КУКЛА ЗА КОЛЕДА

Нина Кръстева

web

Всеки път, когато срещна просещо дете на улицата, си спомням за Веска. Беше преди години. Появи се кой знае от къде на столичния Лъвов мост с пластмасова чашка в ръка. Не просеше, стоеше без да знае защо е там, държеше чашката в ръка и гледаше нанякъде. Заговорих я веднъж и личицето й светна в лъчезарна усмивка. По едно време се сети и сякаш между другото, тихо ми каза: „Дай някой лев!” Поисках й на свой ред и тя, без да се замисли, протегна към мен чашката с дребни монети: „На!”

Дни наред това дете не излизаше от ума ми - мъничко, мръсничко, но усмихнато. Преди Коледа не издържах, взех касетофона и тръгнах да го търся. Стоеше до мантинелата на един от ъглите на моста. Хубавите му тъмни очи с гъсти ресници бяха скрити от качулката на мръсничкото палтенце. Край него с грохот прелитаха автомобили. Въздухът тежеше от изгорелите газове. Питах се кой ли е поставил детето там и как ще реагира, ако ме види, че разговарям с него. Няма ли да си навлека гнева на циганите? Неудобно ми беше и от множеството хора, минаващи по моста, и от любопитните очи, гледащите ме от колите, спрели на светофара... Притеснявах се и като крадец исках набързо да разпитам детето и да се махна оттам.

- Здравей! Искаш ли да си поговорим? Ще те запиша тук, на тази кутийка, и после ще ти пусна да се чуеш.

Детето се усмихна, а аз клекнах до него.

- Как се казваш?

- Веска.

- На колко години си?

- На пет.

- Къде е мама.

- Майка ми е вкъщи, гледа бебето.

- Колко деца сте?

- Пет.

- Къде живееш?

- От Ловеч. Сега додах от София.

- Защо дойде в София?

- Да прося! - учуди се въпроса ми.

- Кой ти каза да просиш?

- Майка ми.

- На кого даваш паричките?

- На майка ми да купи едно хляб.

- Когато пораснеш голяма, каква искаш да станеш?

- Да прося.

От някъде, някой започна да свири с уста, силно и настойчиво. Усмивката на детето изчезна и то се дръпна встрани от мен.

- Защо бягаш? Не ти дават да говориш с хората ли? - настоявах аз - Какво искаш да ти донесе Дядо Коледа?

- Кукла! - радостно светнаха детските очи. - Серена...

Екшънът започна, когато тръгнах да й купя сандвич. Доста черна циганка, с копринена канадка и малко дете на ръце, премина улицата, спря се до Веска и започна да я удря по главата. Извади бисквитите, които бях пуснала в джобчето й и ги пъхна в чантата си.

Приближих се и заставих циганката да ги върне. С много викове тя отвори чантата. Отвътре се показаха грижливо наредени в дебела пачка, левчетата, събирани от Веска.

Колко души се прехранваха от просията на това петгодишно дете? Може би всички, които по-късно дойдоха да се разправят с мен?

Изпитах непреодолимо желание да грабна детето и да го заведа у дома. Тръгнах си ядосана и на Съдбата, и на собственото си безсилие. Съзнавах, че това е социален въпрос, който не се разрешава с един сандвич, с една кукла, с едно интервю.

.....

Не спирах да мисля за просекинчето. Дойде Коледа, но празникът изобщо не ме интересуваше. Куклата Барби, приготвена за Веска, беше постоянно пред очите ми.

Разучих законите за просията, но бях безсилна - аз самата можех да се окажа нарушител на закона, ако открадна детето от улицата.

.....

След време Веска изчезна от Лъвов мост. Не искам да гадая къде е и какво ще стане с нея. Всеки със своята съдба. Но как да забравя просекинчето, което ми дари лъчезарната си детска усмивка днес, в ужасното време, в което живеем озъбени, освирепели, озверели, забравили, че сме човеци!?!

Вие виждали ли сте някога някой да проси с лъчезарна усмивка!

© Нина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2011, № 12 (145)