ИЗ "ВИНО И МОЛИТВИ"

Неда Антонова

web

Кое е реално и кое - не,
знаех това, но съм го забравил.
Е. Л. Доктороу

1.

Изглеждаше мъртва, но беше заспала. Продълговатото й слабо лице излъчваше монотонното сияние на мръсен сняг. Дългата й коса - сенчесто руса и сплъстена от пот - мътно блестеше. Живи дишаха само устните й - пухкави, топли и леко поуотворени, като че току-що бе произнесла звука "ъ".

- Къде съм?

- В ада.

- Най-после... Знаех си, че само в ада ще ми бъде добре...

Надигна се от леглото, опряла лакет о възглавницата и сухите й твърди зеници се залепиха за лицето ми като вендузи.

- Ти кой си?

- Аз ли? Аз съм слугата на дявола.

Така и изглеждах. Повече от месец не бях се бръснал, а гъстата ми грива бе толкова дълга, че се налагаше да я връзвам на опашка с парче оголен кабел.

- Малкият Сатана значи. А къде е Шефът?

- На работа.

- И кога ще се върне?

Погледнах часовника.

- След шестотин двайсет и седем години.

- Много бе!

- Така е. В ада, както впрочем и в рая, времето тече космически бавно. Един тукашен ден се равнява на хиляда земни години. А сега по моя часовник е едва единайсет и осем минути. Още не е минала половината на деня.

- На щат ли сте или на хонорар?

- Ние ли? На повикване.

- С какво се предвижвате?

- Шефът - с личния си хеликоптер, а аз - както дойде.

- И кой ви плаща?

- Ние работим за удоволствие.

- Виж ти!

С трескав замах отметна завивката и пред очите ми блесна тялото й в цялата си гола документалност: острите ребра напираха да бъдат преброени, разлетите й гърди приличаха на мишена с черните си кръгчета в средата, а кожата й мъгливо се сивееше, сякаш кръвоносната й система се състоеше само от вени.

Бикините й - някога бели - сега плавно преливаха от телесно бежово до землисто кафяво, а около ластика направо се сливаха с няколкото тъмни петна - следи от изгаряне с цигара.

- И сигурно не разполагате с тоалетна. Искам да кажа, че сигурно се храните с амброзия и дефекирате чрез потене.

- Разполагаме с тоалетна, но я използваме за драйфане. И двамата с началството имаме чувствителни стомаси.

- Така е. Самотата изостря чувствителността. А от какво най-често ви се повдига?

И пусна на пода дългите си кльощави крака с мъчителни за окото ръбести колене и неподрязани кални нокти.

"От тебе."

Това горе-долу си спомням от първия ми разговор с Веста.

Сега - няколко дни, а може би само няколко часа преди смъртта си, мога да призная, че мразех Веста, преди още да я бях видял, защото мразех всички наркомани. Ненавиждах също така Коледа, тихия празничен сняг, инструментала на песента "Elegy"¹, кутиите от подаръци край кофите за боклук и пукота на наръч замръзнали съчки, настъпени от автомобилни гуми. Съчките се оказаха мършав гръден кош на заспал в снега нещастник. Аутопсията установи, че докато паркирах на заден в дълбоката коледна нощ (нощта на окончателната ми раздяла с Лора), аз съм прегазил труп. Отрепката си бил лежал там мъртъв още от вечерта: напил се, после се надрусал и тръгнал да се прибира, но загубил съзнание и умрял от измръзване на единайсет метра от прозореца на родителската си спалня.

Двете семейства - моето и на трупа - живеехме в блока на министерството.

Дадоха ми условна присъда, а баща ми пенсионираха предсрочно. Заместник-министърът, чийто син бе прегазеният, не можел да диша един и същи въздух с бащата на убиеца.

Полковникът го понесе без видими признаци на гняв и мъка. Не се разболя, не се и пропи. Наричаше пиенето на вино национален празник на душата, а другите видове алкохол смяташе за вредни химически съединения. Но сърцето му е страдало тайно и от самия него.

Знаех, че съм невинен, но мисълта, че все пак съм убил човек, ми действаше потискащо, като че ежедневно поглъщах вредна доза приспивателно. По цели дни прекарвах в леглото, вмирисан на спарено бельо и лош дъх. Тръгнех ли да изляза поне до вестникарската будка, мисълта за катастрофата стягаше цялото ми лице, усещах я да задушава кожата ми като пластмасова маска. Изпотявах се. Дори виковете на децата пред блока ми се струваха нарочни. Забелязах, че щом се покажех на входа, те преустановяваха игрите си и ме съпровождаха с любопитни и удивени погледи, като че бях смъртник. Срещнех ли познати, струваше ми се, че бързат да ме отминат, шушукайки: "Този ли е убиецът?" "Този." "Ми то и походката му е на убиец."

Връщах се вкъщи, заключвах се в стаята си и отново се хвърлях в леглото. Нямах желание да говоря, да ям, да си спомням или да правя планове. Близките ми се стараеха да не ми досаждат с въпроси за състоянието ми.

- Ваничка - шепнеше мама - нека да оставим Дел (казвам се Делян) насаме със себе си...

Тя едва ли допускаше, че живият не може да бъде сам. Аз - също, поне в случаите, когато се усещах жив. Заедно с мене остана (макар и против волята ми) онзи вътрешен глас, наречен уж ангел-закрилник, а всъщност мой ангел-съдник, екзекутор, учител, цензор, приятел, душеприказчик, враг, надзирател, изповедник, летописец, джобен пътеводител, оръжие, бодигард, утешител, коментатор, родител... И благосклонен - при всички облстоятелства! - предсказател на бъдещия ми живот.

Някои го наричат съвест, други - его или пък интуиция.

- И това ще премине... - успокояваше ме ангелът.

- Така е... Бурята ще отмине, но какво ще остави след себе си...

Прекарвах дните си в очакване на нещо - на спасение или смърт...

(Предполагам, че така са се чувствали хората в навечерието на второто хилядолетие - в 1000-та година, когато от амвоните на християнска Европа отците проповядвали, че настъпва краят на света и всеки ще получи според греховете си... Вярващите престанали да работят, да се хранят, да се къпят, да правят дългове или деца, нивите останали незасети, по улиците цвилели изоставени коне, натирени домашни кучета виели от глад и самота... Най-греховните тръгнали към Йерусалим, за да измолят опрощение край Божия гроб, други издъхвали от страх пред настъпващото възмездие...

Но скоро станало известно - пак от амвоните, - че Страшният съд временно се отлага, краят на света - също. И животът трябвало да продължи оттам, където бил спрял...)

В такива моменти ми се искаше с един удар да унищожа света, с едно движение на дланта да го изтрия от лицето на земята и да започна живота си от Адам и Ева или дори от яйцето на първия динозавър...

Майка ми, изцяло погълната от кариерата си в руското посолство, не отдаде значение на моето састояние. "Нали съдът ни оневини?! Какво повече!?"

Така изкарах зимата. Прекъснах следването си по болест и две години прекарах в разни европейски клиники, санаториуми, частни лекарски кабинети, където ме мъкнеше баща ми. Всеки един от светилата на медицината от свой ъгъл осветяваше страданието ми.

Д-р Бекер - Виена: "Непрекъъснато говорете за случилото се. Изхвърлете го от себе си с помощта на думите, както организмът се освобождава от тровещите го отпадъчни вещества... Думите могат да се окажат нещо като перисталтика на увредената психика..."

Д-р Манчини - Рим: "Опитайте се да забравите. Спомнете си как човек забравя кошмара на отминалата нощ. Забравете и продължавайте! Забавлявайте се! Животът сам ще се погрижи да затрупа мъчителния ви спомен с жизнерадостни събития... Достатъчно е да му се доверите!"

После в Загреб. После в Москва. (При нито един от разпитите обаче не споменах за разрива ми с Лора.)

И хапчета. Много хапчета. Гълтах ги като леблебия.

Накрая лечението така ми опротивя, че реших да се взема в ръце и сам на себе си предписах терапия: реших да премина на... вино. Никакви клиники! Никакви докторя! Самота, сън и вино, вино, вино - колкото поеме...

Една нощ на границата между съня и жаждата (от препиване) съзрях образа на моето спасение: вместо да измъчвам себе си за несъществуваща вина, по-добре да си отмъстя на дрипите, чието жалко вегетиране обърква живота на нормалните хора. В онези години смятах наркоманията за противообществена проява (наричах я "болен тероризъм") и вярвах, че наказвайки извършителите й, спасявам обществото.

Жаждата за мъст ме тресеше като хормон.

Озарен от благородната си идея, аз без стеснение излъгах баща си, че заминавам с приятели на море за два-три дена. Приятно изненадан, иначе подозрителният Белов щедро финансира оздравителното ми пътуване. Снабден със средства и окрилен от възможността да въздам справедливост, аз още същата вечер без капка отвращение се вместих в клетка на столичната наркомрежа, но не като жалък клиент, а в качеството си на наркодилър. С всичките си налични пари купих стока със съмнително качество - ако се съди по цената, - и като се придвижих от подлеза на НДК до бункера в Слатина, раздадох там безплатно пакетчетата бял прах. "Вземете, деца... И споменете с добро душата на покойния Дани..." Даниел. Така се казваше прегазеният.

Макар и възприет от професионалистите със снизхождение, първият ми благотворителен жест ги постави нащрек. И понеже няма ненаказано добро, аз скоро получих наказанието си. На баща си обясних, че съм се бил заради момиче. Най-лесно може да бъде излъган човек, който чува това, което иска да чуе. Втора грешка на Белов. До трета не стигнахме - една вечер патрулката ме изрина в "Пирогов", смлян на пихтия.

Медицинските и всякакви други грижи временно бяха съсредоточени върху спасяване на тялото ми. Докато лекувах раните си, аз можах да обмисля подробен план за прочистване на обществото от смрадливите екскременти, като им помогна да умрат от удоволствието, заради което живеят... При това на минимална цена.

Имах чувството за мисия и се стараех да се подготвя за мисията си. Описах всички възможни подходи към проблема, набелязах срокове, но не и съучастници (славата, макар и тайна, трябваше да бъде само моя!) и най-старателно изготвих топографска карта на местата, където щяха да се развиват благотворителните ми акции. Не забравих да отбележа и изтезанията, гаврите и униженията, на които възнамерявах да подложа нежната половина на жертвите си. За мъжете предвидих по-хард програма.

При едно преместване в друг корпус на болницата обаче, записките ми попаднаха у когото трябва.

Тогава се намеси майка ми. Взе си отпуск и като твърдеше, че ме придружава, всъщност ме отведе в Израел при професор Ицхак Ландау, пореден съпруг на братовчедка й Елза.

2.

На летището "Бен Гурион" в Тел-Авив ни посрещна Марта, дъщерята на професора от американския му брак. "Ще я познаете по усмивката", бе казала по телефона леля. Повечето от посрещачите се оказаха млади жени и всичките ни се усмихваха мило. След половин час озъртане забелязахме, че в огромната зала бе останала само висока блондинка с гръден кош на оперна певица, вдигнала в дясната си ръка табелка с надпис "Делон". Тя също се оглеждаше. Накрая мама - цялата маркова: костюм "Версаче", чанта "Прада", часовник "Луксор" - небрежно се приближи към блондинката и, накланяйки към нея периферията на шапката си (от Даниела Серданова), я попита на английски кого чака. "Братовчед ми Делон и майка му" - отговори момичето. Усмивката й наистина действаше като осветление. Носеше вехта тениска с надпис на иврит и леко развлечена кафява пола. "Бог ты мой!² Тревира!" - с отвращение процеди мама, докато наместваше претъпканата си чанта върху задната седалка на колата.

Грешката в изписването на името ми се стори на всички не само забавна, но и - май ме ласкаеха - доста уместна. Следващите четири дни Марта ми показа Израел - от Тел Авив минахме през Йерусалим (да видя не само Кръстния път и хълма Голгота, но и пъпа на света³), след това през Хеврон (заради пещерата, където били погребани самите Адам и Ева) се отправихме на север - до Рош а Никра с неговата незабравима подводна атракция, после бродихме из студентския парк на зелената Хайфа, а привечер на четвъртия ден поехме обратно на юг - по магистралата на средиземноморското крайбрежие - към Тел Авив. И понеже Марта навсякъде ме представяше: "Братовчед ми Делон", налагаше се да защитавам, макар и с усилие, престижа на френската марка.

В националния музей на Израел, докато разглеждахме приемния салон (макет) на барон Ротшилд, към нас се приближи старица в инвалидна количка (стори ми се, че първо е била овъглена, а после поръсена с пепел) и вежливо се осведоми как е със здравето негово величество българският цар - спасителят на евреите.

Професор Ландау ми се стори много стар - по-стар дори от самата медицина. Носеше бермуди в цвят каки, тиранти, раирана риза, брадичка а ла Тимирязев и очила, чиито матови стъкла не ми позволиха да видя цвета на очите му. Бозав кичур се ветрееше на върха на темето - рехав знак за някогашната му рижа коса, останала гъста само на снимките.

До него леля ми Елза с едрата си закръглена фигура, твърде откровения бюст, огромните, винаги удивени очи и тъмната коса, свита на типичния руски кок - непрекъснато пружинираше като йо-йо.

Поставени един до друг и гледани отдалече двамата Ландау доста сполучливо оформяха силуета на числото 10.

Времето на гостуването ни свършваше, а важният разговор кой знае защо все още не бе се състоял. Оказа се, че чакали шабат (събота) - почивния ден на еврейската седмица, в който никой истински юдей не работи, отдавайки всичкото си време и мисли на бога чрез душеспасителни молитви в синагогата, четене на Талмуда и семейно събиране около богатата празнична маса. В шабат е забранено извършването дори на минимални усилия като включване-изключване на осветлението или котлона, сервиране, звънене по телефона, да не говорим за шофиране, пазаруване, готвене или разкрасителни процедури. Изключение се правеше само за пускане на водата в тоалетната.

И всичко това - от мига, в който изгрее първата звезда в петък вечер, до залез слънце на другия ден.

"Аз съм момиче на свободна религиозна практика" - шегуваше се със себе си Марта, докато обикаляхме студентския парк на Хайфа и манастирите в гънките на "божието лозе", както в превод звучи името на планината Кармел (планина ли? - скромен хребет, два пъти по-нисък от нашата Люлин!). "Мисля си, че общуването с бога не бива да става колективно... и човек не бива да бъде осъждан за начина, по който го прави..."

На излизане от Бахайския храм Марта ми се стори бледа и като че леко се олюля.

"Нищо особено. Бременна съм."

А след малко:

"Точно така."

"Кое?"

"Бащата. Сигурна съм, че всички се питат кой е бащата. Но наум. Затова бързам да потвърдя предположенията им. Да, бащата засега е... до поискване. За протокола - Ричард Белоу, мой състудент от Бъркли."

"Важното е да се обичате" - успокоих я аз в типично нашенски стил.

"Ние с Дик служим на велика идея. Защитаваме обща кауза, свързана с бъдещето на света. Естествено е да имаме и общо дете."

Двамата работели за целите на още млада организация, чийто девиз в преводен преразказ звучи: "Назад - към божественото!".

Целия следобед, докато обикаляхме друзките села из гънките на Кармел и аз зяпах сергиите с писани гърнета и ръчно тъкани килими на тамошните занаятчийски задруги, Марта ми говореше за чудовищната несправедливост, извършена от щатското правителство преди не знам колко години под натиска на компании и картели, от които запомних само Du Pont... Днес вече на всички ставало ясно, че някогашната несправедливост e прераснала в престъпление към нацията.

"Човечеството не знае истината, Делон! И се поддава на внушения. Аз не съм похвално религиозна, но вярвам, че има няколко неща, които са дадени на човека от онзи, чиято работа е да дава. По какво ще ги познаем ли! По това, че истински божественото творение притежава повече от една функция. Например човекът и анатомичните му органи. Колко предназначения имат пенисът на мъжа или гърдите на жената? А мозъкът ни? Или гърлото? Същото е и с животните. Колкото по-полезни, толкова по-божествени. Пчелите например. В растителния свят за дадени свише се смятат пшеницата, виното и конопът. Дадени са, за да бъде човекът здрав, сит, облечен и весел. А! И движението на Земята - така пътуваме безплатно и около слънцето, и около себе си, макар и по предварително положени релси. Но дори на земята да нямаше пшеница и вино, само конопът щеше да бъде достатъчен, та човечеството да разполага с дрехи, храна, жилища и ободряващо питие... Виждал ли си коноп?

- Чувал съм... Някога в ранното ми детство... в родното село на татко... Дядо ми разказваше, че бедните използвали влакната на растението за тъкане на дрехи..., със семената хранели животните си, а сухите стъбла счуквали, смесвали ги с с глина и измазвали стените на къщите си отвътре... Сместта действала като стиропор...

- О, не познавам народа ви, но започвам да го уважавам... Сигурна съм, че има божествен произход... и е пратен на земята с мисия⁴... Само осенените народи усещат, че в природата има всичко, нужно за живота и здравето на човека и че трябва да й се уповаваме повече, отколкото на правителства, харти и други човешки измислици... Защото природата може да те убие физически, но никога няма да те нарани душевно...

Дългата тирада изглежда бе изморила Марта. Тя се опря на рамото ми, после приседна на близката пейка.

- Първите месеци винаги било така...

Извади от торбата на рамото си стъклена кутийка - като онези, които видях в музея на Йерихон, пълна с белезникави семенца:

- Екологични, напълно заместват месото, не се нуждаят от термична обработка и най-важното, винаги са ми под ръка...

Изсипа на дланта си купчинка и я погълна.

- Да тръгваме, че ще ни трябва доста време, докато стигнем пещерата на пророк Илия.

И после, докато шофираше по крайбрежното шосе към Музея на нелегалната емиграция:

- Ще ти покажа площадката, от която светецът е вдигнат жив в небесата. И ще те оставя за малко сам. Помоли пророка за нещо... нещо много важно за тебе... някакво съкровено твое желание...

3.

Пророк Илия обаче явно не бе пожелал да ме чуе. И това стана ясно на другия ден веднага след тържествения съботен обяд, събрал петима ни в почти празната столова на Ландау - кръгла маса от ливански кедър, трепкащи от белота стени и картината на Шагал "Портрет на двама с чаша вино." Сигурно струва колкото половината от клиниката на професора. Срещу мен Марта едва забележимо поклати глава: "Копие". Килимът, изтъкан в някоя от работилничките на друзките занаятчии, точно повтаряше цветовете на картината. (Особено лилавото от крилата на ангела, бдящ над новобрачните.⁵) Сигурно е поръчка. "Да" - подсказа ми Марта с едва забележимо отрускане на клепачите.

Професорът измърмори кратка молитва на иврит и обядът започна.

Обилен, бавен, изтощителен обяд. Най-накрая жените излязоха в градината (масата щеше да бъде разтребена по мръкнало, когато свещенният ден се смята вече за отминал), а ние минахме в кабинета. Същите бели стени и лакиран под като в столовата. Масата бе заменена с бюро, а копието на Шагал - с рисувана карта на Обетованата земя.

Разговорът се оказа още по-дълъг и мъчителен дори от обяда. Не разговор, а инквизиция. Признах си всичко: омразата, непреодолимото ми влечение към унищожаване на наркозависимите субекти, тръпката, която ми доставя страданието им, дори садистичното удоволствие от вида на изтичащата им кръв...

Подробно описах връзката и раздялата си с Лора.

- Оттогава изпитвал ли си нужда от секс?

- Не.

- А влечение към някои от половете?

- Не.

- Имаш ли ерекция?

- Съвсем слаба.

- Колко често?

- Един-два пъти годишно.

На следващия ден трябваше да се връщаме в България. Присъдата бе произнесена по време на неделната закуска. От прощалното обилие на масата не липсваше нищо, освен Марта.

Професорът говореше на английски бавно и с дълги паузи между логически завършените части на изреченията, като че думите му се превеждаха в ефир. Започна с това, че "нашият случай", не е толкова сложен, колкото сме си били внушили, най-малкото поради факта, че съществуват поне две възможности за благоприятен изход. И назова възможностите:

"По-лесно осъществимата възможност, а и по-приятната е да... да бъдеш поставен в непрекъснат, но контролиран контакт с наркомани..., като най-ползотворно би било да се влюбиш в някое от онези момичета..."

"Но професоре... - плахо възрази мама - те са нечистоплътни, развратни, крадат и носят вируса на СПИН..."

"Втората възможност ще отнеме повече време, а и изисква по-специални условия... Тя се изразява в окончателно откъсване от света, който си обитавал досега - от близките хора, любимите места, звуци, пейзажи... Сам на голия остров, така да се каже. Със собствен труд си осигуряваш благата на живота и цялото ти време минава само в работа и мълчание. Пълно мълчание, никакъв досег с книги, радио, телевизия, телефон или други източници на думи...

"И колко може да продължи това..."

"Колкото продължи. В началото ще чуваш гласовете на спомените си, после - гласовете на мислите си, към края на лечението вече ще започнеш да долавяш тайнствените звуци на природата - шепота на водата, когато попива в суха земя или пък пукота на отварящите се пъпки на дърветата... Това са свещени звуци. И много лечебни. Започнеш ли да разчиташ смисъла им, значи, че си започнал да си възвръщаш психическото равновесие... Иначе, моето момче, натрупаната в тебе агресия в скоро време ще те направи обект на правоохранителни мерки и най-щадящият възможен изход ще бъде продължителен престой в психиатрична клиника или затвор с облекчен режим... Размера на присъдата не мога да предположа, не познавам законите на държавата ви...

Професорът ми даде още няколко съвета, прегърна мама и поръча на леля ми Елза да кара внимателно към летището.

4.

В следващите дни единствено баща ми изглеждаше ентусиазиран.

"Спокойно, момко! Разполагаме с всички условия, изискуеми от предписанието на доктора."

Оказа се, че докато аз съм се правил на отмъстител, огорченият от ненавременното си пенсиониране полковник потърсил разумно приложение на освободените от службата сили и успял да замени току-що върнатите му от ликвидационния съвет стотина декара наследствени земи срещу отдавна одържавената площ (заедно с оцелелите няколко къщи) на родното му село Арча, което при последното преброяване било изличено от републиканската карта поради пълно и трайно обезлюдяване, причинено обаче с измама от страна на държавата.

Освен приличната сума в размер на двайсет брутни месечни заплати, получени при пенсионирането му, баща ми разполагаше и със сведения за някакви бъдещи планове на областната администрация за развитие на туризъм по тези места. Разположението на Арча върху южния склон на най-северните гънки на Предбалкана; климатът, благоприятно повлияван от ветроопорните скали, обгърнали селото; топлата подземна река; пясъчливата почва на леко наклонения терен; оцеляващите бог знае как някогашни лозя в дворовете; останките от прабългарска крепост "Калето" и особено Кръглата дупка - просторна двуетажна пещера, известна още от римско време и нееднократно разширявана през различните векове за различни цели - даваха основание на баща ми да планира изграждането тук на център за оздравително летуване, базиращо се на лека трудова терапия по лозарство и виноделие, ръководени от агроном, енолог и разбира се, психиатър. Знаеше се името само на психиатъра - Фани, около двайсет и осемгодишна, напуснала по необясними причини мястото си в болницата на МВР почти едновременно с отстраняването на баща ми от министерството...

Засега единственният летовник бях аз. В моя чест селото бе преименувано в Остров на мълчанието. На преименуването не бе дадена публичност.

"Ще остана с теб, докато съм жив, момко!"

Това беше последната реплика, която чух от баща си, преди да започнем словесните пости, ако не смятаме едно две избухвания: "Бах му мамата...", заменено по-късно с "Бах и Моцарт", а накрая изразявано с ритане на каквото му попадне.

Взаимното ни мълчание продължи почти година - до края на световното по футбол в Америка. През десетте от всичките тези единайсет месеца никой от нас не произнесе нито дума. Говорехме си с погледи, с жестове, с почукване, покашлюване, посредством подсвиркване или със звуци на домашни любимци.

Така животните учат малките си.

През пролетта баща ми ме направи собственик на движимо имущество: кон (с каруца), куче, коза и смок. Конят - Шейх - се изживяваше като аристократа на обществото; Бланка подслаждаше диетичната ни прехрана; Каро - рунтав черно-бял каракачанец - нощуваше пред входа на къщата, а смокът Дичо имаше за свой дълг унищожаване на мишата популация на прилежащите към къщата територии. По околните трънки се ветрееха парчета от ланската му кожа и тъй като влечугото се смятало за защитник на дома, по знаците върху гърба му можело да се разбере, какво ни очаква до другата пролет. Баща ми вземаше парчета от смочата риза и ги разглеждаше срещу слънцето, а изразът на лицето му казваше:

"Целият му гръб е нашарен от знака за умножение. Пари ни предстоят, момко! Пари като вестници - сядай и ги чети!"

(Вероятно имаше предвид бъдещите приходи от къмпинга "Бракониери", открит в съдружие с Тишо Маляка - един от някогашните му шофьори.)

Избата полковникът остави за свое еднолично владение. Тя заемаше подземието на къщата и там се слизаше по дървена стълба и непременно с фенер в ръка. В скалните дупки, нарочно издълбани още от прадядо ми, се пазеха вина от времето, предшествало филоксерата. Тантурестите бутилки изглеждаха тромави и бяха покрити с прах и паяжини.

Още към средата на втория месец животът на Острова потече по точно определено разписание: сутрин дежурният по събуждането (аз - на четните дати, баща ми - на нечетните) прескача в двора на църквата и удря камбаната седем пъти. Следва плискане на чешмата в двора (при стриктно спазване на старшинство), мучане и пръхтене от студената вода, бягане от дома до дивите дюли и обратно, после обтриване на телата до кръста, а чак след това четният дои козата и кипва млякото на примуса, а нечетният оправя леглата и мие съдовете след закуска. Нямахме електричество, но имахме в изобилие гореща вода от подземен извор, уловена в тръби и изведена на повърхността за хигиенни и парникови нужди.

Всеки ден трябваше да свършим точно определен обем от работа. Научното ръководство се осъществяваше от полковника (дипломиран винар-технолог, отдал най-добрите си години на търговското разузнаване), щастлив, че има на свое разположение много свободно време, благословена за лозарство земя (предпочиташе червените сортове) и старателен безпрекословен работник. Лозята обработвахме със сечивата, останали още от дядо ми. Ръсехме главините след дъжд и ги окопавахме с ръчно загърляне на всеки корен. Привечер беряхме череши или ловяхме риба, къпехме се в Белия вир или изследвахме дълбините на отсрещната гора. Два-три пъти в месеца баща ми запрягаше Шейх и слизаше до къмпинга. Понякога оставаше да нощува там. Една сутрин се върна със следи от червило по тила и с транзистор в раницата. Криеше го в църквата и слушаше новините тайно, за да не пречи на терапията.

Вечер пиехме чай на открито. Четният палеше огън на скалата пред къщи - изкопали си бяхме специална ямка, за да си печем в нея картофи, а нечетният пълнеше с нажежени въглени вътрешността на стария самовар - тулска направа - и щом водата се сгорещеше достатъчно, сипваше билки в двете глинени чаши и заливаше билките. Малко преди смъртта на баща ми аз вече се бях научил да долавям лекия въздъх на благодарност, с който сухите лечебните треви поглъщаха водата.

Чая подслаждахме с див мед или прибавяхме сухи боровинки.

Рядко употребявахме вино. Баща ми го пиеше в единствената ни кристална чаша - производство на "Ленхрусталь", 1969 година, - остатък от сватбен подарък на родителите ми.

Дрехите на мама - видял я бях да плаче, докато ги подрежда в кашоните - оставихме така, както си бяха опаковани. Аз заех малката стая, а баща ми - голямата. На първия етаж разполагахме с просторна, но допотопно обзаведена кухня и с дневна, където преместих леглото си, след като останах сам.

Всеки ден дежурният по камбана биваше дежурен и по метла.

Отсъствието на жена вкъщи личеше само по липсата на икона.

5.

Загубата на татко ми причини усещането за физическо неудобство - струваше ми се, че ми е отнето насъщно сетиво или необходим крайник. Чувствах се накърнен и непълноценен. Дори походката ми се промени. По цел ден обикалях селото и пещерите или седях край гроба в двора на църквата, после часове лежах в хамака пред къщи или се търкалях в леглото, вмирисан - както и след катастрофата - на некъпано тяло и развален дъх.

Мисълта ми приличаше на повредена кинолента, повтаряща хиляди пъти един и същи кадър: баща ми, сгърчен на пода пред олтара, прегърнал в едната ръка транзистора, а в другата стиснал крайчето на вехто чердже, останало там още от времето преди изселването.

Когато намерих изстиващото му тяло, апаратът все още тресеше ниското помещение на църквата: "България в Америка/ деветдесет и четвърта...". Народът посрещаше победителите.

Дори ангелът ми не можеше да ме утеши.

(Все пак... той е издъхнал щастлив...)

- Да... щастлив... Но издъхнал.

Тъгувах за татко, понякога и за мама, съжалявах за объркания си живот, но към никого не изпитвах предишната ярост, жажда за мъст или даже омраза. Дори към Лора. Изглежда безсловесното съществуване наистина бе проветрило психиката ми. Чувствах се здрав, но физически отпаднал. Хранех се нередовно и само когато гладът станеше нетърпим. Престанах да спазвам здравословния ритмичен режим, наложен някога от баща ми: никой повече не чу камбанния сутрешен звън, нито топуркането по пътя към дивите дюли; престанах да пия вечерния чай, но седях на скалата край трапчинката със студена пепел и гледах хребетите отсреща, докато се стъмни и стане хладно.

Така премина лятото на деветдесет и четвърта. През есента се посъвзех, успях да обера гроздето, да направя стотина литра вино по вековната домашна рецепта и дори да се запася с фураж за животните. Възстанових някои от здравословните си навици, започнах да свиквам със сирачеството и силите ми се върнаха.

С първите есенни дъждове самотата обаче започна да ме потиска и след като реших, че осемнайсетмесечното словесно постене е постигнало целите си (поне така се усещах), неудържимо се нахвърлих на книгите. Приличах на затворник, пуснат в едноседмичен отпуск. Отначало четях бързо и безразборно, но след като първоначалната ми жажда бе утолена, започнах да проявявам вкус. Мога да се похваля, че притежавам една от най-богатите частни библиотеки в България, събирана половин век от професор Душанов - първо студент, а после преподавател в Гьотинген и Хале. По време на бомбардировките старецът бил евакуиран от София в Арча, но скоро се поболял от мъка: книгите му били останали под руините на столицата. Дядо ми Бело - тогава поп на селото - пазарил няколко волски коли, докарал съкровището на Душанов и така удължил живота му с година и половина. В своето завещание професорът подарил книгите си на читалището. След преврата на девети септември попът - тогава вече кмет на Арча (това е дълга история!) и значи инструмент на властта, получил заповед да изгори всичката вредна фашистка литература. Денем горил - повече мокра слама и съчки - а нощем пъхал томовете в чували и ги отнасял в църквата. Когато с баща ми решихме да подновим прогнилия под на храма, под олтара намерихме скривалище - там бе побрана библиотеката на Душанов, подредена в сандъци - ред томове, ред слама - и всеки сандък бе увит в два ката конопена черга и пак с конопени конци зашит като колет - конопът, както се знае, с години издържа на влага, а и не го ядат мишки.

Събрахме де що си имаше ракли и шкафове из селските къщи, ремонтирахме ги и прибрахме в тях книгите от скривалището - пак ред слама, ред томове, но вместо конопена тъкан използвахме полиетилен. За библиотечно помещение ни послужи Сухата пещера, където влажността и температурата се оказаха близки до тези в отдела за старопечатни книги на Публичната библиотека в Санкт Петербург, както ни писа мама - референт по българска литература - в последното си писмо до баща ми, пълно с благодарности за приятелския развод и с пожелания за щастие в оставащата част от живота му.

След като самоволно отмених словесната карантина, аз вече можех един път месечно да яхвам Шейх и да слизам до къмпинга - просто за да видя живи хора - а на връщане домъквах пълна раница вестници и списания с едномесечна давност - новините не ме интересуваха, използвах само кръстословиците.

При едно от слизанията ми миналата пролет Тишо ме уговори да остана да пренощувам - бунгалата били ангажирани от дамски хор - поне съм щял да си оплакна очите. Хорът се оказа пенсионерски, като изключим диригентката, предизвикваща симпатия най-вече поради неистовите си усилия да удържи напора на възрастта.

Седнахме с Тишо, той ме разпита за лозята, похвали виното ми - "Много добро. С вкус на бадеми. Клиентите казват, че твоето червено не се нуждаело от мезе, защото го съдържало", отляхме по глътка в памет на баща ми и след първата чаша той ми предложи съвместна дейност, която всяка година щяла да ми гарантира безгрижно лято в средиземноморски курорт ("Най-добре Малта, там няма престъпност, нито венерически болести и всичко е евтино, особено жените!"), но не по-рано от средата на август. Месецът бе упоменат по повод бъдещата ми заетост:

"Засяваш, наглеждаш посева, а щом забележеш, че мъжките стръкове са взели да побеляват по върха, а женските са започнали да трупат семе - алармираш. Останалото е моя работа. Между десет и петнайсет бона на сезон."

"За каква дейност става дума?" - питам подозрително.

"Грижиш се за две вдовички: Марийка и Хуана. Никак не са претенциозни, не изискват ухажване. Качеството им е световно. Пазарят е без граници. Тази година декар, догодина - колкото пожелаеш..."

"Питай го как стоят нещата със закона?" - пошушна ми ангелът.

"Не е ли подсъдно...?"

"За медицински нужди! Държа връзка с аптечна компания, специализирана в производство на тонизиращи чайове... Нищо нередно, нищо престъпно! Грижа за здравето на човека. А ако бизнесът ти хареса, догодина можеш да минеш на опиумен мак - ангажиментите по него приключват през юни: обрязваш чашките, събираш смолата в буркани и след като престои, я шитваш - седемстотин долара килограма... И после - на Бахамите!

Чувал съм баща ми да казва за Тишо: "Шмекер от Полски Тръмбеш. Безгръбначен като глист, но с усет към келепира."

Предложението ме поблазни. Но не поради възможността да зарибя, а после да пратя на оня свят някой от онези ходещи трупове (тогава още не знаех, че от марихуана не се умира), не дори и поради печалбата. Поблазни ме тръпката, рискът и играта със случая.

Върнах се на Острова, а след два дни Тишо долетя с хеликоптера си - раздрънкана бричка маскировъчен цвят, купена при разпродажба от военните - огледахме мястото (запустял заден двор, от едната страна ограден с жив плет от нискостеблени храсти на диви дюли, а от другата граничещ с дере) - уговорихме условията и уточнихме начина на обработката.

На другия ден хора на Тишо докараха плуг, сеялка и зоб за коня, а на връщане окончателно откъснаха Острова от цивилизацията чрез изкуствено предизвикано свлачище. За слизане до къмпинга можех да използвам стар обиколен път.

Усещах се свързан със света чрез таен подземен кабел.

И така до вечерта на двайсет и седми април - петък, когато оттатък реката - сред червенопръстната гола пустош - проблеснаха фарове...

БЕЛЕЖКИ

1. Елегия (англ.) [обратно]

2. Боже мой! (рус.) [обратно]

3. Куполът на огромна християнска базилика, който се нарича "Омфалос" - от гръцки "пъп". Приема се, че там е центърът на земята, обозначен с мраморна фигура върху мозаечния под. [обратно]

4. Според съчинение, датирано към ХI в. и известно като Български апокрифен летопис, българите са богоизбран народ, доведени са в днешните ни земи по Божие повеление, пошепнато на хановете им от самия пророк Исайя. [обратно]

5. Оригиналът, рисуван от Марк Шагал през 1917-1918 г., изобразява художника и любимата му Бела като младоженци. [обратно]

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Неда Антонова. Вино и молитви. Плевен: Леге Артис, 2007.