web | И пак мъжете са виновни

"Любовта е другото име на живота, а животът е път към съвършенството."
Елка Георгиева

Искам да тръгна по този път. Ще го намеря ли някога? За какъв период се постига, за колко години, колко живота са нужни? И с какви познания - книжовни или житейски, с каква духовна нагласа? Сигурно е, че за да го постигне, човек трябва да положи доста труд и усилия, защото нищо не се получава даром. Може би трябва да потърся наръчник "Как да стана съвършена". Или да си го напиша сама - "Светицата, която търсеше отшелничество в светския живот".

ТАКАВА СЪМ

Цял живот се опитвам сама да правя живота си, а той непрекъснато ми доказва, че всичко е предопределено. Напъвам се, упорствам, скъсвам се от упорство и не се получава. Друг път, без ни най-малко усилие, нещата се нареждат сами. Иди, че не вярвай в предопределението!

Според астролога професионалист, изчислил моя житейски хороскоп, при раждането ми Слънцето се намирало в знака на Лъва, а Луната - в знака "Везни", което ще рече, че съм силно индивидуалистична и обичам да подчертавам, че съм уникална и необикновена, горда, енергична и упорита, със склонност към егоцентризъм; независима, идеалистично настроена и романтична личност. Мечтая за живот в хармонична домашна атмосфера без напрежение. Сантиментална и емоционална съм, независимо че не го показвам открито. Стремя се към дълбок емоционален контакт. Предана и всеотдайна съм към онзи, който завладее сърцето ми...

След години, анализирайки собственото си поведение, чувства и взаимоотношения, имах възможност да се убедя в точността на прогностиката, изчислена от астролога. С упорството да бъда господар на живота си, аз само усложнявах или забавях предопределеното ми от Съдбата. Смирението - да поставям своите цели не вън от мен, а в овладяването им над самата мен с цел самоусъвършенстване, за да изправя недостатъците на моя характер - достигах в редки мигове. Но продължавам с надеждата, че един ден ще го постигна, него - Смирението, защото уморих се да бъда ураганна стихия, искам да стана слънчева тиха река.

ДРАМАТИЧНА АКТРИСА

Драматична актриса съм в театъра на живота. Знаете, има комедийни, лирични, сатирични, трагични. Аз съм драматична. Ще запитате защо. Защото правя драма и от най-дребното неприятно изживяване. Например всеки помни учителката си от първи клас за цял живот. Някои имат спомени от детската градина, че и от по-рано. И от родилния дом може да имат, аз обаче нямам от първи клас дори. Останало е само някакво смътно усещане за огромна, грозна, мрачна стая и нещо като допотопен чин, който предизвиква болки в гърба ми. И толкова. Никакъв спомен. За картинка да не говорим.

Баща ми беше военен. Доста градове сменихме. И квартири. Първи клас учих в Русе, втори - в Хасково, трети пак там, но в друго училище. И втори клас ми се губи. От трети помня само как през голямото междучасие всички хукваха към павилиончето да си купят кифла или баничка за десет стотинки. Тълпа дребосъци, изправени на палци, опъват шийки, протягат ръце към продавачката, блъскат се, крещят.

Жорко е сладурът на нашия клас. Баща му е известен военен лекар. На Наташка баща й също е лекар - най-известният гинеколог в града, майка й не работи и имат слугиня. Наташка учи английски и пиано и е най-хубаво облечена. В голямото междучасие Жорко купува лимонада и я подава на Наташка. Тя отпива глътка. Жорко издърпва бутилката от ръцете й и също отпива. Смее се доволно и казва: "Е, сега все едно, че сме се целували. Вече сме гаджета."

Как да не драматизирам? До ден-днешен нито един мъж не ми е купил лимонада, нито е пил с мен от едно шише.

Но пък някъде към пети-шести клас ме научиха да се целувам. Отрядната ни ръководителка Богданка също беше ученичка, но за единадесети клас. Един ден проведе за желаещите практическо занимание по целуване. Научила я нейна приятелка. Първата обучавана се отдръпна, плю с отвращение и каза, че е много гнусно и никога повече няма да се целува. Не знам дали е удържала на обещанието си. Втората се задържа по-дълго и нищо не каза, но май не остана възхитена. Дойде и моят ред. Богданка ме хвана здраво за ушите и каза да си отворя устата, но не като при зъболекар. Напъха език в устата ми и започна да го разхожда. В първия момент и на мен ми стана гадно, но нали трябваше да се науча, проявих търпение. И понеже съм подреден човек, реших, че и в тази работа трябва да има някакъв ред и систематичност. Не може току-тъй да си пъхаш езика и да го размахваш безразборно в чуждата уста. След няколко броя тренировки, отрядната се съгласи, че най-добре е целувката да започва с леко приплъзване на езика между устните на партньора, един вид "Искаш ли да се целуваме?" Ако той иска, ще отговори със същото като поздрав. Оттам нататък вече е въпрос на фантазия. Само не е желателно да бръкнеш с език до задушаване в гърлото на другия или да засмучеш езика му и да се опиташ да го глътнеш. Или езикът ти да "заспи", забравяйки с каква цел е направил посещението. И още много напътствия и препоръки могат да се изпишат, но това тук не е наръчник по целуване и затова спирам.

До ден-днешен за мен целувката е драматичен момент, защото никой не се сеща да направи курс по целуване за момчета.

Това с целувките от скука ли го направихме, или защото пак от скука всеки ден се криехме в шубраците край лагера и дебнехме, не знам. Наблизо имаше къщурка. В нея от горещините се спасяваха старец и старица. Той беше жилав, слаб, пъргав, със завъртяни на кръгче мустачки, отдавна прехвърлил... не знам колко години, но ми се виждаше ужасно стар. Тя беше малка, сбръчкана, усмихната бабка. Излизаха пред къщурката вечер по хладина. Бабката сядаше на коленете на стареца и започваха да се целуват. Той я подпляскваше по задника и се преструваше, че не ни забелязва в храстите. А ние, проклетниците, начеващи пубертети, им се подигравахме: "Вижте ги колко са стари, пък се целуват!" И злобно хвърляхме камъни по тях.

Лятото отмина и забравих за целувките, защото учителят по рисуване ме записа в кръжока по рисуване. Той беше изключително добър човек и нямах право да го разочаровам - трябваше да стана най-добрата художничка (поне в нашето училище). В кръжока имаше и други ученици, но поради свойството ми да забравям излишното, помня само Тошо Фокина. Това сигурно означава, че с него сме били най-талантливите.

Като всички деца и аз рисувах, това много добре си го спомням, гъби, по-големи от дърветата, или цветя, по-големи от къщите. У дома имахме картини, рисувани от художник пиянде срещу една биричка, на които имаше брези, лодки и върби, и уж отлитащи птичи ята. Тогава си мислех, че са много хубави и ако рисувам така, значи съм голяма художничка.

Да рисувам ме научи баща ми. Един ден се върнах от училище с шестица за някакво лаленце. Баща ми видя рисунката и започна да ми се подиграва за високата оценка. Честолюбива, аз се разплаках, а той взе цветните моливи и, рисувайки, започна да ми обяснява за сенки, светлосенки и обем. И нарисува едно истинско живо лаленце! Тогава разбрах, че ако умееш да гледаш, няма проблем с рисуването.

Мечтата на баща ми била да стане учител, но с течение на обстоятелства го направили военен. О, спомних си! Баща ми имаше високи, твърди ботуши с особен мирис, в които влизах цялата. Опитвах се да ходя с тях, окуражавайки се: "Таман са ти, Елено, таман са ти." И кобур от виненочервена кожа помня, и бричовете му... В последната дума буквосъчетанието ме е затруднявало, защото ми се смееха, когато я изговарях.

Мек славянин, рус, синеок, не мога да си обясня как баща ми е станал военен. Не беше човек, който спазва устави и разпоредби. Често изчезваше от военното поделение, прибираше се вкъщи и лягаше в леглото с книгите, разказващи за далечни земи и народи. Върховно удоволствие за мен беше да се свия под мишницата му и да го слушам как чете. От него научих "Илиада" като приказка и много бях изненадана, че учителката по история я разказва като урок. Но още повече ме беше яд на учителката по география, която казваше, че на южния полюс е по-студено отколкото на северния. Уж е топло на юг, където отлитат щъркелите, а тя твърди, че най на юг е най-студено. Само ме обърква!

Ако баща ми беше "заспал", т.е. нереализиран художник като най-големия си брат, то майка ми беше "заспала" приложничка. Ако знаете само какви кукли правеше за мен и за сестра ми! Като истински и по-хубави от купените! Изобщо беше много сръчна, работлива тракийка, със своя естетика. У дома винаги беше чисто и уютно. Само дето за разлика от нея аз никога не съм обичала джунджурийки-прахоловки по дивани и шкафове.

Е, от двама талантливи родители какво ще се получи? Още по-талантливо дете, разбира се! И за разлика от тях, аз започнах да се "събуждам".

Добрякът учител по рисуване много се гордееше с мен и Тошо Фокина и се прочухме като най-талантливите художници в училището, та дори започнахме да ходим на някакъв градски курс, в който се подготвяха кандидати за Художествената академия. Там беше много вълнуващо-притеснително, защото почти нямаше момичета, а курсистите бяха батковци, че и чичковци, които, ако изобщо ме погледнеха, то беше с бегъл иронично-презрителен поглед. Самочувствието им на богоизбрани можеше да строши на ситни парченца дори гипсовите орнаменти и глави, които служеха за модели.

Един ден на улицата ме срещна един от чичковците, кандидат за Академията. Връщах се от книжарницата с две четки за рисуване в ръка. Чичкото се засмя и каза, че големите художници като него (не разбрах голям на години или като талант) си пускат бради, мустаци и дълги коси (тогава беше забранено дори за художествено-творческата интелигенция), а начинаещите - ходят с четките си по улицата, та дано ги забележат. Смутих се, не знаех какво да отговоря, но си помислих, че като порасна и аз ще си пусна мустаци, та дано ме забележат. Чичкото така си и остана с мечтата за художествена академия. Не че мен ме приеха. Не направих и опит. Защото издържах изпитите в Художествената гимназия. Без специална подготовка, частни уроци и ходатайства, както се правеше тогава, издържах ги. Но защо ме нямаше в списъците на приетите? Защото така нареди Партията-майка. (Майка за едни, мащеха за други.) Партията-майка-мащеха каза: "Ти си талантлива, но има деца от малцинствата, които дори не подозират, че са бездарни. Аз ще ги вредя на твоето място, белким станат художници."

Драматичната актриса в мен се вцепени от зловещата несправедливост на Партията-звезда пътеводна, падна по очи и без репетиции зарева с проливни сълзи. Оставям я да напоява носните кърпички и се връщам две години назад, за да не пропусна друг съдбовно-драматичен момент от живота си.

В шести клас бях, когато Мелпомена поиска да ме осинови. Какъв магнит ме залепи за театъра, не мога да си обясня. Майка ми твърди, че от малка съм обичала да рецитирам. Дали има нещо общо с приказките, които баща ми разказваше, а аз ги преживявах като реалност?

През лятото ни водеха със сестра ми в далечното добруджанско село при родителите на баща ми. Много вълнуващи изненади криеше двукатната селска къща с огромен двор и много цветя, но по-интересни бяха книжките с приказки и красиви картинки. Най-обичах дядо да ги разказва. Той разказваше по-хубаво отколкото бяха написани. Сгушени на дървения креват около него, ние със сестра ми слушахме и го карахме да повтаря и потретва една и съща приказка. Дядо заспиваше и похъркваше тихичко, а аз разочарована го бутах да продължи: "Дядо, какво станало по-нататък с Тутунчо?" Не, че не можех сама да си я прочета. Но без благия глас на дядо, без мириса на пресен талаш и сушени зарзали от карираната му риза, без добротата му, приказката не струваше. Той не разказваше, той изиграваше с различен глас всеки герой от приказката.

Колкото и да се напъвам, не мога да си спомня как съм попаднала в драмкръжока на пионерския дом. Въртят ми се заглавия на детски пиески "Снежната царкиня", "Нарът с рубиновите зрънца", сцена, прожектори, бъркотевица, аплодисменти... И нищо повече. Но пък за цял живот ще помня стихотворението "Плачуща върба" на Назъм Хикмет. Аз ли бях добра ученичка или актьорът Пенко Пенков беше добър постановчик, но доста години обирах аплодисменти и награди от конкурси с това си изпълнение. И сега мога да го изрецитирам със същия успех. После ме пое актьорът Моше Дворецки. Той така разговаряше с мен, че започнах да се виждам като гениалната Сара Бернар по световните сцени, но бях прекалено малка, ежедневната проза надделя и язък ми за таланта.

Като пеперуда кръжах около голямата червена сграда на Хасковския драматичен театър. Успявах ли да се вмъкна вътре, за мен наставаше трепетно вълнение. И сега виждам тесния коридор към сцената, гримьорните с мъгляви огледала и лампички около тях, усещам примеса на грим и цигари... прожектори, черни завеси, плюшената червена завеса и столовете в салона. Ласкави с мен бяха Константин Кисимов, Стоян Гъдев, Румяна Бочева (още пазя "Алиса в страната на чудесата", която тя ми подари), Йоанна Попова, Илия Раев... След години на същата сцена играха Васил Михайлов, Богдан Глишев, Джоко Росич, Пепа Николова, Веско Ранков... (Не ми казвайте, че не ги познавате!) А с Нели Монеджикова бяхме съпернички. Тя учеше два класа преди мен. Учителката по български език, другарката Атанасова, реши да постави пиеска за някаква разглезена принцеса. Прослушаха Нели, а докато аз казвах същите думички, учителката се смя със сълзи. Нели, извинявай, че отнех първата ти роля, но по-късно ти изигра толкова много и добри, че едва ли помниш.

Отклоних се от проливните сълзи, с които се върнах в Хасково, след като издържах изпитите в Софийската художествена гимназия. Плаках, плаках, пък спрях, защото майка ми прочела във вестника, че в Сливенския текстилен техникум приемат десенатори. Там направо ме "лапнаха". Готова художничка, рецитаторка, дейна, отворена - като по поръчка. За училището аз бях голям късмет, но за мен то беше драма - четири години без семейство и далече от вкъщи. А там "вечно духат ветрове, вечно знамена се веят", както казва поетът Христо Фотев и такъв студ е през зимата, че, нали съм южно цвете, и душата ми замръзваше. Сигурно цялата първа учебна година е била една продължителна драма за мен, защото нямам спомен. Сливенската ми приятелка казва, че Любо от четвърти курс бил влюбен в мен. Да, но аз съм била ин-де-фе-рентна - без отношение. Да му е светло на душата, той почина наскоро.

Уроците по целувки от пионерския лагер без малко да ми послужат във втори курс. Влюбих се в един учител, много хубав мъж! Не знам как стана, но ме натисна във фотолабораторията, където трябваше да се науча как се проявяват фотоленти и копират снимки. Последните прегоряха в проявителя. И аз прегорях, защото не знаех какво да правя. Минала бях само курс по целуване. Добре, че някой затропа по вратата. Останахме само на етап "поздрав с език", но мен така ме досрамя, че от този момент знаех уроците си по неговия предмет наизуст и шестицата ми беше заслужена (той не ме изпита нито веднъж). Само по математика имах двойки - нищо не разбирах. За зрелостния изпит научих синусовата и косинусова теореми и със самочувствие, че знам нещо, се явих. Падна ми се втората. И това ако не е късмет?! С доста страх преписах още един въпрос и покрай шестиците в дипломата ми се мъдри едно три и петдесет по математика. С останалите предмети нямах проблем. Особено с българския. Учителките развяваха темите ми като знаме, а аз ги пишех с душата си. С онази душа, която страдаше от липсата на семейство и баща.

Липсваше ми, разбира се, че ми липсваше, непоносимо ми липсваше! Той си замина, когато бях в шести клас и цели тринадесет години не го видях. Отсъствието му остави завинаги огромна празнота в душата ми - той ме лиши от модел за мъж. И до днес аз не разбирам мъжете, не зная как да се държа с тях именно поради липсата на мъжко присъствие в детството ми. Сигурно тази е причината да се влюбвам (макар рядко) във възможно най-неподходящите мъже. А за да компенсирам самотата, се занимавах с какво ли не: художествена фотография и участие в национални изложби, драматично изкуство, рецитация и конкурси, приложно изкуство и международни изложби, любителско кино, реферати... И един ден открих, че съм се превърнала в самка-интелектуалка-работохоличка. А близките ми ме отведоха в столицата и ми бяха необходими повече от десет години, за да се приспособя към капаните на големия град.

КРЪГЛА МАСА

Познавах се с доаена на родната психотроника. Прагматичен човек, той умееше да се възползва от способностите на хората около себе си. В края на януари организира кръгла маса на тема "Що е България и има ли тя бъдеще у нас", за което сега бих казала: "Дрън-дрън!", но тогава като първа идеалистка се възхищавах от всичко, което прави, и го смятах за свой духовен учител. В интерес на истината, той изигра своята роля в периода, когато стоях в силно разкрачен стоеж, когато с единия крак бях стъпила в духовния, с другия - в материалния свят и колкото и да исках, не успявах да остана само в едното измерение. Не знаех какво да направя. Не можех да стоя в постоянен разкрач, не можех да стоя само на един крак, не можех и да събера крака. Много по-късно сама проумях, че хармонията настъпва, когато стъпиш с двата крака в центъра. Проблемът е да го откриеш, после е лесно да събереш краката.

Чудех се аз какво ли ще правя на тази кръгла маса. Изписах лозунгите и табелките с имената на всеки участник, какво повече? Но доаенът настояваше, че има нужда от помощта ми и отидох.

Закачвах табелките с имената по реверите на пристигащите и се опитвах да ги разбера що за хора са. Стараех се да мисля само положително и да не бъда критична - качество, което притежавам в излишък.

- Да ви помогна ли? - опитвах се да закрепя картончето с името върху дрехата.

Изпод големи и много, много гъсти, черни вежди, каквито имат особняците, игриво ме стрелнаха тъмни очи. И докато намествах табелката се сетих: да, той е един от авторите на книгата, която наскоро прелиствах. Не се стърпях и изразих мнение:

- Книгата ви е полезна, но защо толкова малко...

- Коя книга? Не съм писал книга...

Съвпадение на имена.

Имах приятното, дори артистично задължение, забавление за мен, да продавам книги. Нали бях безработна?! Авторите им седяха на голямата маса пред мен. Те спореха помежду си, провокираха се, ядосваха се, ласкаеха сами себе си, изтъкваха собствените си успехи и заслуги... караха се дори, но ги обединяваше общата идея, че политиката на уж демократичната ни България трябва да се прави от политици-интелектуалци, морално и духовно чисти личности. Събрали се бяха научни работници, професори, инженери, физици, биолози, химици, педагози, с една толкова хуманна идея, та чак не ми се вярваше, че е реално всичко, което се говори.

Бях уговорила някаква репортерка от радио "Експрес" да отрази събитието. Тя закъсня, а нямала време да чака до почивката. Не зная защо, но отидох тъкмо при мъжа с веждите и го помолих да излезе в коридора за интервю. Може би ми се виждаше най-непосредствен, повратлив и динамичен?

Репортерката го интервюира и си тръгна, а той започна да интервюира мен. Изпитвах смесеното чувство, че говоря с колега-приложник за какъвто се представи, неприятното усещане заради обещанието да ми търси работа (не беше първият лъжец), и приятното усещане, че най-после разговарям с мъж под петдесетте. И толкова!

На следващия ден, докато го нямаше, въпреки че беше обявил, че ще закъснее, започнах да се притеснявам, че няма да дойде и повече няма да го видя. Това усещане пък защо ли?

Към обяд той все пак пристигна. Успокоих се. Имах възможност да го наблюдавам по диагонал. От време на време и той се обръщаше - черен, с ужасна, симетрично побеляла брада, и като че ли се опитваше да ми се усмихва с очи.

Най-после изтече не само времето, изтекоха и думите. Дебатите приключиха и трябваше да си вървим. Всички се забутаха към гардероба, за да вземат връхните си дрехи. Аз стоях настрани и уж чаках реда си, а в същото време трескаво търсех с очи мъжа. Започнах да мисля, че си е тръгнал, но неочаквано той застана пред мен и когато разбра, че живеем в една посока, предложи да ме откара с колата си.

Беше паркирал в някаква пресечка. Не можех да си представя, че някогашният асистент в Софийския университет, инженер, уж интелигентен човек, може да кара толкова мръсна кола. Признавам, че се поколебах дали да седна в нея - непочиствана откакто е произведена. Подтиснах погнусата си и се качих. Заговорихме и неприятното ми чувство бързо изчезна поради спокойствието и увереността, които излъчваше мъжът. Започна да ми става забравено хубаво.

ПРЕДОПРЕДЕЛЕН МЪЖ

След два дни мъжът се обади по телефона. Бях се бронирала, циментирала, препарирала и всичко, което завършва на -ирала, поради преживяното в близкото и по-далечно време назад, за да мога да се зарадвам, че принцът ми се е появил. Не обичам да чета евтини любовни романи, още по-малко - да участвам в тях. Но отидох на гости на мъжа и не зная защо. Едва ли, защото живеем на разстояние две автобусни спирки.

Оказа се, че не само колата, а и жилището му е също толкова мръсно. Преглътнах отвращението си и седнах на някога виненочервен плюшен ъглов диван, с огромна четвъртита дупка на едната възглавница, от която се виждаше дървенията. По ниската масичка имаше далечни следи от политура, а крачетата й така се бяха разкрачили, че всеки момент можеше да се строполи. Нисък и широк, вдлъбнато-изпъкнал матрак два персона и половина, може би служеше за спалня. В ъгъла върху най-проста чамова маса, до прашасал компютър с вид на изгърмяла бракма, лежаха нахвърляни книжа. В дъното остъкленият балкон бе превърнат в кухненски бокс с шкафове, чиито вратички се държаха на честна дума или изобщо липсваха. Премълчавам за множеството празни бутилки от алкохол. Тапетите на стените се издуваха като детски балони и отдавна крещяха за подмяна. Подът беше застлан с далечен спомен за мокет с цвета на пръстта, набита в него.

Опитвах се да не забелязвам ужасната обстановка и отравящия ме цигарен дим. Много по-интересен беше мъжът срещу мен - с издължена мускулатура, слаб и жилав, с прави крака и дупенце, миниатюрно като стотинка. В раменете не беше четирикрилен гардероб, но правеше хармоничен трапец - мечта за много мъже.

Като ме хвана логореята - говорех, говорех... Разказвах биографията си, по-шарена от биография на американски писател, и не можех да се спра. Прекалено дълго бях останала сама. Но не му казах за прогностиката на астролога: "Още в края на януари ще срещнете човек с оригинални и екстраординарни качества. Запознаването ще стане ненадейно и в не особено подходяща обстановка. Възможно е трайно и плодотворно сътрудничество от най-пълноценен тип - взаимно допълващо се. Е, възможни са конфликти, дори пререкания и скандали, но човек трябва да се учи и на търпимост към екстравагантността на другите. Вероятно ще има вълнуваща външност, но и житейски навици и непредсказуемост, които влизат в конфликт с вашите изненадващо строги норми на нравственост. Е, няма как, ще ви се наложи да сте по-гъвкава."

Защо говорех толкова много? За да скрия, че го пожелавам? Той ме дърпаше към себе си с милиони тънки като паяжинки, невидими огнени въженца. Къде останаха мъчителните ми усилия да бъда господар на чувствата и страстите си? Усетих, че съм жива. Можех отново да стана слънчева!

На следващата вечер пак седях на продънения диван. Въртележката ме беше завъртяла и нямах време да се погледна критично отстрани - ироничната дистанция според Томас Ман. Каквото има да става, ще става. Вдигнах бариерата, която си бях наложила и се разтворих - исках отново да бъда истинска. Вледенена, душата ми бавно започваше да се разтопява. Бях забравила, че съм жена, но когато станах да си вървя, една нетърпяща възражение силна мъжка ръка ме спря и притегли към себе си.

Усетих лудия мирис на знойно мъжко тяло. Ушите ми забучаха, краката не искаха да ме държат. От стомаха във всички посоки по тялото ми тръгнаха спираловидни изгарящи пружинки. Сърцето ми започна да чука под венериния хълм. Омекнах като презряла круша и се дадох. Този мъж знаеше какво да прави с мен. На темперамента ми отговаряше с темперамент.

Изживях една влюбена розова седмица. Предсказанието на астролога се сбъдна. Мъжът сам ли дойде, или аз го намерих? Все едно! Повярвах, че е той - предопределеният по съдба, точно този, когото съм чакала.

СВИНЯТА ПРЕДПОЧИТА МРЪСОТИЯТА

Безуспешно търсех работа и не намирах. Времето ми минаваше в четене на книги и очакване да се обади любимият, непрекъснато претрупан с работа и вечно зает. Всъщност той държеше под наем грохнала съборетина близо до пазара "Димитър Петков", която наричаше ателие, а то си беше железарска работилница. В нея, както колата и жилището, мръсно беше до погнуса. Там съм влизала не повече от три пъти. И досега не разбирам как това място, с вид на най-мизерна скитническа бърлога, събираше множество уж интелигентни хора като генерален щаб на Партията на прогреса, чийто председател, водач и мозък беше моят любим.

Ще ми повярвате или не - забелязала съм, че мъжете "Козирог" много си падат по политиката. Александър - моят любим, не правеше изключение. Беше разведен - жена му го зарязала. Имаше две деца, за които рядко се сещаше. Живееше като скот, не можеше да уреди собствения си живот, а беше тръгнал да решава съдбата на цял народ, на цяла България. И си вярваше. Онези около него също вярваха, разпределили помежду си министерските кресла. А аз им се чудех на ума - уж зрели хора!?

Онзи, който ме познава, знае, че съм чистница и не мога да търпя мръсотия. Ако знаех какво ще последва, никога не бих предложила да ми остави ключа от жилището си, за да почистя, и без това не работех. Радвам се, когато с нещо мога да помогна на някого. И нали щях да го направя за нас двамата? Защо ли настоявах за този ключ? Да се унижавам, да се предлагам като чистачка! Свинята предпочита мръсотията!

- Друг път ще ти обясня. Трябва да го обсъдим - мъгляво ми отказа Алекс, но отговорът дойде сам след два дни.

Влюбила се бях в този мъж. Странно хубаво ми беше с него и изпитвах силно желание да бъдем заедно. Но защо непрекъснато имах усещането за разстояние между нас? Отговорът му ме смая: "Не те допускам до себе си, умишлено те държа на дистанция, защото се страхувам, че ще ми попречиш за партийната работа."

Почувствах се като птиче с подрязани крилца. Исках да имаме общи преживявания, общи радости, но само аз ги исках. Малките мили изненади, които измислях за двама ни, се превръщаха в тъжни болки за мен. Ушила бях възглавница с малки джобчета по нея, а в джобчетата - бонбони, весели дреболийки и листчета с: "целувам те", "обичам те"... Розова възглавница за розови сънища! Сънувах ги само аз.

Неразбираем за мен мъжки егоизъм и безотговорност! Само след месец бяха забравени обещанията за съвместна работа, за семейство, за деца, за сигурност. Почувствах се измамена. Много бързо радостите останаха толкова малко и кратки, че започнаха да се загубват в сълзите ми. Аз го обичам и той ме обича, а се дистанцира. Значи, трябва да се разделя с него, защото не приемам за нормална любов, която ми носи страдания. Тип "кучешка любов" - той я измъчва, тя твърди, че го обича, всъщност обича оная му работа.

Защо не мога да го пратя по дяволите? Какво ме кара да се колебая толкова много? Да, надеждата, че не съм аз права, че греша, че съм много мнителна, както цял живот майка ми е набивала в съзнанието ми. Или защото го обичам, готова съм да започна отначало и вярвам, че всичко може да бъде много хубаво между нас? Така мисля аз и забравям, че той е мъж и мисли много различно от мен.

Жената е такава, в каквито мъжки очи се отразява. Май сбърках очите. Светът посивя и всичко загуби смисъл.

МЪЖКИ ЕГОИЗЪМ

Ние, жените, непрекъснато се натъкваме на ужасния мъжки егоизъм. Той може да бъде кротък, алчен, злобен, дребнав, жесток, поносим, непоносим, открит, прикрит, толерантен, безцеремонен... Забелязала съм, че се определя от характера и е различен при различните мъже.

Петър например, когото познавам повече от десет години, проявява кротък егоизъм. Той е стриктен, съвестен ръководен кадър от системата на МВР. Уважава жена си. Невероятно е да повиши тон или обиди някого, защото не желае да нарушава спокойствието си. Толерантен любовник - нищо не обещава.

Кирил притежава пресметлив алчен егоизъм. С инженерната си мисъл светкавично се ориентира доколко може да даде, за да получи многократно повече. С мания да трупа скъпи вещи, като израз на благополучие. Без задръжки взема всичко, което му се предложи, дори да го има в троен размер. Прави се на ларж любовник до първото изчукване. Склонен към яростен секс.

Румен е елементарен мъж и притежава глупав, дребнав егоизъм. Отпуска минимални дози, след като дълго е обмислял и се е уверил, че е обсебил голямото парче. Той може да каже: "Не сядай върху юргана, ще се смачка!" Грамаден мъж! Мислиш, че всичко му е голямо, обаче умът и още един орган са му останали с детски размери.

ОНИКСЪТ - КАМЪК НА ВОДАЧИТЕ

Стисках в ръце кристално топче за мен и ониксова плочка за моя любим. Отивах към ателието, за да му ги покажа, когато той мина с колата близо до мен и сякаш не ме видя. На предната седалка седеше жена с къса коса и очила. Тя не ме интересуваше, исках да покажа камъните на Алекс. Зачудих се дали да хукна след колата, но на пазара множеството беше препречило пътя й и тя спря. Изравних се и чукнах леко с юмрук на страничното стъкло. Алекс се обърна към мен, отвори наполовина прозорчето и ме запита като непозната: "Какво има, миличко? Какво искаш?"

Стисках скъпоценните камъни в юмруци и понечих да му ги покажа, но се спрях. Гледах го в очите - беше гузен като наакано дете и повече дори. Досрамя ме заради него. Не желае да ме познава пред жената в колата? Защо? Защото има интимни отношения с нея! Не казах нищо. Обърнах се и си тръгнах.

На кого да вярвам? На онзи мъж, който вчера ме успокояваше мил и нежен, докато аз ревях? Разхождахме се и той ми обещаваше, че всичко между нас ще бъде наред само ако бъда търпелива и чакаща. Повярвах до момента, в който стоях пред открехнатото прозорче: "Какво има, миличко? Какво искаш?" Отвратих се. Вече не бях сигурна, че искам да му подаря ониксовата плочка с нежно резедави браздички. Ониксът - камък на водачите и пълководците! Те нямат, не могат да имат гузни очи. Такива мъже са открити, смели и честни. Счупих се, престанах да му вярвам.

Призори сънувам морски бряг. Прозрачната светлозеленикава вода залива на силни вълни жълтия пясък и стига до ограда от мрежа. Вървя близо до оградата, а водата залива сивите ми ботушки, без да ги намокри. Навеждам се и събирам от водата малки мидени черупки. Връщам се обратно, за да не се намокря в дълбоката вода, а тя - светлозелена и прозрачна, залива само подметките на ботушите ми.

През деня вземам решение: ще прибера вещите си, които съм натрапила на Александър, и ще си отида завинаги.

Вечерта започвам да събирам нещата си. Старая се поне външно да изглеждам спокойна. В първия момент Алекс не разбира какво съм намислила. Предизвиква ме да искам обяснение за жената в колата:

- Защо не ме запиташ за нея?

- Тя не ме интересува.

- От девет години тя е винаги до мен. Задължен съм й. Не мога изведнъж да прекъсна връзките си - започва да се оправдава.

- Тя изобщо не ме интересува. Смущават ме гузните ти очи. Ти ме предаде, отказа се от мен в онзи миг... Много сме различни, трябва да се разделим.

- Права си, най-добре е да се разделим.

Отвежда ме с колата до нас, за да ми помогне за чантата с вещите. Мълчаливо се качваме в асансьора.

- Предлагам ти да останем приятели - и още по-неочаквано: - Искаш ли да се разходим?

Ясна ми е тази разходка. Почти изкрещявам:

- Не можеш да ми бъдеш прокоба! - май исках да кажа, че не желая да се съобразявам с предопределението на астролога.

Тръгваме към парка и всичкият ми бяс се изпарява. Дожалява ми за него. Ядем баклава и безспир обикаляме алеите. Сядаме до Руската църква, Алекс ме гушва и си говорим - най-вече той. Изтощена съм от преживяното.

На следващия ден се правя на готвачка. Въпреки огромното ми старание, забърквам невъзможен буламач, но любимият яде и мило ме лъже, че е много вкусно.

След два дни Алекс се обажда по телефона. Първа научавам, че партията му най-после е регистрирана. Радвам се с неговата радост, но ми е тъжно, защото знам колко тя ни разделя.

Сънувам кошмарен сън: разиграва се репетиция за тържествена церемония. Има много мъже. И аз съм там. Посочват ни кой къде ще стои "ако нещо се случи". Уж е репетиция, а виждам как неочаквано някакъв мъж размахва огромно оръжие и започва да стреля. Там има хора, които трябва да пазят Александър. Досещам се, че това е заговор, организиран отвътре и че вече са го убили. Ужасена побягвам. Опитвам се да избягам, но мъжете тръгват след мен, за да ме убият, защото имам връзка с Алекс. Сънят прекъсва, без да ме настигнат, но знам, че ще ме убият. Събуждам се призори, измъчена, смазана, задъхана, изтощена и първата ми мисъл е за Алекс. Не искам да тълкувам съня си, но ми се натрапва.

Следобед Александър ми се обажда по телефона, за да ми каже, че пак е много зает и няма да се видим. Но затова пък обещанията за утре са много големи. Не реагирам, но отвътре ми подскача от яд. Отново ме нападат колебанията. Съмнявам се и че съм помъдряла. Чета умна книга и дебело подчертавам пасажите, които смятам, че се отнасят до мен. Сякаш проумях чрез прочетеното собствените си погрешни постъпки спрямо Александър. Уж си изясних всичко, а днес отново съм объркана от неразбиране и съмнения.

"Ако нещо не бива да стане, то не бива да става. Но ако се вкопчите в нещо, което смятате, че трябва да се изпълни и убедите духовните същества, че няма да преживеете, без да го получите, възможно е то да ви бъде дадено. Някой ден вие разбирате, че сте прекалили с вайканията и оплакванията си, за да получите нещо, което не е предназначено за вас. Но когато се осъзнаете, вече наистина е късно."

Този пасаж ме накара да проумея колко не съм била права с ключа и почистването на Александровото жилище. Кой ми дава право да въвеждам мой ред в чужд дом?!

"Помнете, че щом нещо не става въпреки упоритостта ви, значи то не ви е необходимо, поне в дадения момент."

Да, обаче не! И контактът, и вниманието, и ласката, и обичта са ми нужни точно сега, в този момент. На него може и да не му трябват, но на мен са ми нужни. Много по-късно научих, че не можеш да искаш от някого повече от онова, което може да ти даде, ако той не го притежава. Научих го доста късно.

ИСКАМ ДА ТЕ НАПРАВЯ ЩАСТЛИВА ЖЕНА

Изтърколи се месец на скандали и помирения, сълзи и отчаяние, самота и нервно напрежение за мен. Непрекъснато вземах решение да се разделим и продължавах по старому. Все се надявах, че отношенията ни могат да се оправят, а моят любим непрекъснато ми показваше, че не влизам в плановете му. Разбирах всичко и нищо не разбирах. Анализирах и не си вярвах. Отказвах да повярвам и на рисунките, изписани в кафената ми чашка: по стръмнина, издължена, легнала по корем мъжка фигура с малки рогца. Над главата - цвете с четири листа в корените на стабилен ствол. От подмишниците до хълбоците, тялото сякаш е взривено на ситни късчета. Над хълбоците - глава на жена с къса коса. Жената нехае за мъжа, забавлява се с него. Под гърдите на мъжа - доволно усмихната жена, прегърнала красиво младо момиче и изплашено малко момче. Между тримата - дребно къдраво кученце.

Когато заговорих за жената над хълбоците му, Алекс реагира спонтанно: "Вярно е, че се забавлява с мен." А на мен душата ми се обърна. Той се разтревожи за сина си - изплашеното малко момче, а аз - от това, че ме нямаше в картинката.

Чувахме се рядко и все по-рядко се виждахме, винаги късно през нощта. Чувствах се в унизителното положение на любовница, за която никой не трябва да знае. Сякаш ме криеше от себе си. Най-неочаквано и за мен самата, с целия страх от подобна идея, споделих, че ако живеем заедно, ще се виждаме по-често. Изненадах се силно, когато чух, че и той мисли, но не може да вземе решение, не е готов за такъв ангажимент. Не знаех, че за него аз съм ангажимент.

- Повярвай, ако има дори най-малка възможност, ще се възползвам от нея. След седмица ще знам отговора - говореше много сериозно.

Последва още едно смайващо откровение:

- Знам, че ти си последната ми възможност. Ти си жената, която може да ми създаде уютен дом и спокойствие, здраво семейство и дете. Ти си другата моя половина, но се срещнахме в много неподходящ за мен момент - партията си ли имаше предвид, или жената от колата? Какви шарени пилета ми хващаше пак?

- Когато двама души се обичат и искат да бъдат заедно, няма неподходящи моменти. Какво му е неподходящо на този момент? - бунтувах се и исках обяснение, което не получавах.

Знаех, че и след седмица положението ще бъде същото - пак ще ми разправя, че понеже съм чиста душа, откровена съм с него и го обичам, затова не може да ме лъже. Ако съм като повечето жени - притворна и пресметлива, щял да ме лъже поне две години и да ме има само като любовница. Ох, празните му приказки! Като че ли сега положението е по-различно.

Говорихме си дълго, аз откровено, за него - не съм сигурна. После започнахме да се любим бясно. Светкавично захвърчаха дрехи във всички посоки. Вкопчихме се един в друг и светът около нас престана да съществува. Потънах в забрава. Само от време на време виждах за миг части от хаотична любовна мозайка: копринката на моята кожа белее притисната към загорялото му тяло; конусите на гърдите ми порастват, скрити в големите му любящи ръце; виждам плочките по корема му; за миг пробягва извивката под тях сякаш обърната кобилица. Свежият дъх на целувката му, примесен с аромата на изпитото вино, става мое дихание. Зърната на гърдите ми нарастват като биберони и той става моето бебе. Вулканът под венериния ми хълм бълва лава. Искам го, непоносимо го искам. Телата ни са набъбнали в нереални размери, особено неговото. Поглъщам го в себе си с вик. Не виждам и не чувам. Цялата съм в една огнена точка, която нараства и нараства стремително, и аз умирам, летя и потъвам едновременно незнайно къде и колко, до мига, в който се взривявам на милиарди късчета любов и движението спира. Чувам:

- Искам да те направя най-щастливата жена на света!

Отговарям мислено: "Ако сексът носи щастие - направил си ме, но за интелектуалка, само той не стига."

Четох в умна книга, че човек се чувства щастлив, когато физичното му тяло затрепти с честота 8,6 МHz, с каквато трепти планетата ни Земя. Не открих друга по-умна книга, която да ми отговори с колко мегахерца затрептява човек в кулминацията на половия акт, че го обзема върховно щастие. Но пък открих друго - чрез секса човек се освобождава от натрупаната агресия. Колкото повече потиска агресивността си спрямо околните през деня, толкова по-активен и агресивен е в леглото. И ще е шумен, ще вика. Флегматици и комплексари си мълчат. Не разбираш нито кога са започнали, нито кога тихомълком тайничко са свършили. Пълна скука и досада! Щели да чуят съседите. Ами да чуят! Те не го ли правят?! Не ги е донесъл щъркелът, я.

Нямам сили да се помръдна, но желанието ми да го усещам с кожата си е по-силно и се залепвам за изгарящото му тяло. Прегръщам го под мишниците и неочаквано стягам в обръч гръдния му кош - дъхът му секва за миг, и пак, и пак... Радвам се на тялото му - всичко ми е скъпо. Сещам се, че имам гръб и му го давам, за да ме гали. Пръстите му стават крилца на пеперуда, бавно преминават през всички мои ерогенни зони, слизат до ходилата на краката ми. Там вече изживявам още един акт. Въртележката се завърта и всичко започва отново.

Освен щастлива, този мъж ме прави и хубава. Усещам, че имам тяло. Забравям, че торсът ми е издължен за сметка на краката; изчезват бричове и корем и ставам най-красивата жена. Ох, илюзии измамни!... До следващата нощ, когато моята любов се обажда по телефона, за да ми благодари за чудесното преживяване.

- Целувам те и не искай често да ти казвам, че те обичам. Думите ще се изтрият.

Беше в чудесно настроение. Не чуваше, че почти проплаквам от другия край на жицата. Скрих глава под завивката и плаках така, както бях плакала в самотия много вечери. Влязох в банята, седнах под душа и не можех да се къпя, задавена от ридания, и с мисълта, че за него ме има, за да направи от време на време с мен секс. Душата ми крещеше за шепа мъжка ласка. За онзи миг, когато той - силният, е заспал, а аз съм сгушена в топлата прегръдка на ръцете му - сякаш капсула от сигурност, закриляща ме от злините на света.

ЖЕНИ БЕЗ ПАРТНЬОРИ

Той ми правел компромис, като правел секс "толкова често" с мен само защото аз съм искала. Той можел дълго без това. Да бе, повярвах! А жената от колата? Пък и падам от луната и само аз не знам, че всеки втори мъж се самозадоволява. И всички мъже мислят, че само те могат да го правят. Само за тях е нормално, за жените - не. А какво да прави жена, по някаква причина останала без интимен партньор? Точно както мъжете, така и нея я блъска хормонът. Сещам се за колежка на сестра ми, простодушно споделила за удоволствието, което си доставя с ръчния душ в банята. Научила го от друга своя колежка.

Започнах да разпитвам различни жени как го правят. С характерното си женско притворство, всички гъвкаво се измъкваха с неясно и объркано многословие. Само Мими, моя връстница, кротка и мила, вдовица от две години, призна, че го прави с маточния душ, от което не се срамува, защото е биологична потребност.

Станимира, жена-вамп, след която мъжете по улицата се обръщат на сто и осемдесет градуса, с двама пораснали сина, разведена и също без партньор, го прави с вибратор, подарен й от някогашен любовник, признал сексуалната си немощ.

Лили, изключително интелигентна чаровница, и тя с големи синове, ми отговори лаконично: "Има вибратори за тази цел."

Не тръгнах да си купувам вибратор, но не можех да не опитам. Съблякох се, влязох в банята и пуснах ръчния душ. Седнах на теракота и насочих водната струя под венериния си хълм. Усетих гъделичкаща възбуда - топлата вода меко ме галеше. Увеличих струята и електрична тръпка премина през тялото ми. От някакъв мой вътрешен център тръгнаха хилядите развиващи се спиралки на желанието, изгаряха мозъка ми и нажежаваха всичко в мен. Сетих се за Алекс. Така полудявах, когато съм с него. Но сега бях сама с топлата водна струя. Затворих очи и започнах да виждам небе с огненозлатни, залезни облаци. Водата се блъскаше между бедрата ми и възбудата набъбваше до невъзможност. Мислех само за себе си, за невероятното удоволствие и за това, че повече не ми е необходим никакъв мъж. Възбудата ми изпълни цялата баня и скоро се взриви с най-мощния оргазъм на милиарди късчета задоволство. Не можех да спра. Когато преброих петнадесет такива могъщи и продължителни взривявания, вече едва дишах от изтощение, мозъкът тъпан лудо думкаше в ушите, а гърлото ми бе продрано от виковете на доволство. През затворените ми очи, нечие голямо черно око ме гледаше укоряващо. Отворих клепачи, за да го прогоня, но неясното чувство за вина остана. Откъде дойде то? Наистина ли вършех нещо много нередно? Във всеки случай, когато излязох от банята, се чувствах празна. Я стига, всички го правят! Правят го, но самотните удоволствия в никакъв случай не могат да заместят удоволствието от секса с партньор. Няма докосване, ласка, обмен на енергия, радост от общуването. Предпочитам да го правя с мъж, с онзи, към когото изпитвам чувство на любов, пък дори той да ме довежда само до един оргазъм.

Бях на двадесет години, когато реших, че трябва да се разделя с девствеността си. Направих го от любопитство. Исках да разбера какво е това върховно удоволствие, на което казват, че се крепи светът. И дали защото интелектуалец ме направи жена, винаги след това интелектуалци ме влюбваха в себе си. След много години проумях, че чувствата ми се пораждат на ниво интелект и ако партньорът ми не попада в тази група, партньорство не се получава.

Голямата ми любов дойде, когато бях на двадесет и две. И двамата бяхме художници. Само година по-голям, Николай се появяваше неочаквано, непрекъснато се шегуваше и не спираше да ме изненадва. Винаги ще търся такъв тип мъж. С него вършехме доста младежки щуротии. Помня, че по онова време беше снобски модно да се чете "Езоп". В книгата има момент, в който господарката обещава на Езоп, че ще го освободи от робство, ако й "отбрули десет сливи", и робът, за да си върне свободата, започва най-старателно да "брули сливите".

Решихме да проверим написаното. Една вечер, когато майката на Николай беше на нощно дежурство, започнахме проверката. След седмото "отбрулване" вече бях под леглото и се чувствах толкова преситена, та чак ми се повръщаше, и така изтощена, че не можех да се помръдна. С прилазване Николай донесе буркан с мед, за да съберем сили за още три "отбрулвания". Е, не бяха като първите три, но все пак се състояха, вече като игра, като лудешко забавление.

Сигурно ще си помислите, че както Зорбас Гъркът след като изял кошница череши, се отказал завинаги, така и ние сме намразили секса? Нищо подобно. Ако за французите апетитът идва с яденето, според мен желанието за секс нараства с правенето. С подходящия партньор, разбира се.

ФАТАЛНАТА ЖЕНА

Масово явление е, когато имат проблем, вместо трезво да го разрешат, жените хукват по врачки и гледачки. И аз нали съм жена...

Измъчвах се в разкрачен стоеж между разума, който категорично настояваше да се разделя с моята предопределена любов, и сърцето, което не се съгласяваше. Реших да се посъветвам с някого, щом не мога сама да взема решение. Взех вестник "Куриер 5" и позвъних на номероложката Лея. В около деветнадесет часа бях при нея. Светла, изфинена жена, тя направи изчисления по рождените ни дати и започна да говори за характерите на двама ни така, сякаш цял живот ни е познавала: "Връзката ви е много хармонична." "Да, в леглото" - помислих със сарказъм. "За него вие сте по-хармоничен партньор, отколкото той за вас. Съвсем скоро ще имате възможност за по-добър избор, но за него вие сте последният добър шанс." - сякаш беше подслушала думите на Алекс отпреди четири дни.

След известно колебание, но силно впечатлена от разговора с Лея, в полунощ позвъних на вратата на Александър. Не можех да чакам отрицателния му отговор цяла седмица. Уверена бях, че ще е такъв. Знаех, че има някаква скрита за мен причина. Не можех да се самозаблуждавам, въпреки че тайно се надявах "хармоничната" ни, предопределена връзка да се промени към добро.

И започнах с онова, което бях решила да питам накрая. Утвърдителните му отговори ме смазаха.

- Да, бях с нея - имаше предвид жената от колата. - Не я търся аз, тя ми се обажда. Имаме връзка от девет години. Винаги в трудни моменти тя е до мен. Тя ми даде пари, за да започна бизнес, след като ме уволниха от университета за дисидентство. Дължа й хиляда долара.

- Заради нея се разведе, нали? И те направи глупак в собствените ти очи, защото тя никога няма да остави семейството си заради теб.

- Обичам я! Нещата не са така прости...

- Да, дължиш й пари и й се продаваш като мъжка проститутка.

- Не мога да се разделя с нея. Тя е фаталната жена в моя живот - след дълго мълчание. - Не ти изневерявам. Това не е изневяра за мен.

Омърсена и унизена, искаше ми се да крещя, да руша..., а вместо това се надух да рева. В каква мръсна лъжа ме беше вкарал този мъж?! Отвратена, исках да си ида. И до сутринта на три пъти се опитвах да го направя, но той ме възпираше:

- Няма да ми е безразлично, ако си отидеш.

А аз вече не вярвах на нито една негова дума.

На сутринта си тръгнах самотна, смазана, ограбена и озверяла. Нали утрото е по-мъдро от вечерта, дори не се обърна да ме погледне, престори се, че спи. Такъв ли беше краят на "хармоничната" ни връзка?

Не спирах да рева, подпухнала от сълзи, давех се в безсилие и възмущение и разбирах, че вината не е в мен, но не разбирах защо се стигна дотук. Обичахме се и всичко можеше да бъде чудесно. Можехме да живеем заедно, щяхме да се държим здраво един за друг, аз щях да се отрека от себе си, за да го подкрепям в политическата му лудост... Щяхме да имаме деца - непозната радост за мен... Можехме и щяхме, щяхме и можехме... Измислено невъзможно време!

КЛИН, КЛИН ИЗБИВА

Казано е: "Клин, клин избива" и мъжете много често се придържат към тази максима. Защо и аз да не я приложа като тях, спрямо тях? Решена съм на отчаяни постъпки, за да залича чувствата си към Александър. Започвам да звъня на обяви от рубриката "Адам и Ева" на вестник "Куриер 5".

Объркан мъж, не знае точно какво иска, хленчи. Не мога да го слушам и прекъсвам разговора.

Звъня по друга обява и чувам приятен глас:

- Прочетохте ли добре обявата? Млада...

- Ако вие сте на сто, аз - на петдесет години, ще съм млада - прекъснах го и чух приятен гърлен смях от другата страна.

- ... хубава...

- Красотата виси на стената, а жената е такава, в каквито мъжки очи се отразява - изстрелях и непознатият се съгласи. Започна да му става интересно. Забавляваше се вече, когато казах: "Не умея да готвя и никой не иска да яде буламачите ми." А аз се ужасих, когато чух, че трябва да отида да живея при него (сякаш трябваше да стане на часа). Разревах се, когато ме нарече Льонка, както ме нарича само Алекс.

Докторът на икономическите науки (колкото аз съм Синди Кроуфорт) така се беше запалил, че искаше веднага, а вече беше двадесет и два часа, да се срещнем. Обаждали му се доста жени, но разговорите били кратки, а с мен разговаряше повече от тридесет минути. Уговорихме си среща за неделя.

Легнах си объркана и заспах в очакване на неделния ден, но в двадесет и четири часа телефонен звън ме събуди. Алекс се колебаеше, гърчеше, искаше, не искаше, опитваше се да бъде справедлив спрямо мен, самообвиняваше се... По-жестоко словесно харакири не си беше правил:

- Чувствам се непочтен спрямо теб. Трябва да те оставя да уредиш живота си, защото аз не съм достатъчно силен, за да поема и теб като ангажимент.

Той признаваше слабост! Това вече беше твърде голямо откровение от неговата уста. Или поредният спектакъл?!

Не скрих, че ще се срещна с друг мъж. Знаех, че ще му стане неприятно и казах, че непознатият дори ми предлага да живея при него. Егоизмът и ревността надделяха и след много извинения, Алекс светкавично пристигна.

Правихме страстен, но отчаян секс, а огненото кълбо пареше стомаха ми. Не разбира ли, че не съм по женските номера? Искам да живея сигурно и спокойно. От завоевания ли се нуждае? Колко глупава мъжка нагласа!

Алекс ту ми задаваше въпроси, от които ми ставаше смешно за елементарно проявената ревност, ту бързо-бързо ми обясняваше каква работа има в неделя, че ще си стои вкъщи, с което искаше да ми каже, че ме очаква. "О, значи не ме познаваш! И изобщо не си ме чул, когато ти обяснявах, че се страхувам от съжителство с мъж. Той трябва да положи доста усилия, за да ме накара да превъзмогна този страх." - мислех си. Горкият, сигурно много съм го объркала, но и това също е истина. Вече не съм сигурна, че искам да живея с Алекс.

Пристигам на срещата с Теодосий - така се казва кандидатът ми от обявата. Нисък, небръснат, набръчкан мъж в сив, също набръчкан костюм, приближава към мен, оглеждайки ме мераклийски-критично с думите: "Добре, добре! Значи това е Елена?!" Не съм кон! Оставаше и зъбите ми да разгледа! Просташкото му поведение ме обижда, но си налагам търпение. Понеже е пинтия, за да не седнем в някое кафе, седим в колата му. Докато ме е чакал, прочел обява за биоенерголечение и започва да ми разправя колко силна енергия притежава и колко безнадеждно болни е излекувал. Звучи ми като годишно-отчетен доклад, от което ми става противно-досадно. Преставам да го слушам, гледам го, сравнявам го с Алекс и си мисля, че колкото и непочтен да е бил Александър с мен, поне не ме е отегчавал като тоя фукльо. Хайде дотук!

И следващият звучи добре, но само по телефона. Срещам поредния кретен. Щом ме вижда, залепва очи в мен, а аз си представям как му потичат лигите, в буквалния смисъл, и заедно с тях му пада и ченето. Ситен, стар и невзрачен, тръгнал да търси красива, стройна и млада. Що не се погледне в огледалото? Какво самочувствие имат тези мъже!? Парите не са всичко, дядка! Пък и дори да си бивш директор, аз не съм бебе, че да ме закачаш с пръстчета. Само дето не започна да ми гука. Я, върви по дяволите!

Уговарям среща с трети - за компенсация. И този не е с всичката си коса и недочува, но и той търси красива жена. Е, красавица не съм, а с този мъж и жена не се чувствам. Можем да бъдем познати, които си услужват с бормашината. И толкоз!

На опашката е Цветан. Вече съм загубила желание да се срещам с него, както съм се уговорила. Обадих му се и го попитах има ли коса, зъби и дали чува. Той се смя, разбра ме и аз промених решението си.

И този мъж е започнал да застарява, пуснал е вече корем, но има живи сини очи и уста, която не спира да се шегува. Непринуден той, подозрителна и бетонирана аз. Дочувам обещания за материална обезпеченост. О, как не ме интересува неговата обезпеченост! Различна ни е мярката. Общувай де!

Следващият ден е неделя. Още в седем и половина съм в колата на Цветан и потегляме към неговото село. Искам да се радвам на свежата майска зеленина, дето бяга край шосето. Колата трещи, радиото се надува, а Цветан ми досажда с глупостите си от тъпи вицове. Разговарям с него, но мисля за Александър. Снощи, както и предишната нощ, отново в двадесет и четири часа ме събуди телефонен звън. Докато различа шумовете от другата страна, защото се чуваше музика, затвориха. Хвана ме яд, че развалят съня ми. Завъртях на Алекс и той веднага вдигна слушалката, но музика не се чуваше. Разколебах се и не отговорих на многобройното му "Ало?". Може би проверяваше дали вече не съм сменила адреса си? Отказах се да мисля.

По-късно, когато Цветан наду до дупка радиото в двора пред къщата, отново си помислих за Алекс. Изпитах неговия кошмар от бърборенето ми, когато той е искал да се отпусне на земята и да не мисли за нищо по време на кратките ни излети. Сега ми се връщаше. Исках да слушам птиците и тишината на селото. Вместо това ми налагаха да слушам най-долнопробна чалга. Започна да ми подскача и най-малкото нервче, или като би казала съседката Пенка, образуваха ми се нерви.

Следобед, докато си правех слънчеви бани на двора, през отворения прозорец откъм къщата се разнасяше юнашкото хъркане на Цветан, което спокойно можеше да се сбърка със стържещия звук на банциг, зацепил в пирон. Не ми допаднаха еднакво и хъркането, и дребните простотии, които се опитваше да пробута уж на шега.

Към петнадесет и тридесет в двора нахълтаха една вкисната жена, около петгодишното й дете и мъжът й, тип "мъж под чехъл". Без да ми обърнат каквото и да е внимание, сякаш аз не съществувах, те започнаха да се настаняват. Вкиснатата измъкна сънения Цветан от къщата като тапа от шампанско, а той така и не ме представи, все едно, че ме няма в двора на пет метра от тях. Разшетаха се, забързаха да пържат кюфтета, че детето е гладно и пуснаха най-циганската музика, която съществува. Мой ред беше да се вкисна. Взех си чантата и си тръгнах. На улицата, зад гърба ми, Цветан ме попита нещо, но вече така ми се беше накривил келя, че повече не исках нито да го чувам, нито да го виждам. Не се обърнах, нищо не казах, но продължавах да се питам как е възможно да съм толкова шантава и безразсъдна? В толкова дълбоко отчаяние ли съм изпаднала, че се принизявам до най-елементарни хора? Заслужава ли си цената, която съм готова да платя, само и само да забравя Александър?

Вървях по прашния междуселски път, без да знам къде съм и се ядосвах на себе си - как щях да се върна в София? Махах с ръка, от колите с тъпо любопитство ме оглеждаха софиянци, завръщащи се от родните села, и задминаваха, засипвайки ме с прахоляк. Един все пак спря, взел ме за закъсала магистрална проститутка, но сигурно много зверски съм засякла погледа му в огледалото за обратно виждане (нарочно седнах на задната седалка, за да не ми досажда) и бързо се изясни, че нямам нищо общо с древната професия. Той май остана разочарован.

Във вторник имам среща с Никола - в десет, пред Седма поликлиника. Смайващо точна съм, но него го няма. Чакам три минути и когато тръгвам към подлеза, за да си вървя, елегантна яркочервена кола спира пред мен. Но аз вече съм нервна и решавам, че шансът му да ми стане симпатичен, е малък, ще се извиня и ще си тръгна. Той обаче изглежда не лошо и аз, изненадана от себе си, сядам в колата - чистичка, лъскава, парфюмирана, няма нищо обща с мръсотията при Алекс.

До осемнадесет часа се разхождаме край и из Банкя. Ядем прочутото биволско мляко и баница. Гостуваме за кратко у Ани - най-кокетната приятелка, която съм имала някога и която отдавна не съм виждала. Денят минава приятно и спокойно. Никола ме отвежда до вкъщи, дава ми служебния си телефон и ми казва, че е много ангажиран. Още един много ангажиран мъж! До болка ми е позната тази история.

ТРАМПА

След многобройните запознанства с мъже чрез вестник "Куриер 5", пак си седях сама вкъщи. Сетих се за Никола, единственият приемлив мъж. Мушкатото, което той си беше поискал от Ани в Банкя, беше останало у мен. След двадесетина дни през стъклото на чашата, във водата се виждаха нежни бели коренчета. Позвъних му, за да си вземе цветето.

- Благодаря за поканата, но синът ми се връща от чужбина и ще бъда ангажиран с него. А и Световното по футбол започва...

Любезно затворих телефона и го отписах завинаги. Когато вечерта той ми се обади и ме покани на следващия ден на гости у негов приятел, въпреки изненадата и съмненията - приех. Защо не?!

Дяволчето отвътре ме накара да закъснея. Бавех се, нарочно се мотках из къщи двадесет минути в повече. Въпреки голямото закъснение, Никола ме чакаше на уговореното място, облечен в най-папагалската по разцветки, иначе модна копринена риза, с подстрижка, която много силно показваше маймунското в характера му. Опитах се да не го гледам и се пъхнах в колата. Поне се държеше възпитано. Да видим по-нататък!...

Озовахме се в дванадесететажен блок зад хотел "Славия". Вратата отвори невисок, слаб, не млад, оплешивяващ мъж. Като че ли с мисъл, Никола се опита да ме избута напред. За съвсем кратък миг мъжът ме погледна любопитно, след което сините му очи се усмихнаха благовъзпитано и с любезна гостоприемност ме въведоха в малък коридор, изпълнен със скъпи и изискани вещи. Изненадах се от себе си, когато мигновено, като стар лихвар оцених в парична стойност всичко наоколо, а преди да вляза в хола, вече ме придърпваха с думи да разгледам цялото жилище, отремонтирано от самия домакин. За него - удоволствието да го похвалят за добре свършената работа, за мен - приятната изненада, че мъж полага грижи да си създаде елегантен и уютен дом. Дори в многобройните джунджурийки личеше изискан вкус и наличие на много средства.

Най-примамлива се оказа просторната дълга южна тераса с поглед към цяла Витоша. Признавам - завидях, когато Кирил каза, че ще постави теракот и витраж, за да не зяпат съседите, когато правят слънчеви бани с приятелката си голи на терасата. В този момент силно съжалявах, че не съм аз тази приятелка. Дори се опитах да си представя, но не как се печем голи, а как се любим върху охрата на топлия теракот. На забавен кадър започнах да виждам как плавно се преплитат телата ни... Спри, спри! Твърдо е, убива!

Приятно ми беше, че съм попаднала в дом, подреден с много вкус. Само преди година аз също бях направила сама основен ремонт на жилището си, в което се радвах на топъл уют. Разликата беше само в това, че съм жена и приемах онова, което съм направила, за нормално и ненужно да се хваля.

Приятелите си говореха за обзавеждане, за перални и фризери и все от тоя род, което ми зазвуча много снобско. Те се надхвалваха кой има повече и по-скъпи вещи, тема, чужда за мен. Но нали съм си наложила да бъда по-търпелива и сдържана, започнах да си мисля, че това не ме засяга и си мълчах достатъчно дълго.

- О, господа, никога не съм предполагала, че мъже могат така силно да се интересуват от обзавеждане. Мислех, че е присъщо за жените - не издържах безсмисления им разговор, от който се бях отегчила. - Вие май забравихте, че ме има?

Двамата изведнъж се обърнаха и учудено ме изгледаха. За да излезе от конфузното положение, домакинът ме изведе на терасата, а Никола отиде в кухнята да пече фъстъци. Гледахме залеза, неповторим по цветове и форми, да се приземява в тъмното, а след него - изгрялата огромна, златна и усмихната луна.

- Силно ми влияе и ме натъжава - печално каза Кирил.

- ...натъжава ли? Та тя се усмихва!? - изненадах се, защото точно тази вечер луната беше усмихната.

- Как позна, че се усмихва?

- Дъгичката на устата й е извита нагоре и очите са усмихнати...

- Къде виждаш уста и очи? - Кирил се чудеше, че виждам, аз - че той не вижда. Извади бинокъл, но колкото и силно да бе желанието му, така и не успя да види човешкото лице на луната.

А тя, луната, толкова силно го натъжаваше, че започнах да се питам истина ли е, не преиграва ли. Все едно, прииска ми се да направя нещо за него, за да спре тъгата му.

Години по-късно, от този спомен се роди следното хайку:

Кажи ми приятелю,
на луната очите
какъв е цветът?

Седяхме на терасата и си говорехме. Ха, ние с Кирил си говорехме много повече отколкото с Никола, който се държеше като гръмнат заек. Преди да си тръгнем, Кирил записа телефонния ми номер, с повода да му дам книгата, която ще му обясни защо толкова много му влияе луната. На връщане, не само защото беше двадесет и два и тридесет, с Никола си мълчахме. Аз продължавах да седя на терасата на дванадесетия етаж с изглед към Витоша, продължавах да виждам само две тъжни сини очи, които искат да си говорим. Ясно беше, че с Никола нямаме повече какво да си кажем. Като че ли пък нещо сме си казали? С една дума - останах на дванадесетия етаж.

Никога, никой с нищо не потвърди предположението ми, че двамата приятели, по приятелски са ме разменили помежду си или по-точно, че Никола ме отстъпи на Кирил. След години, в болезнено откровен разговор попитах, но Кирил не ми отговори.

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНА ЖЕНА

След шест дни, време необходимо, за да не си помисля, че "пре-е-е-пада" по мен, след двадесет часа, Кирил с немското възпитание, ме покани на среща по възможно най-изискан начин. Книгата, разбира се, беше само претекст. Вечеряхме най-вкусната риба във "Фламинго" - малък, бяло-розов, елегантен ресторант. Говорихме хаотично по най-разностранни теми, сякаш ме тестваше за интелигентност.

В полунощ отидохме на дванадесетия етаж, за да ядем на терасата "Делта" - върхът на сладоледа, с който Кирил беше заредил фризера си в големи количества. В лятната нощ луната беше усмихната, а на мен отвътре ми беше спокойно и равно. Вече знаех, че много пъти ще седя тук на терасата с бели и розови олеандри. И го исках, съвсем осъзнато - без чувство, с трезвия си разум - поради спокойствието и сигурността, които очаквах да получа. Борех се със себе си и се опитвах да си наложа да не сравнявам Кирил с Александър. Нямах чувство за вина пред себе си и все пак ми се струваше, че искам да отмъстя на собствената си съдба.

Кирил се опитва да ме вмъкне между многото си ангажименти. За миг кипвам - чувствам се унизена, че ме е извикал само за един час. Като проститутка - почасово обслужване по домовете. Разправията става. О, той бил нервен!

Излизаме в Южния парк, препускаме по алеите. Аз слушам, а той се "излива". Подобни на обясненията му вече съм слушала от Александър. Какво им става на тези мъже?

Работата му. Липсата на време. Желанието му да бъдем заедно.

Търпението не е върховната ми добродетел. Разделяме се с неприятно чувство.

Хванал ме е дяволът. Прибирам се вкъщи и след месец и половина мълчание, звъня на Алекс. Върша всичко с ясното съзнание, че не трябва да го правя. Към двадесет и един и тридесет съм при него. Отново неволно сравнявам маниерната изисканост на Кирил с непринудеността на Александър. Ако можех да приложа формулата две в едно!...

Говорим си за незначителни неща. Правим опит да се любим, но и при двамата не се получава. Държи се мило. Оставам да лежа до него. В тъмното кротко търкалям сълзи, завивам ги зад ухото като шалче и тихо разказвам за всичко, което ми се е случило, откакто сме се разделили. Разказвам за предсказанието на ясновидката, предрекла, че непозната жена ще влезе в дома на Кирил и тази жена съм аз. И той ме прие така, както аз бях приела Алекс - като предопределение.

Сърцето ми е при Александър. Мамка му живот!

- Искам да ме чувстваш като опора - това обещание на Алекс съвсем не разбирам.

- Каква опора, като всичко се срути? - бъркам си сама с пръсти в раната, но съзнавам, че и на него не му е безразлично.

Сега вече сме на равни позиции. Изпитах задоволство - наистина бяхме квит с него. С моя Кирил му бях бръкнала в мозъка. Черното чувство на ревност, което преди ме заливаше поради неговата "фатална жена", сега се беше прехвърлило в него и го гризеше отвътре. Чудесно! Всичко си дойде на мястото. Не съм почтена спрямо Кирил в този момент, но пет пари не давам. Той дали е почтен спрямо мен? Искам да бъда непукистка като мъжете. Трябва да се променя, защото животът не е само в черно или в бяло, има и много нюанси. Трябва да стана еднакво компромисна и към себе си, и към хората около мен. И най-вече трябва да разбера какво прави жената жена, че да се хареса на мъжа завинаги.

Замислих се: ако поне малко съм се променила, Алекс ми е помогнал. Значи тази любов не е била случайна и безсмислена. Тя е поредният житейски урок за мен, да се науча точно какъв партньор търся, как да общувам с него и да не си тръгвам при първия сблъсък. Затова се обръщам към Кирил с търпение, разбиране и разум. Но защо усещането ми за разкрачен стоеж продължава?

Отидох си и от Кирил. Не ме интересуваха апартамента, колите, парите и "Цептер"-сервизите му, с които смяташе, че ме държи. Не можах да понеса пресметливия му егоизъм. Вместо душа, той носеше сметачна машинка.

Аз сама се отричах от любовта си. За наказание, въртележката на живота ми сякаш се завъртя в обратна посока и попаднах на...

© Нина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.11.2007
Нина Кръстева. И пак мъжете са виновни. Варна: LiterNet, 2007.