РОМЕО, ЖУЛИЕТА И ТИШИНАТА

Неда Антонова

web

Заради тях двамата преди повече от година си създадох вредния навик да пия сутрешното си кафе права до кухненския прозорец, наблюдавайки отсрещната сграда - стара постройка, основно ремонтирана от общината и превърната в дневен център за възрастни хора "Свети Иван Рилски".

Всяка сутрин пред сградата спираха коли и набързо стоварваха я бабка с тревирена пола и пъстро шалче от времето на руската басма, я дядка със сако, галоши и анцуг. Наблюдавах чевръстата походка на повечето от питомците на центъра и се радвах на почти детинското им нетърпение по-скоро да се срещнат със своите връстници, с някои от които ги свързва далечна роднинска близост, младежко приятелство, съученичество, а може би и някогашна първа, втора или дори трета любов.

Най-рано в центъра идваше възрастен мъж с гъста бяла коса и също толкова гъсти и бели мустаци. Движеше се енергично, опирайки се на бастун - резбовано дърводелско изделие, повече елегантен мъжки аксесоар, отколкото помощно средство за придвижване - а наближеше ли сградата на центъра, мъжът забавяше крачка, изопваше рамене, но това движение изглежда му костваше усилия, и той кротко присядаше на ниския зид пред входа.

Горе-долу по същото време от противоположния край на улицата се задаваше жена с къса прошарена коса, очила и вестник под едната мишница. Жената носеше цигулка.

Щом я зърнеше, мъжът с трогателен порив се опитваше да скочи от мястото си, но успяваше само да се надигне с олюляване, да посрещне жената, да вземе цигулката от ръцете й и после двамата бавно се придвижваха към най-отдалечената пейка на градината. Там сядаха, тя разгръщаше вестника и наведени над новините, докоснали слепоочия, мъжът и жената оставаха така повече от час, без да направят каквото и да е излишно - а още по-малко уличаващо ги в н е щ о - движение.

И все пак за мене те бяха Ромео и Жулиета - двама души,напълно лишени от слух, той - след експлозив в мина, а тя - в резултат на вирусно заболяване малко след като била завършила Консерваторията.

Никой не знаеше как бяха живели, преди да се срещнат. На психолога в центъра бе известно, че синът на мъжа от години работел в някаква международна организация в Швейцария, а жената имала племенник във Варна, който многократно я канил да се грижи за трите му деца и тя уж се била съгласила, но изведнъж променила решението си и това предизвикало разрив между нея и единствения й роднина.

Един ден имах личен повод да посетя центъра - правех помен на покойния си съпруг и исках ритуалните ястия да бъдат споделени от повече хора - та отидох отсреща малко преди сервирането на обяда, за да мога да прибавя към делничната маса блюдата на помена. И без да искам, станах свидетел на нещо, което не мога да нарека близост - то беше много повече - на двама души, за които светът се състоеше само от образи, гримаси, движение и тишина.

Пейката, на която този път седяха, се намираше точно под прозореца на столовата и след като приключих с приготовленията по обяда, аз - дано Бог ми прости този грях! - се прислоних до надиплената завеса и през малкия процеп можах да наблюдавам онова, за което поетът Давид Овадия бе възкликнал: "Аз вярвам в мълчаливата любов".

И този път двамата четяха любимия си ежедневник. И странно - макар че бяха напълно лишени от слух - те четяха на глас. Четяха един по един - като че разговаряха - с тих изговор и дълги паузи, както прави човек, когато търси нужната дума. Надвесих се леко и бях толкова близко до четивото им, че ясно виждах едрите букви на заглавията. И тогава разбрах онова, от което и до днес ме побиват тръпки: моите Ромео и Жулиета бяха намерили необикновен начин да надмогнат вечната тишина и всеки ден да си казват онова, което имаха нужда да чуят, но не можеха. Правеха го, посочвайки и произнасяйки отделни думи от вестникарските текстове - все едно изрязваха думите, и ги слепваха в изречения - като в анонимно писмо.

При крайно - макар и във висша степен осъдително! - напрягане на слуха можах да дочуя част от диалога на героите си:

Тя : ...много... късно... заспах... снощи...

Той: ...ставите ли... щото и аз... от времето е...

Тя: ...не е от времето...

Той: ...знам, че не е... и аз... така... все по-често...

Тя: ...тогава... какво...

Той: ...знам какво... и... ще го направя...

Тя: ...кое

Той: ...което... трябва...

Тя: ...какво... ни трябва... на нас... с тебе...

Той: ...всичко

Около месец по-късно от сградата на центъра ежедневно започна да се чува песен - изпълнение на смесен хор - "Пред нас са блеснали житата,/ окъпани от топъл дъжд... И ний вървим, вървим нататък...". На хора акомпанираше цигулка.

Оказа се, че старците се готвели за концерт по повод деня на своя патрон свети Иван Рилски.

През есента по телеграфните стълбове в махалата се появи некролог: "Внезапно и доброволно ни напуснаха Йорданка Миткова и Добрин Станев".

Отдолу - обща снимка на двамата. И текст: "Приятели, вий в други хор минахте..."

Открили ги сутринта след концерта - облечени празнично, Ромео и Жулиета лежали върху застланото с бяла плетена покривка легло на Йорданка. В предсмъртните си писма благодарили на дневния център, че им помогнал да се срещнат, и молели да бъдат погребани заедно като съпрузи. Никой от близките им не бил споменат.

На разследващите органи станало ясно, че синът на Добрин искал да го вземе при себе си в Швейцария, заплашвайки го, че ако откаже да замине, “щял да го отведе насила, защото "фактът, че съм оставил баща си в старчески дом, вреди сериозно на кариерата ми."

Църквата не разрешава самоубийците да бъдат погребвани в чертите на гробищния парк, но светските власти съчувствено нарушиха забраната.

За общ гроб бе избрано място върху южния склон на парка - точно срещу отсрещния хълм, където окъпани от топлия дъжд, всяко лято блестят зрелите жита.

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2010, № 5 (126)

Други публикации:
Aliya.bg, 22.05.2010.