ДА ВЪЗКРЕСИШ ПОГРЕБАНАТА ИСТИНА... ДА СЪЗДАДЕШ ЛЕГЕНДА
(Специалният талант на "хомо архивариуса" Катя Зографова)

Мина Карагьозова

web

Азбучна истина е, че литературата е вторична, опосредствана реалност. Литературната история и литературната критика са с още един план на реалността по-отдалечени от истинския живот. Те са сянка на сянката, отражение на отражението, в този смисъл да се създаде отзив за литературна история и критика не е чак толкова трудно, просто резултатът е прекалено студен и аналитичен, за да може да привлече внимание дори и на аудитория от специалисти. И точно затова задачата ми се оказва доста трудна. Все пак, важно е да кажа, самата Катя е дала ключ към решаване на този проблем. И ключът е любовта - любовта към изследователската работа, любовта, към "сенките от миналото" на нашата литература и в по-общ план, история. Тази любов би направила едно слово като това искрено, открито, емоционално и завладяващо...

Катя Зографова е написала много книги за миналото: "Забравеният възрожденец Динко Зограф", "Вечните странници", "Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта", "Интелектуалецът Емануил Попдимитров", "Орчо войвода или преображенията на българското юначество". За този портрет обаче аз избрах три от (според мен) най-емблематичните, а именно - "Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни" (2006), "Никола Вапцаров: Преоткриване" (2009) и "Любовен архив" (2007). В тях най-ярко се очертава многоликостта на самата Катя - тя е изключително емоционална, сензитивна, пламенна, с невероятно жизнелюбие и внимание към всички проявления на живота и същевременно, аналитичен, ерудиран изследовател, притежаващ интуицията и търпението на криминалист.

В своята книга "Поетическото изкуство" Любомир Левчев привежда една стряскаща история за Пикасо. Художникът отказва да провери дали правилно са записани думите му: "Какво ме интересува написаното! Важното е на първа страница с големи букви да пише Пикасо... На мен ми трябва легенда." В книгата на Катя Зографова "Многоликата българка" има българки, които живеят чрез лично свои, вече създадени и още живи легенди - Райна княгиня, Елисавета Багряна, Дора Габе, баба Тонка Обретенова... но има и такива, които възкръсват след смъртта си като Яна Язова, или такива, чиято легенда тепърва трябва да бъде създавана - като проф. Жана Николова-Гълъбова. Има и "виртуални" българки като "левантинките на Димитър Димов" с тяхната смесена южна кръв и фаталната им, гибелна красота. Тяхната легенда просто е записана от големия писател, но всъщност винаги е вибрирала във въздуха на Средиземноморието. И парченца от това вибриращо сияние може да участва в сътворяването на други легендарни светове... И голямата любов на Катя Зографова към нейните героини прави не само чудото на възкресението им от праха на архивите, но и чудото от раждането на легенда.

Ето какво пише самата Катя Зографова за концепцията на своята книга "Многоликата българка": "В галерията възрожденки са потърсени изразителните силуети на Балканджийката, Хайдутката, Светицата, Хаджийката, "бабите" на България, юнашката и не-юнашката Майка, Будителката, Учителката, Княгинята... Следват българките от междината на епохите, на превала на традиционното и модерното, ориенталското и европейското... Държавнички "в сянка" като Екатерина Каравелова, изпреварила с мощната си влиятелност борбите на "равноправките" за женски правдини, или като Елисавета Консулова-Вазова, превзела отвътре патриархалната крепост на Вазовци... Та - до Петя Дубарова, избрала смъртта пред живот в социалната неуютност на тоталитарното общество. (...)

Но, като всяка сборна книга и моята поема риска да бъде Лична Антология на озарените българки...".

В електронно писмо до авторката подчертах чисто холографския подход към изграждането на книгата й "Никола Вапцаров: Преоткриване". Аз съвсем определено смятам, че този принцип е в основата и на книгата за българката. Чрез една разгърната метафора ще се опитам да обобщя принципа на организация на сложната материя на текста и в двете книги. А текстът е сложен и многоаспектен - той включва обемна и прецизна фактология - ръкописи, писма, дневници, свидетелства на очевидци, факти от историята и данни за творци със сходни творчески и лични съдби, съотнасяне с днешната реалност и с бъдещето. Включва и чисто литературнокритически материали, влючва и едно емоционално авторско аз, което е на доста преден план. И точно тук холографският (а не мозаичният) подход е начин да се обедини тази разнолика материя в едно монолитно и обемно цяло. Да припомним по един простичък начин как се създава холограмата - правят се серия от снимки на обекта в различни ракурси, след което се пуска лазерен лъч, който създава обемно изображение. Характерно за холограмата е, че всяка нейна част може да възпроизведе цялото, защото съдържа всичката, без никакви загуби, информация за него. Точно за това става дума и в двете, споменати по-рано, литературноисторически книги. Във всеки очерк от книгата за българката в един концентриран вид се съдържа информация за цялата книга, във всеки очерк съществува силата на духа, интелекта, волята, жизнелюбието, страстта не просто да се създаде животът, но и да се направи той достоен, значим и красив. И всеки очерк внушава мисълта, че точно такава е нашата народопсихология, точно такъв е бил и е идеалът на най-добрите дъщери и синове на народа ни - един значим, красив и достоен живот за всички. Многоаспектният подход към личността, творчеството и делото на Вапцаров е наложил демитологизиране, изваждане истината на бял свят, изчистване на фактите от патината на времето, цензурата и всякакви личностни и идеологически наслоения. А това предполага един огромен масив от информация, исторически, творчески и просто емоционални паралели със събития, хора литературни и арт направления от съответната епоха, проследяване на "легендата на Вапцаров" до 21. век! И тук е мястото на лазерния лъч на любовта на изследователката към българската реалност, към великите сенки на великите българи и българки, който прави холограмата обемна, жива и завършена. След прочитането на тези книги трябва да си съвсем откъснат от солта и страстта на живота човек, за да не почувстваш радост и гордост, че си част от народ, създал такива титани на духа и патриотизма, каквито е възкресила Катя в своите книги.

Същата Катя в книгата за Вапцаров е публикувала един гневен, яростен текст по повод оскверняването гроба на поета, където доста неласкаво се изказва за нашата народопсихология. Да, и това безхаберие и наглост съществува, но това не е само българска, а общочовешка черта - археолозите много рядко намират неосквернени гробници. Освен това самият Христос казва, че нашите роднини са нашите врагове... А именно роднини на поета са си позволили такова светотатство! Да, ще се съглася, че нямаме много голям респект към смъртта изобщо... Може да е наследство от траките, които са се радвали, когато някой умира. Е, да, но те все пак са строили гробници... По-скоро от чергарите прабългари. Но това не ни прави по-малко достойни като народ и това го казвам не аз, а самата Катя Зографова със своите книги!

Това са книги, в които главен герой е Истината. И когато са развенчани клеветите на генерал Радонов за уж злокобната вина на Елисавета Багряна пред Вапцаров. И когато, с помощта на дневниците й и много фактически материал, пред нас се появява умело изографисаният чрез факти, свидетелства на очевидци и пр., образ на Бойка Вапцарова - интелигентна, фина, духовна, изпълнена с лично достойнство и, не на последно място, една изключително силна, непречупена от събитията жена. Жена, атакувана отвсякъде, загубила и двете си деца, и съпруга си, но незагубила своята личност! Една достойна за великия си мъртъв съпруг жена... И пак за народопсихологията - дори и в Индия днес е забранено вдовиците да се качват на погребалните клади на съпрузите си! Какво искаме ние - животът да спре, за да може хората да се превърнат още приживе в музейни експонати...

Голямата заслуга на Катя, освен всичко друго, е, че е реабилитирала "втори път разстреляни" вече от клеветата, цензурата и тоталитарната пропагандна машина хора и събития. За мене лично беше изненада, че братя Балабанови, за които е работил Вапцаров, за своята хартиена фабрика са направили работническо градче с двуетажни къщи, в които безплатно да живеят работниците, с магазини, със собствени монети и дори симфоничен оркестър. Е, как цензурата ще допусне такава информация за построения през 1940 година комунизъм! И най-разпространената снимка на Вапцаров с омазнен работен комбинезон също тиражира лъжа, отрязвайки от представите ни интелигента и оставяйки само огняря. Истината е разпарчатосана, частично погребана и изкривена в угода на властимащите. За Вапцаров е създадена легенда, изчистена от "гнилия интелигентски индивидуализъм". Създаден е един невъзможен и несъществуващ образ - защото без своите необозрими и космополитни литературни интереси и познания, без влиянието на Ибсен, без поетите модернисти, без Лорка, без християнските притчи на баба Елена Вапцарова поетът не би бил онова, което е. Това е едната страна на изопачаването - цензурираната "версия Вапцаров". Другата са откровените клевети, стоустата мълва, която му приписва предателство на другарите му по време на полицейските разпити. Въпреки че провокаторът е известен и изобличен, назован по име! И от тази мръсна кал на клеветата е изчистено името на поета. Не случайно именно той е единственият българин, носител на Почетната награда на мира, отсъдена му от Световния съвет на мира през 1952 г. Дали провокатор и предател би бил оценен така високо от световната общественост? Това си е чисто риторичен въпрос.

Катя Зографова дори не си прави труда да влиза в директна полемика с хора като Марин Георгиев. В нейната книга лавината от факти говори сама за себе си. И по-добре, защото Херостратовата слава на подобни хора само би спечелила от директна полемика. Изключително точно e заглавието "...преоткриване". Книгата за Вапцаров е изненадващо актуална, провокираща ново мислене и отношение не само към поета конкретно, но и към нашите национални герои въобще. В този смисъл достойно е продължена традицията, създадена от Захари Стоянов в книги като "Христо Ботйов. Опит за биография". И в нея, както в книгите на Катя, виждаме жив човек с неговите, понякога комични, слабости и грешки, а не канонизирания от пропагандата светец. И от това величието на Ботев не страда, а става още по-реално, достоверно и вдъхновяващо. Защото, ако многобройните читатели получат чрез такива книги възможността дори частично да се идентифицират с описаните велики българи, те ще разберат, че величието е не само въпрос на талант, изключителност на личности и обстоятелства, но и на житейски избор. Такава възможност е дала Катя Зографова на читателите не само чрез книгата за Вапцаров, но и за многобройните и многолики българки, изобразени в нейната антологична портретна галерия.

И в такъв контекст съвсем естествено звучи книгата на Катя "Любовен архив" - една доста взривоопасна смес на очерци, ескизи, фотографии, стихове от класически тип, стихове в проза, есета и пр., и пр. Една сплав от емоция, страст, завидна чувствителност и огромна ерудираност. Тази книга доста умело и многоаспектно "зографисва" самата Катя - многолико, влюбено в живота същество. Тук присъства целият видим и невидим свят, светът на живота и изкуството. Ще си позволя един доста обемен цитат от стихотворението "Демония", защото, по мое скромно мнение, е изключително емблематичен:

"За да беснея нощем - по Еньовден със русалиите -
мъжкари дивни,
в останалото време да дружа със самодивите. О, дааа!
С посестримите си коварни се сдушаваме -
разменяме си тайнописни, смъртоносни свитъци.
Например - как да бильосваме мъже
с любовните отрови...
Да ги вземат мътните!
Всред дъждовете гръмотевици зачевам, сетне кротичко
събирам манатарки и суша сърнели.
С усмивка поздравявам дяволската гъба: boelis satanas,
защото сатаната в мен е влюбен. Неспасяемо, надявам се!
Summer time се скитам из шубраците, ловя митологеми.
Дори най-дребните, онези, дето пъргаво се крият
Кат` гущерчета в скални процепи, или се шмугват
всред мъглите..."

Елена Гетова е измислила оригинален и сполучлив творчески псевдоним на Катя Зографова - "хомо архивариус". Ясно е, че словообразователният модел следва научния принцип на назоваване на биологични видове (като "хомо сапиенс" или "хомо еректус" например), но и философското понятие "хомо луденс" - играещият човек. Ясно е, че хора като Зографова са новият биологичен и философски вид литературен историк на 21. век, възникнал от сливане на поета, критика, есеиста, учения в едно ново, генетично мутирало, вследствие на любовта към истината и живота, същество. Един нов вид човек и учен, у когото любовта към истината и легендите на миналото е достигнала силата да възкресява миналото и да създава нова митология. За радост на всички четящи и мислещи наши съвременници.

© Мина Карагьозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2010, № 8 (129)