват съмишленици, не клакьори... - тялото на Великия гуру се разтърсва от ридания. - Народът се приспособявал, за да оцелее.

- Да, така е.

- На каква цена? Има ли загуби, пред които оцеляването не струва и пукната пара?

- Не знам.

Холерика бавно протяга ръка и я поставя на рамото му.

- Помогни ми, човече! - притиска ръката му гуруто. - Сега си посветен. Кажи ми тайната си! Не може да нямаш такава!

* * *

В небето над позицията боботенето на вертолетните мотори е все по-ясно. Изтрещява светкавица. Мазния командва.

- Атака!

Нощта ослепява от прожектори. Сякаш издълбани от мрака, вертолетите потреперват от ужас.

- Огън! - надвиква шумовете на нощта Главния педагог.

* * *

Кукерите изстрелват с лъкове запалени стрели и те свистят във въздуха. Великия гуру продължава да трепери в обятията на Холерика.

* * *

Зенитните оръдия бълват непрекъснат огън.

- Огън! Огън! - крещи като обезумял Мазния. От небето вали разтопен метал. Възхищението в погледите на недъгавите сираци изглежда безгранично. Канонадата продължава.

* * *

Младежът с ямурлука прибира стадото си във вдлъбнатината под една огромна скала.

* * *

Със сълзи на радост в очите Главния педагог напуска позицията.

Сам в палатката си, той отваря бутилка екзотично питие и пълни чашата си догоре, после жадно я излива в устата си.

Но това трае само миг.

- ГОРИМ! ГОРАТА ГОРИ! ПОЖАР! - долитат отвън викове, примесени с писъци на отчаяние. Небето продължава да се раздира от сухи светкавици.

- ГОРИМ! ГОРИМ! - чуват се отвън гласовете на недъгавите.

Мазния хуква навън.

* * *

Наоколо всичко ври като в пещ. Сираците гледат с надежда Мазния. Той преценява обстановката. Отгоре се сипят свистящи клони. Инстинктът на потомъка на морфинисти задейства безотказно. Блъсва две от тях в горящия ад, грабва третото - своя любимец и скривайки се под него като под щит, започва да си пробива път през пламъците. В огнената стихия избухват боеприпаси, загиват хора. Най-сетне завалява дъжд.

* * *

На сутринта продължава да вали. Младежът с ямурлука води своето стадо из почернялата гора и събира парчета опушен метал, гилзи, полумонетата-парола на Великия кедър.

* * *

Мазния се надига от една локва, освобождавайки се от тялото на мъртвия си любимец. По разраненото му, опушено лице и обгорелите ръце небесната вода се стича на гъсти струи.

* * *

В пещерата при минизавода на Отшелника буквално на пет квадратни метра пръст е изграден истинският Рай - дърво отрупано с едри ябълки, друго - с портокали, храст с лимони, двуметрова нива с едро избуяло жито. Младежът с ямурлука подава на Отшелника половинката монета с обгоряла лента, както и няколко опушени метални парчета, показвайки с жестове как са били свалени вертолетите.

- Война. Война. Война.

Отшелника прикляква и улавя с ръце главата си. Младежът го гледа за миг и бавно си тръгва.

- Чакай! - спира го Отшелника, откъсва ябълки и портокали от своята райска градина и му ги подава - Вземи!

Младежът категорично отказва. Дори побягва, когато Отшелника се опитва да го настигне.

* * *

На аеродрома "Гумените глави", подстригани и зализани като погребални агенти, свирят своята песен "Разбий му главата" - неофициален химн на планетата. Двама художници се състезават кой по-бързо ще нарисува портрета на Великия гуру. Между множеството се провират бийтълс-саката на момчетата от Възпитанието, хващат някого за ръцете и го отвеждат до джипа. Докато жертвата бъде избрана, тълпата тръпне в ужас, после въздъхва с облекчение, шуми и се поздравява.

- Внимание! Внимание! Внимание!- прокънтява по високоговорителя. "Гумените глави" оставят инструментите. На аеродрома каца военният лайнер, с който съпругата на Великия гуру замина да роди в странство.

- Идеята! Животрептящата, вездесъщата! - чува се от радиоточката гласът на поета Пий. - Родена от гений, предавана като факла, изстрадана и поднесена на поколенията...

* * *

- ...Ето! Нищо повече не се иска от вас - само я следвайте!

В заведението "Нов живот" кипи живот. Разнасят се горещи блокчета нишесте, напитки... като на празник.

- Ама не се ли знае какво е детето? - тихо пита Архиваря.

Възкресителя се усмихва.

- "Пристиг..." Нито кой пристиг... Нито кога пристиг... Нито успешно ли е раждането... "Пристиг..." - И край! Телеграмата гласяла само това!?

- Гадове! - цъка Архиваря.

- Бас държа, че е родила момче! - виква на всеослушание Възкресителя, слага овехтялата си шапка на близката маса и хвърля една банкнота - Залагам стотачка!

Само Пияницата седи замислен и трезвен. Дори отказва предложената му чаша.

* * *

Официалните посрещачи размахват знаменца и букети. Вратата се отваря и първата дама се появява на стълбата. С едната ръка маха на поздравяващите я, с другата стиска нещо до тялото си. То прилича на бебе. Изглежда дори развълнувана, доколкото това е възможно за нея.

- Аз се завърнах! Аз ще променя живота ви! - шепне тя.

* * *

- За момиче - Възкресителя пуска банкнота в една от двете приготвени шапки.

- Момче. Момиче... - един след друг хвърлят в шапка, според избора си и други посетители.

- Трябва да я спрем - неочаквано от масата си се изправя Пияницата. - Тази жена ще унищожи планетата...

Дрипльовците неочаквано млъкват и се вторачват в него. Вниманието им обаче му действа по-скоро разколебаващо. Все пак продължава, макар и по-плахо.

- ...Ще мрете като мухи!

- Кога?

- След пет века - иронизира друг.

Избухва смях.

- А дали не знаеш някоя лоша жена - надвиква всеобщия кикот един от най-старите, - дето да направи така, че не пет века - само пет годинки още да си къркам питиенцето и да я пощипвам по задника? После, ако й е кеф, нека съсипе дори Вселената!

Чак тайните ченгета се заливат от смях.

Пияницата сяда на мястото си и с треперещи ръце излива в гърлото си пълна чаша концентрат.

* * *

- Искаме бебето! Покажете бебето! - чуват се възгласи.

- Бебето!

- Бебето!

Великия гуру прави жест към съпругата си. Слагат микрофон. Един от пилотите застава до нея - в ръце държи две епруветки с едва покълнали житни семена и кана вода.

- Това не е бебе - започва тя.

Сякаш леден вятър повява откъм пистата. По лицето на Великия гуру преминава болезнена тръпка. Височайшата вдига ръка и възцарява мълчание.

- Нося ви нещо още по-ценно - казва тя, изважда онова, което с толкова любов е гушкала в обятията си до този момент и го издига над главата си. То е найлонов плик, със ситен, сребрист прах. - Сребрист прах, измислен от учените на планетата, от която идвам. Нарича се "Ускорител на растежа".

Само Великия гуру гледа с каменно лице. На трибуната изниква Мазния - по лицето му раните от обгарянията все още ясно личат. Двамата се споглеждат. Помежду им протича ток.

- Ускорителят значи изобилие за всички!

* * *

- ...Ускорение към желания по-добър живот! - звучи гласът на първата дама по радиоточката в дома на Холерика. Избухват аплодисменти.

- Откритието на Отшелника! - оживява се той. Започва трескаво да се облича и хуква навън. - Ще го освободят! С него и жена ми!

* * *

- Не послушах вътрешния си глас - говори Великия гуру, треперейки от гняв. - Благоденствие значи постигната цел. Т.е. край на пътя! Край на водача!

Удря с длан по масата.

- ...Искам да изчезне и спомена за този проклет прах! И никаква милост! За никого!

Мазния кимва с глава и напуска кабинета на гуруто.

* * *

Във физкултурния салон Мазния е строил цяла сюрия възпитатели. На стената с черни рамки и цветя висят портретите на тримата изгорели сираци.

- Растежът е чуждопланетна лъжа - това да зазвучи във всяко кътче на планетата! От страниците на вестника до най-долната селска кръчма. В живота не стават чудеса, а диверсии!

- Тъй вярно!

- Няма ускорител на растежа! Няма вълшебен прах! Ще съберете имената и адресите на всички, които продължават да си спомнят какво се е случило на летището.

- Слушам! - отговарят възпитателите и напускат.

- Действайте!

* * *

- Да изчезна, да се стопя, да ме няма... Да изчезна, да се стопя, да ме няма... - мълви Пияницата и олюлявайки се, отива към гарата. След един-два неуспешни опита успява да отвори празен товарен вагон с наковалня в средата. С последни усилия се просва върху дъсчения под. Влакът бавно потегля.

* * *

На вратата се звъни. Холерика отваря и срещу разписка пощаджията му предава плик.

- Уважаеми господине, имаме удоволствието да ви съобщим, че сте удостоен с медал за гражданска доблест. Връчването ще се състои утре... - чете на глас Холерика. - Това пък защо!?

* * *

В познатата зала се влиза само с покани, подобни на получената от Холерика. Цари оживление - обстановката е като пред бал. Влиза поетът Пий, след него - Холерика. Главния педагог следи обстановката със задоволство. Великия гуру мрачно мълчи в тъмно, тясно помещение на последния балкон. По лицето му избива ситна пот - долу влиза съпругата му.

Всички стават на крака и ръкопляскат. Тя леко се покланя - погледът й се засича с този на Холерика и това поражда една особена топлота помежду им, която не убягва на Великия гуру.

- Напредва ли работата с ускорителя, госпожо? - пита Холерика.

- След минута трябва да открия тържеството - вежливо отклонява разговора тя. - Докладът е "За героизма в мирно време". Интересна тема, нали?

- Много - кимва Холерика.

Вратите се затварят. Настъпва тишина. Едновременно през всички входове нахълтват въоръжени бийтълс-сака. Гостите ръкопляскат, но това не е оригинално начало. Обграждат ги в плътен кордон. Поставят им белезниици.

- Как си позволявате! - крещи първата дама. - Как смеете!

- Трай! - блъсва я грубо един от възпитателите, а друг така нагло я опипва, че дъхът й секва.

- Как си позволявате! - опитва да се намеси Пий и получава удар с приклад в стомаха.

- Преврат! - едва промълвява тя.

Горе Великия гуру се тресе от вътрешни страдания. Само една хлебарка е свидетел на слабостта му.

* * *

Извеждат арестуваните до специални автобуси през черен ръкав от плат. Холерика крепи съпругата на Великия гуру.

- Това е преврат! Това е преврат! - продължава тя.

Автобусите с опушени стъкла потеглят един по един.

* * *

Познатият вагон с наковалнята се пълни с хората от автобусите. Натъпкват ги като сардели.

Вратите хлопват, композицията потегля.

* * *

Гуруто язди полугол върху гърба на своя кон, хвърля ножове по дърветата и крещи сякаш на тях.

- Още! Още! Още!

* * *

Върху гърба на Великия гуру се стоварват бичове. Театър "Малабар" в своите странни костюми и превозни средства кръжи около него. Трещят фойерверки.

- Аз създадох тези хора от нищото, също както онзи измислен бог. С титли и звания им вдъхнах живот. Те бяха плът от плътта ми, а сега - да ги убия. ...Умри, поете Пий! Като всички писатели, ти беше само сълзлив палячо. Как да проумее моята драма един сълзлив палячо!? Стига! Стига!

Намятат му хавлия и той се запътва към входа на вилата.

* * *

Гуруто влиза в спалнята, в която по-рано го е чакала съпругата му. Сега леглото е пусто. Натиска клавиша на видеомагнитофона. Блъсва го. Върху видеостената се появява изображението на танцуващи върху огън. Той гледа един момент. После решително натиска стопа. Позвънява. Влиза Ординареца.

- Повикай Мазния! - нарежда гуруто.

- Той е тук - отвръща мъжът.

- Да влезе!

Ординарецът козирува и напуска. Гуруто си налива вино и го изпива на един дъх. Напитката възвръща душевното му равновесие. Влиза Мазния.

- Велики гуру, арестантите са на указаното от Вас място. Инциденти няма.

- Нетърпелив си да си получиш заслуженото след блестящата акция, нали? - изпитателно го гледа гуруто.

- Няма да се противя, ако проявите щедрост - не улавя коварството му Мазния.

- Велико нещо е свободата, драги мой, струва си да се полее! - протяга се доволен гуруто. - Не мислите ли?

- С артистка от Националния планетен театър... - угоднически се усмихва Мазния, застанал до вратата.

- С две наведнъж, би било още по-вълнуващо, прав ли съм?

- Естествено.

- Банално! - гледа го право в очите гуруто. Допива на един дъх чашата си, става и приближава Мазния. Целува го в устата, нанасяйки му рязък удар с коляно в слабините. Той изохква и се свлича. Гуруто кляка до него и бавно започва да го вдига за реверите, говорейки му очи в очи.

- Удоволствието е изпитание на духа. То е възможно само с една жена... Да я измъкна от Пъкъла, цяла нощ да бъда с нея, а на сутринта да я върна обратно и нищо в мен да не трепне. Ето това е пир, авантюра, достойна за великите... Така се създават легенди!

Улавя Мазния за реверите и го изправя.

- Върви, доведи ми я! На следващия ден ще я доубиеш! - изблъсква го от стаята. - Доведи и онзи - Холерика дилетант! Може би, преди да умре, все пак ще разкрие тайната си.

* * *

В пясъчната пустиня на лагера "Белият рай" се разминават две групи арестанти. Първата е от шест-седем, завързани един за друг мъже и жени, между които е бременната жена на Холерика. Втората - голямата, е на новопристигналите. Между тях са Холерика, съпругата на Великия гуру и поетът Пий. И двете групи са охранявани изключително строго.

- Жена ми! Жена ми! Жена ми! - пръв я вижда Холерика. - Е, хей, е, хей! Е, хей!

Втурва се към нея. Моментално препречват пътя му с щикове. Той продължава да се мята напред, търсейки пролука в кордона. Отвсякъде получава ритници, удари, пясък в лицето.

- Е, хей, е, хей! - започва с все сили да се дърпа тя. Пада на земята. Опитва се да се вкопчи в пясъка. Хващат я и я натоварват в един джип, заедно с всички. Тя крещи, започнали са родилните болки. По краката й изтича плодната вода.

- Раждам, раждам! Помощ!

- Спрете! Спрете! - крещи Холерика. - Това е единственото дете от цели осемнайсет години. Спрете!

Джипът оставя голяма прашна следа. Холерика пада в пясъка.

- Забрави я, момче - казва му един възрастен възпитател. - Качат ли някого на този джип, само рибите научават гроба му.

* * *

Военен катер оставя сред морето прогнила гемия със завързаните на борда арестанти от джипа. Водата я превзема с клокочене. Жената на Холерика продължава да ражда.

* * *

Съпругата на Великия гуру и други арестанти се опитват да обуздаят изпадналия в шок Холерик. Тя го прегръща.

* * *

Гемията потъва под водата. На морската повърхност изплува само едно новородено бебе. Писъкът му оглася синята пустота.

* * *

Черният джип се връща в "Белия рай". Натоварват окования във вериги Холерик и съпругата на гуруто и ги откарват нанякъде.

* * *

Крехкото телце се носи по водата. От дълбок трап сред пясъците на самия бряг, чул бебешкия плач, Пияницата надига глава. В кръгова отбрана като карабини около дупката са наредени празни бутилки.

- Чудовището се пръкна! - оставя настрани поредната бутилка той и изпълзява от укритието си. - Каква бяла кожа!

Нагазва във водата и взима детето. То спира за миг.

- Как да го изхвърлиш, как да го изтърбушиш!? Лишей безполезен, гнида, чудовище, ама в човешка обвивка...

В далечината сред пясъците вдига прах черният джип.

- Ей, ей, ей, спрете! - хуква след тях с бебето Пияницата. - Чувате ли, хей! Спрете! Чакайте! - Джипът отминава.

Детето продължава да пищи. Той го люлее. Това не помага.

- Ами сега!? - облича му своя дреха - бебето продължава да пищи. - Какво да те правя, а? Тъкмо бях изчезнал.

Бутва му бутилката с алкохол и бебето се укротява.

* * *

Пред вилата на гуруто спира джип. От него извеждат съпругата на гуруто и Холерика. Мазния ги въвежда в кабинета на Пастира. Той е пиян, с крака, вдигнати на масата.

- Жив?! - възкликва жената. - А аз, глупачката, мислех ...преврат.

Гуруто заповядва с жест Мазния да изведе гледащия с напълно безумен поглед Холерик и двамата излизат навън.

- Къде намери проклетия прах? В някое порносписание ли го рекламираха? ..."По-ценен от нашето бебе"!? - ехидно я цитира той.

- Ти заповяда този цирк! Така ли?

Гуруто кимва.

- Мислех те за убит...

- Сган от предатели! Най-сетне всеки си получи заслуженото!

Огромното тяло на жената потръпва. Великия гуру става и изважда от бюфета втора чаша, налива вино и й го подава. После вдига своята и отпива малка глътка.

- За нощта, която предстои!

Жената с треперещи ръце изпива питието на екс. Погледите им се срещат. Миг колебание е достатъчен, за да се вкопчи в реверите на халата му с отчаянието на отхвърлената.

- Кажи, че съм сънувала! Че не е истина! - Очите й го пронизват. Ръцете й го обгръщат. Гуруто се мъчи да отклони поглед от умоляващите зеници. Тя го разтърсва с ръце.

- Не е истина! - едва промълвява той, чувствайки как се смалява от вътрешни земетръси.

Ръцете му вече сами прегръщат женското тяло, а в дъното на стаята се е появила познатата оловнотежка хлебарка, чийто поглед парализира ума му. Женската плът бавно го обгръща, пиян от желание, той впива устни в нейните и двамата хукват към леглото, събличайки дрехите си в движение.

* * *

В стая от същата вила, напълно неадекватен, Холерика лежи върху широко легло с очи в една точка, а върху него се редуват жени, чакащи пред стаята на опашка за разплод.

* * *

На сутринта брачното ложе на великата двойка тъне в доволство. Първа се събужда съпругата, надига се и по халат се запътва към кухнята.

- Жалко, много жалко, че... - промърморва сънен гуруто и натиска един бутон.

* * *

В стаята на Мазния звъни звънец. Той спи облечен на фотьойл. Става и напуска стаята.

* * *

В кухнята първата дама прави коктейл от екзотични плодове. Добавя някаква таблетка и излиза с подноса.

* * *

Пред спалнята вижда Мазния, който явно идва, за да я арестува. Напитката в ръцете й обаче го променя.

- Какъв великолепен аромат - души с нос. - Винаги сте била майстор на екзотичните елексири.

- А ти - техен любител.

- Да, така е. Позволете да отгатна!

- Моля! - Първата дама вдига коктейла. Мазния приближава. Вее с длан към ноздрите си.

- М-м! Невероятно! Нар, капина, кокосово мляко, несъмнено бадем, няколко капки лавандула, сок от млада бреза...

- Наистина перфектно! - Вежливо го поощрява първата дама. - Хайде, опитай го!

- Стига Великия гуру... - колебае се Мазния.

- Ще му направя нов. ...Ако нещо те плаши, аз... - понечва да отпие първа от чашата.

- Не, не, не! Моля! Имам пълно доверие.

- Отгатна всичките съставки... - казва първата дама.

Мазния вдъхва аромата, отпива малка глътка и се строполява мъртъв.

- ...С изключение на една!

Тя започва да търси подходящ шкаф, в който да скрие трупа. Тъкмо го вдига и от стаята излиза гуру. Той изважда дълга тънка кама и бавно пристъпва към жена си.

- Хайде, хайде, направи го, скъпи! Не можа да ми направиш бебенце, направи поне това като хората!

Тя отстъпва няколко крачки и спира. Спира и той. Гледат се миг. Гуруто се разтреперва, счупва на две камата и хуква.

* * *

Гуруто бърза по пустите, обрасли с тръни улици на града. Неговите портрети, които все още висят тук-там, сега са избелели, дори поразкъсани. Пясъчните часовници не отмерват времето - замръзнали са в необяснима неподвижност. Гуруто започва да рита един, втори, трети - блъска ги, обръща ги - нищо. Вдига неприбрана празна бутилка, запокитва я в стъклото на единия от тях, той се разбива на парчета, но от вътрешността му не се изсипва и една песъчинка. Гуруто хуква ужасен. Излиза на площада. Най-сетне там не е съвсем пусто.

- Готова ли си да се възвисиш? - задъхан пита момичето с надпис "ДЕВУШКА" на фланелката.

- 50 долара за веднъж, за цяла нощ по договорка.

- Аз съм Великия гуру! - бесен сочи огромния портрет той.

- 40 за веднъж, за цяла нощ по договорка - смалява цената тя. Гуру я блъсва гневно и продължава.

- Готови ли сте да се възвисите? - пита старците, дишащи лепило. Отвръщат му с мълчание. - Аз съм Вашият гуру!

Никакъв отговор. Всъщност те са се "възвисили".

От трабант тип сапунерка изскачат борци с бухалки и се запътват към пълен с храна магазин.

- Пуйката да е с кестени... - говори по мобифона шефът им.

От магазина изскача друга банда и започва стрелба. Гуруто застава между двете групи и вдига ръце.

- Аз съм Вашият гуру! Спрете! Готови ли сте да се възвисите?!

- Изчезвай, гуру-муру, да не гризнеш дръвцето! - чува в отговор.

В краката му изтрещяват изстрели. Той се дръпва.

* * *

В химико-философския институт талантите викат от клетките.

- Свобода! Свобода! Свобода!

През една полуотворена врата гуру вижда как Възкресителя с няколко магически жеста и думите...

- Дух, материализирай се! - ...възкресява по фотография голям плъх, след което се просва на пода в безсъзнание. Гуруто махва с ръка и отминава.

- Аз съм вашият гуру! - с почти умоляващ глас се опитва да накара "талантите" да млъкнат.

- У-у-у! - отвръщат му от клетките и пак.

- Свобода! Свобода!

- Гледах ви като писани яйца! - ядосано ги надвиква гуруто.

- У-у-у! - Замерят го с банани младежите. - Свобода! Свобода!

Пазейки се, гуруто стига до стълбищата и сяда. Дежурният възпитател хърка непробудно в своята будка.

- Това е краят! - казва на себе си гуруто. - Краят!

* * *

Гората пред вилата. Холерика е завързан за короната на едно дърво. Артистите от "Малабар" в странните си облекла и превозни средства кръжат около него, изстрелват фойерверки, наподобявайки нощни пеперуди с железни криле, забиват около главата му ножове. Погледът на Холерика продължава да е неадекватно закован в eдна точка. Някъде в далечината около запален огън се вие хоро. Танцът е жив и темпераментен - сякаш откъснат от всичко на света.

- Никого не го е грижа за теб!

- Какво като си последният нестерилен на тази планета. - Ехти през вибербератор нечий или много гласове.

- Никого не го е грижа за никого.

- Оцелява се поединично!

Продължават да забиват ножове. Холерика не реагира. Всички са с маски на лицата.

- Кой превърна планетата в бунище?

- Кой я зарази с разврат и лудост?

- Кой уби жена ти?

- Великият гуру! - чува се кикот. - Твоят близнак-антипод!

- Събуди се!

- Събуди се!

- Има граници на поносимостта - преминеш ли отвъд, ставаш зомби...

- Биоробот, когото всеки манипулира - разрязват въжето, с което е вързан. Холерика не реагира. Но погледът му се премества към играещите хорото. Вижда между танцьорите жена си. Затичва се, посяга, но всичко изчезва.

- Тя е мъртва, както и твоят приятел - Отшелника - продължава един от маскираните и приближава до него.

- Великият гуру не те уби, защото му трябваше бик-осеменител...

- Мъжка проститутка...

- Генетичен наивник...

- Идеален баща на бъдещи роби, готови да умрат за него.

- Искал да научи тайната ти?! Да се възвиси... Ха-ха-ха! - люлее се въздухът от гласовете на маскираните.

Почти механично Холерика изтръгва един от забитите в дървото ножове.

- Искаш да убиеш?

- Много добре!

- Хайде, направи го!

"Малабар" се въртят около двамата, затваряйки ги във все по-плътен кръг.

- Кой предаде Отшелника и жена ти? - продължава мъжът зад маската.

- Ти!

- Мислеше, че гуруто ще помогне за Ускорителя.

- Глупак!

Холерика забива ножа в гърдите на маскирания, сваля маската от лицето му и с изненада познава самия Велик гуру.

- Хората не стават за богове - хрипти той. - Нямаш тайна! Всичко е от небето!

Кръгът от актьорите се разтваря, пропускайки съпругата на Великия гуру. Миг преди да склопи очи, той улавя нейната ръка и ръката на Холерика и ги поставя една в друга. Зазвучава "Ще му разбия главата". Мъжът, хвърлен от гуруто на биячите по време на първия мазохистичен акт, довлича трупа на Мазния, после една дърворезачка отрязва главите им като дърва пред всички.

* * *

В завода за първокачествен селенски талам траурно шествие хвърля телата на гуруто и Мазния в димящите казани, а после и букетите с цветя. Холерика и съпругата на гуруто са сред хората. Ридания, плач. Вън, непостижимо далеч, играят хоро.

* * *

Съпругата на Холерика говори пред микрофона на местната радиоточка. По бузите й се стичат сълзи. Отвън играят хоро.

- В часовете на своята безмерна тъга, изправена пред смъртта на най-близкия си човек, си зададох въпроса, кое прави планетата ни велика. И си отговорих - хората на Селения! Тяхното... Вашето пословично търпение!

* * *

В кръчмата "Нов живот" Пияницата тъкмо дава на бебето да си пийне от чашата му алкохол. От радиоточката звучи гласът.

- Народ като вас заслужава по-добър живот и ние ще го постигнем. С помощта на чужди инженери ще построим заводи за Ускорител на растежа, дори ако трябва да изнесем и последната козичка на планетата! Построим ли заводите, ще си възвърнем и способността да се размножаваме.

* * *

В своя измислен рай на Отшелника му се привиждат жени. За да прогони видението, той вади от един чувал малко сребрист прах, смръква го като кокаин и пред съчувствения поглед на младия овчар започва да хвърля тежки камъни до пълно изтощение. После коленичи и плаче от самота. Почти незабележимо, някъде далече долу, се вие ритуално хоро.

* * *

Вдовицата въвежда Холерика в сауна.

- Потилнята на древните! - обяснява тя. - Няма по-добро средство срещу пърхута. Мястото ви се струва необичайно за разговор? Грешите!

Той оглежда всичко с недоумение. Влизат в съблекалните.

* * *

- Не е ли твърде горещо? - произнася сред парите на сауната Холерика. Дробовете му мъчително поемат прогарящия въздух. Първите струйки пот го карат да се смущава. На вдовицата не й пука. Наблюдава го с нескрито любопитство.

- Да излезем! - хваща ръката му тя. - Човекът е само едно парче лакмусова хартия. Изменя се според това, в което го потопиш.

Излизат от сауната и скачат в басейна с ледена вода.

- Видя ли! - не убягва от погледа й промяната в него. - Емоции, настроение, самочувствие... - Двамата излизат от басейна.

- Изпуснеш малко токсини и засияеш от щастие! Химия! Сега разбираш ли колко е важен химическият ускорител!? - връчва му екзотичен коктейл дамата.

Двамата пият. Жената оставя чашите, гледат се в очите. Тя прокарва длани по раменете му. Спира ги на врата. Устните й докосват неговите.

- Да идем при боговете!

Влизат в голямо помещение с нещо като капсула, вероятно останала от времената, когато на тая "планета" са се подготвяли и космонавти. Това е камера, в която законът за земното притегляне не е в сила. Тялото на Холерика литва в безтегловното пространство, после и нейното. Двете тела се разминават в пространството. После се намират. Докосват се. Разтварят се едно за друго. Холерика потъва в мащабната прегръдка на вдовицата. Осветлението угасва и те заприличват на декоративни рибки в аквариум, слети в любовна игра.

* * *

От тавана на помещението големи железни щипци бавно, със скърцане се спущат и хващат капсулата с двамата любовници, леко я издигат и я понасят по релси.

* * *

Залата, в която Великия гуру прослушваше "Гумените глави", е пълна. Железните щипци пускат капсулата на средата й. Множеството я посреща с овации. Вдовицата първа напуска безвъздушното пространство. Излиза и отвръща на приветствията. Облечена е в бяло, с клонка от маслина в ръцете, за разлика от Холерика, който е гол и явно не е подозирал какво предстои.

- Аз, вашият нов гуру, ще стана майка! (Овации.) Приветствайте моя осеменител! (Холерика смутен прикрива с ръце срамните си части, но вниманието към него е тъй възторжено, че той, поласкан, преодолява срама си и вдига ръка за поздрав. Обличат му и халат.) Летящи агитационни отряди ще експроприират доброволно всичко, което може да се продаде, за да се изплатят лицензите за Ускорителя. Приветствайте човека, който ще ги оглави! (Взрив от овации!)

* * *

Пред гледащите със студено безразличие, забрадени в черно, окъсани до крайност възрастни жени и мъже, изпити от недоимъка и евтиния алкохол, театър "Малабар" изнася познатия си огнедишащ спектакъл. В сребристи дрехи, носен на ръце върху сребърен трон, Холерика дилетант изниква сред множеството и всичко онемява. Той се изправя и зарейва поглед към едрите есенни звезди, вдига ръка и рецитира.

- О, Ускорител на растежа, кат слънце ти блесни, за теб не ще пожалим нищо ний! (Артистите го повтарят в хор.)

- Стига лъжи! Стига сте ни грабили! - истерично закрещява жена, облечена в черно.

Холерика само я посочва с ръка и двама възпитатели моментално я улавят, запушват устата й с кърпа, пристига джип и те я блъсват в него.

- О, Ускорител на растежа, кат слънце ти блесни! - с налудничав патос звучи гласа на новия гуру - Холерика.

* * *

С горящи върху рогата свещи, дълги редици животни потъват в тъмния търбух на допотопен товарен самолет. Все същите слепи от тих ужас очи на пребрадени в черно жени и изпити мъже... В далечината, като точки, осветени от лумнал огън, играчите, продължават своя нестихващ танц.

* * *

Ден е. От новопристигнал самолет слизат лъскави чуждопланетяни с луксозни куфарчета. Вдовицата на гуруто топло се ръкува с тях.

* * *

- О, Ускорител на растежа, кат слънце ти блесни, за теб не ще пожалим нищо ний! - в пълен транс рецитира Холерика по време на поредната акция на летящите агитационни отряди. В далечината - силуети на играещи хоро около огън. От другата страна стадо животни със запалени свещи. Нещо принуждава Холерика да погледне надолу. Една ръка го разтърсва за крачола. Младежът с ямурлука му прави знак да го последва. Той взима запалена факла и тръгва след него.

* * *

В изгорената гора Холерика вижда лежащ човек. Осветява лицето му с факлата и почти извиква.

- Отшелнико!

Той му дава знак да се приближи. Гори огън. Холерика с ужас вижда, че тялото на Отшелника се променя като пълен с вода балон. Странната метаморфоза го смайва.

- Какво се е случило с теб?!

- Това, което виждаш...

- Не вярвам на очите си!

- ...Някога вярвах, че мога сам да направя нещо добро за всички. Вярвах в науката...

- На теб просто не ти позволиха. Ускорителят съществува...

- Нямам време! - Прекъсва го Отшелника. - Съществува и убива. Аз съм доказателството. Ускоряването кара клетките да мутират. Израждат се... Разболяват се...

- Невъзможно!

- Ненавиждах насилието, а сам изобретих насилие. Над природата...

- Какво говориш, за Бога?! - Гледа пулсиращото му тяло Холерика.

- Природните закони не могат да бъдат ускорявани, те могат само да бъдат нарушени.

- Не разбирам - шепне Холерика.

- Искам да ти призная нещо - преди да издъхне промълвява Отшелника. - Цял живот бях влюбен в жена ти, а дори не й се обясних.

* * *

ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Големи заводски кoмини бълват в небето гъсти облаци дим.

Холерика, брадясал и остарял, крещи зад решетките на една психиатрия.

- Изпуснахте поводите. Конете се понесоха към самите звезди...

* * *

...Богати градове, племена... планини... Димът забулва всичко. Никой не вижда къде отива.

От почти изцяло изоставен жилищен блок излизат овци, след тях мъже и жени на около ЗО години с голям касетофон - екстравагантни са като абитуриенти. Сядат в няколко трабанта и поемат нанякъде. Мръсотия, буренак, плъхове, гниещ плод...

* * *

- В царството на земетръсите пресъхват морета. Рибите страдат от зноя...

Луксозна сграда на банка. От скъп автомобил слиза мъжът с мобифона и другите обирджии на магазина с хранителни стоки. Облечени са със скъпи костюми. Келнер (Ченгето, раздавало автографи върху снимката си от вестника.) със сребърна табла ги посреща. Покланя се и докладва:

- Пържените Ви кюфтета, господин директоре! И пуйката със стафиди. Всичко е както го поръчахте!

* * *

Пред входа на химико-философския институт е издигнат паметник на Отшелника. На него пише със златни букви:

"ЗА НАС УСКОРИТЕЛЯТ НА РАСТЕЖА Е ПО-ВАЖЕН ОТ ВЪЗДУХА И ТАЛАМИТЕ!" Гърми гласът на поета Пий от радиоточка:

- Човешката воля не знае предели. Тя е гаранция за безсмъртие. Апотеоз!

Вдовицата на гуруто затръшва вратата на старата си, разбрицана кола и хуква по стълбите. Поостаряла е. Със запуснат вид. Носи голям портрет на Великия гуру. От клетките ехти:

- СВОБОДА, СВОБОДА, СВОБОДА! - познатият вик на гениите.

Тя влетява в кабинета на Възкресителя и му тиква портрета.

- Искам го възкръснал! Не можах да забременея, поне да си имам любовник като хората - сочи го. - Ще го вържа в клетка и ще го пускам в леглото си само когато Аз реша. Можеш ли?

- Зависи какво ще получа?

- Всичко!

Тя започва да вади смачкани банкноти - дори от сутиена си. Възкресителя гледа саркастично. Щраква запалка, те лумват.

- Готов съм да пълзя като червей, да целувам подметките на последното нищожество, да възкреся проклетия ви гуру, самия Сатана, ако трябва... Само да се махна от вашата планета!

- Чак пък толкова?! - безучастно казва жената. - И къде искаш да се разкараш, ако не е тайна?

Възкресителя взима стреличка от детска игра, завърта с все сила един глобус и със затворени очи я запокитва в него.

- Тук! - сочи стрелата той, без да погледне мястото.

- Ще го имаш - кимва жената. - Ако ми възкресиш тъпкача.

Двамата стискат ръце. Възкресителя слага портрета в желязна клетка. Гениите викат. Жената поглежда навън. В далечината се вие нестинарски танц и дим от комините. Възкресителя се вглъбява:

- Дух, материализирай се! Дух, материализирай се!

Дим, ярка светлина... Резултатът е - купчинка конска тор. И поредният припадък на Възкресителя. По-точно смъртта му.

- Твоят ускорител е виновен - шепне той, умирайки. - Пада нивото на биоастралната конгруенция.

- Биоастрална какво? - Пули се вдовицата.

- Конгруенция... - отронва Възкресителя.

- Второ пришествие, така ли?

- Не, дифузия между живота и смъртта... - са последните му думи.

Дамата склопява очите му, после плесва лайната по портрета..

- СВОБОДА, СВОБОДА, СВОБОДА! - Крещят талантите.

И тя бясна, започва да отключва клетките.

* * *

- И извлякъл Бог със своя златен жезъл душите на убитите от труповете им - говори с тон на месия Холерика. Отдолу слушат хора, между които е и Пияницата. "Чудовището" - вече петгодишно, гледа поникнало между плевелите полудиво цвете. Далече зад тях играят нестинарите.

- И полетели те след него с писък на уплашени прилепи край назъбени скали и страховити пропасти...

* * *

...И достигнали ливадата обрасла с асфодел, където обитават душите на умрелите...

"Талантите" са по целия площад. Дебели вратове, бръснати глави, кубинки... В ръцете - бухалки. Като по сигнал смръкват кокаин и пак застиват с погледи, отправени право напред. Нагли, безцеремонни, безмилостни като роботи.

...Те ги попитали: През време на буря ли загинахте? Или ви избиха врагове, докато грабехте домовете им? От любов, рекли техните сенки, от любов към ускорението...

* * *

В дома на гуруто, Вдовицата му събаря рафтовете с "Истинската история на Селения" - разлиства страниците. Те са празни. Чисто бели.

* * *

Детето-"чудовище" разкопава цветето. Търси корена му. Изравя тромпет, очиства го от пръстта и го надува, от пронизителния му звук всичко занемява. Мощен повей на вятъра разлюлява дърветата. Нестинарите спират. Гледат към детето. То хвърля тромпета, изравя цветето с корена и хуква към тях.

- Не ходи там - изкрещява Холерика. - Те не съществуват, те са само холографско изображение!

Колкото повече вика, толкова по-бързо тича детето с цветето. Всички наблюдават действията му.

- Хванете чудовището - вика Пияницата, олюлявайки се. - То се роди, за да ни унищожи...

Детето стига до нестинарите. Всички са притихнали. Подава цветето на майка си, тя протяга ръка, взима го. Всички ахват.

- Животът е непредвидим! - Възкликва Пияницата. - Непредвидим!

Майката взима детето си на ръце. Някой подава счупената семейна икона. Вратите на психиатрията се отварят и оттам излиза Холерика. Тича към жена си. Двамата се прегръщат. Детето с цветето ги оставя така и хуква нанякъде.

* * *

Детето с цветето излиза на площада. Едно самотно дете с цвете в ръката, изправено срещу десетки "таланти" с бръснати глави и бухалки и истински горили.

Край

© Румен Шомов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2014, № 6 (175)