СРЕЩИ И НЕСРЕТИ - 2

Неда Антонова

web

Спасителят от каменоломната

На двайсет и три години написах роман и го написах на коляно - поради липса на маса. Но не за това става дума в този текст, а за първата ми среща с жив издателски редактор - Петър Алипиев.

През шейсет и втора двамата с Ив.Ан. - горди родители на две породени отрочета, всеотдайно прегърнати после от енергична баба - бяхме назначени като учители в най-голямото българско село (4 000 жители) - Опака, Търговищко. Настаниха ни в просторна стая, стилно обзаведена с легло, рогозка и кюмбе, а след седмица общината ни предостави пет декара земя за частно ползване, където можехме да отглеждаме бамя или метли - за допълване на семейния бюджет и оползотворяване на свободната половина от деня. Земята така и си остана пуста - Ив.Ан. не ядеше бамя, а аз имах алергия към семето на метлите. Наложи се да прекарваме всичкото си свободно време в леглото - той четеше, аз пишех.

Когато трудът ми - изцяло ръчна изработка - взе да ми се струва дотолкова свършен, че всяка по-нататъшна редакция можеше само да накърни изваяната му цялост, аз занесох четливо запълнените тетрадки на машинописка в "Комунални услуги" - Попово, после стегнах страниците в зелена папка и с влака - първа класа, разбира се! - заминах за Варна. Настаних се в хотел "Черно море" и отделих доста време, за да се приведа във вида, изискуем за посещение в издателство: тъмносиня рокля с бяла яка и с дължина два пръста под модата; черни обувки с нисък ток; косата - прибрана на тила, бретонът - пригладен и прибучен с фиба. Ни червило, ни бижу, ако не смятаме пиринчената венчална халка.

Въобще - нищо уличаващо ме в женственост.

Стаята, обозначена с табелка "Белетристика", имаше вид на помещение, където се издават свидетелства за съдимост: тъмна, препълнена с етажерки и папки, а в средата огромно бюро, бездушно и тъжно като мъртво животно.

Мъжка глава с къдрава черна коса. Мъжът е наведен над разтворена папка. Също като моята.

- Добър ден.

- Какво има?

Мъжът вдига пълното си уморено лице.

- Ами нося тука...

- Кой е авторът?

- Аз.

Гледа ме, питайки се дали е чул добре.

- Стихове?

- Роман.

- Роман...

Произнася думата тъжно, почти отчаяно, а на мене ми звучи като благословия.

- Седнете.

Сядам - папката на коленете, погледът вперен в устата му: чакам началото на процеса.

Започва разпитът - изпявам цялото си кратко СV. От подозрителен, погледат му става почти приятелски. Нещо повече - възторжен.

- Две деца, съпруг, при това любим, почтена професия, младост, здраве...

Кимам в пълно съгласие с истината.

- Животът пред нея, а тя... тя седнала да пише романи...

Ничие възмущение не бе ми се струвало така окуражително.

- Дайте да видим...

Подавам папката, поема я с едната ръка, претегля я на грамаж, пльосва я по лице на бюрото. Звукът ме наранява.

- Ти знаеш ли какво е това литература?

- Епос, лирика, драма.

- Каменоломна! Това е литературата! Знаеш ли какво е каменоломна?

- Кариера за добиване на камъни...

- Пълна с каменотрошачки. И роби. И наемници, които трошат кости с думи... с език трошат кости... Ще те прекършат, ще те стъпчат, ще те стрият на пясък...

"Нека!!!" - крещеше цялото ми същество.

Небрежно посочва папката.

- За какво става дума... тук...

- Ами... едно момиче отива учителка в Делиормана... Запознава се с местно момче - турчин, обичат се, но никой не е съгласен с връзката им. Селото не е съгласно. Те искат да избягат в Димитровград и там да се оженят, но братовчедът ги издава, правят им засада и вместо да убият учителката, убиват годеника... След смъртта му тя остава в селото и продължава да учи децата... И хората я обикват...

Дълъг съжалително-укорен поглед. Въздишка. Прелиства папката. Три пъти се спира на текста. Уж чете, но погледът му не мръдва. Мисли за друго.

- Няма да стане.

Гледа през прашния прозорец. И пак с въздишка:

- Няма да стане.

Защо трябва да го повтаря!

С много бавно движение - елегантно, нали - протягам ръка, вземам зеления плод на сърцето си - усмихвам се и благодаря. Мразя го! Мразя този човек!

И още там решавам да направя нещо, което той никога - ама никога!!! - не би могъл да направи: да си купя рокля!

Красива дреха, твърде скъпа за учителската ми заплата. Имах я дълго, защото рядко я обличах. В нея винаги се чувствах надмогнала съдбата и някак отмъстена.

С Петър Алипиев се срещнахме отново през зимата на осемдесет и четвърта. Макар че бяхме само двама в писателската станция във Варна, настанили ни бяха в съседни стаи. Вечер чувах глухия му глас (превеждаше стихове май от полски) и почукването с молива по бюрото - докато постигаше ритъма на оригинала.

Понякога се засичахме в столовата. Една вечер го попитах дали си спомня моя случай. Не го помнеше. Разказах му го накратко.

- Не трябва да ми се сърдиш... Искал съм да те спася... да те предпазя...

- Знаеш ли, ти тогава... заекваше...

- Аз винаги заеквам, когато се боря със себе си...

- Е, не ме смачкаха...

- Никога не е късно...

После говорихме за децата си - за неговата Антоанета и моя Антон, а на другия ден аз се върнах в София.

Когато след години прочетох, че Петър Алипиев завинаги е напуснал света на думите, с тъга си помислих, че хората, готови да опазят ближния от заблудите му, са станали с един по-малко.

И досега го наричам в мислите си Спасителя от каменоломната.

Роза за краля

През осемдесет и четвърта - в резултат на обявен преди това конкурс - Театърът на армията постави пиесата "И слезе Господ на земята..." по мотиви от романа "Не умирай вместо мен", сюжетно свързан със Сръбско-българската война.

Постановката - режисьор проф. Енчо Халачев - беше многолюдна и трудна. Участваше почти целият състав на театъра: Васил Михайлов, Наум Шопов, Любомир Димитров, Стоян Стоев, Радко Дишлиев, Петър Гюров, Елена Райнова, Пламена Гетова, Мариана Димитрова, Елена Русалиева, Джуни Александрова.

В ролята на княз Александър Батенберг - Йосиф Сърчаджиев, а на крал Милан Сръбски - Иван Налбантов.

Премиерата се състоя на трети март.

Една година по-късно на същата дата пак имаше спектакъл. По повод на своеобразния юбилей реших да поздравя актьорите: преди представлението - с рози, след това - с почерпка.

Възклицания, целувки, благодарности. После с режисьора се оттеглихме в ложата и там останахме да чакаме сцената, която и двамата неизвестно защо особено харесвахме: срещата-двубой между владетелите на двете воюващи държави - княз Александър и крал Милан. Макар двубоят да беше вербален и да се водеше съгласно изискванията на европейския дворцов етикет, диалогът по своеобразен начин експонираше съотношението на силите на фронта и дори предвещаваше изхода на войната.

Изведнъж - за ужас и на двама ни - българският княз (Йосиф Сърчаджиев) излезе на сцената, размахвайки приветствено розата, която преди началото на спектакъла му бях подарила. Този жест изцяло преобърна същността на цялата сцена. Иван Налбантов се чудеше как да реагира. Нещо повече - докато течеше диалогът, Йоско неколкократно подаваше розата на Иван, но когато кралят протегнеше ръка да я вземе, негово височество бързо я скриваше зад гърба си. Не че в подобна игра не се съдържаше определен подтекст, но той трудно би могъл да се впише в цялостния образ на спектакъла. Накрая Иван успя все пак да сграбчи натрапения му реквизит и в желанието си максимално да го обезвреди, забоде розата на ревера си. Йоско обаче не мирясваше - докато превъзнасяше пред краля храбростта на българската войска, той все търсеше начин да си върне розата.

И успя.

На публиката изглежда подобна развръзка й хареса, че тя заръкопляска удовлетворена и така сложи преждевременен край на този непонятен експеримент.

При напускане на сцената за всички стана видно тъмното потно петно, избило върху кралския гръб на Иван Налбантов.

Оказа се, че докато чакал да му дойде редът за излизане на сцената, Йоско намерил добре уж скрития кашон с почерпката и полял юбилея авансово и в самота.

Съзаклятието

През лятото на осемдесет и пета Военното издателство "Св. Георги Победоносец" трябваше да публикува романа "Ангела". Редактор Рашко Сугарев. Художник на корицата Симеон Кръстев.

Един ранен петъчен следобед Рашко със замах завъртя подписа си върху титулната страница на ръкописа, благослови "На добър час и да почерпиш!" и ми връчи папката да си я нося при "тайните мъже" - така наричахме двамата офицери от отдел "Опазване на военната тайна", без чийто параф нито един ръкопис не можеше да отиде в печатницата. Тичам аз в съседната стая да си взема подписа - опасността от издаване на тайна не заплашваше историческите четива - да, обаче дежурният офицер ми казва, че трябва да изчакам поне една седмица - докато прочетял ръкописа.

- Страх те е, че съм издала на турците кой е ушил знамето на Съединението?!

- Имаме заповед...

Заповедта била издадена предния ден - устна! - и гласяла, че от момента на издаването й в нито едно българско издание не трябвало да фигурират турски думи, защото това значело да признаем съществуването в страната ни на турски етнос, а такъв нямало, тъй като всички поданици на Република България са вече с доказан български произход.

Помислих, че се шегува, макар и неприятно.

- Може ли роман за деветнайсти век без турски думи!

- Ще ги замениш с български.

- Но някои турцизми нямат нашенски еквивалент. С какво да заменя например "чаршаф"?

- С "постелъчно бельо".

- Виж сега...

- Нищо не виждам. Аз само слушам и изпълнявам. Ти - също. Подменяш думите - вземаш подпис.

- Но това значи да пренапиша цялата книга.

- Щом трябва... пък може да излезе и по-хубава!

Върнах се при Рашко и разревана му разказах несретата си, а той изпсува както винаги - високо и ангажирано. Докато се тюхкахме как да проверим законосъобразността и верността на въпросната заповед, в стаята влезе шефа на художниците в издателството Гичо Гичев - мъж монументален, праведен и с чувство за хумор (освен в случаите, когато наричаше "хлебарка" една досаждаща му с любовта си жена). Изревах аз и пред Гичо, Рашко повтори ангажимента си относно нечия майка и тримата седнахме да умуваме как да избегнем този абсурд.

Идеята на съзаклятието се избистри в ранните часове на вечерта. Гичо донесе от стаята си втория екземпляр на ръкописа, предназначен за художника на корицата, тикна го в ръцете ми и ми поръча да го поправя съгласно изискванията на заповедта. Понеже на една страница не можеха да съществуват повече от три поправки, наложи ми се наново да препиша на машина по-голямата част от книгата. В края на следващата седмица предадох поправения ръкопис на офицера, опазващ тайните, и още същия ден получих така лелеяния подпис.

Рашко удари секрета на нашата стая, собственоръчно размени титулните страници на двата ръкописа и книгата (в нейния първи вариант) веднага беше отнесена при коректорките. "Ако стане инфекция, аз поемам вината! Ще кажа, че съм допуснал грешка, щото съм неженен и безпартиен!"

Романът "Ангела" излезе от печат така, както беше влязъл - без нито една поправка.

После доста време тримата се ослушвахме откъде ще дойде предупредителният изстрел, но обстановката остана спокойна.

- Тези, дето пишат заповеди, не четат книги! - обобщи случая Рашко Сугарев.

Минзухарко-братко

Всяка година в началото на март в армията се провеждаха литературни дни, посветени на дравските събития. Писателите от Военното издателство и от Групата при МНО се разделяха на лъчове и гостуваха на големите поделения в страната. Сценарият всяка година биваше един и същ: литературно четене пред дремещите по столовете войничета (изключение правеха курсантите от военните училища), разглеждане на "материалната база" - изпънати под конец легла и лъснат като в бална зала под, а някъде и компютъризирани учебни стаи, после кафе (с коняк) в кабинета на командира.

Като единствена жена в групата винаги трябваше да заемам мястото отдясно на домакина, а до мене - по неписано правило - се настаняваше някой от дежурните пиячи на компанията - да ме предпази от осъдителното ми поведение на маса. Провинението ми се заключаваше в това, че не пиех и когато срещата свършеше и ние се тръгнехме, единствено моята чаша оставала да стърчи пълна, а това можело да се приеме от домакините като демонстрация на н е щ о. (Фактът, че омитах половината от традиционната кутия с бонбони, не ми се признаваше за актив.)

И ето ни в Н-ското поделение. За неговия командир ни бяха предупредили, че пишел разкази и имал толкова нездравословни взаимоотношения с алкохола, че самият Добри Джуров го бил предупредил да направи избор между виното и хляба - ако не искал да си остане само с едното вино. Полковникът обещал.

Та седя аз до командира, срещата си тече: наздравица за армията - "бдящата част от народа", ответен тост на закапечето - за литературата, одухотворяваща живота на обществото...

Кафето - в чашки от костен порцелан, конякът - в някакви причудливи произведения на силикатната промишленост, наподобаващи формата на цвете... Бонбоните обаче - първокачествен шоколад.

- Ама вие защо не пиете... - стеснително ме пита домакинът и надига чашата с минерална вода

- Ами защото не пия.

Сигурно съм му приличала на затворник, отказал да се възползва от помиловката, докато не му порасне косата.

- Пийнете, моля ви... Просто отпийте мъничко...

Не можех да откажа на такава молба. Отпих. Усетих, че полковникът преглътна заедно с мене.

- Обичам да гледам как хората пият...

А погледът му сякаш изпращаше отлитащи жерави.

- Вие пишете разкази.

- Драскам си. Вечер.

- За живота в армията...

- За село. За някогашното българско село.

Начален учител. Взели го по средата на учебната година, обучили го набързо в някаква школа и го направили офицер.

Към края на срещата моята чаша златисто искреше все така пълна. Полковникът деликатно се наведе към мене - искаше да ми каже нещо най-съкровено - и чух:

- Вижте я... Като минзухар...

Мисля, че пишеше стихове.

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2009, № 4 (113)