НАРОД, ЕЗИК, ИСТОРИЯ И ТЕРИТОРИЯ
Записки по полетата на една книга

Николай Папучиев

web

Не бих могъл да определя жанра на този текст. Първоначално мислех да бъде рецензия за книга на Иван Чолович, занимаваща се с проблемите на културата през призмата на случващото се на Балканите и, още по-точно, през войната в бивша Югославия. Не се получи точно рецензия по две причини - едната се разпознава през актуалните събития на полуострова от последните няколко седмици. Това ми даде повод да смятам, че по-проблемен текст би бил по-подходящ. Другата е, че книгата „Балканите - терор на културата” излиза само на полски език, което в известна степен обезмисля писането на рецензия на друг език, защото би отстранило всякаква възможност за дискусия. Поради посочените обстоятелства се спирам на варианта да представя колкото е възможно по-пълно изданието, за да се придобие по-ясна представа за книгата и авторовата визия. „Записки по полетата на една книга” е оправданието ми за жанра на този текст.

* * *

„Балканите - терор на културата” е, както вече споменах, заглавието на книга на Иван Чолович, която издателство „Чарне” издаде в Полша през 2007 година. Книгата е сборник от есета, „писани по различни поводи”, както отбелязва авторът, които в голяма степен си кореспондират с публикуваните текстове в книгата „Polityka symboli”, Краков, 2000. На задната корица на книгата пък е отбелязано, че този подбор е направен специално за издателство „Чарне”, като са включени и допълнителни есета, върху които Иван Чолович е работил в периода 1997-2004 г. За издателството може да се каже, че е едно от водещите в Полша, заело се с представянето на балканската проблематика пред полската публика, като част от въпросите на културния диалог в общоевропейски контекст.

Колкото до автора - сръбски етнолог и антрополог, роден през 1938 година в Белград. Изследовател, познат с трудовете си не само в страните от бивша Югославия, но и доста извън тях. Автор на повече от 10 книги, носител на редица награди, сред които и Хердерова.

Независимо от различните поводи, предопределили написването на текстовете, книгата има един обединителен център - проблемът за културата, осветлен през призмата на войната в бивша Югославия. Културата е детонаторът, твърди Чолович, който, организирайки цялата си символна мощ и превръщайки я в оръжие, може да взриви обществения ред. През подобно схващане есетата са организирани в единен дискурсивен корпус, който показва в пълнота възможните механизми, чрез които културата се употребява за политически цели в модерните общества. Направената дисекция на обществения порядък е лишена от драматизъм - опитът за прагматично разчитане на силно митологизираните и стереотипизирани културни артефакти дава възможност на автора да има своя отстранена позиция. Което го предпазва от опасността да критикува по начин, който би го положил в единен дискурс с обекта на критиката му.

А критиката не е към културата, смятам за важно да се подчертае това, а към възможните й политически употреби, към идеологическите й пластове, които предполагат и позволяват подобно остойностяване. Опростено казано, фитилът си съществува, въпросът е кой и кога може да го запали, за да се възпламени обществената сграда. Отвъд метафората, още едно възлово изречение съществува в самото начало - „ендемична перверзна любов към културата” може да се срещне не само на Балканите (стр. 7). Именно то отключва разбирането за глобалния характер на проблема, извеждайки го извън тесните политически и стереотипни рамки на полуострова. А войната е само увеличителното стъкло, което прави процесите на ежедневното случване по-видими, тъй като ги огрубява чрез собствените си средства.

Елитът - политически, културен и икономически - е този, чиито риторически стратегии участват много активно в кодифицирането и прекодифицирането на културната знаковост. Елитът на определена балканска страна, твърди Чолович, опирайки се на изследването на Мария Тодорова „Балкани. Балканизъм”, може да популяризира създадени на Запад стереотипи за Балканите, и в усилията си да покаже неприложимостта им към дадената страна, да участва в надграждането им по отношение на останалите държави на полуострова. По този начин се формира спираловидно движение, което, ръководено от отделните елити, вкарва в употреба символната потентност на културите и техните идеологически механизми. Риториката обаче е общовалидна, тъй като се полага на схващането за различието между културите - обективно по своя характер, и се изразява във формирания възглед за „висши” и „нисши” култури. Риторика, която половин столетие по-рано се материализира в газови камери. Ако трябва да се воюва от позицията на агресор - това е защита на правото за демокрация. Ако е отбрана - е защита на културните ценности, опазени през изминалите столетия. И в двата случая обаче става дума за мисия; мисия, която народът има, която му е завещана от деди и прадеди именно като култура. А мисия, отбелязва Чолович, означава избраност - предопределеност от Бога да водиш или да защитиш. Разбира се, в името на още една културна категория - Доброто. Американците например са без идентичност по време на войната в бивша Югославия, защото са „изкуствена общност, без истински традиции и колективна памет, без душа” (с. 12).

Позволих си да цитирам това изречение не само като обща илюстрация на казаното, а и заради връзката със следващото есе, за което би могла да послужи думата душа. Тя директно отпраща към възможността, която политическата риторика намира в религиозния език, тъй като в „центъра на колективната символна комуникация, в която и говорещите, и техните думи, и нещата, за които се говори”, се съдържа особена тайна, която се опира на посветеността и въз основа на която се формира общност от избраници. Хора, които говорят на един език. Святост е една от лексемите на този език, разчупила рамките на религиозния дискурс и преминала в публичното пространство, но за да освети, а не да се профанизира. По силата на това в свещен се превръща езикът, а в него се съдържа битът на народа във вида, даден му от Бога. Езикът обаче трудно разкрива тайните на бита, за което са необходими посредници - жреци, които могат да преведат означения през езика бит. Тези медиатори са поетите. Защото „народът, подобно на религията, има своя скрита субстанция, но не я изразява докрай” (с. 21). И тази субстанция е сакрална, всичко, върху което се разпростира, също се сакрализира - език, фолклор, „гуслите, а също и паметниците, могилите и гробовете на народните герои, както и народните символи, митове и реликви със светски произход” (с. 22). Контролът върху тази святост принадлежи на политическия елит, твърди в изследването си Чолович.

Интересна илюстрация за връзката на поезията със сакралното е направена в есето „Чудо на „Френска” 7”. Жреците на поезията в бивша Югославия през 90-те години са избрали за своя закрилница Богородица Троеручица, чудотворна икона от Хилендар. Икона, която по силата на чудо (както отбелязват вестникарски материали от в. „Политика”) се появява в писателския съюз на ул. „Френска” № 7, и чиято трета ръка е „всъщност ръката на сръбските поети, с която е написана цялата сръбска поезия” (с. 27). Примерът с поетите, на който се спира Чолович, е показателен за особената игра със силата на религията, за нейната символна и означаваща мощ, която в политическия контекст на събитията може да бъде употребявана по силата на опозицията знание-незнание или, по друг начин казано - посветени-непосветени. Чудото е необходимо, именно за да се препотвърди силата на тайната - а чрез нея - социалното да се обгърне в тайнственост.

„Жреците на езика” е следващото есе, което започва по провокативен, струва ми се, начин, тъй като дава възможност за по-широко географско разбиране. Ще си позволя да цитирам:

Една от общите черти на политическата култура в посткомунистическите страни, възникнали на територията на бивша Югославия, е поставянето на пиедестал на езика като фундамент на националната идентичност. Според политическите и културните елити на тези държави езикът свидетелства за културната самобитност... (с. 33).

Романтическата визия за езика, наследена от философията и поезията, се разгръща с пълна сила в съвременната си политическа употреба. Душата, наред с религиозната си означеност, за която вече стана дума, тук придобива още една философска ипостаза, за да се превърне в едно от водещите понятия на модерния национализъм. Религиозната посветеност и романтическата идея за нация, предопределена от етничната култура (немски модел, както е придобило публичност в науката), изграждат една особена ценностна йерархия, чийто идеологически идиоми намират радушен прием в политическия дискурс.

И тук, както отбелязва Чолович, поетите са призвани не просто да разкрият тайнствената душа на народа, тъй като познават най-добре нюансите на езика, а именно да участват в изграждането на новите политически митове (с. 37). И оттук - народностната идентичност. Намирам това за интересно, тъй като ясно разкрива механизмите, по които се извършва политическата трансформация на културно формирани символи, посредством фината употреба на политически метафори. Епическото е историята на етноса - безспорно културен феномен. Като такъв участва в изграждането на идентичност - имайки фунцията да консолидира и разграничава едновременно. И един от начините, по които осъществява това, е именно като показва единоборството в моменти на криза за социалния ред. Героят е изразител на всичко онова, което сумира, фокусира и насочва народните въжделения. Победата на героя не е задължителна - важното е, че той съществува и че се бори за съхраняване на реда. Тази му функция, изведена от епическия наратив, представя епоса като твърде подходящ за употреби в рамките на модерното митотворчество. Моделът е зададен - заплашен социален ред, от една страна, и неговата защита - от друга; остава само да се разпознае заплахата, която да очертае образите на новите герои. Оттук и всепозволеността на техните действия - висшата цел е съхраняването на реда; връщането към идиличното състояние на героичните времена може да го направят съвременните поети, обръщайки се към народното творчество. Фина манипулация, безспорно, която може да се каже, че съществува във всички онези модерни национални държави, чиито елити все още насищат дневния ред на обществата с идеализации от отминали времена.

В допълнение и същевременно като контрапункт на епическото разказване е баснята, разбирана в по-широкия смисъл на понятието, а не в строго научния. В този тип нарация авторът разбира „вицовете, анекдотите, клюките, пародиите и другите видове разкази за живота в страната” или, казано с думите на Клаус Рот, „нарацията на всекидневния живот”. Широкото им разпространение е свързано с възможността да се демаскира и коментира действителността, като се даде „неофициална” интерпретация на официалната действителност. Това е съпротивление на символно ниво. То има за цел да се противопостави на наратива, сътворяван от управляващите, който доминира в публичното говорене. И докато говоренето в публичната сфера е героизирано, то ежедневният наратив има за цел да осмее героите му, да се усъмни в тяхната „святост” и непогрешимост. Санкциите, които са се налагали в бившите комунистически страни за разпространение на „политически” вицове са били твърде сериозни. Така или иначе обаче интензивността, с която са се разпространявали, е била не по-малка от тази след рухването на режимите. Новото сега е, пише Чолович, опирайки се на изследвания на Клаус Рот и Радост Иванова, че „скритите” тогава наративи сега са част от публичния дискурс (с. 49-52). Казано по друг начин, битката е преминала изцяло в полето на символното, което би трябвало да доведе до по-изискани методи на изграждане на наративите. Поне от страна на властимащите, които са загубили едно от мощните си оръжия, използвано преди 1989 година - административната санкция. А това, може да се добави, трябва да доведе до ново преформулиране на цялата идеологическа база, моделирала нарацията през визирания период.

Популистичният, както го определя Чолович, наратив има най-често опростена структура: един герой, най-често народът, когото го сполетява зла съдба. Това изпитание може да бъде под формата или на други врагове, или по някакъв начин свързано с тежки обстоятелства. Героят се бори с други врагове - външни и вътрешни. Губи драматично битката, в резултат на което политическият елит намира моралните основания да изисква напълно реално от съвременното общество видимо изразими жертви. Или я печели, което укрепва позициите на същия този елит, подменяйки образа на героя-народ с образа на героя-вожд. Разбира се, в повечето случаи трудностите са само временни, защото народът като цяло не може да загуби - той все пак е избран, на него му е възложена мисия, която рано или късно трябва да изпълни и в това се изразява неговата стратегическо-политическа мъдрост (с. 55). Този наратив събира в едно миналото и настоящето, като по любопитен начин фокусира в една точка цялото историческо битие на народа. Обобщавайки настоящето по митичен начин, близкият до епическото разказване наратив остойностява дневния ред на социума в едно извънтемпорално и извънхронологично пространство, което заличава разликите между преди и сега. Изчезват и разликите между нас, живеещите сега, и предците, живеещи тогава. Реалните обстоятелства на историческото и социалното битие са превърнати в силно метафоризиран фон, въз основа на който се прави внушението, че това сме едно непрекъснато ние, което е предизвикано от съдбата отново (с. 59). Наративът отстранява документа, в някои от случаите дори конституцията, понеже се движи по линия на вярата, а не на анализа.

„Духовно пространство” е друг израз, пряко кореспондиращ с казаното дотук. Авторът си е позволил да направи една интересна съпоставка. Опитал е да потърси в интернет информация по ключова фраза „духовно пространство”. При търсенето на сръбски език резултатите са 1800, при търсенето на френски, търсещите машини в интернет връщат над 12 000 отговора на запитването. Съществува една разлика обаче. Информацията, намерена при търсенето на сръбски (а фразата е същата, подчертава Иван Чолович, и в хърватския, и в босненския, и в словенския езици), се отнася до зона, в която господства духа на даден народ. При търсенето на френски се откриват публикации, пряко произтичащи от сферата на религиозното и сакралното (в това число мистични, езотерични, окултни).

Парарелигиозното също е постижение на модерното митотворчество, твърди Чолович. Съвременният националистичен човек е проект, в който няма разрив между „индивидуалното и народното съзнание” - единство, създадено въз основа на религиозното (по-точно парарелигиозното), а не на историческото (с. 45).

Според наблюденията на автора могат да се разграничат четири различни разказа, свързани със съществуването на „духовното пространство”. Първият акцентира върху разликите между духовното пространство и сферата на физическото, казано иначе - между земното и небесното царства. Това разграничение е важно, защото крепи вярата на „малките” народи във „величието” на техните култури. Защото на земята силата може да принадлежи на други, но Царството небесно е отредено на вярващите и страдащите. Вторият разказ се стреми да покаже духовното пространство като пространство, съдържащо следите на историята и културата на народа - останки от средновековни градове, манастири, бойни полета, могили и др. Дори и да не принадлежат на народа сега, те са част от него, защото са маркери за неговото минало и оттук - на неговата идентичност. Третият наратив е свързан с хората и тяхната идентичност - тя също е надпространствена, несвързана с мястото им на живот. Диаспорите на балканските народи извън Балканите и дори Европа, разширяват неимоверно много това духовно пространство. Медиите и съвременните средства за комуникация спомагат да се запазват връзките на тези хора с народа и родината, да се поддържа тяхната идентификация с духовното пространство на народа. Четвъртият вид разкази се стреми да подчертае уникалността на всеки един народ, като се отбелязва наличието на явни и скрити черти от идентитета на всеки един народ (с. 61-65). Вторите са особено интересни, тъй като това са онези характерни особености, които културата на определена група в даден народ притежава - според идеята за общо духовно пространство, но от които, по една или друга причина, тази група се отказва, изразявайки несъгласието си да се идентифицира по този начин с мнозинството именно в сферата на трансцендентното. Това наистина е интересен въпрос, тъй като неговото решаване е предопределено от редица прецеденти - от обективно съществуващите влияния върху идентитета на хората, през т.нар. „културен мениджмънт”, до откровено насилнически (не само) военни действия. Не е нужно да се отива далече във времето и пространството, за да се потърсят споменатите прецеденти, българската история също дава достатъчно примери и илюстрации за тяхната многобройност и възможности.

Самото духовно пространство на народа е поле на символно изграждане и напрежение. Тъй като на Балканите народите формулират по сходен начин идеите за това пространство и тъй като съществува много общо между самите тях, резултат от многовековно съжителство, борби и сътрудничество, то битката за символите често пъти се оказва една от най-тежките. Защото се води за разграничаване от общото, за да се захранва собствената, националистичната идеология. „Освен другите прилики и сходства [народите на Балканите] имат в много области общо наследство от политически басни, символи, ритуали, култове, светини и други форми на изразяване на политически въобразеното” (с. 72). Тогава религиозното отграничаване свещено-профанно преминава в сферата на социалното, прокарвайки и задържайки на вниманието на обществото въпроса за разграничаването ние-те.

Хуманизацията на културата е проблемът, който занимава автора в есето „Култура, народ, територия”, в което се обръща внимание на състоянието на сръбската култура след управлението на Слободан Милошевич (октомври 2000 г.). И тук обаче размишленията далеч надхвърлят анализирането на отделни факти; емпиричният материал е въвлечен в един доста по-уедрен контекст, в резултат на което изводите биха представлявали интерес и за по-широк кръг читатели. Тъй като вече достатъчно стана дума в настоящия текст за езика, ролята на поетите и същността на „духовното пространство”, ще си позволя само да отбележа, че тук Чолович привежда нови примери, илюстриращи дали и доколко се е осъществила някаква промяна в отношението на политическия елит на Сърбия към другите в следвоенния период. Мимоходом може да се каже, че процесите в културата не се характеризират с динамика, която да води до трайни изменения в толкова кратък исторически период, независимо от тежестта на обстоятелствата. Тук наистина се изискват специални наблюдения на дълбинни процеси, които да дадат отговор на горепоставения въпрос.

Интерес представлява обаче един друг културен феномен, на който обръща внимание авторът във втората част на есето. Става дума за наднационални идентификационни маркери, които дори надхвърлят рамките на регионалното (в смисъла на Балканите или Югоизточна Европа). Връщаме се отново на религията, но вече не в прочита й като етноконсолидиращ и държавнотворчески механизъм, а като част от един далеч по-мащабен, определян като цивилизационен, идентификационен маркер. Разривът между Изтока и Запада, между азиатщината и европеизацията, е проблемът на започналото през 90-те години преформулиране на културните кодове. Според налагащата се нова идеологическа програма Западът е провидян като недалновидна общност, която по време на войните от последното десетилетие на отминалото столетие не е разпознала истинския си съюзник именно в контекста на конфликта между цивилизацията и варварството. Европа, като имаща своите културни корени в античната култура на древна Гърция, трябва да припознае Сърбия като част от това наследство и, нещо повече, посредством уникалността на сръбското културно наследство да се приближи до себе си - ако си позволя перифраза на цитирания от Чолович сръбски философ Михаил Дюрич.

Възможна ли е хуманизация на културата? Отговорът на автора на „Балканите - терор на културата” е положителен: „Затова критиците на националистичния модел на културата в Сърбия подчертават необходимостта от индивидуализация, денационализация и демилитаризация на културата” (с. 123). Какви са пътищата за осъществяване на подобен проект, дълго може да се дискутира. Колко време би било необходимо на подобна тенденция, за да се осъществи, и дали самото осъществяване е вече гарант за необратимост, също са интересни въпроси, заслужаващи самостоятелен анализ. Тук ще си позволя едно наблюдение на сръбската антроположка Загорка Голубович (която Чолович цитира в есето си) за случващото се в културата на бивша Югославия в края на 80-те години:

„Вместо ориентация към развитие на плуралистична култура, еднакво отворена за вътрешна и външна комуникация, се достигна до затваряне в националните рамки и до изолация на националните култури. Така се създаде квазиплурализъм, който задължаваше само пред лицето на другите национални култури, във време, когато във вътрешността на даден народ се извършваше хомогенизация въз основа на национализма като единствено правилна официална идеология” (с. 118).

Тук вероятно могат отново да се потърсят паралели с други култури на полуострова, реализирали сходни процеси през визирания времеви отрязък. Пътищата, по които обаче бяха разрешени натрупаните проблеми след 1989 г., бяха различни и вече обобщеното говорене за Балканите през призмата на политическата стереотипизация би било некоректно. При все че то се случваше и продължава да се случва, макар че може би степента е различна. Въпреки че все още се чува събирателното „балканска култура”, което вероятно в повечето случаи е казано по-скоро по инерция, отколкото от убеденост; мисля си, част от стереотипните формули вече губят своята актуалност и респективно - употреба.

Последните две есета са коренно различаващи се едно от друго с оглед на темата, но са близки по отношение на интенцията - автохтонния характер и произхода на балканските култури. Първото от тях засяга етномузиката, а другото - митотворческата интенция, свързваща културата с населяваната територия.

Есето за етномузиката е изпълнено с множество цитати от интервюта, които представят гледните точки на различни изпълнители, като авторът си запазва правото на коментар върху казаното. Именно в тези коментари се продължава само започнатата в предходното есе тема за автохтонния характер на балканската музика, за да бъде доразвита в следващото, последно есе, като се добавят и анлизи върху културни артефакти, извън сферата на музикалното. Наред с това то продължава темата на предишното за културата на древна Елада, само че през призмата на по-късната и вече християнска Византийска империя. Писано е през 2003 година и е озаглавено „Защо сме горди с Балканите”. Интересът на автора е фокусиран върху, ако мога така да се изразя, музикалния метатекст. Споменах, че на анализ е подложено говоренето около някакво музикално събитие; говорене, което най-често е свързано или с организацията му, или с особен тип словесно обяснение на случващото се. А това обяснение идва от това, че Балканите са стари, респективно - културите им. Или, както е написано на албума „Čuvari sna”, „всяка песен на Теофиловичи е по-стара от най-новата световна империя” (с. 130). Акцентът върху културната давност е символно означен, разбрано през анализа на Чолович. Самото название „балканска” има за цел да покаже, че това е музика, която кореспондира с „традициите на византийската православна музика”, „оставила следи, по думите на братя Теофиловичи, в музикалното наследство на региона” (с. 132).

Стереотипите, положени върху музиката, обект на анализ тук, са положителни - търси се общото - „Балканите тук също са екзотични, но по мил, спокоен начин”, във време, в което преобладаващите стереотипи са негативни. Стремежът е да се покаже, че полуостровът не е буре с барут, а забравен извор на култура и музикални традиции - продължава разсъжденията си Иван Чолович.

Връзката на културата и територията се търси въз основа на първенството на заселване на дадена територия, което дава определени права върху нея. Установяването на това първенство в митологията на национализма е изключително важно. Важно е, защото по силата на него, подобно на модела на майоратното наследяване на земята в доиндустриалните общества, първородният син в семейството ще я наследи. Защото земята, а не движението, е ценност. По аналогия със семейството, първият народ е органично свързан с територията, това му дава естественото право да я обработва, стопанисва, защитава и отдава в наследство. Труден въпрос пред модерната релативистична култура, затруднен допълнително от псевдонаучни разработки, положени повече на идеологически разбирания, а не на фактологични анализи. В сферата на мита - първият като физическо присъствие е най-близо до Твореца. Защото Адам - първият - ще даде имената на всичко живо и неживо. А първият народ ще означи земята с имена и ще я освети с кръвта си. Или, по думите на Чолович: „Земята, за да роди народ, трябва да бъде заплодена с необикновени семена. Това са мъртвите, паднали на бойното поле. Народите отново се раждат от тяхната кръв, с която, както се говори, е оросена всяка педя от нашата земя; народът ще възкръсне от техните гробове” (с. 147-148).

Тази връзка е изключително важна за националистически настроените елити, смята авторът на книгата. Осветилата земята кръв задължава. Тя очертава и културно определя територията, в която владее Духът, заличавайки географските граници като плод на случайни (и временни) исторически обстоятелства.

Есетата на Иван Чолович демонстрират засилена рефлексия към културата, по начин, присъщ за политическата антропология. Текстовете са писани в продължение на много години - първото е от 1997, а последното е датирано 2007 година. Обхващат твърде интензивен исторически период от живота на Европа и в частност - Балканите. Независимо от времевите разлики в този седемгодишен период темите се застъпват и доразвиват постъпателно, а общото впечатление е за завършен и цялостен текст. За себе си приемам тази книга като провокативна - въпросителните след нейния прочит станаха повече. Опитите за разбиране на културите обаче вероятно винаги започват с въпрос...

© Николай Папучиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2008, № 3 (100)