|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СИЗИФ, СИЗИФ... Трагикомедия в шест картини Румен Шомов Действащи лица:
ПЪРВА КАРТИНА
Божо: По дяволите! Тука трябваше да има половин бира. (Проверява празните бутилки.) Няма половин бира! Господи, как е възможно човек да изплюска толкова алкохол наведнъж и да не ти се представи моментално... Защо трябва да се мъчи, да се гърчи, да пъшка и да се превива на четири като одрано по погрешка яре. (Опитва да си облече сакото, но все нещо обърква.) Решил милостивият касапин да лепне кожата обратно на гърба му - пльо-ос! Бягай сега пак в стадото! (Хвърля сакото.) Живей! (Спира пред шампанското, пипа го с пръст, но се отказва да го отвори.)... Пфу, че гадост!
Оживявам! Оживявам! (Връща се, по лицето и косата му се стича вода на вади, взима един вестник и попива лицето си.) Най-ужасното е, че винаги се оживява. От друго може и да не се оживява, ама от пиене - винаги! (Пак обикаля като котарак около шампанското.) Какво ти оживяване!? (Обръща портрета с гръб.) Клетки умират. Човек, когато умре и кьорав роднина да няма, съседите - кой за крак, кой за ръка, все ще го дотътрят до гробищата, а клетките - умрялата до живата стои... Все едно да ти турят мъртвец в кревата, да го вържат за гърба ти и където тръгнеш, главата му да се кандилка на рамото ти, а брадата му да те боде непрекъснато. (Отказва се от бутилката, обръща портрета в нормално положение.)... Хайде, хайде! (Вдига захвърленото сако, греши ръкавите, но го облича криво-ляво, закопчава копчетата неправилно. Поглежда босите си крака.) Къде ли съм си дянал чорапите? (Рови пак.) Странно. Няма... По дяволите! (Разтърсва Спящия.) Слушай! ...Добре де, знам, че спиш... Къде са ми изчезнали чорапите? (Мълчание.) Чорапите, чорапите, питам, къде са!?
Значи съм се шегувал снощи, а? (Събува топката с едно дръпване и извиква от болка, предизвикана от рязкото движение.) Ох! Идиотска история! (Масажира слепоочията си.) Хубаво викаше приживе бай Стамо, лека му пръст! "Не пий, Божо, Не пий! Ти, Божо, викаше, в това село си и Бог, и Господ! В твои ръце, викаше, е библиотеката, знанието, викаше, е в твои ръце, а който, вика, държи знанието, той е и Бог, и Господ! Той пълни със знание селяка! При теб, викаше, в библиотеката, постоянно върволица от богомолци трябва да има! (Спящият запушва ушите си с възглавницата.) Ти спи, спи, няма да ти преча! ...То, колкото до върволицата, има, вярно е... Цял ден се точат. (Сам не си вярва.) Колкото до пълненето обаче, тука удряме на камък. Вместо да пълнят, идват да изпразват!? С кой шише ще изпразним, с кой бидонче, с кой - цяла дамаджана... Сус, викам им, стига сте носили, стига сте давали! Човек в този живот трябва и да взема! Тука е библиотека, викам, като не щете книги, барем по един вестник вземете за преди заспиване!
Ти спи, ти спи... млъквам! Няма да ти преча. Ох! Що ме цепи така тая пуста глава?
Заболя те, защото споменах за бай Стамо, нали?
Хак ти е! Не ми е жал, че те боли! Бай Стамо ти се надяваше. Към всяко живо същество, викаше, трябва да се отнасяме с човещина! (Смее се.) Трябва за Крали Марко да те е взимал. Ще бозае девет годин от гърдата на майка си, пък като се изправи, че като разкърши яка балканска снага, че като извие плещи... "Търпение, викаше, търпение трябва!"... Какво беше това търпение, та края му не се видя!? ...айсет и кусур години бозаеш честната ми заплата на охранител и какво?! Плесен си ти! Отровна плесен и същевременно гнида с червясала душа! Как за толкоз години барем веднъж не се изправи в леглото, как една дума не каза!? Какво беше туй мъдро мълчание, какво беше туй чудо! Както се казва, една дума не е промълвил, ама каквото не е казал, все е било на място! (Надвесва се над Спящия, той не реагира.) Правиш се, че не чуваш, а? (Хъркане.) Подиграваш се, а!? ...Вън! Марш! Вън от дома ми! (Хаотично започва да въвежда порядък.) Като червей ще те стъпча аз тебе, като гол охлюв, като торен бръмбар! ...Не от леглото, от междузвездното пространство ще те изхвърля! (Подхлъзва се и пада на земята.) Ох! ...Не си човек ти, а камък тристакубиков! ...А аз като един Сизиф митологически трябва да те търкалям цял живот до самата си горда смърт... Сизиф... Сизиф... То като помислиш, само аз да бях Сизиф митологически в нашето безлюдно, мило село! С мед да ме намажеш, ами то - на половин Сизиф митологически, триста камъка тристакубикови! Половинката мъкне, додето се смряска, камъните - акъл й дават как да ги мъкне по-добре, че да не се отрони от туловището им някоя скъпоценна песъчинка... Да можеше бай Стамо с едно око да ни погледне от гроба... вик до Бога щеше да нададе... (Вдига завивката на Спящия, той издава сърцераздирателен звук, който може да разплаче несвикналия слух. Божо го повдига за яката.) ...Добре, добре! ...Мина ми... (Удря му шамар, бутва го да легне.) Нито мога да те изхвърля, нито да те приема... Това е то въпросът! Как да го изхвърлиш? Как да го изтърбушиш? (Нежно го люлее в хамака.) Гнида, свинска пикоч, лишей безполезен!... Ама в човешка обвивка... Защото още от школото така сме научени - на окатото пет слепци като гири тежки да вържем, че белким и те покрай него прогледнат (Люлее го все по-силно, с нарастващ гняв.) Ама не проглеждат! (Спира люлеенето.) Развиват мускули! И един ден хванат окатото, пък му избодат очите, ако все още не е ослепяло под непосилния товар... Ей така ни отмъщава природата, дето искаме по-умни и по благородни да се пишем от нея! (Спящият скимти.) Пфу! (Плюе с погнуса.) Добре, млъквам! ...Спи, щом искаш! Спи, щом нищо по-целомъдрено не ражда мозъкът ти! Гний, додето напълно се разложиш! (Хваща се за главата.) По шевовете ще се разпори! А сърцето започва да ме присвива!
Ето на - стана време за закуска. Ще закусим и ще се хвърлим в новия ден като в студена река. Може и да е вярно, че денят е по-мъдър от вечерта, няма да споря, но мъдростта, знам си го от собствен опит, никога не идва преди закуска...
Така-а! Един път! Светна като речен камък! Пу-пу! Ще те направя като за сватба! ...Сега закуската.
А, да, трябва сол!
Сега напред! Напред... към новия ден!
ВТОРА КАРТИНА
Божо: По дяволите! Три аналгина глътнах от сутринта и нищо. Навремето баща ми така два дни го боля глава и... Тъй е то - днеска те има, а утре... От друга страна, човек все бърза, бърза като че ли оттатък е кръчма до кръчма... А има ли нещо оттатък, няма ли... То и ракията ни да не би да е стока? Може махмурлук да е... (Похъркване.)
По-рано сутрин поне деца се завъртаха насам... а сега... Кой ли в милото ни отечествено село ще посегне към книга? (Пак се кръсти.) Страх ги е да не ги урочаса. А към бутилката всеки посяга... (Взима книга, разтваря я.) Буквите ми се разбягват като пеперуди.
Чука се... Интересно кой ли ще е? (Излиза, след малко се връща. Вдига книгите и старателно ги подрежда на местата им.) Не било на вратата. Ще трябва да са ремонтаджиите - ден работят, цял месец ги няма... Колкото до книгите - време дал Господ, книги също, ама... знание - кой знае какво - не натрупах... Може да е за добро, защото... Знанието радост ли носи? Пари ли? Слава ли, власт ли? Любов ли? Нито едното, нито другото, нито третото! Когато Господ иска някого да накаже, взима му любовта и късмета, пък му дава знание, та да се гърчи от болка, да мисли и да се яде вътрешно... И съвест и човещина му дава също! Проклета човещина! (Удря по масата с юмрук.)... Стори ли ми се или се почука? ...Трябва да ми се е сторило... (Въздиша, ходи нервен.) Ей, на! Скоро обед ще стане. Ще започнат да тропат на задния вход (Спира пред портрета на жена си.) ...На изповедник съм се превърнал аз... И жена ми едно време така разправяше: "На изповедник си се превърнал, Божо! Цяло село при теб идва, ама като се напиваш, вика, с кого ли не, и за болките и страданията му слушаш, можеш ли, вика, да помогнеш!? Не можеш! Прост библиотекар си ти, охранител на книжното царство, така да се каже, не си факир! Факирите, вика, дето могат да помогнат, зад ей такива врати, вика, тапицирани с кожа са се залостили, та ни да почукаш, ни да викнеш, ни направо да влезеш, ни пък, пази Боже, да чуеш те вътре над какъв фокус си блъскат главите". (Обръща портрета й с гръб и тръгва към неприкосновеното шампанско.) "Знам, викам й, знам, че съм прост библиотекар, ама от човещина, викам й, слушам. И от човещина пия!" (Зарязва бутилката, говори на обърнатия с гръб портрет.) "Каква е тази човещина, вика, дето на утрепка те превърна, дето ми съсипа на мен живота (Блъска портрета.), а детето ни на невротик от невръстна възраст направи!? (Пада на колене, люлеещият се портрет го удря по главата.) Няма, вика, такава човещина! Ялова човещина е това - ерзац, като кафето "Инка", вика, ама кафето "Инка" на никого не вреди, а твоята човещина само болката доопложда и раната доосолява. Нямаш, вика, ти право на човещина! Няма, вика, всеки право на човещина!" "Млъкни, млъкни, млъкни... викам й! Млъкни! Прокоба си ти! Знаеш, че всичко от обич правя! ...Или и на любов нямам право!?" "Любовта и обичта, вика, не са едно и също..." "...На мен философии, викам й, не ми трябват! На мен отговор ми трябва - прост и ясен! Аз и ти, викам й, за нас те питам..." А тя: "Свърши любовта, вика, отдавна. Плодът си - детето, роди и свърши..." ..."Добре, твойта да е, викам й, на обич тогава право имаме ли?" ..."Обичта, вика, в общата пръст живее. С меден сироп, вика, да я поливаме... Щом светът е тръгнал наопаки..." Стига, викам й, едно искам да чуя: (Обръща портрета с лице.) мене и тебе ще ни бъде ли?" ...След два дни си вдигна куфара, взе детето и замина... (Много нежно бърше портрета от прах.) Подир година получих писмо, че се е задомила повторно (Спира.) в по-голямо, по-живо от нашето село. Не по любов се била задомила. Всяка сутрин с кафе "Инка" закусвали. Нищо, че не било истинско, нали никому не вредяло... (Отива към Спящия.) На кого ли говоря всичко това? Дали тези книги имат уши, дали тези рафтове (Сочи празните бутилки.), или пък стените ще ме чуят... (Блъска сам като луд.) ...Май този път на вратата се чука... Ще ида да видя. (Стои на място.) Може да е някой от ремонтаджиите, може от селото да е, пък може и моята жена, след толкоз години живот по разум и уважение, да се е наситила и да е решила да се върне ...Идвам! Тука съм!
Трябва да ми се е сторило. ...айсет години... все стъпките й чувам... Легна ли трезвен - все едно! Тап, тап, тап... стъпва... прибира се! Проклет главобол! (Взима две книги и стиска главата си между тях. Говори на Спящия.) ...А на нейното легло, вместо нея, ти си се проснал... (Хвърля книгите.) И седмица не беше минала откак получих писмото й... Пристига бай Стамо вкъщи: "Така и така, вика, Божо... Ти, вика, сам остана. През нощта, вика, някой на площада в селото ни каруца е докарал." "Каква каруца, викам му?" "Такава, вика, обикновена, без кон, вика. А в каруцата, човек. Къщата ти, вика, не е малка. И ти сам остана, и той е сам, вземи го за седмица-две! На нас хора, вика, ни трябват!" (Зарязва Спящия.) "Аз, викам, жена си и детето си загубих... ти с жив мъртвец, искаш да ми ги замениш!" "Не говори така, вика! Ще оживее, вика... Той ще ни е късметът!" ...Хубав късмет, няма що... ...айсет години... само клозета пълни... А бай Стамо и десет дена след него не изкара... ...Ще се събуди човекът, викаше, ще се събуди! Няма начин, не е човешко, викаше, да не се събуди! (Спящият пада от хамака.) Този път няма грешка... Чукаше се! Сигурен съм. (Вика.) Ида! Тука съм!
Халюцинации комай... или е от главобола?! По дяволите! (Хуква навън, чува се гласът му.) Хей, къде си? Веднага се върни! Виж какво... Не може така!
...Божо да не се викам, ако пак към ракия посегна! Нека пият, щом душата им се е спекла като керемида и само ракията я отприщва. Щом ракията им е и вместо разум, и вместо чувство, и вместо знание... Настрана ще стоя и ще кимам с глава: "Умря Божо изповедникът, ще река, който иска изповедник при дядо поп в кръчмата да иде. Там ви е мястото, ще река, тука е библиотека! ...Цялата световна мъдрост е събрана и цялата световна болка! А какво сме ние по сравнение с цялата световна мъдрост и цялата световна болка? Палета сме, ей това сме! ...Затова и хич не ни слуша тя, ами си лежи в своите книжни, от вековете издълбани ковчези. (Никаква реакция у Спящия.) Или ни се кикоти безмълвно на селската дивотия и селяндурската глупост! (Поглежда спрелия часовник, после Спящия - не реагират.) ...Колко още остана - нищо и половина - броени минути и ще затропат... - мъката им различна. И в ръцете - уж различно - кой с шише, кой с бидонче, кой с дамаджана. Ама външно... Вътрешно - все ракия! (Изтичва на пръсти, малко в страни, имитира чужди гласове.) Божо! Божо, отвори! Ние сме! (Връща се до хамака - със своя глас.) Не ви чакам аз вас! Не ви чакам! Какво да ви слушам!? С нищо не мога да ви помогна! (Отново изтичва, чука, имитира.) Божо! Божо, отвори, свои сме! (Връща се, Спящият не реагира, Божо започва насила да отваря очите му.) Жена си чакам аз. Да дойде, та срама в лицето й да погледам: "Извинявай, Божо, да каже, сбърках!" А аз да я погледна в очите и да й кажа: "Иди си!" (Отива при портрета, говори на него.) ...Спящият чакам аз да се събуди, че да се запознаем... (Към спрелия часовник.) ...Бай Стамо чакам от гроба си да възкръсне... (Към публиката.)...Може вода някой да ми поиска, може книга да му се е дочела... (Сам - откровено - имитира.) Божо, Божо, отвори! (Изтичва под хамака и се скрива под вестниците, крещи.) Няма да ви отворя! Няма ме! Умря Божо изповедникът и ракия не пие! ...Няма ме! Не пия! Няма ме! Не пия!
ТРЕТА КАРТИНА
Божо: Спиш ли? (Никакъв отговор.) ...Не съм сляп... и без да ми отговаряш, виждам... (Измъква се.) А аз от днеска не пия... Не пия, така им викам. А те: "И ние, викат, не пием. Само швепс"... Само швепс, само швепс! Пием швепс - бутилка, втора, трета... (Отива към шампанското, взима го, оглежда го.) По едно време, бре: абе пияни сме си! "Да не е, викат, ферментирал на ракия тоя швепс или пък някой в завода да е сбъркал бутилките?" "Луд, викам, само ще сбърка ракията с швепс?" "Ми, що сме пияни?" ..."Прости сте, викам! Павлов не сте чели!" "Не сме, викат, тука си прав!" "Всеки ден тука ракия по едно и също време свикнали ли сте, викам, да пиете?" ..."Свикнали сме, не ще и дума". "А свикнали ли сте да се напивате?" "Че свикнали сме, викат, иска ли питане?! Който пие, няма начин да не се напие." "А така, викам, ей затова и днеска се напихте - условен рефлекс!" ..."Ами като е условен, викат, така и така сме пияни, барем да му ударим и по ракия..." "Може, викам, що да не му ударим!"
...Що не се смееш? ...Не ти ли е смешно?! (Оставя бутилката.) Пък аз си виках, ще отида, ще го разсмея... В смеха човек най си личи... Не го познавам, викам си, толкоз години живее при мене... може пък у мен да е причината. (Изважда от джоба на сакото си увита филия хляб, яде.) ...Вярно, моя храна си ял, ама пък доста на тебе съм си изкарвал. Е, спиш... Ами, че спи! Хората и по-лоши работи правят, пък... Какво ли не съм те наричал: и гнида ли не щеш, и свинска пикоч ли (Хрумва му нещо, смотава филията в джоба, вдига Спящия и го поставя на стола, после пълни легена и започва да мие краката му.) ...Вървя си днеска - от кръчмата се прибирам, пък си мисля: уж благороден човек си ти, Божо!? Уж, подслони човека!? Уж, се опита да го събудиш... Ама прояви ли в тая работа постоянство? Или на тебе точно, дето толкова и толкова книги си прочел, трябва да ти се обяснява, че е като костелив орех човешката душа и много пъти, и с много нежност трябва да чукаш ти сгърчената й черупка, за да се покаже сладката ядка в нея. Какво знаеш ти, Божо, викам си, за онзи, с когото в една стая земния въздух заедно дишаш!? Името му даже не знаеш. Да не говорим пък какво злощастие се е срутило върху душата му (Избърсал е краката му, вдига го като дете, отнася го в хамака, завива го внимателно, оправя ръбчетата на чаршафа.) ...Ами за детството му нещо знаеш ли? За миналото му? Не, не и не! Само да се нахвърляш и да псуваш знаеш! ...Затова, викам си, иди при него! Човек с човека само с думи могат да се разберат. (Спящият не реагира, но Божо продължава.) ...Защото едно е на човека да се даде храна - за едната храна и детето няма да ти е благодарно... За храна, никой душата си не отваря. (Божо коленичи пред него, Спящият се обръща с лице към тавана и Божо приема това като малка своя победа, окуражава се.) Защото... голяма е сигурно мъката на този човек!? (Надвесва се над него, гледа за някаква реакция - няма.) ...И значи, стократно повече състрадание и човещина трябват, за да се пропука каменното яйце, в което мъти дните си. (Пресилено приповдигнато.) ...Абе, знаеш ли какво!? Я, да вземем да му пийнем с теб по едно!
Алкохолът може и да е вреден, не съм против, обаче си има и положителните страни. Понеже нищо като алкохола не развързва езиците, той най-много сближава хората (На себе си.) Както после ги раздалечава, ама това е друга работа! И така, наздраве! За нашето запознанство! Наздраве!
...Знам ти аз философията, човече! Какво ти се е случило не знам, но философията ти ми е като бял ден ясна. (Мълчание.) ...Добре, щом не вярваш, аз ще започна, пък ти, ако бъркам, ще ме прекъсваш, ако пропускам, ще ме допълваш. Съгласен ли си? (Мълчание.) ...Тъй да бъде! (Налива вода, взима парцал и започва да мие пода.) ...Та значи... какво е животът, викаш си!? Плесен, мухъл и нищо друго. Забравила... как й беше... Да, Вселената! Та забравила, значи, Вселената една планета, както някаква заплесната домакиня, да речем, ще забрави парче хляб в килера и то взело, че хванало плесен - т.е. живот. Защото, викаш си ти, какво е цялата Вселена, ако не едно идеално мъртво тяло. Така ли е!?... И не е ли Земята, викаш си ти, само досадна брадавица, не ами - пришка... Пришка върху това идеално мъртво тяло... Грешка е някаква животът, така си викаш ти, нали?! И понеже тази пришка е обградена от мъртвина, самата значи мирише на смърт и е обречена... Така ли е? Или почти така? (Никакъв отговор.) ...И мъртвината все повече ще я превзема, си викаш! Малко по малко, както буренът превзема нивата... И тогава, викаш си ти, каква му е ползата от живота, каква му е ползата да се правят деца... и така нататък, и така нататък. С каквото и да се захванеш, както и да го усукваш - в ръчичките си й. Обгражда ни значи тя отвред, както, да речем, цял полк с оръдията и минохвъргачките му, ще обгради обикновен кашишки взвод на бойното поле (Очертава с парцала кръг около легена и започва да хвърля парцала в него, да го вади и пак да го хвърля.) и къса, значи, тя, все по-големи и все по-сочни късове месо от хълбока на тоя взвод... Е!? Какво ще кажеш? ...Така ли е, или не е така? (Спящият мълчи, Божо запокитва парцала в пълния леген и отива при Спящия.) ...Така си мислиш ти, затова си се проснал в тоя креват, има-няма вече ..еайсет години и чакаш смъртта да те налапа, както да налапа и целия свят... Пък дали той сам, доброволно и поради глупост, ще се самоунищожи, дали домакинята най-сетне ще бръкне в килера и ще изхвърли мухлясалото на боклука - за тебе е все едно... И затова, викаш си ти, глупак е онзи, който твърди, че в човека живеели и ангелът, и дяволът и се боричкали, ама ту единият вземал връх, ту другият. Защото човекът какво е, ако не образ и подобие на същата тази Вселена. А щом е така, един е значи само ангелът - дяволите са безброй... Играят си те с него, както стадото гладни котки с мишле. И ако не са го още нагълтали и разкъсали, то е защото по ги настървява като му късат всеки ден по едно перо и като гледат как постепенно се оголва. Постепенното, бавното оголване - то кара лигите им по-силно да текат, а очите им все пò да се накървяват... (Връща се при легена, изстисква парцала, събира обилните пръски и ги изстисква в него, взима го и става.) ...Философии, философии... философии... Стана все по-мъчно да се живее... и все по-лесно да се измислят философии... и да се умира... (Изхвърля легена.) И това са философии... Такива като тебе за апокалипсис говорят... Не казвам, че е невъзможно, не казвам... Нито пък ще ти река, стани, чоджум, да чуеш как сладко пеят вън божиите птички... Вечно ще светува този свят... Стани, надишай се, че да ти се отприщи душата, да ти се приживее... Философии са и това... Само че обратните. И едно ще ти кажа с дивата си и пияна селяндурска глава: Истината не обича ни тези философии, ни онези. През иглени уши обича да се изплъзва тя. Конците обича да оплита и картите да обърква. И от всяка философия по нишчица само да си вземе и да се шмугне на скришно. А открие ли я някое зорко око - на дим да се превърне, на прах да се разсипе... Речеш, че си я хванал, отвориш си шепата, а на дланта само някоя и друга жалка прашинка се сребрее, пък истината стои потулена и ти се кикоти на щурия акъл... (Неусетно се е оказал пред портрета на жена си.) Я, я, кажи, ти, като си легнал да мреш, знаеш ли какво е това смъртта? (Мълчание.) ...Не знаеш! Колкото аз знам какво е това твое спане, толкова и ти знаеш какво е смъртта... Никой не го знае! Защото малки сме ние и селяндурски са главите ни, че да предвиждаме накъде Вселената ще възвие кормилото. Защото така ни е измайсторила майката природа - само едно да познаем - живота! А смъртта чак накрая да ни целуне, скрита като някоя мохамеданка под фереджето и да не можем да видим нито лицето й, нито даже глезените й. Затова не ни остава друго, ами да стискаме живота, както се стиска яйце, взето от полога, и да внимаваме да не го счупим, додето го пренасяме...
...Пиян си, Божо, пиян си... Нищо, че езикът ти не се заплита... Философия да му измислиш можеш на човека, ама да го събудиш - не можеш (Хъркането продължава.)... Язък ти за библиотеката, дето ти е зад гърба... Поне главата да ме беше отпуснала...
ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Божо: Вчера забравих да те попитам дали напоследък някой не ме е търсил? (Няма отговор.)... То, кой ли ще ме търси, ама ей тъй (Оставя бутилката, към Спящия.)... Голям късмет извади навремето, дето попадна в нашето село... Днес да попаднеш, не е такъв късмет... Бай Стамо... Като те намерили в каруцата - право при мене: "Така и така, вика, Божо, какво ще кажеш?" "Ами какво има да кажа, викам, откъде да знам, може и него жена да го е напуснала?" (Спящият не реагира.)... "Ти вземи, вика, подпитай го, поинтересувай се. Човек като си каже какво му е на душата, олеква му. Живот е, всичко се случва... И детето да ти умре, може да се случи..."
Брей, как щях да забравя... Да знаеш, сънувах те снощи! (Няма отговор.)... Какво, не вярваш ли? (Започва приповдигнато.) Спя, значи... сънят тъкмо ме надвил... Изведнъж чувствам... пръсти на гърлото (Взима парче стъкло.) - ей точно тука - стискат, отварям очи и какво да видя - ти! Събудих се. Гледам (Гледа стъклото.)... спиш в кревата ми. Сън, викам си... (Неволно стиска стъклото.) защо му трябва да ме души той мене! Ох!
Аз за него се грижа, как ще вземе да ме затрие. (Към Спящия.) Така ли е? (Няма отговор.) Така ли е, те питам?
...Е, добре, мисля си тогава, вярно - толкоз и толкоз години... ама не е ли той един душевно болен? А на един душевно болен, знаеш ли кога какво ще му хрумне?! ...Днеска ще спи, утре - ще посегне и ще изтръгне из корен милия животец на онзи, дето го е хранил, защото той и без друго никому не е притрябвал... Защото, мисля си, не аз на него, а той на мене ми е по-нужен... И ако беше душевно болен, пред някоя лудница щяха да го оставят... Така ли е? (Убива въздуха с бутилката.) ...Тогава какво остава? Кой ще вземе да легне току-така, без нищо? Онзи, който иска да се скрие, нали? Защото на кого ще му хрумне да търси някого си в леглото?! А кой, питам тогава, ще иска да се скрие? ...Който има някакъв грях! ...Така ли е? (Божо скача на пода, онзи виси горе като шишарка, от височината - страх го е, но... Божо разтърсва хамака.) ...Така ли е? Кажи! Казвай какво си направил? Кого си убил? Жена си ли? Майка си ли? Брат си ли? Баща си ли?...
Казвай! Казвай! Няма да те оставя на мира! Езика ще ти отскубна! Чудовище! Говори, мамка ти! ...Няма да ме размекнеш! В полицията отивам!
Това исках да разбера - дали чуваш... Чуваш - повече от добре! И така - можеш да бягаш, можеш да се обесиш - твоя работа - въже има в банята... След половин час съм тук.
Не ти пука... Дяволите да ме вземат, бях сигурен, че си скрил се престъпник... Пак не познах... Не ти е писано на теб, Божо, света да проумееш.
Писано ти е само като един Сизиф митологически да буташ своя камък от единия край на селото до другия... На селото - не на света... Влиза човек в Света. Светът - зад кожена врата. Отпред както си му е редът - секретарка. "Няма що да чакаш, бае, вика. Няма го Светът. По-важни от твоята - световни работи оправя. Квото имаш - напиши!" ...Тъкмо да си тръгнеш обаче, кожената врата се отваря. Светът, дето е Свят, и на него по естествена нужда му се прихожда чат-пат. Гледаш го. Уж, лъскав на външен вид, уж костюмът му от лилава коприна, вратовръзката на слончета, а на кръв мирише. "Тъй и тъй, вика човекът, при теб съм дошъл да ми кажеш има ли за мен място под това слънце, където може да се диша (Свива го сърцето.), да се яде хляб и да се отглеждат деца... Има ли място, дето смъртта не квичи като недоклан нерез и не опръсква с мръсната си кръв всичко, дето се е пръкнало за живот и радост?!" "Откровеност за откровеност, бае, вика му Светът, нямам аз намерение нито на теб, нито на другите като теб място да търся! Сам си го търси, сам си копай нивата и сам си я тори." (Запокитва мокрите чорапи по стената.) "Ама нали и аз съм човек, вика човекът, нали и аз съм тука нещо... сам не знам какво?" "Нещо си, дума да няма, вика Светът (Мете.), ама в сравнение с целокупните Световни дела си само една прашинка. Кой ще седне с прашинка да си губи времето, щом сто килограмов камък трябва да бута, от единия край на това земно кълбо, та чак до другия? Затова, бае, всеки да си търкаля своето - аз камъка - ти - прашинката..."
Да... на кафене е заприличал този свят.. Идва човекът, сяда, келнерът се върти, за клиенти масите стъкмява, солнички и пепелници разнася, ама не на тази маса, на която чака човекът и от нерви цигара от цигара изсмуква... За туй пия, от туй ме боли главата... А ти лежиш. Спиш. Пет пари не даваш... Или заради туй именно живота си в сън искаш да прекараш, та ни да чуваш, ни да виждаш наоколо?... Не знам... Какво искаш от живота? Не знам... И заради туй те моля... тъй, от човещина... проговори, събуди се!... Сили не ми останаха кой знае колко... И чувствам се вече близо до края...
На колене, ако искаш, и на колене ще ти падна, проговори само да знам кого в къщата си оставям! Защото ни жена, ни дете след мене идат... От голямо село в по-малко, никой още не се е върнал... А за любов, за обич я строих тази къща...
Търнокоп да беше тази глава, пак щеше да мине. Търнокопи да бях гълтал... И това няма да е за дълго...
ПЕТА КАРТИНА
Божо: Два дни... от разговора бяха минали... Прибирам се аз... гледам, съседите на прага седят. Вратите отворени, а те ни влизат, ни тръгват...
Тичам аз... Божичко, да не е умрял някой, викам! Да не е станало нещо с детето!? ..."Не е, викат, тръгна си, викат, твойта Елена. И детето взе барабар...
Всичко се обърка... Забравил съм...
Чукаше ли се?
Чука ли някой? (Дълго се ослушва.)
...Чукаше ли някой?
...Надеждата чука... Мечтата, че чудо ще стане - тя чука! В едно село, колкото по-малко неща се случват, колкото по-малко смислена работа се върши, толкова надеждата, мечтата, че чудо ще стане, е по-голяма! ...По-глупава и по-празна... Стой, кръсти ръце...
Ще те връхлети твоето голямо щастие... Идиотщина! Мухъл и идиотщина! ...А времето тече (Нахлузва въжето върху Спящия, завързва ръцете му зад гърба.), животът ти минава. Не ще да почука на вратата ти, твоето мухлясало щастие (Завързва Спящия върху хамака, говори надвесен над него.) Ами, ти, Божо? Ти?... Задавал ли си си, барем един път, ама ей така, право в очите въпроса, какво чудо чакаш на твоята врата да почука, че все слухтиш, и все стъпки ти се причуват? ...Спящият ли чакаш? ...За него е късно, късно е... Броени часове на тоя свят ти остават... Кого чакаш тогава? (Отива до портрета.) ...Жена си. Знаеш, че няма да дойде, а пак чакаш... до последния миг това те крепи... Да дойде, че в кучи задник да я навреш! ...Това ти е чудото! Злобицата да си излееш, дето толкоз години, скришом от себе си отхрани!? ...В библиотека живя, в библиотека, дето цялата... дето святата човешка болка е сбрана... Ти ли си това, Божо!? ...Света искаше да разбереш, Спящия да познаеш!?
Човек, като не се поглежда, си мисли кой знае какво, а по лицето му всичко изписано като на книга! ...И мъката, и злобата... и смъртта, дето на прага е вече! От мене са се изплашили децата! Затова спряха да идват.
...Още малко остана, още малко остана... възрастните по-трудно четат човешкото лице... сега, сега ще почукат на вратата, ракия ще донесат... ще пием... ще говорим... В очите ще се гледаме (Натиква кукувичката обратно в часовника.) ...Вчера бях трезвен, трезвен бях... ще се напия днес, ще се спася... (Чука сам, отива да отвърже Спящият, хуква към вратата, вика с подправен глас.) Божо, отвори, ние сме!
ШЕСТА КАРТИНА
Божо: Още спиш! (Спящият не помръдва.) Защото аз пък рекох: ще вземе да се събуди и язък, дето толкоз години живяхме заедно и все спа, пък баш като се събуди, взех, че пропуснах този велик ден. Е?
Не си се събудил, нали?
Добре... (Поверително.) И аз се връщам тук, за да заспя... вечния си сън. Ш-ш-т! (Шепне.) Както животните чувстват края си и тичат в своето леговище, така и аз искам да умра в леговището си.
Мълчиш! ...Ти, мълчиш... и бай Стамо мълчи (Обръща гръб на Спящия.) ...Чувствам, духът му е тука. Дошъл е да ме прибере (Опипва въздуха.) ...Готов съм, бай Стамо, готов съм - ето ти ръката ми (Затваря очи, протяга ръка, след малко ги отваря.) ...Не е лесно от земната си черупка да се откъртиш! "Не може да не се събуди човекът, викаше, няма начин... (Към портрета.) ...Само човещина да има..." (Крещи на портрета.) Банално, нали?! Банално! "Трябва да се живее!" - банално! "Обичай ближния!" - също! "Не кради!", "Не прелюбодействай!" - банално! Всичко, крепило от веки този свят, е банално! ...Оригинално е: "Ти си избраникът! Ритни, преди да са те ритнали! Ако окото те гледа накриво, извади го! Спи с жената на ближния, щом ти харесва! Всичко може! Никой в този скапан живот няма право да те съди! Ти си каймакът на Вселената, останалото е тор за твоята нива!"
Ти вече нямаш значение! Който и да си ти, какъвто и да си! Ти си само запетайка! (Обръща му гръб... тръгва към "леглото" си.) ...Сякаш животът на земята е пред своя свършек и само голият негов спомен тропа по вратите... Сякаш някакъв многолик ерзац го е изтикал в тъмното, пльоснал се е на светлината и вика: аз съм всичко, а вашият мил животец гние ей там, разлага се и вонята му се носи из цялата Вселена. (Надига се, прави неприличен жест.) ...На-а, ти си всичко! На-а! За оная работа ме хвани! ...Ще се събуди човекът! Любовта, обичта ще потърси! Плявата от зърното ще отсее! Детска глъч ще зазвъни... От стара коза яре е човекът, семката му е силна и природата е разперила криле над него! Като сляпа орлица е тя: може плъх да се промъкне в гнездото й, но препълни ли се то с плъхове, ще удари с клюн, като с мълния, и ще спаси орлетата си!
Като Ноев ковчег ще изплува човещината и от най-мрачните вълни на потопа... (Спящият разбива портрета на парчета, Божо не реагира.) ...Само дето от много смърт почвата й се прави... И много смърт трябва, та нивата й ялово да не ражда... (Нагласява леглото си под хамака.)
...Затова си умира с отворени очи човек и защото е пълен със съмнения до сетния си час... (Ляга, затваря очи и протяга ръка.) ...Спокоен съм вече... Готов съм.
Дотътри, Сизифе, своя камък! (Пада на леглото, надига се.) Оживявам! Оживя... (Рухва с отворени очи.)
Спящият: Просто трябва да се живее! Просто! Поставяш си цел, това първо. Второ - постигаш целта си. Това второ. Трето - отваряш, значи, прозореца и слушаш как сладко пеят божиите птички! (Тръгва да излиза, попада на легена.) Ти спи, ти спи... нема да ти преча. (Ритва го.) Да, щях да забравя: Апокалипсис... нема да има! (Изпива шампанското на екс.)
КРАЙ
© Румен Шомов |