УТРЕ Е ПОНЕДЕЛНИК

Момчил Попов

web

Горещо сиромашко лято. Влакът иде от южните провинции, бляснат от ниска оранжева светлина.

Есен. Земята въздиша от плод.

Като длани с разперени пръсти червените зари стържат острите ръбища на върхарите в дъното. Бавно се изправят с вик за помощ, а над тях се пластят прашно злато, мед, полетяла перушина, непрано синьо, виолет. Луната се залепва за простора като мокра мидена черупка. Слънчевите викове глъхнат зад тъмните лилави силуети, притиснати от топлата плът на нощта...

Оранжевите вагони стават мьтнозелени, после - черни. Влакът пухти към столицата. Диша с всичките си прозорци и носи мирис на дюли.

Две-три момичета в коридора. Вече жени.

Първото още от гарата вади пакет цигари от малката си чантичка и нервно дръпва лентичката:

- Нито една не съм запалила пред наште! Ужас! Два дни се побърках!

Втората - руса, естествено руса славянка със синьо око и гъвкав ханш. Вдига обтегнатия си в джинси крак на решетката на парното и рее поглед в залеза.

От съседното купе млад мъж тайно овайва еластичните й форми с очи. Нагоре и надолу. Отдолу нагоре. Бавно. Мъдро. Със спирки. Сигурно от естетически подбуди...

Третата грация в коридора е дребно момиченце с много блестящо ламе по дрехите и конска опашчица, вирната над едното уше. Тя е вързана с фльонга от лилав гюл и миг по миг подскача като врабче-циркаджийче.

Приказват си. Младият мъж вече е опружил снага до другия прозорец. Подръпва достолепно цигара, въпреки че по принцип не пуши.

Малката с панделката ситни на фалцет:

- Отивам вчера на доктор за медицинско. А той още от вратата: "Момиче, събличай се!". Казвам му, че съм само за подпис, за записване, а той не чува и си навива на своето. Десет пъти му тръснах: "Няма!". От вратата. Накрая ме изгони...

По устата на първата трепва тъжна усмивка. Отново бърка в малката си чантичка и припалва една от най-скъпите евтини. Славянката се е прибрала в купето.

Колелата трещят заеквайки, вратата между вагоните се трясва и нахлува студен въздух. Минава четвърта. Когато прескача малката с фльонгата, за да се разминат, спира и лъсва прави зъбчета:

- Вчера видях майка ти. Много е щастлива, че са те приели в университета. Много! Честито!

Стиска й топло ръка, а врабчето-циркаджийче прави първия си студентски фасон пред съгражданка.

Столицата наближава. Зад потните стъкла по спирките в мрака се мяркат превити от кошници и кашони граждани. Те се прибират от село.

В купето на младия мъж са се настанили баба и дядо.

Беловласият е в кафяв раиран костюм с праисторическа давност и синя риза без копче. Половинката му е в изтърбушена тук-таме рокля на бивши цветчета и жилетка. Внучетата спят в скутите им и се потят. Душно е.

Черен здравеняк с голо теме тихо разказва страшни случки до прозореца. Как едно момче от тяхното село се качило на стълба за електриката, ама паднало. В бетона на стълба нямало арматура. Прекършил се и убил селския. Лекарите казвали, че едно на сто е да го спасят. Но шурата му си взел отпуска и ден и нощ - в болницата, до докторите. Я бутилка коняче, я скъпи бонбони, туй-онуй, кое-що и го спасил. А ония, дето са изляли стълба без арматура, къде да ги гониш за пенсия? Кой ще си каже - да не е луд!

Друг селски заспал пиян в нивата и като мине на сутринта комбайнът с перките... Мани, не питай! Така го накълцал, че го намерили балиран със сламата отзад по нивата...

И една катастрофа със съседско войниче. Пило ли, бегало ли, не се разбра. Ама така смачкало камиона, че му дадоха десет месеца дисцип и няколко хилядарки глоба...

На перона на малко по-голяма гара, където в дрезгавината на вечерта изпод колелетата се кълби пара, гърми шумотевица.

Крещят войници:

- У-вол-не-ни-е-е-е! У-вол-не-ни-ее-е!

Момиченце-две в якета и панталони се въртят около тях. Усмихват се как да е, а юнаците цепят ли, цепят гърла:

- У-вол-не-ни-е-е-е!

Гласовете им плющят по лепкавия мрак, насечен като вафла от лъчите на прозорците. Младият мъж се е навел в едно такова бяло сияние, гледа ги и реши с пръсти косите си. После се дръпва навътре и клати с усмивка глава - започва безкрайната ви служба в цивилизацията, момчета. Ами я целунете за последно мометата и при нас.

Дръпва вратата на купето и си сяда отново. А вътре жегата, щедро бълвана от парното на влака, залепва панталоните за седалката. Жена му шепне през зъби, че някои жени пренебрегват основното правило за ежедневна хигиена... Затова е душно в купето.

Потните внучета се събуждат. Баба и дядо захващат с усърдие да трият мокрите им косички. Духат ги дано изсъхнат.

- Как се казваш, чичовото?

Момченцето дръпва намусено от чичкото с голо теме бонбончето, което стърчи под носа му, и се крие в пазвите на баба си.

- Кажи де, чедо!

- Пенчо.

- А ти, момиченце?

Хартийка на бонбонче и под другото носле.

- Павлинка.

- А така, бабиното. Я кажи сега как ходихте днеска с баба и дядо за мамули с каручката. И как викаше магаренцето. Като си пристигнем, ще кажем на мама и татко. Те си останаха в София, ама ние... Ха кажи, бабиното...

През мътното стъкло заблестяват милион прозорци. Един върху друг, един до друг, един зад друг... Мъж в син шофьорски костюм въздиша дебело:

- Ако ми е на мене, никога няма да стъпя в тая проклета София. Ама народиха се деца, дадоха ни жилище... Къде на майната си да ходиш?!

Влакът спира на южната гара на столицата. Отпуска железни гърди.

От вратите му с подскоци по перона се сурва шарен народ. Кой с кошници, кой с кашони с компоти, кой с тежки сакове... Бързат.

Пред южната гара има две спирки за автобуси - за селските и за градските рейсове. За селските е досами гарата, за градските - високо горе на моста над линиите. Релсите ог юг и тролейбусните линии над моста се пресичат. Мислено...

Шарената накачулена нишка от хора в мрака на столицата се проточва към спирката на моста. На другата автобусите за близките села светят празни.

Утре е понеделник.

© Момчил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)