web

До една към морето се стичаха
тесните сгушени улички.
Бяхме двама - любов ученическа,
а в лицата ни млади надничаха
сто и няколко светли прозореца
и предаваха първата серия
на живота, застинал в истерия.

Бяхме само на седемнадесет,
а прозорците бяха мистерия -
не се обичаха във прозорците
и не беше като във филм.
Зад пердета от тюл и коприна -
картини над масивни бюфети,
зад витринките - златни гондоли
с танцуващи балерини,
тъй изящни и фини - от чужбина,
по диванчета и канапета -
сладки малки възглавнички -
на райета,
каренца с бродерия,
всякаква кинкалерия,
всякакви хора - заспали,
раздвижени,
хора сами, хора с хора -
цяла картинна галерия.

Сто и няколко светли прозореца
ни предлагаха собствена версия
на прастарата скучна истина,
подредена в житейски истории.

Или може би ни предричаха?

И тогава невярващо тичахме,
и повтаряхме, че се обичаме,
а прозорците ставаха кадри
от абсурдна трагикомедия -
всички сцени зловещо се сливаха,
и героите се размиваха,
бързаха към развръзката,
а със смисъла бяха скъсали.

До една към морето се спускаха
тесните сгушени улички,
но тогава от страх не налучквахме,
как по тях към морето се стигаше.
Ние тичахме -
те се усукваха
и ни връщаха
пак към същите,
стари
къщи намръщени,
които сърдито се скупчваха,
и с прозорци-очи ни надупчваха,
а с екрани ни приковаваха
към поредното повторение
на все същата първа серия.

Сто и няколко светли прозореца.
Безшумно, без звук
ни говореха,
и безмилостно прожектираха
все същата стара истерия
с все по-малко пердета прикрита,
направо оголена,
все по-малко мистерия.

© Мариана Захариева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2007, № 11 (96)