Приложение № 4: към темата "Евини ревюта"

ПРОЦЕСИЯ
(Една история далеч от проповедта, но близко до природата)

Момчил Попов

web | Ерос и Потури

Отец Ставри, млад и надежден кадър на АПК "Зорница", се суетеше из двора на новата си двуетажна къща. Отпред на тротоара до оградата, нанизана пищно с геометрични фигури от арматурно желязо, стоеше кротко клекнала... Но да не бързаме. Да си довършим портрета на преподобния, пък ще му дойде времето и на екстериора. Преподобният отец Ставри живееше на главната улица благодарение на особените си заслуги за процъфтяването на селото. Въпреки крехката си възраст (отец Ставри пълнеше едва 24-а година от съществуванието си на този грешен свят) той не можеше, а и не желаеше да се похвали със скромно съществувание. Завършил блестящо преди пет години духовното училище в Черепиш, сега отец Ставри упражняваше своята професия по всички изисквания на съвременната теология. Неговият дар слово и изключителната му търпеливост да изслушва всеки "раб божи" бяха извоювали в местното богобоязливо бабешко съсловие славата на праведен и начетен духовник. Дори управата забеляза несравнимите му качества и поради липса на друга щатна бройка преподобното отче бе назначен завеждащ едновременно пет божи храма на територията на АПК-то. По такъв начин духовните канони се подчиниха на девиза на времето за качествена ефективност. Всяка неделя църквиците в епархията биваха разтърсвани от могъщия бас на отец Ставри. А по празниците Негово преподобие не смогваше да ги обиколи и се принуди, грях - негрях, да се позове на последните плодове на техниката. Така една сутрин в двора му цъфна новичка "Ява", която сега стоеше пред оградата кротко клекнала на стойките си, очакваща обяздване от могъщия си господар.

Отец Ставри изтрополя още нещо по двора и запухтя по пътечката между цветните лехи към арматурния вратник. Измъкна се ребром (по-точно: коремом) и се спря доволно нахилен на метър-два от 350-кубиковата халосия. Порадва й се, пообиколи я оттук-оттам, па току се наведе поривисто над резервоара. Опитното му око с тревога беше забелязало по емайла някакво петънце и сега ръкавът на расото бързаше да го заличи. Отчето свърши, млясна доволно и потупа меката седалка като женски задник (О, прости ме, Боже!). После дръпна явата от стойките, понадигна расото и припали.

Каква величествена и вълнуваща гледка представлява поп на мотоциклет!

Първа скорост - отец Ставри прави грациозна извивка по тротоара и слиза тържествено по специалната подпорка на асфалтовото платно.

Втора скорост - мотористът сваля калимявката и я заменя с каска. Расото е разперено като гарванови крила, а брадата се усуква около ушите и се вре в носа на преподобния.

Трета скорост - вече към края на главната улица ръката на отчето се вдига плавно от газта и благославя набързо някаква бабичка, която е свалила мотиката при нозе и се кръсти усърдно.

Дотук - добре! Ама не сме изяснили нито накъде се е упътил преподобният отец Ставри, нито времето на събитието, нито светлите чувства, които го вълнуват в момента. Ако в скоростомера имаше и календар, можехме да прочетем поне годината: 1976-а. Но при реалния социализъм времето не течеше в години, а направо прескачаше по пет. И като туриш и философската препоръка: "Две крачки напред, една назад", съвсем можехме да се объркаме...

Та да си караме случката без дата. Ей тъй на: в едно лято на светлото ни минало...

Под каската на отчето не лежаха тежки мисли за греховността на всичко земно или нещо подобно. Напротив: отчето беше в чудесно настроение, караше си по правилника, а между месестите му бърни се къдреше народна песенчица. Почти всяка нота се изплъзваше, дръпната от вятъра, и се понасяше във ведрата природна шир като химн на житейската широта. Време - слънчево, все още хладновато, поради ранното тръгване на Ставри, време навръх Петровден. Мисията на попа - строго служебна и задължителна. Още не се обявява, за да е интересно и нататък.

Явата намали ход и сви от асфалтовото шосе по прашния коларски път, криволичещ около дремещата още рекица. Сега нещо на ухо: отчето скрито се гордее с дарбата си на майстор-мотоциклетист. И сега преподобният не се посрами - дръпна газта докрай и запраши сред кълбетата от изгорели газове и пепел към служебното си задължение. Това дупки, коловози от трактори, камъни и проч за отеца Ставрия бяха шега работа. Неслучайно червената му ява при редките срещи с побратимите и посестримите на площада се хвалеше безсрамно, че я кара не поп, а джигит... И добавяше велемудро: "На смирения в пазвата дяволи зимуват".

Когато наближи крайната точка на майсторското си кормуване, отец Ставри предвидливо намали скоростта и смени каската с калимявката. Така де, отива по служба, трябва да се появи в пълното си попско величие, нищо, че е на мотоциклет!

Крайната точка представляваше мила природна картинка: зелена полянка до реката, рехава сянка, цвъртеж на всякакъв хвъркат и сухоземен добитък, трийсетина души хора (само мъже) и едно самоходно шаси (от тия, дето каросерията им е отпред и се тресат и кихат на всеки удар на буталата) с незнаен товар, завит в платнище. Отец Ставри паркира явата в сянката на шасито и избоботи:

- Ха, добър ви ден!

По теоложката етикеция следва отговор: "Дал Бог добро!", но почтеното събрание се задоволи само с едно: "Здрасти, попе!", но нестройно и делово. Дочо Мръвката, селският месар и най-добър приятел на попа, го приближи и подаде поривисто ръка:

- Айде бе, Ставре! От час сме тука, а тебе те няма. Нали знаеш, че без поп не може. Грехота е... да почваме сами.

Отчето запази сериозно изражение и запита Доча:

- Вие готови ли сте?

- Аха.

- А втората част?

- Не видиш ли шасито?! Тъпкано е.

Преподобният измери с тежко око товара на шасито и отсече:

- Добре. Да почваме.

Започна се тържествен християнско-фолклорен празник "Черкова". Християнски, защото е посветен на някой светия, а фолклорен, защото е традиционен по усмотрение на празнуващите. Провежда се в някоя местност извън селото, като се отдава заслужена почит на светията... Започнаха благочестиво, по християнски, както си му е редът. Отец Ставри надяна патрахиля, изчете някаква молитва, окади с тамян в четирите посоки на света и полянката. С това служебните му обязаности се изчерпаха. Никой не се кръсти, никой не плака, а даже обратното: повечето от присъстващите се въртяха нетърпеливо по местата си, а някои от тях даже се подсмихваха на благочестивите ревове на поп Ставри. След попа, който се оттегли скромно настрана, думата взе Дочо Мръвката, явно организатор на проявата. Неговата реч беше кратка:

- Хайде, почваме. Какво сте се ококорили в мене?! Разтоваряйте, де!

Че като се почна едно разтоваряне... Вавилонско стълпотворение, никакво разтоваряне! За секунди шасито заприлича на мравуняк - дърпаха се черги, подаваха се тави, тенджери, черпаци, бутилки, каси с бира... За има-няма десет минути полянката се превърна в дълга юнашка трапеза. То такава си е традицията, де - каквото си е по табиет от време оно, то не се престъпва току-така. Първата част мина блестящо. Но беше много кратка в сравнение с втората, в която молитвата отстъпи място на вълшебната думичка "наздраве". Тя обикаляше трапезата със скоростта на светлинен лъч.

Мина пладне, настана икиндия.

Добре, че полянката беше сенчеста и прикрита, та нито слънцето, нито дядо Господ можеха да видят горестта на отец Ставри, та да го анатемосат. В центъра на трапезата редом с Дочо Мръвката, полегнал на една страна, отецът се беше отдал на ободряващ младенчески сън. Целта съвсем не ни е да се говорят лоши думи за отец Ставри, пък и не е прилично де, ама преподобният се беше насмукал яката. Дето има една дума: до калимявката. Ама и с нея не можеше да се измери алкохолното съдържание на преблагия, защото тя се търкаляше около седалищните части на Дочо Мръвката.

След време месарят в ролята си на организатор и комендант на трапезата даде отбой. Благочестивите енориаши взеха да се поизправят, че да изпробат омекналите колена или да центроват главите, та дано им просветне малко и да сварят пътя за село. Да, ама отец Ставри не прихвана от командата на заместника си по простата причина, че беше по-висшестоящ от него, а командорите, когато спят, не трябва да се тревожат.

Енориашите нахвърляха празните тави, тенджери, усукаха набързо чергите и зачакаха благоволението на отеца Ставрия да се пробуди. Но той си нехаеше, даже се пообърна на другия бут, та да му е по-удобно. Дочо се разпореди:

- Я-я качете я-я-вата на шасито.

Клекна до поп Ставри като до ранен другар и му зашепна ситно-ситно:

- А-айде... бе, Ставре... Събуди се, бе... Хо-хо-рата чакат да си ходим. Айде бе, б-брат... Мръдни бе, шопар!...

Хич! Дядо поп си мърка доволно и сумти на сън. А-а, така ли?! Месарят даде нова поривиста команда:

- Я го... я го хванете... и да го метнем и него на шасито. Види се, не стая да го събудим... Абе, защо сте ми само трима?... Я още двама да подхванат, че не можем го вдигна попа.

Хубаво, ама какво му прищрака на Дочо Мръвката, та реши да... (о, пак моля за прошка, Боже!)... да изпробва расото на отец Ставри. Изсулиха набързо попа и го нагласиха между тенджерите и черпаците в каросерията. Явата, като видя господаря си в този разсъблечен вид, още повече почервеня. А долу месарят най-тържествено и благоговейно се разхвърля, остана по долни гащи и навлече расото. Наведе се, залитайки, вдигна калимявката, та я нахлупи до уши, взе кандилото в ръка и тръгна бавно към село.

След него се оформи бавна процесия от шасито и останалите членове на християнското тържество. Отец Ставри като римски император в колесница събираше овациите на простолюдието, хъркайки, а явата до него беше оклюмала фар от срам.

Да, ама процесия без тържествена песен каква процесия е?! Дочо се напъна и взе началните акорди на песента, която в момента му изглеждаше твърде църковна и подходяща за случая. В треперещия летен въздух се разнесоха няколко спечени хрипа: "Гра-а-дил Илия кили-й-я..."

Енориашите зад шасито с пълно гърло, малко нестройно, но това не е, защото не знаят песента, не-е, това е, защото на повечето устата се отваряха доста мъчително, припя и-сото на гуляйджийската песничка. И в този си образ и вид процесията се понесе из полето в облаци песен и прах. Слънцето си печеше, захласнато от песента им, а дядо Господ се беше оттеглил в следобедна дрямка, та пак не можа да види и анатемоса отеца Ставрия.

Всичко щеше да мине, както си му е редът - тържествено и песнопойно, но за зла беда... За зла беда именно в този свят божи ден и кметът на селото се намираше наблизо. На лов ли, на агне в някоя вила ли, не е наша работа. Но засечката стана.

Начело на римската процесия Дочо Мръвката в черно попско расо, изпод което от време на време се показва добре окосмено бедро (месарят никога не беше се занимавал с проблемите на попската мода, та още на тръгване не успя да закопчае както трябва расото), размахва кандилото и реве ли, реве. След него отецът Ставрия в бански костюм, сладко прегърнал меката седалка на мотоциклета си и извозван на шаси. Отзад енориашите в музикално изстъпление. А пред тях - кметът! Самият кмет в джип! Конфузността на ситуацията трудно може да се опише, затова продължавам по-нататък, нещо като послеслов.

На другата сутрин на площада явата стоеше кротко клекнала на стойки зад кметския джип. Машината в руско-масовозелено подметна през броня към червената си сестрица:

- Какъв ти джигит?! Истински пор на мотор...

Явата клюмна фар от срам, но успя да промърмори:

- Пръдне ли попът, народът се посира...

А от прозореца на селско-градската управа прогърмя басът на отеца Ставрия:

- Абе, кмете, кога си вързал тая лъвица пред вратата си? Щипнах я, рекох й, че ако ми падне, ще се трудолюбим яко, а тя а-ха! да ме зашлеви. Брей-й, да ме прости Господ, ама ако я сложа на лакти, бая зор ще види!

Фиг. 22. Малко етно... екзотика. В една мека зима по същото време, на фотосесия в същия район се захласнах по приказна колибарска архитектура. И така се метнах в една кал, че в близката родова колиба на домакина се наложи да сменя дънките с... потури. С дълбоките, кърпени, но винаги юнашки потури на прадядо му. Оказа се много удобна дреха. А кадърът преди падането влезе в изложба

© Момчил Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2008
Момчил Попов. Ерос и Потури. Варна: LiterNet, 2008.

Други публикации:
Момчил Попов. Ерос и Потури. София: ИК "Черноризец Храбър", 1996.