ДРАГАН ЦАНКОВ - НЕСПОКОЕН ДУХ НА ГРАНИЦАТА НА ДВЕ ЕПОХИ

Мария Узунова

web

Драган Цанков по време на мисията си пред европейските велики сили. Лондон, 1876 г.

Сред плеядата дейци на българското движение за църковно-национално освобождение името на Драган Цанков - неспокойният лидер, издател, виден книжовник, будител и по-късно дипломат и министър-председател на България, заема специално място. Наистина е странно, че един толкова космополитен дух и разностранен, почти енциклопедичен талант през Възраждането остава до ден-днешен недооценен. Обикновено се счита, че след толкова години (скоро ще се навършат 100 години от смъртта му - умира на 11.03.1911 г. в София) фактите биват безпристрастно осветлени, но личността на Цанков и до днес не е добре позната.

В значителна степен това се дължи на противоречивата оценка за дейността му, свързана с униатското движение от края на 50-те-60-те г. на ХІХ век, на което той става безспорният светски водач. Първи по-сериозен преглед на този период от живота на Цанков прави свидетелят на събитията, вечен Цанков опонент и редактор на "Български книжици" Т. Бурмов. Въпреки известния негативизъм, предизвикан от личните нападки помежду им, в подробното му изследване за българо-гръцкия църковен спор, фактологията и ролята на Цанков са обективно оценени. В самия край на ХІХ век - през 1898 г. излиза твърде интересната "Сбирка от статии" на друг участник в събитията Пантелeй Карапетров, в която за първи път е направен опит за по-трезва оценка на Цанковата личност, а някои от очерците с искрения си и невероятно колоритен език се доближават до най-добрите психологически портрети на исторически фигури, като например създадените от Стефан Цвайг. Нови щрихи и детайли към образа му внасят дневниците на Т. Икономов, Васил Манчев и Димитър Душанов, чиито пътища в различни моменти се преплитали с Цанковия житейски път. В съвременната историография освен важните монографии на патриарх Кирил и на Иван Софранов, писани почти по едно и също време през 60-те г. на ХХ в., разглеждащи униатското движение, напоследък излязоха и други интересни изследвания - Ил. Тодев прави опит за разсейване на редица наложени митове и стереотипи за българското възраждане. В студиите му възгледите на някои лидери на църковно-националното движение, като Др. Цанков и д-р Стоян Чомаков, са представени неедностранно. Същият автор е публикувал и коментирал Дневникът на отец В. Галабер, мисионер успенец, извънредно ценен извор за събитията през 60-те г. на ХІХ в. в Османската империя, видени през погледа на чужденец. Твърде добри са и изследванията на В. Николова и обширната монография на М. Ковачева, осветяващи обществената, политическа и дипломатическа дейност на Драган Цанков до Освобождението.

Действително, Драган Цанков заема достойно място в редицата на строителите на съвременна България. Преди да стигне до поста на министър-председател в следосвобожденска България, той развил редица дейности по твърде новаторски начин и се откроил като ярка личност и индивидуалност. В прекрасните си анализи по въпросите на възраждането, проф. Иван Шишманов посочва основните прилики между българското и западноевропейското възраждане. Според него важна тяхна характеристика е засилената роля на личността, както и вярата във високата ценност на знанието, науката и просветата (Шишманов 1965: 80). В най-концентриран вид Цанков притежавал и двата посочени елемента.

Кой е бил Драган Цанков? Роден в Свищов на 25 октомври 1828 г., твърде рано, още като юноша, воден от патриотични пориви, той променил собственото си име от гръцкото Димитър на Драган (Тодев 1999: 209) - факт, свидетелстващ за силен характер и твърде неординерно за времето си мислене и поведение. С постъпката си той се противопоставил на гърчеещите се българи, охотно приемащи гръцки имена, заради по-висок социален статут или престиж. Още Паисий Хилендарски заклеймил тази практика, която продължавала да битува и значително се усилила от началото на ХІХ в. Подобни прояви се срещали и сред тогавашния български елит - добре известно е, че дори дарителят на сградата на българския храм в Цариград - княз Стефан Богориди не говорел на български език, а предпочитал гръцкия в контактите със сънародниците си (Карапетров 1898: 33). И през 40-те години на ХІХ век идеите за преимуществото на елинското образование продължавали да се ширят сред българската интелигенция - в издадената през 1837 г. "Христоития" Р. Попович доказвал ползата от образование на гръцки език и величаел гръцката култура (Шишманов 1965: 63). Постепенно знанието на гръцки език се превърнало в знак за благородство и ученост, а дори един такъв несъмнен талант като Н. Пиколо, занимавал се с философия и филология, "посветил редкия си ум и качества в услуга на гръцкото дело" (Арнаудов 1944: 169-179, Мишев 1916: 195-307). Подобна била ситуацията и в родния град на Цанков - Свищов, правдиво описана от неговия съвременник и съгражданин - В. Манчев. И тук по-заможните граждани употребявали основно гръцки език в търговските си дела. Постепенно обаче започнала пробуда на населението, голяма роля за което играел учителят Христаки Павлович (Манчев 1982: 29-30). На фона на тези събития става ясно, че с промяната на собственото си име Драган Цанков ясно демонстрирал придържането си към най-светлите българските народностни традиции, а какво по-характерно и определящо има за всеки човек от името, което носи цял живот и предава на наследниците си?

Известно време Цанков учил в родния си град; през 1845 г. постъпил в Одеската семинария (Ковачева 1982: 30-33), после в Киев, където се подготвял за учител, а от 1849 г. станал учител в Галац. През 1850 г. се установил при брат си Антон, който бил търговец във Виена (Николова 1994: 5). В австрийската столица Цанков показал за пръв път задълбочения си интерес към филологията - през 1852 г., заедно с брат си успял да издаде тук българска граматика на немски език. С този сериозен труд той се причислил към групата на първите български дейци, поставили основите на филологическите занимания. Оценката за граматиката му, съставена при това в твърде ранна възраст (едва 24-годишен), била изключително висока - факт, свидетелстващ за целеустременост на млад човек, но и за несъмнен талант. Очевидно, по това време Цанков вече бил взел решение да свърже съдбата си с печатното дело и книгоиздаването. Във Виена той изучавал словослагателство, прекъсвал следването си (посещавал лекции по право в университета) и работил като обикновен чирак с намерение да усвои всички детайли около тази нова и немного позната професия. По това време, както е известно, печатното дело в империята правело първите си крачки и все още било непопулярно занимание. Първият печатен стан за икони и щампи бил открит през 1828 г. от Никола Карастоянов в Самоков, няколко години по-късно архимандрит Теодосий основал и пренесъл в Солун печатница, в която се печатали български книги, най-често обаче те били издавани в по-далечни градове - Виена, Берлин, Смирна (Мишев 1916: 375-379). Затова и интересът на младия Цанков към тази нова дейност показвал изключителната му прозорливост относно ролята, която в бъдеще щяло да играе печатното слово. През 1852 г. той пренесъл закупената от Австрия типография в родния си Свищов, където направил неуспешен опит да устрои собствена печатница. И макар че срещнал доста финансови трудности, не се отказал, а решил да замине за столицата на империята Цариград и да осъществи мечтата си с помощта на установилите се там заможни сънародници.

Др. Цанков пристигнал в Цариград около 1854 г. и активно се включил в обществените дела. Подетата от тукашните българи борба за църковна независимост се оказала истинска школа за възпитание на обществено-политическите нагласи на възрожденския българин. И ако днес е лесно да си представим наличието на множество издания - списания, вестници, книги, то през 50-те г. на ХІХ в. захващането с каквито и да е дейности, като уреждане на църкви, манастири, или започването на духовна и книжовна дейност все още били приоритетно занимание на твърде малко българи (Маркова 1989: 24-25). Дори такива авторитетни, но още прохождащи издания - като напр. първият български вестник "Български орел" или "Любословие" на К. Фотинов бързо преставали да излизат поради липса на средства, пречки от страна на турската администрация и дори поради липсата на трайно оформени читателски кръгове. През първата половина на ХІХ век в столицата Цариград вече се била образувала многочислена българска колония. Макар да нямала официално признат от властите статут, тя водела свой динамичен обществен живот, а от 1848 г. притежава и храм "Св. Стефан". Според различни свидетелства българската колония наброявала 30 хил. души, а според съвременника на събитията Н. Сапунов - 48 хил. души, както и 24 чисто български еснафски организации (Радев 1927: 186-187). Именно из средите й израснали водачите на българското движение за църковна независимост, което постепенно се разслоило в две крила - едното застъпвало идеята за по-умерени действия и споразумение с Патриаршията (русофилски настроени), а другото било за пълно отделяне от властта й.

След Кримската война (1853-1856 г.) и приетият Хати Хумаюн и особено със сключения Парижки мир руското влияние в империята започнало да отслабва. За сметка на това се засилило френското търговско и културно проникване. Още през 40-те години на века правителството на "краля буржоа" Луи Филип съставяло планове за разширяване на влиянието си на Балканите. Френският министър на външните работи Гизо, който бил историк, разработил цялостна линия за активна намеса в културно-духовните процеси на Балканите (Генчев 1979: 46). Засиленият френски интерес на Изток бил породен и от преразпределението на сферите на влияние между западноевропейските сили. Първата сериозна стъпка за привличане на българите към лоното на католицизма била осъществена през 40-те г. на ХІХ в. от свързаната с Франция полска емигрантска централа, оглавявана в Цариград от Ч. Чайковски (Дамянов 1977: 113-114). Тя се свързала с лидерите на българското църковно движение - Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, но поради ред причини инициативите й се провалили и проектът за отделянето на българската църква от Патриаршията чрез сключване на уния с Рим завършил със заточването на двамата български водачи през 1844 г. (Узунова 2006: 18-28). Двадесет години по-късно обаче френската дипломация имала шанса плановете й да се срещнат с ярката личност на Д. Цанков.

Известие за създаването на Цанковата печатница в Цариград, 1857 г.

Първоначално опитът на Драган Цанков да основе печатница в столицата срещнал сериозни пречки. По това време в Цариград вече били открити няколко печатници - през 1843 г. Иван Богоров започнал да издава тук "Цариградски вестник" (Мишев 1916: 375-379). Драган Цанков бил инвестирал цялото си наследство, както и това на брат си Стамат за закупуване на преси и типографски материали, но в продължение на месеци не успял да получи разрешение от турския министър Решид паша, отговарящ за вероизповеданията. Въпреки сериозния конфликт Цанков показал постоянство и не се отказвал, дори не се замислял за финансовите неудобства и възможните рискове. Най-сетне, в началото на 1855 г., с помощта на френското посолство и след активното лично застъпничество на настоятеля на лазаристите Е. Боре заветният султански ферман за основаване на печатница бил получен. Така, преодолявайки редица спънки от страна на цариградския патриарх, Цанковата печатница най-сетне станала реалност (Генчев 1979: 138). Тя била устроена в Колежа на лазаристите в Бебек, което й осигурявало защита срещу атаките на основните опоненти. Именно това дало възможност на Цанков да осъществява програмата си и излизащите материали във в. "България" да имат смел и рязък език спрямо гърците (Славов 1930: 82-83). Характерно за прагматичния подход и за цялостната дейност на Цанков било съставеното от него "Известие" от 22 септември¹ 1857 г., с което обявявал създаването на печатницата си. Изписано с църковнославянски букви, изящно оформено като тържествена грамота, то изказвало благодарност към правителството за полученото разрешение, след което авторът му излагал основните си цели: "Българският народ не е имал досега книгопечатница, която да му посрещне главните нужди за разлика от другите народи в Османската империя... дето ще рече, че и нашите българе, и те ще имат една книгопечатница, за която има воля от правителството, според както трябва, и с Божията воля! Те ще я имат до толкози съвършена, штото нито един от народити у турското царство няма като нея". Посочвало се, че печатницата вече разполага освен със славянски и с латински, основно френски букви и с арменски, турски и ще може да издава всякакъв вид книжнина. Специално внимание се отделяло на подготовката и издаването на учебни помагала - речници, граматики и др., с които да се снабдяват училищата. Известието носело подписите на Драган Цанков и Боян Мирков. Зад леко приповдигнатия тон ясно личала изпитваната от основателите гордост, че българското население вече ще има свой печатен орган, с който да отстоява интересите си.

Постепенно, сред цариградските българи се оформило ядро, застъпващо идеята, че в борбата за църковна независимост трябва да се използва подкрепата на западните сили (основно Франция). Сподвижници на Д. Цанков в тази кауза станали Манол Иванов, Христо Ваклидов и д-р Георги Миркович - лица, уважавани сред българската интелигенция и местните еснафи. Те се свързали с представителите на лазаристката мисия - напредничави за времето си католически мисионери, прилагащи гъвкави методи в дейността си сред българите. Главен настоятел на лазаристите бил Еужен Боре - интелигентен и възприемчив към новостите, който в значителна степен допринесъл Орденът на лазаристите да разшири и затвърди влиянието си на Изток. Освен че бил истински ерудит - владеел над 40 източни езика (Узунова 2006: 100), Боре контактувал лесно с българите, бил усърден, винаги готов да се притече на помощ с ценни съвети при разрешаването на даден проблем. Като бивш френски консул в Дамаск, той имал зад гърба си редица успешни дипломатически мисии и очевидно владеел изкуството на убеждението (Кирил, патриарх 1962: 105). Нерядко Боре използвал влиянието си и се намесвал пред Портата в полза на някой несправедливо обвинен българин, с което печелел симпатиите на населението, от разрешаването на чиито проблеми Патриаршията била напълно абдикирала. Например през 1859 г. Боре помогнал на В. Манчев да си намери работа, благодарение на езиците, които владеел, и го насочил да постъпи чиновник към турското външно министерство (Манчев 1982: 58-59). Сравнението между активната позиция на лазаристите в подкрепа на българските дела, и от друга страна - посегателствата на фенерското духовенство над българските светини, както и ширещата се сред гръцкия клир и симония (Мишев 1916: 194-198), било водещият мотив, подтикнал Цанков и съмишлениците му да обърнат погледа си към разрешаване на църковния въпрос с помощта на Запада. През пролетта на 1855 г. самият Цанков приел католицизма (Софранов 1960: 42-46).

Друг фактор, повлиял за прокатолическия уклон на част от българската интелигенция била новата, активна политика на папството по това време. Тя била провеждана твърде енергично от папа Пий ІХ, притежаващ един от най-дългите понтификати в историята на папството - цели 32 години. Енцикликата му "In suprema Petri" от 6 януари 1848 г.² била насочена към подкрепа на християните на Изток, с цел привличането им към Рим. С този документ папството се обявявало против схизмата, за запазване и утвърждаване на източното богослужение и за толериране на собствена църковна йерархия (Генчев 1979: 60). Стратегията към прозелитизъм се дължала и на сериозни вътрешни проблеми за Католическата църква по това време (Кирил, патриарх 1962: 165; Тодев 1999: 208). На практика амбициите на три силни и енергични личности - папа Пий ІХ, Е. Боре и Д. Цанков съвпаднали и се създали благоприятни предпоставки за разрешаване на българския църковен въпрос чрез откъсване от Патриаршията. Първоначално Цанков се двоумял кой град да избере за център на движението - смятал, че като стара столица и място, където резидирали последните български патриарси, е редно Търново да стане ядро на движението (Софранов 1960: 52). През 1857 г. той посетил будния възрожденски град Казанлък, създал и тук интерес към унията и привлякал едни от най-видните местни деятели - братята Ив. и Хр. Ваклидови (Елдъров 1994: 61). Скоро обаче се убедил, че единствено столицата Цариград може да бъде център - в нея се намирали посолствата на западноевропейските сили и цялата администрация на империята, с която новата общност щяла да контактува по-лесно. Опитвайки да прецени и най-дребните детайли, Цанков показал завиден организационен дух и прагматизъм.

В края на 1856 г. заедно с д-р Г. Миркович, М. Иванов, Хр. Ваклидов и още неколцина будни българи той основал в Цариград "Община на българската книжнина" и станал неин председател. Групата се състояла от около петнадесетина души (Генчев 1979: 139). Най-важните задачи, които си поставила общината били: подпомагане на националното самоопределение чрез създаване на нови български училища и издаване на българска книжнина.На практика тя станала предвестник на образуваното през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество. В специално "Известие" на общината, Цанков ясно определил целите й: издаване на книги за българските училища и църкви и създаване на единен книжовен език. На 1 януари 1858 г. тя започнала да издава списание "Български книжици", като Драган Цанков се заел с организационните въпроси, а Димитър Мутев бил главен редактор (Ковачева 1982: 55-60). В него се публикували фолклорни, исторически, етнографски и литературни материали и скоро то се превърнало в духовна трибуна за най-просветените и четящи българи (Николова 1994: 6-7). На страниците му били поместени сериозните научни трудове на Сп. Палаузов, Т. Бурмов, В. Друмев, Г. Кръстевич. Публикували се и литературни произведения като повестта "Нещастна фамилия" на Васил Друмев, стихове на П. Р. Славейков, Елена Мутева и др. Годишникът на общината, наречен "Месецослов за 1857 г." предизвикал истинска сензация сред българското население и бързо се разпространил и в провинцията. В него Цанков анонимно публикувал историческия си труд "Един поглед върху българската история" (Николова 1994: 7), който дори по спомените на един от най-отявлените противници на унията в Казанлък - Д. Душанов, виден учител и общественик, станал основно историческо помагало, използвано през 60-те г. в най-добрите български училища - Габровската гимназия, Пловдивската семинария, Търновското, Свищовското, Сливенското и др. класни училища (Душанов 1989: 60). В този свои исторически обзор, Цанков яростно критикувал гръцкото духовенство и изтъквал приноса на славянската цивилизация. Специално внимание отделил на славното управление на цар Симеон, като освен просто излагане на фактите, Цанков правел и задълбочени анализи (Ковачева 1982: 62-65). При това той се стремял към ясно, достъпно и увлекателно изложение на фактите. Тези специфики доказват несъмнения му научен талант, който той демонстрирал още при престоя си във Виена през 50-те години и до края на живота си щял да се занимава, без самоизтъкване, често анонимно, с научни проучвания и да пише исторически произведения. Интересно е при това, че той нямал специално образование, сам с много постоянство и хъс се квалифицирал и развивал преводаческите си дарби. Авторството му се доказва чрез сравнения с по-късната му "Кратка българска история" от 1866 г., претърпяла няколко издания в поредни години - 1868, 1869 и 1870 г. В Месецослова от 1859 г. Д. Цанков включил документи за унията при цар Калоян и едно от писмата на папа Йоан VІІІ до княз Борис. С начинанията си постепенно Цанков се утвърдил като лидер в българската колония и притегателен център за сънародниците си, или както го описва П. Карапетров в спомените си, бил "откровен, свободомислещ, свободолюбив... и старите, и младите, тежките търговци го тачеха и уважаваха" (Карапетров 1898: 198). Постепенно обаче в "Български книжици" започнали да надделяват идеите на по-консервативните и заможни кръгове, нараснало влиянието на богатите търговци и Цанков, като радетел за по-голям демократизъм решил да се разграничи и да основе ново издание. Редактор на "Книжиците" известно време бил Т. Бурмов, с когото Цанков водил една от най-запомнящите се в историята на журналистиката полемични битки.

На 21 март 1859 г. Цанков публикувал известие за започване издаването на вестник "България"³. Изтъкнал, че появата му се дължи на "голямата ревност на цариградските българи" да имат час по-скоро свое издание. Колкото до програмата му, лаконично заявявал следното: "Като ще пише за нашите българе и на техния народен език, България ще обема всичките български интереси, без да исключи нито един". Известието завършва с призив за спомоществователство от страна на епитропите от църквите и училищата. Предвиждало се вестникът да излиза два пъти седмично - с голям лист в събота и малък в сряда, цената му била фиксирана "на 150 гроша на кайме". Предвиждала се малко по-висока цена за разпространение извън столицата. Интересен детайл, показващ прагматизма на Цанков било уведомлението, че който намери и осигури 5 спомоществователи, щял да получи един лист дар. Предвиждала се и заплата по споразумение за постоянните кореспонденти. Посочените параметри - твърди цени, ясна програма, дори първи опити за финансиране, били нещо твърде ново и необичайно. Действително, през голяма част от съществуването си не само в. "България", но и цялата Цанкова печатница била субсидирана масово от спомоществователи (Ковачева: 1982: 69). Интересно сведение за броя им намираме в спомените на близкия Цанков познат - В. Манчев - през 1859 г. той успял да осигури 55 спомоществователи за в. "България", при това само от Свищов, откъдето бил родом (Манчев 19827: 59). На 28 март 1859 г., седмица след известието се появил първият брой на в. "България", със символичното подзаглавие "Вестник за българските интереси". До този момент българската преса в столицата била представена основно от "Цариградски вестник" (Мишев 1916: 379) - скромно по характера си издание, ограничаващо се с преводи на публикувани в останалите издания новини, чийто главен редактор - Ал. Екзарх, бил изцяло предан на руската кауза⁴.Твърде бързо в. "България" се проявил като негов опасен съперник - той притежавал безспорно духовно и най-вече литературно превъзходство. От 28 март 1859 г. до 7 април 1863 г. негов "управител и издател", както се изписвало в редакционното каре, бил Драган Цанков.

С високия си професионализъм и разностранни интереси Цанков коренно променил представите за периодично издание. При това той създал абсолютно нов еталон за писане и журналистическа полемика. Привличайки в редакцията отговорни и сериозни възрожденски дейци, като Христо Ваклидов от Казанлък, който станал негов заместник (Елдъров 1994: 61) и други видни книжовници - Тодор Икономов, Георги Миркович, Стефан Изворски, Цанков създал печатен орган, представляващ не само средство за просвета и духовна пробуда, но и за лансиране, защитаване и убеждаване чрез идеи и анализи - тоест първообраз на съвременната пропаганда. В досегашната литература оценките за вестник "България" рязко варират - от поставяне на етикета "орган на католическата пропаганда" (Радивоев 1912: 105), до признаване на новаторския му дух (Николова 1994: 3-4; Ковачева 1982: 70-74). Може би най-обективна преценка за характера на изданието и подбудите на Цанков срещаме в труда на видния литературен историк - проф. Ив. Шишманов, който изразява увереността си в патриотичните му мотиви, а и самото име "България" показвало разбиранията на редакционния екип, че българската държава и изобщо идеята за държавност не само не били унищожени, а винаги са съществували (Шишманов 1928: 16-18). В уводната статия на първия брой⁵ била представена програмата на вестника, която щяла да бъде неотклонно следвана през следващите пет години. Основните цели били: сдобиване с българско духовенство и собствена църковна йерархия и радикално отделяне от властта на Цариградската патриаршия. Издателите обещавали, че ще търсят истината чрез логически разсъждения и исторически случки - един несъмнено новаторски прийом в списването на български вестник.

През лятото на с.г. станал сериозен инцидент, съставляващ етап от българско-гръцкия църковен конфликт, справедливо наречен от Т. Бурмов "распря". На 12 юли 1859 г. патриаршеският протосингел в столицата аргосал⁶ българските свещеници, тъй като били извършили венчавка в църквата, без присъствието на гръцки владика. В резултат храмът бил затворен, а от духовниците се изисквало да се извинят за постъпката си (Бурмов 1891: 81). В. "България" реагирал мълниеносно и започнал поредица от остри публикации, представляващи призив за неподчинение - през м. юли 1859 г. действията на фанариотите били наречени "варварство и богохулство"⁷, а в извънредния лист на вестника темата се доразвивала (още в началото се създала практика да се публикуват материали с продължение)⁸ и се издигал глас за съпротива чрез предприемане на радикални мерки, за които редакцията заявила, че ще започне да обяснява как да бъдат осъществени. В. "България" обещавал, че ще покаже средството за съпротива чрез исторически паметници, като се намеквало, че това средство (несъмнено унията) е вече познато на българите и само то може да доведе до решение на въпроса - "нашите българи го познават. Това средство е лесно". И макар че двама от летописците на тези събития нарекли в. "България" "орган на католическата пропаганда" (Радивоев 1912: 105; Бурмов 1891: 136), той бил сред малкото издания, дръзнали по толкова прям начин да опишат и да се опълчат на гръцките своеволия. Действително, още в този ранен етап проличал демократичния и свободолюбив дух на изданието, ярката му стилистика и използването на простонародния жив говор в списването на материалите. "Гърците опозориха нашата непорочна вяра, гърците се поругаха с народната наша в Цариград църква". В основните материали и в дописките често се използвали експресивни и възклицателни изречения, които също ще станат характерни за стилистиката му. В крайна сметка именно надигането на този глас, защитаващ, както се обещавало в логото на вестника, българските интереси, довело до отмяна на санкциите срещу българските свещеници и показало важната роля на пресата и способността й да играе роля на коректив в обществения и политическия живот.

След този първи успех и без да губят време, в редакцията на в. "България" се заели с публикуване на серия материали, посветени на най-щекотливия въпрос по това време - свикания от Цариградската патриаршия църковен събор през 1858 г., който посредством реформи трябвало да тушира разногласията с българското църковно движение (Бурмов 1891: 74-76). Заседанията на събора били описвани критично и с тон, достигащ до сатира - както е известно на него българските представители били допуснати само формално до участие, а исканията им за самостоятелна йерархия били приети с насмешка и открити подигравки от страна на фанариотите. Вследствие на това пренебрежително отношение и речта на гръцкия представител Ст. Теодорити при закриването на събора на 16 февруари 1860 г., който заявил, че Патриаршията никога няма да удовлетвори исканията им, българските представители демонстративно напуснали (Радивоев 1912: 117-118). В този момент изобличителният тон на в. "България" напълно отразявал нагласите на българското население. Той не само бичувал консерватизма на Патриаршията, или по думите на В. Манчев "беше открито почнал да дяла гърците, фанариотското духовенство, патрика и владиците - наред" (Манчев 1982: 59), но се заел чрез исторически примери да показва възможния път за отделяне от хегемонията на Фенер. По това време нито "Цариградски вестник", нито някое друго издание се осмелявало толкова остро да критикува Патриаршията, те започнали да изразяват публично недоволството си чак 2-3 години по-късно (Карапетров 1898: 165). В полемиката си със симпатизиращия на Патриаршията "Цариградски вестник" и неговия редактор, Цанков често използвал нарицателното име "Фанария"⁹. Дори един толкова отявлен Цанков критик, като патриарх Кирил, в характеристиката си за неговата личност изтъква добрите му редакторски качества и притежаваното чувство за хумор и ирония (Кирил, патриарх 1962: 48). Тези черти са твърде интересни - за възрожденското ни общество, по принцип, чувството за хумор не било много характерно, а у Цанков то било много ярко изразено. На моменти хуморът му бил остър и хапещ, но никога злобен, той по-скоро отразявал въображението на един твърде проницателен ум, способен чрез 1-2 фрази във вид на сентенция да отвърне на противника си и мигом да го обезоръжи. Демократичният дух на в. "България" привличал перото и на други дейци за църковна независимост, като например П. Р. Славейков, който, макар да не одобрявал прокатолическата линия на изданието, бил въодушевен от несъмнено патриотичните му призиви. Притежаващият също така остро и сатирично слово Славейков публикувал на страниците на в. "България" серия фейлетони "Глас от пусти гори тилилейски", насочени против критиките на Т. Бурмов и Ал. Екзарх към в. "България", като ги обвинявал, че се занимават с народните въпроси от немай къде¹⁰. Накрая Славейков завършвал приповдигнато: "Ние сме хвалили и ще хвалим винаги, което е за похвала достойно (т.е. в. "България").

Цанков ясно осъзнавал ролята на документите - публикувани в тяхната цялост, и ефекта от прекия досег на читателя с автентичния исторически документ, като разчитал да наведе читателите към размисъл за славното българско минало в сравнение с настъпилия по-късно пълен духовен и политически гнет. Именно подобни материали, както и статиите под надслов "Гръцкият патриарх нема каноническа власт над България и над българите" в два последователни броя на в. "България" от лятото на 1860 г.¹¹ допринесли за зараждане на броженията в Кукуш. По съвсем достъпен начин в публикациите си Драган Цанков анализирал въпросите на княз Борис до папа Николай І през ІХ век и изтъквал как още тогава българската църква се сдобила със собствена йерархия. Несъмнено това дало кураж на жителите на будното селище Кукуш, изгубили всякаква надежда след 11-годишните си борби против владиката Мелетий, и укрепило решението им да се отделят от Патриаршията чрез уния. Стилистиката на съставеното от тях прошение до папа Пий ІХ твърде много напомняла езика на вестник "България", например често използваното от Цанков сравнение на гръцките владици с вълци¹² било сходно с употребеното и от кукушани описание на владиката им Мелетий като "бесен вълк в овче стадо". В прошението си те искали от папа Пий ІХ да запази "наредити (обичаи, тържества, богослужение) църковни и в раздаването на тайнствата и в состоянието на нашити священици и в язикът, по когото ще ся правят църковнити молитви между нас, който язик е старият български или славянският." Настоявало се също всички архиепископи да са българи и училищата да се устройват под техен надзор, а обучението на младежите да става основно на български език. Тези условия показвали стремеж за едно по-формално приемане на католицизма, което както и в Цанковата програма акцентирало на гражданските придобивки и по-скоро външно признаване властта на папата (Влахов 1963: 79-82). Някои данни в спомените на близкия свидетел и участник в събитията В. Манчев свидетелстват, че по време на престоя им в Цариград през лятото на 1859 г. кукушките първенци, начело с Нако Станишев и Атанас Гогошавлията договаряли заедно с Цанков съставянето на прошението до папата. Следователно може да се смята, че Цанков е имал и чисто практическо, а не само морално участие в "кукушкия урок" (Манчев 1982: 59-61). Несъмнено, това първо скъсване с властта на Патриаршията било истинско събитие и сериозно ускорило процеса на общобългарското църковно движение.

Агитацията на в. "България" и непреклонността на Патриаршията да удовлетвори българските църковни искания довели до много по-мащабните събития от последния месец на годината, когато на 18 декември 1860 г. многобройно българско представителство се явило в дома на апостолическия викарий П. Брунони в Цариград и му връчило молба за уния с Рим (Славов 1930: 86-88, Софранов 1960: 58-60). В него се включили както духовници с висок сан, като архимандритите Й. Соколски и Макарий, редови духовни лица - поп Тодор, поп Христо и поп Григор от българския храм в Цариград, поп Димитър от Балчик, дякон Рафаил Попов и др., така и светски дейци, облечени по европейски - Никола Сапунов, Манол Иванов, Драган Цанков, д-р Г. Миркович, Иван Бозвели, Иван Караджа (Клинката) и мнозина стари и млади интелигентни и търговци българи от Балкапан хан. Във връчената на френски език молба до монсеньор Брунони се заявявало, че се иска завръщане на българския народ в лоното на католическата църква. Изрично се изтъквало, че и преди българите имали своя йерархия, която сега се възстановява. Според делегацията обаче това можело да стане при изрично запазване на старите им, традиционни български обреди, обичаи и славянско богослужение. След като папският викарий Брунони и арменският патриарх Хасун приели молбата, двете страни подписали документ, а българите подписали и една предварително подготвена от лазаристите молба до папа Пий ІХ на френски език. Още същата седмица събитията били детайлно представени в уводната статия на в. "България", който нарекъл събитието "Акт за присъединението на българския народ с Римската Черкова"¹³. И този път чрез налагане на понятия Цанковото издание създавало еталон и въздействало върху съзнанието на съвременниците си. След встъпителните речи архиепископ Брунони обявил назначаването на архимандрит Макарий за "привременен началник на съединените българи в Цариград".

Твърде любопитен момент в преговорите бил стремежът на българското представителство да се доближи до европейските стандарти на поведение - нещо, което било загатнато чрез официалното облекло на около 120-те светски лица - бели ризи с неподвити ръкави и преметнати през рамото салтамарки, особено характерно пък било използването на френски език при подаването на документите (Карапетров 1898: 170-171). Като се има предвид, че по това време българска дипломация все още не съществувала, опитът да се следват общоприетите норми в контактите с чужденци, каквито били Е. Боре, архиепископ Брунони и арменският патриарх Хасун, а и самата папска институция с дълголетните й традиции и установен протокол, показва, че българските униатски дейци правели своите първи крачки и учели дипломатическия код на общуване. Интересен пример в това отношение е твърде живописното описание, направено цели 20 години по-късно от С. Радев, отразяващо непознаването на елементарния етикет в българското следосвобожденско общество (Радев 1990: 175-177). Не случайно в редица публикации на страниците на в. "България", Цанков отстоявал нуждата от изучаване на западни езици - основно френски, за който твърдял, че е езикът на дипломацията¹⁴. Затова и думите на един от изследователите на събитията, че с Акта се извършвал "скок от една епоха в друга", не са никак преувеличени - доказателство за това било както радикалното отхвърляне властта на Патриаршията, така и стремежът за усвояване на европейските норми на контакти и дипломация (Елдъров 1994: 11). В този смисъл съвсем оправдана била и победоносно звучащата уводна статия от последния ден на 1861 г., гласяща "Феноменът 1860 г."¹⁵.

В очакване папата да назначи ръководител на българската униатска църква (за временен такъв бил избран архимандрит Макарий), бил сформиран Съвет от 25 души, начело с Д. Цанков - или наричан още Мирски съвет. Целта на този орган била да координира действията на движението в отделните райони. Създадена била и специална канцелария, която издавала удостоверения, подпечатвани с печати, а в храма "Св. Троица" била поставена камбана - нещо забранено до този момент в останалите християнски храмове (Кирил, патриарх 1962: 176-182). Размахът на движението обаче предизвикал остро противодействие от страна на противниците му - в лицето на Русия, Цариградската патриаршия и сред умереното крило на българското движение за църковно-национална независимост. Само няколко дни след акта - на 22 декември с.г. част от цариградските българи - владици и първенци, съставили "Възвание", насочено против унията и целящо пълно дискредитиране на водачите й (Карапетров 1898: 175-176; Софранов 1960: 100-102). То било написано набързо, на "особени листове и разпространено между цариградските българи", а също така разпратено в областите. Езикът на възванието е язвителен, дори може да се каже арогантен - водачите на унията били обсипани с обиди. Ето само няколко примера: "Първий е известний предател Драган Цанков, който като гледа, че целта, която гони заедно с папищашките калугери, не ще да се достигне и той ще остане в вечно презрение...". Вестник "България" многократно бил наричан с превърналото се впоследствие в прозвище "Латиния" - колкото неоснователно, толкова и ругателно нарицателно за едно издание с крайно патриотичен дух, бичуващ всяко гръцко своеволие и поругаване на българските светини, богослужение и книжнина¹⁶. Наистина Драган Цанков бил сред малцината главни редактори, дръзнали открито да подкрепят от страниците на вестника си събития от общобългарски характер като например Великденската акция на Иларион Макариополски от април 1860 г.¹⁷ За жалост жлъчния тон на авторите на възванието и обидните квалификации щели да станат често явление в тогавашната българската преса, не след дълго към общия хор щял да се влее и гласът на издавания в Белград от Г. С. Раковски "Дунавски лебед", изпъстрен с крайно остри епитети към униатите. Именно от неговите страници думата "папищаши" ще се превърне в лайтмотив на полемиката му с "България"¹⁸.

Във възванието били окарикатурени и останалите лидери - известният и преуспял столичен лекар д-р Миркович бил наречен "някой си доктор, който като не може да се ползува от доктрията си прибягва при папищашките калугери като стана събрат на Цанков"; за един от създателите на българския храм в Цариград Никола Сапунов се твърдяло, че се е "досега умюхлюзвал (обявявал се в несъстоятелност) три пъти и се намира в отчаяно състояние"; заможен и заслужил деец като Иван Клинката от абаджийския еснаф пък бил наречен тяхно "оръдие". Макар и безпочвени, обвиненията впечатлили съвременниците, а някои от твърденията битуват и до днес в историографията. Скоро униатите, оглавявани от Д. Цанков отвърнали на хулите на противниците си. След три дни те съставили публикация във в. "България", но много по-достоен отговор дали впоследствие чрез пространен документ, изрядно оформен и издържан в юридически стил, който оборвал всички твърдения. Тонът му бил спокоен и неутрален, притежавал яснота и прецизност на аргументацията (Славов 1930: 107-123; Софранов 1960: 108-111). Издържан в седем параграфа "Възглас към българския народ, или как и защо ние трябва да се присъединим към римската черква" на практика развивал известната програма на в. "България" по въпросите за същността и смисъла от унията. Проследявали се историческите й корени - опитите за уния при княз Борис; схизмата между двете църкви, предизвикана от патриарх Фотий, както и симонията и гнета, на които впоследствие гръцкото духовенство подлагало българите, "тъй щото хубавото богослужение на св. Кирила и св. Методия беше презрено и отблъснато и народът имаше пастири, на които не разбираше гласът". В петия параграф било представено протестантството и догматичните му отлики от католицизма, а последните два параграфа описвали Акта от 18 декември в Цариград, като се акцентирало на реалните придобивки от присъединението към Рим - подновяване на българската църковна йерархия при пълно запазване на догмите, обредите и славянското богослужение под върховната власт на папата. Кой е бил авторът (или авторите) на този интересен и интелигентно написан документ, напомнящ съвременна юридическа пледоария? В монографията си патриарх Кирил смята, че идеите във възгласа принадлежат на лазаристкия настоятел Е. Боре, притежаващ несъмнен полемичен талант и философско образование (Кирил, патриарх 1962: 216-217). Ако действително Боре е взел участие в създаването на възгласа, може би той по-скоро е съставил догматичната част на петия параграф, в която единствено се забелязва отлика и в стила - той е малко по-сух и академичен, в сравнение с приповдигнатия тон в останалите параграфи на документа, тон, който, както е известно, бил запазената марка на Драган Цанков. В друго изследване, макар и в бележка под линия се допуска, че Цанков е авторът на документа (Еленков 2000: 105). Действително, част от тези идеи той застъпил още в споменатия вече "Един поглед върху българската история". Сходствата между двата документа са твърде големи - и във възгласа е налице исторически преглед на българската държавност и възхищение от просперитета на българската държава при управлението на княз Борис. Изобилстват редица народни изрази и сравнения като например "тая живеница (гангрена) на симонията завчас се разпростря по сичкото тяло на Българската черква", или "Цар Борис тогава беше главно съчево на Божествената милост", изразни средства, характерни именно за живия народен език, използван от Драган Цанков при списването на в. "България". Не е за подценяване и неговата юридическа, макар и не съвсем последователна, подготовка във Виена. Всичко това, както и завладяващият стил и полемичност на "Възгласа", според мен доказват, че негов автор и инициатор можел да бъде единствено Драган Цанков.

На 15 март 1861 г. за Рим заминала българска делегация, за да получи Й. Соколски, избран за ръководител на унията, официална санкция за властта си от папата. В делегацията участвали: Д. Цанков, д-р Г. Миркович, Й. Соколски и дяконът му Рафаил Попов, те били водени от лазаристкия настоятел Е. Боре. На 14 април с.г. Й. Соколски бил тържествено приет от папа Пий ІХ и започнала подготовка за официалното му ръкополагане. В досегашната литература е отделяно немалко внимание на трудностите и премеждията на участниците в делегацията поради нуждата от уеднаквяване на източната и западната обредност на церемонията (Славов 1930: 125-131; Еленков 2000: 108-111). В Рим българската делегация особено държала тържествената литургия при ръкополагането да се съслужи от Соколски на църковнославянски, за което се наложило да се преведе латинския бревиарий. След дълги издирвания във Ватиканската библиотека се намерил един служебник, писан на глаголица. Българската делегация активно се заела с превеждането му на кирилица и с общи усилия се справили навреме преди церемонията (Софранов 1960: 83-86). В този наглед дребен, но твърде симптоматичен факт, виждаме стремежа на светските лица в делегацията - Д. Цанков и д-р Г. Миркович, да се запази славянската идентичност при акта на ръкополагане, при това с изтъкване важността и уникалността на славянската книжовност. Непосредствено преди ръкополагането възникнала и друга трудност - папата бил определил за Соколски титлата "архиепископ, апостолически викарий на българите католици". Българската делегация обаче се противопоставила и в последния момент, буквално преди влизането на папския кортеж в храма за церемонията, тя била променена и думата "католици" отпаднала от титлата на Соколски. Несъмнено тази тактическа стъпка също била изискване на светските лица в делегацията - те не желаели да ограничат правомощията на духовния си глава единствено върху католиците, а и смятали, че подобен акт ще им донесе непопулярност сред сънародниците, опасяващи се от радикални промени в източнообредната система (Кирил, патриарх 1962: 255). Показателен факт за оценката на делото на светските водачи от страна на папската институция било, че на приема на 26 април 1861 г. Драган Цанков и д-р Г. Миркович били наградени за заслугите си с ордени от папа Пий ІХ (Карапетров 1898: 183). Този акт свидетелствал за разбиране на ролята на двамата лидери, изнесли на плещите си както цялата организационна дейност по списването на в. "България", ръководели Мирския съвет, а в Рим спомогнали за изглаждане на щекотливите протоколни въпроси. Затова смятам, че споровете около протокола не се дължали на някакво твърдоглавие и неотстъпчивост на Соколски и останалите членове на делегацията, колкото на стремеж да се съхранят българската идентичност и славянските църковни обряди.

На 1 юни 1861 г., скоро след завръщането на делегацията от Рим, Соколски получил султански берат, признаващ го за "миллет баши" - глава на българите, "които се съединиха с католическата черква" (Карапетров 1898: 183-184), а Н. Сапунов бил определен за негов пълномощник. Усилващото се влияние на унията и проникването й в провинцията - Малко Търново, Одрин, Казанлък, разтревожило Русия и довело до най-дръзкия демарш на руската дипломация в стремежа й да възпре движението. В съвременната литература вече е доказано, че архиепископ Йосиф Соколски е бил отвлечен в Русия и държан в Киево-Печорската лавра до края на живота си през 1879 г. (Генчев 1979: 164-165; Славов 1930: 143-154). Тази безпрецедентна в дотогавашния политически живот акция била осъществена с посредничеството на пловдивския вицеконсул Найден Геров и на познайника на архиепископа П. Р. Славейков, действащи в съгласие с руското посолство (Аксунов 1952: 124-126). В монографията си Ив. Софранов, с много плам и жар разглежда версиите за изчезването на Соколски - дали е бил отвлечен, или се е отказал от унията. За да не отнемам от блясъка на съчинението му, тук няма да се спирам на проблема, смятайки го за изяснен, а само ще отбележа, че действително отвличането на Соколски в Русия било извършено твърде ловко (Софранов 1960: 111), до такава степен, че дълго след това царяло пълно объркване по въпроса, а и сред българите се спорело дали е избягал, отрекъл се от вярата, или е бил "увлечен" (Бурмов 1981: 235-237; Икономов 1973: 65). С тази крайна мярка руската дипломация и Цариградскита патриаршия нанесли най-сериозния си удар срещу унията, при това извършен изненадващо и много прецизно.

След случилото се мнозина българи се отказали от унията и се завърнали към православието, разочарованието било голямо както сред миряните, така и сред духовните лица в Цариград и в останалите български земи (Карапетров 1898: 186-187, Аксунов 1952: 136). При това напусналите унията начело с архимандрит Макарий съставили писмо до съотечествениците си, публикувано на страниците на "Български книжици"¹⁹, в което подробно описвали заблудата си и се разкайвали за стореното. Движението напуснали: поп Христо, поп Теодор, дякон Йосиф (Тодор Икономов), поп Григор, свещеник Партений и др. В спомените си Т. Икономов е споделил интересни детайли, характеризиращи тоталното обезверяване сред цариградските униати през лятото на 1861 г. Икономов разговарял с Цанков и останалите ръководители на мирския съвет и ги уведомил за решението си също да напусне унията (Икономов 1973: 65-66). Както сам споделя откровено, в този критичен момент той смятал, че ще го убият с някой стол, но Цанков запазил хладнокръвие и не възпрял избора му. Вероятно това е причината Икономов да прозре отдадеността на Цанков на делото и да даде следното правдиво описание на врага си: "Цанков е доста умен, почтен и служи безкористно и без грижа за себе си". И можело ли да е иначе, Цанков вече се бил справил с не една и две кризи по пътя на църковно-националните борби. Твърде любопитен и неизвестен факт е, че дори по време на изгнаничеството си в Одеса и впоследствие в Киево-Печорската лавра, Й. Соколски писал писма именно до Д. Цанков, като търсел от него помощ, за да се завърне в отечеството, те обаче така и не достигнали до адресата, а били спирани (Карапетров 1898: 186).

След изчезването на Соколски, вестник "България", признат дори от най-върлите врагове на унията за силно пропагандно оръдие, започнал често да спира (Бурмов 1891: 136-137) и да излиза нередовно. Още през май 1861 г. Цанков го отстъпил на заместника си Христо Ваклидов. Причина за промяната в ръководството му било лошото финансиране, за него до този момент се грижел основно Цанков, който затъвал все повече в дългове покрай изданието. Наистина в литературата за този период се срещат някои податки, че били правени опити за отклоняването на Цанков от унията (Кирил, патриарх: 1962: 285-286). Според една от версиите П. Р. Славейков, в сътрудничество с Н. Геров уговорили Цанков да стане учител в Трявна срещу обещание за високо заплащане. Притиснат от финансовите проблеми, Цанков се съгласил и през есента на 1861 г. заминал за Трявна, но поради неразбирателство с местните първенци скоро напуснал града. Известно време след това прекарал в Търново, Казанлък, като навсякъде се стремял да събере нужните му средства и отново да се заеме с изданието си (Ковачева 1982: 126-127). Или ако отново се доверим на думите на Карапетров, "додето Драган Цанков сам издаваше в. "България", той задлъжня до шия, без да се смятат парите на брат му Стамат около 50 хиляди гроша... колкото до Драган Цанков, той много пъти нямаше пет пари да мине през моста, па и много пъти е обядвал или вечерял само с вода, а човек, който се подкупва, чини ми се не ще да е в такова състояние, каквото го описах, и още повече, че той не беше и раскошен човек, той беше инатин, какъвто е и досега" (Карапетров 1898: 189). Смятам, че тези думи оборват тезата, че Цанков е бил подкупен и убеден да изостави в. "България", дори да е взел някаква сума, той я използвал за покриване на дълговете по изданието си и за подновяването му. Това се потвърждава напълно от факта, че скоро след завръщането си в Цариград, той отново се заел със същия плам с издаване на в. "България". От април 1862 г. в. "България" пак започнал да излиза, запазвайки предишната си програма (Кирил, патриарх 1962: 292-293). Независимо от финансовите проблеми и преследванията на кредиторите си, Цанков не се отказвал от делото, самият той живеел бедно и в лишения, но и през този труден период често изпращал на свои разноски книги на читалището в родния си град Свищов, дарявал редовно с книги и учебници местните училища (Николова 1994: 9). Както и в предишните години той продължавал да обединява различни функции и да се занимава с многобройни дейности, при това съвсем безкористно - продължавал да съставя текстове и дописки, бил редактор, издател, учител по български език на мисионерите и на децата в училището в Бебек, изследовател на исторически старини при всяко свое посещение в българските градове (Душанов 1989: 24). Интересни детайли, свидетелстващи за възрожденския му хъс и ентусиазъм да се отстоява запазването на вестник "България" като трибуна на свободното слово, се съдържат в спомените на Т. Икономов. Въпреки конфликта си с Цанков след оттеглянето си от унията, той заявил следното за бившия си съидейник: "Цанков ходеше със скъсани кундури и не се грижеше за друго, освен отгде да икономиса някоя пара, за да издаде вестника си "България" един път повече" (Икономов 1973: 66). Нуждаят ли се тези слова от коментар? Като човек на словото и радетел за разпространението му, Икономов е дал прекрасна дефиниция на удовлетворението на издателя при вида на всеки нов брой.

Междувременно условията в Цариград доста се променили - в отсъствието на Цанков начело на унията се създал нов ръководен център, с който той и сподвижниците му скоро щели да влязат в остър конфликт. През пролетта на 1862 г. бил образуван орган, наречен Комитет за българска уния. Неговата цел била запазване и развитие на униатското движение в новите условия след масовите отричания на духовенството и настъпилото разколебаване сред населението. Той се оглавявал от апостолическия викарий П. Брунони, секретар бил А. Равеле, а членове - арменският патриарх А. Хасун, Ст. Азарян, отец К. Теста, Е. Боре, полк. Вл. Йордан, Ж.-К. Фавериал, д-р Подхайски, Фр. Малчински и др. В този орган нямало нито един български представител и поради това, той станал известен с прозвището "Латински комитет". Линията му била за същинска уния, не толкова формална, както я разбирали дейците около другия орган, начело с Драган Цанков, наричан "Български комитет" (Кирил, патриарх 1962: 288-290; Бурмов 1891: 233-234). Оглавяваният от Цанков Български комитет се стремял да има за духовен водач българин, стриктно спазващ източната обредност. След изчезването на Соколски, начело на унията застанал П. Арабаджийски, българин, но католик от западен обряд, възпитаник на Конгрегацията за пропаганда в Рим. От есента на 1861 г. той се установил в Цариград, а на 6 май 1862 г. папата го утвърдил за граждански началник с титла архимандрит, а за негов помощник и църковен глава бил назначен Фр. Малчински (Еленков 2000: 127 и сл.). Арабаджийски обаче нямал потенциала да бъде ръководител на униатите. Въпреки кроткия си нрав, той проявявал пълно пренебрежение към източния обряд, нито влизал, нито служел в униатски храм, дори не знаел как да извършва славянско богослужение, а при самото си встъпване в длъжност не успял да произнесе приветствената си реч (Карапетров 1898: 192-193; Софранов 1960: 141-142).

Конфликтът между двата комитета бил неизбежен и се ускорявал с всеки изминат месец. Особено ценен извор за разразилата се истинска битка между представителите на Латинския и Българския комитет е "Дневникът" на В. Галабер - мисионер успенец, проявил голяма симпатия към българското дело и народност по време на 22-годишния си престой в България. Той взимал уроци по български език при Драган Цанков, както преди това правели мнозина други мисионери в Бебек (Галабер 1998: 32). През 1865 г. Галабер станал помощник и личен съветник на новия ръководител на униатската общност - Рафаил Попов. Сведенията му, въпреки своята лаконичност и на места субективизъм, са твърде важни. При това наблюденията му за първи път ни предават живия диалог между участниците в събитията, в тях ясно личи както проявения от Цанков патриотизъм, така и остротата на словото и мисълта му. За жалост, главният участник в събитията - Др. Цанков, не е оставил дневник, той бил по-скоро човек на делото.

В началото на 1863 г. сблъсъкът между възгледите на дейците на Българския и Латинския комитет стигнал своя апогей. През януари 1863 г. Арабаджийски издал окръжно, с което приканвал да се спазват точно "въсточните обреди" и призовал за придържане към славянското богослужение, но самият той не го правел, с което си навлякъл неприязънта на българите и все по-често бил критикуван от членовете на цариградската общност (Аксунов 1952: 139 ). Именно при неговото управление се извършил най-големият отлив от унията, напуснали както някои от видните светски лица, като д-р Г. Миркович, дясната ръка на Д. Цанков, така и голяма част от редовите граждани. На събрание от 31 януари 1863 г. Българският комитет решил да предприеме енергични действия, за да отстрани П. Арабаджийски - били му дадени три дни да приеме източния обряд за богослужение, или да се оттегли от поста (Софранов 1960: 147-148). На 4 февруари П. Арабаджийски си подал оставката, но Латинският комитет дълго време я държал в тайна, докато се търсело решение на проблема. Сега дейците на Латинския комитет, следвайки непреклонния си курс, решили да предложат на негово място още по-спорната кандидатура на Ф. Малчински, поляк, досегашен помощник и викарий на Арабаджийски (Кирил, патриарх 1962: 335-336). Единствено сътрудникът на Цанков от редакцията на в. "България" - лазаристът Фавериал съветвал да се избере българин - например тъста на Цанков поп Станчо. В Латинския комитет смятали, че имат подкрепата на турския външен министър Али паша за кандидатурата на Малчински (Софранов 1960: 171-173), след дълго мълчание обаче той се произнесъл отрицателно относно евентуален избор на чужденец, като изтъкнал, че Малчински не е османски поданик. Сега групата около Цанков, който бил председател на българската канцелария, започнали да подготвят бунт, а самият Цанков директно заплашил, че ако не бъде избран българин, ще напусне унията (Галабер 1999: 62). В спомените си друг свидетел на събитията - Т. Бурмов, е представил важни детайли относно конфликтите между двата комитета в Цариград - той пише, че бивш член на униатската общност му казал още през лятото на 1861 г., че в Латинския комитет доминирал арменският патриарх Хасун, а исканията на българите рядко били зачитани (Бурмов 1891: 234).

Изострените отношения между двата лагера и неразбирането на същността на спора и от двете страни довели до паметното заседание на Латинския комитет от 3 март 1863 г. Членовете на Латинския комитет не схващали, че след толкова векове под гнета на Цариградската патриаршия, българите не можели да приемат за ръководител чужденец, или някой, който не спазва изцяло източната обредност, те се стремели към абсолютно изпълнение на Акта от 18 декември, който смятали за основополагащ документ на взаимоотношенията. Същевременно българите били неотстъпчиви по въпроса да приемат чужденец като временна мярка, опасявайки се, че той ще се укрепи на поста и по този начин ще се стигне до негласно легитимиране на нов тип йерархия.

По време на дългите спорове Драган Цанков се изявил като водач на най-непреклонното течение на цариградските българи, отстояващи идеята за национална йерархия в нейния чист вид. Оглавявайки всевъзможни бунтове, недоволства, съставяйки петиции и документи, те се борили за назначението на българин на поста. Същевременно Цанков влезнал в сериозен конфликт с намиращия се по това време и присъстващ на заседанията на Латинския комитет отец д’Алзон - основател на учредения през 1845 г. Орден на отците асомпсионисти (успенци). Той изпълнявал възложената му от папа Пий ІХ мисия на Изток и извършвал обиколка из българските земи, с цел укрепване на унията. Разбирайки, че на заседанието от 3 март било решено полякът Малчински да оглави общността, Цанков, придружен от други двама българи, посетил отец д’Алзон, с намерение да го разубедят. Те му казали, че 25 хил. българи в Сливен са готови да приемат уния, при условие че ще имат свой епископ, българин по народност. Д’Алзон отказал и им обяснил, че навсякъде първите свещеници в Католическата църква са чужденци - в Америка, Англия и другаде, на което Цанков веднага репликирал, че тогава уния няма да има (Галабер 1989: 70). В острия дебат помежду им д’Алзон заявил, че няма да допусне тук да се създаде национална и независима църква с местни свещеници. Този откровен, но несъмнено обиден за българите отговор налял масло в огъня, защото през цялото време на унията Цанков и сподвижниците му се стремели именно към независима българска църква, признаваща властта на папата, но запазваща местните обреди и богослужебен език. Непреклонността на д’Алзон се проявила най-ярко в следното изказване: "В края на краищата може да действате както намерите за добре... ще ни останат няколко хиляди верни българи и заедно с тях ще образуваме едно ядро, което постепенно ще се уголемява, ще им подготвим чрез училища и семинарии местно образовано духовенство, защото на вас ви липсват образовани хора" (Галабер 1989: 74). Можело ли деец като Д. Цанков, посветил повече от 10 години от живота си на просветата и будителството да преглътне подобна обида? Неслучайно, изтъквайки основните характеристики на българското възраждане, С. Радев посочва, че то се отличавало с дълга и последователна подготовка в областта на просветата, процес, предшествал революционните действия (Радев 1990: 23-24). Да се отрича наличието на подготвени духовници и способни хора сред българските униати било недалновидна постъпка, при това от страна на духовно лице, незапознато добре с основните български дейци, участници в събитията. В спора с д’Алзон Цанков не допуснал подобно предизвикателство. Несъмнено той също преувеличавал с цифрата 25 хиляди потенциални униати в Сливен, известно е, че броят им при управлението на администраторите значително намалял до 6-7 хил. души (Aксунов 1952: 136; Генчев 1979: 181-190). С този ход обаче той се стремял да отстои българските искания, а както свидетелствал и познайникът му Икономов, ако можело в нещо да бъде упрекван Цанков, то това било "хитрост и притворство". Или иначе казано - той бил в състояние да манипулира събеседника си, когато сметнел, че целта го оправдава. Драган Цанков рязко репликирал, че д’ Алзон клевети българите и те имат подготвени хора, а групата българи с него отново заплашили, че няма да има сливенска уния. Не преценявайки ситуацията, отец д’Алзон продължил високомерно: "Още по-добре, защото половината от тях няма да знаят какво вършат сега. Тя ще се осъществи по-късно и по един по-здрав начин" (Галабер 1989: 74). Както е известно, такава уния никога не се осъществява, думите му били плод на афект (Кирил, патриарх 1962: 342). Наистина настоятелят на успенците не разбирал, че действайки агресивно спрямо недоволни хора би постигнал пълно несъгласие и разрив, както и станало. Твърдата линия, следвана от Латинския комитет обаче продължила, спорело се дори дали Цанков да не бъде отстранен, а вестникът му спрян, а при вътрешните разисквания председателят П. Брунони нарекъл Др. Цанков "чума за унията" (Ковачева 1982: 133). Накрая се взело решение в. "България" да не бъде спиран, а лазаристът и сътрудник на Цанков от редакцията Фавериал да осъществява нещо като цензура над излизащите във вестника материали. Последният се съгласил, считайки, че само така Цанков ще получи възможност да докаже невинността си и да се реабилитира. Такъв ли щял да бъде обаче "вестникът за българските интереси", поставен под надзор, и чийто главен редактор нямал подкрепа, а бил по-скоро смятан за враг?

На 5 март 1863 г. Фавериал посетил двамата епископи - Хасун и Брунони, и ги умолявал да не прилагат тези пагубни мерки (Галабер 1989: 76). Постъпката му не дала резултат и на 7 април абат К. Теста написал писмо на Др. Цанков, че повече нямало да му се плаща като шеф на униатската канцелария и като редактор на в. "България". Още един конфликт, отразяващ сблъсъка между възгледите на Цанков и сподвижниците му и д’Алзон, се разиграл почти по същото време. На 17 февруари/1 март 1863 г. група българи от Свищов подготвили молба за уния, като по всяка вероятност неин вдъхновител и редактор бил Цанков (Ковачева 1982: 134-135). В нея те издигали искания за духовенство от български произход, независима българска йерархия и владици, избирани от епархиите, с което точно повтаряли програмата от страниците на в. "България" от предходните години. Отец Д’Алзон и абат К. Теста обаче нанесли доста строги и догматични поправки в молбата на свищовлии и дори след като те коригирали заявлението си, спънките продължили, вече от страна на никополския епископ, с което и този опит за уния пропаднал (Кирил, патриарх 1962: 350-352; Софранов 1960: 304-311). Твърдата линия, наложена по време на пребиваването на о. д’Алзон е описана много критично и от В. Манчев, по това време дописник на различни цариградски издания и човек, следящ отблизо събитията в столицата. Той застъпва виждането, че именно крайността на мерките и опитите за налагане на латинската догматика отблъснали мнозина българи, а накрая и Др. Цанков и д-р Г. Миркович от унията (Манчев 1982: 80). Очевидно между Българския и Латинския комитет зейвала непреодолима пропаст. На 25 март/7 април 1863 г. вестник "България" спрял да излиза завинаги. И след прекратяването на изданието през целия м. април Др. Цанков и сподвижниците му проявили изключителна активност в отстояване на възгледите си - подготвили молба до папата с предложение административният пост да се отдели от духовния и българите да имат собствен духовен глава, докато администраторът може да е чужденец. Същевременно Цанков подал прошение до Високата порта и паралелно с това до френското посолство в защита на тези искания (Софранов 1960: 169-173; Галабер 1998: 110-112). Всичко това обаче останало без последици, акциите му повлияли единствено върху решението на Али паша да не одобри кандидатурата на Малчински. В този момент Цанков показал изключителните си лидерски заложби - той маневрирал ловко и лавирал на няколко различни фронта.

Симптоматична била срещата между Цанков и апостолическия викарий Брунони на 4 юни 1863 г., на която присъствали и неколцина недоволни от твърдия курс на Латинския комитет българи. На нея Брунони отново мъмрил Цанков и го упреквал в интриги, нещо, превърнало се в лайтмотив на споровете помежду им. Тогава на неколкократния въпрос на Брунони: "Колко българи имате искрени униати и действителни католици?", след дълго мълчание Цанков дал следния забележителен отговор: "Нашите българи са католици, колкото вашите французи" (Галабер 1998: 132). За сетен път изпъкнала брилянтната му полемичност и чувството за национално достойнство - неговият отговор не бил буквален, а имал дълбок подтекст. С острото си чувство за хумор Цанков не само отговорил на удара на противника, но връщайки му репликата, вложил в нея нов смисъл. Така той изразил виждането си за дълбочината на вярата, която не опира до количеството хора, а до нейната същност и реално осъзнаване. С това искал да каже, че на практика твърде малко хора - и сред българските и сред френските католици, са действително вярващи. Намеквал също, че доста французи тогава били отвърнали погледа си от религията.

След цяла поредица сблъсъци с членовете на Латинския комитет във връзка със съпротивата срещу кандидатурата на Ф. Малчински, през август 1863 г. Драган Цанков окончателно напуснал унията и Цариград и станал чиновник в паспортната служба в родния си град Свищов (Кирил, патриарх 1962: 364; Ковачева 1982: 153). Така завършил за него драматичния и изпълнен с много горчилка период, в който с възрожденски ентусиазъм той отстоявал програмата си.

Кризата в униатството била преодоляна окончателно след назначаването на новия администратор Р. Попов през март 1864 г. През ноември 1865 г. той бил ръкоположен за епископ и получил султански берат. При неговото управление, чак до смъртта му през 1876 г., движението се консолидирало вътрешно, като сега то се ръководело основно от духовни лица. Същевременно изборът на Р. Попов напълно потвърдил правотата на българските искания - той не бил завършил висше училище или семинария в Рим, но бил внимателен, гъвкав и ентусиазиран духовен пастир. Извършвал обиколки из паството си (Софранов 1960: 227-239) и стоял близо до хората - тоест изпълнявал именно програмата, каквато желаели по време на споровете през 1862-1863 г. дейците на Българския комитет в Цариград. Постепенно чрез взаимни компромиси - от страна на униатите и на латинските власти, движението се стабилизирало и укрепнало - процес, представляващ извършване на взаимни отстъпки и от двете страни. Вследствие на този компромис българските униати възприели част от латинската догматика, а в Рим възприели мнението, че движението трябва да бъде оглавявано от собствено, добре подготвено духовенство (Тодев 1999: 210-211).

Драган Цанков (седнал, най-вляво), заедно с Иван Андрейчин (прав), Александър Радев и др.

Какво се случило с Цанков след тези бурни събития? Той продължил дейността си, отдаден на административна, книжовна и просветна дейност, често сменял заниманията и градовете, в които живеел, но винаги служел безкористно на народните дела. Запазил и вярата си в ценността на знанието, която изповядвал и прокламирал официално още с Месецослова от 1857 г. След като напуснал Свищов, в края на 1863 г. Цанков пристигнал в Русе, където станал директор на основаната тук вилаетска печатница (Ковачева 1982: 153-156). Тук той отново се върнал към старата си любов - книгоиздаването, издирвал и издавал книги и необходими за училищата учебни помагала. Известно време учителствал в местното училище (Николова 1994: 12). С познатата си пламенност редовно инициирал свикване на събрания с цел събиране на средства от по-заможни граждани, от еснафите и от църковните настоятелства за субсидиране на книгоиздаването в града за нуждите на училищата. В Русе Цанков основал читалище "Зора", което бързо увеличило членовете си до около 150 души - твърде сериозна за времето си цифра. Скоро то се превърнало в истинско културно средище - в него се провеждали сказки, четения, редовно се получавали български и чужди вестници и книги. Патриотичната позиция на Драган Цанков обаче най-ярко изпъкнала при съпротивата му срещу проекта на Митхад паша за сливане на българските и турските училища. Както е известно, през 1864 г. в Османската империя започнало въвеждане на вилаетска система, предвиждаща реформи във финансите, администрацията и съдебната власт. Като валия на областта Митхад паша учредил печатница в град Русе, където започнало издаването на в. "Дунав" - правителствен вестник, официоз. Чрез него се прокарвали идеи за единно отечество, единна османска нация и се критикували българските искания за независимост и автономия. Особено опасни били идеите за реформи в образованието и създаване на смесени българско-турски училища (Маждракова-Чавдарова 1988: 74-88). Сега, заедно със съратниците си от близкото минало - П. Р. Славейков и Т. Икономов, Драган Цанков написал множество протести и статии във в. "Курие д’Ориан", с които изразявал гражданската си позиция. С известната си полемичност той защитавал суверенитета на българските учебни заведения и критикувал проектите на Митхад паша (Карапетров 1898: 201; Ковачева 1982: 155). През 1868 г. Цанков станал помощник-управител в Ниш, подобна административна длъжност заел и на следващата година във Видин. Тези факти недвусмислено показват, че въпреки неговите граждански протести, официалната власт ценяла Цанков като професионалист и му предлагала важни административни постове в империята.

През 1870 г. продължилите близо четири десетилетия български борби за църковно-национална независимост били увенчани с успех. На 27 февруари 1870 г. с официален ферман на султан Абдул Азис била учредена автономна българска църква под името Екзархия, през май 1871 г. бил съставен уставът й, а за неин висш законодателен орган бил определен Църковния събор, съставен от духовни и мирски представители (Маркова 1989: 42). На 16 февруари 1872 г. видинският митрополит Антим І бил избран за пръв български екзарх. Драган Цанков приел създаването на Екзархията много ентусиазирано, по това време той вече осъзнал, че самостоятелна българска църква може да се получи в резултат на повсеместната църковна борба, съчетана с благоприятно отношение на османската власт. Настъпилата външнополитическа промяна - отслабналото влияние на Франция след поражението й във Френско-пруската война, го убедила окончателно, че за решаването на църковния въпрос не може повече да се разчита на намесата на външни фактори (Ковачева 1982: 159). В началото на 70-те г. на ХІХ в. Цанков се завърнал в Цариград, мястото, където отново предстояли дебати, свързани сега с проблемите около диоцеза на Екзархията и т.нар. спорни епархии в Македония. След издаването на фермана, чийто идеен вдъхновител бил турският велик везир Али паша (Маркова 1989: 29 и сл.), Цанков се включил активно в бурните дискусии по църковните въпроси. Сега той се наредил в редиците на крайното движение (младите или червени), по-свободолюбиви дейци, които начело с д-р Стоян Чомаков се стремели да запазят българските земи от териториално разпокъсване и отстоявали възгледа, че седалището на Екзархията трябва да се запази в Цариград (Карапетров 1898: 202; Маркова 1989: 62). През 1873 г. Д. Цанков бил предложен за член на Екзархийския съвет - факт, доказващ, че въпреки предишните си увлечения, той бил високо ценен от българските църковни деятели и се радвал на безспорен авторитет. Писмото на Доростоло-Червенския митрополит Григорий от 13 септември 1863 г. свидетелства за единомислието, с което била приетата кандидатурата му за член на смесения Екзархийски съвет²⁰. През декември 1873 г. било свикано събрание, което заменило съществуващия до момента Църковно-народен събор. В него били избрани 6 души за представители в мирския екзархийски съвет - д-р Стоян Чомаков, Г. Кръстевич, Драган Цанков, Ив. Пенчович, Христо Тъпчилещов и Г. Чалоглу (Маркова 1989: 153). Чак до мисията си в Европа през 1876 г. Цанков участвал редовно в съвещанията на Екзархийския съвет.

Драган Цанков със семейството си - съпругата му Рада и дъщеря му Недялка

И през следващите години до Освобождението той се занимавал с просветна и културна дейност. В Цариград участвал в редактирането на списание "Читалище", където написал поредица материали, посветени на ранното обучение и възпитание "Забавачница или училище за деца от 2 до 7 години". За сетен път той проявил и защитил новаторски възгледи и на практика станал първият българин, доказал необходимостта от забавачките за възпитанието на малките деца (Ковачева 1982: 164). Перфекционизмът му личал навсякъде - в дописките и материалите по страниците на списанието, дори в словото към читателите на списанието по повод първата му годишнина Цанков проявил изпипване на всеки детайл. Той поставил високи цели пред списанието, а както личи от самия ръкопис на словото, до последно поправял и обмислял всяка своя дума и израз²¹. В османската столица известно време той бил редактор и на "Източно време". Немного познат факт, доказващ отдадеността му на читалищното дело и на будителството е, че и след временното си оттегляне от редакцията на в. "България" през есента на 1861 г., по време на краткия си престой в Търново, той основал тук читалище, което редовно снабдявал със собствени средства с книги и вестници (Ковачева 1982: 127-128). Запазено писмо на Др. Цанков до В. Манчев от 8 април 1867 г. пък свидетелства, че заради откриването на русенското читалище, на което бил избран за директор, той не могъл да се върне в родния си Свищов във връзка със заболяване на дъщеря си Недялка и отново поставил обществените дела над личните (Манчев 1982: 129). През целия си дълъг живот Цанков наистина милеел за словото и не само го разпространявал чрез изданията си, но искрено се стремял то да стане достъпно на максимален брой читатели.

Заради безспорния си авторитет, владеене на езици и дипломатичност, след Априлското въстание през 1876 г., българските емигрантски дейци избрали Драган Цанков и Марко Балабанов да представят българския въпрос пред Европа. Необходимите за акцията средства били осигурени от Евлоги Георгиев и през август 1876 г. двамата български делегати заминали за европейските столици Лондон, Париж, Виена, Рим и Петербург, където пледирали в полза на българските национални интереси. В тази малко необичайна дипломатическа мисия, без още да има създадена държава, те изпитали сериозни проблеми както поради липсата на упълномощителни документи, които дълго се забавили, така и поради забавянето на основния документ - Мемоара, който трябвало да им бъде изпратен от Екзархията, а те да връчат на великите сили. С много ловкост и вещина те преодолели първата пречка, а тъй като Мемоарът така и не пристигнал, за да могат да използват създадените вече благоприятни нагласи в Европа към делото, Др. Цанков, М. Балабанов и д-р Протич сами съставили документа и го представили на намиращите се в Лондон посланици на всички велики сили. В него те остро критикували репресиите след Априлското въстание, липсата на реални реформи в империята и описвали тягостното положение на българския народ (Ковачева 1982: 170-181). За сетен път Д. Цанков се проявил като прагматик, не се отчаял от трудностите и заедно със сътрудниците си се справили в много критична ситуация. За сетен път той демонстрирал виждането си за важната роля на пресата в обществения живот - тъй като Мемоарът бил отразен широко на страниците на всички европейски вестници. Мисията им имала огромен успех, българският въпрос привлякъл вниманието на европейската преса, а българската кауза била подобаващо представена и защитена (Николова 1994: 13).

След Освобождението на България Цанков продължил пътя си на строител на съвременната държавност. От 7 април до 10 декември 1880 г. станал министър-председател на първото либерално правителство. След падането на режима на пълномощията - от 19 септември 1883 до края на 1883 г. той оглавявал коалиционно правителство, съставено от умерени либерали и консерватори, а от началото на 1884 г. до 19 юли с.г. образувал хомогенно либерално правителство.

С цялостната си дейност Др. Цанков се проявил като патриот и поборник за националните интереси, радетел за културна и духовна еманципация. Може би най-добре това е схванато в статиите на П. Карапетров, където образът му е предаден с дълбоко преклонение: "Цанков всякога говореше пламенно, убедително и искрено, па и реченото му беше речено и думата му беше дума, той бе дързостен и решителен, а пък никому и пред никого глава не кланеше". С тези думи смятам да завърша портрета на този възрожденски водач, новатор в редица области, един от най-нестандартните умове през епохата на възраждането. Преди да стигне през 1880 г. до поста на министър-председател, той е основал и редактирал вестници и списания, написал учебници по история, граматика на българския език, станал съавтор на "Мемоара" до великите сили, превел книгата на италианския писател С. Пелико "Тъмниците ми", за която дори строгият литературен корифей Л. Каравелов се изказал твърде ласкаво (Ковачева 1982: 165). Не е писал мемоари, не е оплюл бившите си съперници, а и от толкова занимания не му останало време да опише живота си, затова нека съдим за него безпристрастно и основно по това, което е оставил след себе си. Тленните му останки се съхраняват в Пантеона на възрожденците в град Русе.

БЕЛЕЖКИ

1. БИА, фонд 11, арх. ед. 9, лист 1-2. [обратно]

2. Буквално означава "На най-високия престол на Св. Петър". [обратно]

3. БИА, фонд 11, арх. ед. 9, лист 3. Публикувано е във в. "Ратник", бр. 578 от 29 август 1912 в Русе, откъдето е препечатано. [обратно]

4. От 1850 г. до 1862 г. главен редактор на "Цариградски вестник" е Ал. Екзарх и за кратко Т. Бурмов. Вестникът излизал с руска субсидия. [обратно]

5. В. "България", бр. 1 от 28 март 1859 г., год І. [обратно]

6. Аргосване - забрана на свещеник да извършва богослужение. [обратно]

7. В. "България", бр. 19 от 1 юли 1859, год. І. [обратно]

8. В. "България", извънреден лист от 13 юли 1859 г. [обратно]

9. В. "България", бр. 31 от 24 октомври 1859 г, год. І; вж. и брой 32 от 31 октомври 1859 г., год. І. [обратно]

10. В. "България", бр. 76 от 31 август 1860 г., год. ІІ, с. 369 и сл. [обратно]

11. В. "България", бр. 17 от 18 юли 1859, год. І и бр. 18 от 25 юли 1859 г., год. І. [обратно]

12. В. "България", бр. 73 от 10 23 август 1860 г., год. ІІ. [обратно]

13. В. "България", бр. 92 от 23 декември 1960 г., год. ІІ. [обратно]

14. В. "България", бр. 3 от 11 април 1859 г., год. І; бр. 6 от 3 май 1859 г., год. І. [обратно]

15. В. "България", бр. 93 от 31 декември 1861 г. [обратно]

16. В. "България", бр. 73 от 10 август 1860 г., год. ІІ; Извънреден лист от 17 ноември 1860 г., год. ІІ и много други материали. [обратно]

17. В. "България" от 27 април 1860 г., с. 74 , год. ІІ. [обратно]

18. В. "Дунавски лебед", бр. 13 от 6 ноември 1860 г., където излизат серия памфлети под надслов "подкупници папищашки и техни драматизъм". [обратно]

19. Публикувано е в сп."Български книжици", № 5 от 16 юни 1861 г. [обратно]

20. БИА, фонд 11, арх. eд. 9, лист 8. [обратно]

21. БИА, фонд 11, арх. eд. 11, лист 4 в. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аксунов 1952: Аксунов, Михаил. История на българската католическа църква от времето на съединението на част от българския народ с Римската католическа църква. София, 1952 (непубликувано).

Арнаудов 1944: Арнаудов, Михаил. Българското възраждане. София, 1944.

Бурмов 1891: Бурмов, Тодор. Българо-гръцката църковна распря. Средец, 1891.

Влахов 1963: Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. София, 1963.

Галабер 1999: Галабер, Викторен. Дневник. T. I. (1862-1866). София, 1999.

Генчев 1979: Генчев, Николай. Франция в българското духовно възраждане. София, 1979.

Дамянов 1977: Дамянов, Симеон. Френската политика на Балканите, 1829-1853. София, 1977.

Душанов 1989: Душанов, Димитър. Спомени (Писма и документи, публицистика). София, 1989.

Еленков 2000: Еленков, Иван. Католическата църква от източен обряд в България. София, 2000.

Елдъров 1994: Елдъров, Светозар. Униатството в съдбата на България. София, 1994.

Икономов 1973: Икономов, Тодор. Мемоари. София, 1973.

Карапетров 1898: Карапетров, Пантелeй. Сбирка от статии. Средец, 1898.

Кирил, патриарх 1962: Кирил, патриарх български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век. І (1859-1865). София, 1962.

Маждракова-Чавдарова 1988: Маждракова-Чавдарова, Огняна. Вестник Дунав - пропагандатор на вилаетската система сред българите. // Сборник в чест на акад. Христо Христов. София, 1988.

Манчев 1982: Манчев, Васил. Спомени. София, 1982.

Маркова 1989: Маркова, Зина. Българската Екзархия 1870-1879 г. София, 1989.

Мишев 1916: Мишев, Димитър. България в миналото. Страници из българската културна история. София, 1916.

Николова 1994: Николова, Веска. Драган Цанков. Политик на две епохи. София, 1994.

Радев 1927: Радев, Симеон. Македония и българското възраждане в 19 век. Ч. ІІ. София, 1927.

Радев 1990: Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. T. 1. София, 1990.

Радивоев 1912: Радивоев, Михаил. Време и живот на търновския митрополит Илариона (Макариополски). София, 1912.

Славов 1930: Славов, свещ. Андрей. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. София, 1930.

Софранов 1960: Sofranov, Ivan. Histoire de mouvement bulgare vers l’églisecatholique au XIX siècle. R., 1960.

Тодев 1999: Тодев, Илия. Към друго минало или пренебрегвани аспекти на българското национално възраждане. София, 1999.

Узунова 2006: Узунова, Мария. Учредяването на католическата църква от източен обряд в България през възраждането. София, 2006.

Шишманов 1928: Шишманов, Иван. Драган Цанков. // Българска мисъл, год. ІІІ, 1928, кн. 1.

Шишманов 1965: Шишманов, Иван. Избрани съчинения. І. Българско възраждане. Студии. София, 1965.

© Мария Узунова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2008, № 3 (100)