ЛЮБОВТА НА АНДРЕШКО

Нина Кръстева

web

Качих се на Витоша да покарам ски. Обух обувките и се приготвих за овации по пистата, когато откъм гърба ми се разтвори голямо снежно ветрило. На ръкавица разстояние усмихнат къдрокос мъж заканти “Росиньол”:

- Не се ли познаваме?

Докато с досада се чудех откъде се взе тоя навлек, в мозъка ми щракна, че съм го виждала някъде по спирките в квартала. Със слабовата спортна фигура, с неголяма брада и очи, пълни с дяволчета, въпреки петдесетака.

Вечерта в хижата Ачо ме покани в своята компания. И те бяха избягали от града. Държаха се като хора, току-що пуснати от затвор, диво радващи се на свободата си. Срещу мен седеше някаква зъблеста докторица, която скоростно пълнеше пепелника с фасове и доверяваше на съседа си, че бърза да пуши, защото мъжът й не позволявал вкъщи. Съседът й обаче не й обръщаше никакво внимание, защото се сваляше с някакво девойче, от което ушите й пламтяха като червени байраци. Едър мустакич с грейнали очи разказваше вицове, на които сам се заливаше от смях.

Дойде моментът, когато всеки говори и никой никого не слуша. Не можех повече да издържам на цигарения дим и алкохолни изпарения и Ачо дойде да ме изпрати.

Отвори се чудесно януарско време - сняг и слънце. Радвах се на планината и хубавото чувство, което ме бе споходило, но дните бяха преброени и трябваше да се връщаме в града.

Продължихме да се виждаме с Ачо. Реших, че съм жена “на години” и трябва да стисна очите, пък каквото ще да става. Започнах да му говоря така, сякаш часът на сватбата ни е определен за утре в десет. Говорех искрено и той го разбираше, но все имах чувството, че крие нещо. Не това, че е разведен, това го знаех, познавах и децата му. Дори се опитвах да се сближа с по-малката дъщеря, симпатично, своенравно момиче, което се чудеше как по най-шантавия начин да се различава от другите. Правеше си разни щури прически или обличаше дрехи, от които всички се сбъркваха.

Но нещо все ме човъркаше и пустата женска интуиция не ме излъга. Вървяхме по улицата. Ачо беше неспокоен, искаше да каже нещо, думите му стояха на върха на езика, но не смееше. Отидохме у тях, извади някаква бутилка и заговори:

- Лина е научила, някой й е казал за нас.

Сякаш гръм ме тресна.

- Коя е тази Лина?

- Познаваме се от четири години. С нея сме се разбрали, че няма да се женим. Толкова е проклета, че повече от три дни не мога да я изтърпя. Пък и в леглото... тя е студена жена...

Две дини под една мишница не се носят, пък Ачо не е мъж за две жени. Оставих го сам да избира. Дойде след три дни:

- Казах на Лина, че всичко между нея и мен е свършило.

Усещаше се, че не е много сигурен и пак крие нещо.

- Ти нали имаш спестени пари? Трябва да ги изтеглиш, за да довърша къщата! След като се оженим, половината ще е твоя... Не сме в първа младост, предварително трябва да уточним някои неща, за да няма после...

И продължи да говори за пари, но аз повече нищо не чух. В мозъка ми с червени букви пулсираше: “Хитър си ти, Андрешко!”

- Да, да, разбира се! Всичко, което е мое, е и твое - казах по-скоро на себе си.

- Не ми е удобно, но трябва да ти го кажа... Лина каза... - започна да мънка. - Била си... най-голямата... курва в квартала. Аз не вярвам - заоправдава се, - но...

Въздухът ми излезе, щях да припадна - първо ми иска парите, после ме изкарва курва... Откъде се взе тая Лина, дето ни съм я виждала, ни съм я чувала, нито пък тя мен? Що за тъп начин да си върне мъжа?! Бях забравила, че е партийна членка, клеветата - начин за оцеляване.

- Лоша търговка съм, сделки не правя - казах и бавно си тръгнах. Зарязах го на средата на улицата. Извика нещо след мен, но не ме догони. Вървях и усещах помията от цялата градска канализация, изсипана върху себе си. Започнах да се успокоявам, че нищо не съм загубила. Та аз съм като цвете до този мъж! Моите години не личат, но неговите недостатъци не могат да се скрият. Виждат се и изкуствените зъбки и слуховото апаратче зад ухото. Сложих си обеца - никакви компромиси на мъж!

На Лина си отмъстих след време, съвсем по женски. Случайността или нарочността ни срещна в едно кафе. Седях с компания на маса с гръб към вратата. Влязоха Ачо и Лина и дойдоха при нас. Тя не знаеше коя съм, но аз веднага я познах. Лошотията на тази жена направо се изливаше отвсякъде. Когато ме видя, Ачо се смути и занервничи. Усмихнах се и без да проговоря, излязох от кафето. До тротоара стоеше паркирана бялата лада. Извадих от чантата си лист и червен маркер и с големи букви написах: “Ачо, как спиш с баба си? Тя е толкова стара, грозна и проклета!”. Залепих листа на предното стъкло, встрани от кормилото. Кьорава да беше, пак щеше да го види. Пито - платено! Почувствах се освободена и щастлива. Моят ангел-хранител си беше свършил добре работата.

© Нина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2008, № 7 (104)