ПОЕТИЧЕСКО ТВОРЧЕСТВО

Мария Антонова

web | Рада Казалийска. Първата...

В автобиографията на Рада Казалийска четем: "И ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там в манастира", от което се разбира, че след завършването на училището в Калофер тя се премества в манастира като послушница. Макар и да пише за оставането си зад манастирските порти, тя едва ли би стояла там, защото на направеното предложение да бъде условена за учителка, много спонтанно отговаря: "Па затова съм учила", което показва готовността й да се посвети на една голяма мисия - просвещение на децата от Райково. Освен това, и тя като баща си е предусещала полъха на бъдещите промени, които тепърва ще се случат в този край, поради което не случайно води два курса на обучение - с деца и с възрастни.

Пробуждащото се у нея родолюбиво чувство я насочва да се завърне тъкмо навреме в родния си дом, независимо дали знае предварително, или не, че в селото ще се открива българско училище. И още нещо. Главна роля за духовното й израстване несъмнено изиграва баща й, Вълчо Казалията. Според написаното в стихотворението й "На баща ми" (1852) той заявява: "Реч народна искам", а тя знае, че всеки има своя път в живота и трябва да го следва неотклонно с радост и любов, защото само тогава се постига духовно съвършенство. И поема този път така, както Божията промисъл повелява в душата й.

По силата на природните и човешките закони се ражда една личност, която остава вярна на себе си и дава сили на сънародниците си да преодолеят трудностите, да открият смисъла на човешкия живот и да останат верни на националното си самосъзнание въпреки тежките времена на робството. Такава личност е Рада Казалийска (1821-1907), понесла родолюбивия дух на голямата планина и нейните жители. Тя е не само първата новобългарска учителка в Родопите, но и първата новобългарска поетеса.

Първото признание за това нейно място в новобългарската поезия идва от Църковен вестник, в който през 1964 г. е поместена кратка редакционна бeлежка под заглавие: "Първата новобългарска поетеса възрожденка е монахиня от Калоферския девически манастир". В нея по-нататък четем: "Името й е Рада Вълчева Казалийска. Родена в с. Райково, Смолянски окръг на 8 юли 1821 година..." (Църковен 1964: 11).

Прочетеното в синодалния седмичник ме заинтригува. Водена от желанието да представя на българската общественост поетическото наследство, което ни остави авторката, се осмелих да тръгна по дирите на житейския и поетическия й талант. Окрили ме и написаното в сп. "Септември" по повод книгата "И слънцето върни" на Иван Спасов от известната литературна критичка Милена Цанева. Тя пише, че когато става дума за отдавна отишли си от този свят личности, целта на авторите е не да възкресят "мъртъвците", на които можем само да отдадем заслужена почит, "а да свързваме нишките на едно минало, което в естетически смисъл никога не може да принадлежи само на себе си" (Цанева 1987: 224).

Трябва да отбележа, че и четирите стихотворения, които предлагам на читателите по-долу, са с осъвременен правопис, така както ни ги е оставил нейният син Христо. Повод за написване на първото й стихотворение "На баща ми" (1852) е не само загубата на баща й, но и нуждата да се осмисли ставащото с нейните сънародници. В него се дава израз на голямата й болка по починалия й баща. В същото време тя изпитва и гордост, че именно Вълчо Казалията е бил неин родител, защото в негово лице е имала истинска подкрепа от човек с богата душевност, който през всичките години на съзряването й е бил до нея.

За първи път стихотворението "На баща ми" се появява във в. "Родопски устрем", бр. 80, 1963 г. Намерено е в Асеновград, в дома на сина й Христо Пантелеев, възпитаник на Цариградската духовна семинария и дългогодишен църковен певец в първия български храм "Св. Димитър" в града. Стихотворението е пропито с възрожденски дух. В него Рада Казалийска пише: "Ще отворим българско училище/ за светлина, ще турим лоста,/ за да преминем моста", за да го завърши с признание и почит към баща си: "Но и аз няма да те забравя, защото вкусих/ от плода на Паисий и Венелина/ до века и амина...". Творбата разкрива непоносимия живот, при който българинът живее, но и мечтите на героя за духовното възраждане на народа ни. През годините на робството той е разбрал, че националното освобождение ще дойде само и единствено чрез просвета. И ясно заявява: "Реч народна искам". Както той, така и тя осъзнава, че "народното зло е наше зло", и още, "народното щастие е наше щастие". Тези нейни мисли са в съзвучие с веруюто на Апостола на свободата Васил Левски, който казва: "Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си". Навярно така могат да мислят само големите умове, подчинили себе си в служба на народ и отечество. Вероятно това нейно възприемане на света я е съпътствало не само в учителската й работа, но и в живота. Прозрял, че духовната и политическата свобода ще дойдат само чрез просвещение на населението, героят на творбата й категорично заявява: "Искаме българското четмо и българската азбука".

Особено интересен факт за това първо новобългарско стихотворение, написано от жена, е че то вгражда в себе си фигурата на акростиха: "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията". Известно е, че акростихът се появява в литературата през 450-440 г. пр.Хр. Той е ползван сред александрийските и византийските поети. В българската литература се среща още през ІХ в., след като светите братя Кирил и Методий създават славянската азбука. Обяснима е появата на акростиха и в стихотворението на самобитната наша поетеса. Рада Казалийска учи при даскал Райно Попович в Карлово, който е изтъкнат учител и книжовник, запознат с тънкостите на стиха и реториката. Освен това идването на таксидиотите от Света гора вероятно също спомага Рада да се запознае с някои технически средства при писане на поезия. Те са носили със себе си много ценна литература, до която вероятно тя е имала достъп чрез йеромонах Григорий. С употребата на акростиха в стихотворението "На баща ми" Рада Казалийска изразява преклонението си към своя родител - не само като към близък човек, но и като към пръв помощник и съидейник за просвещението на населението в Родопите. Може с голяма степен на сигурност да се приеме, че тя е първата българска поетеса, която прилага акростиха в българската литература.

На баща ми

В епоха тъмна, робска, родена в страна Родопска,
    кога черен мрак, дълбока нощ покрива българската
    робска нощ.
Че без да се бои от тирани вече, дигнали глави
    и иска да има човешки права
    и не по стари воеводски способ, с нож в ръка,
    да развърже оковите на свободата.
Един е способа, всички Вий, които не сте забравили,
    рода и българското име
    и сте уверени, че Бог разбира нашия език, дойдете.
Събуждайте се, сплотете се, защото до сега всеки
    воеводски опит вдигнат с пламък, удряше на камък.
Тук няма мир за нашите сърца,
    разкъсани от тиранските безмилостни ръце,
    от петвековното робство, чуйте,
    тръба звучи, Вас зове.
Най-после стремежът за свободата у българина се пробуди:
    напред - мнозина казаха, но вожд нямаха смел,
    защото българина бе много огрубял, затъпял.
Аз проникнах в твойте недра, о, Родино мила,
    намерих друг способ, с татко мили.
Не щеше вече тирански хомот, а каза: "Реч народна
   искам".
По твоето желание да подготвим народа прост,
    чедо свое посвети за мила рода,
    вместо меч в ръка, да вземе книга веч.
Ожидание няма, в дълбока тъмнина сме,
    ако стоим с скръстени ръце,
    турчина ощ с векове ще ни тъпче.
Какво всеки ден ти мечтаеше? И тогаз реши,
    чедо родно на олтар народен посвети.
О, ти не бе ук, скотовъдец родопски,
    защото бе израсъл в буря и кипеж
    и кървав въртеж.
И ето ти дочака с своите очи да видиш,
    как идеята ти се осъществи -
    гръцкото мъчилище стана родно училище.
Недей се опитва по друг начин -
    само чрез езика майчин.
И с горест оплакваше съдбата жестока
    и тиранията слепоока.
Ясногласното ти чедо и с око будно,
    смело не трябва ли да каже:
Махайте се Вие, лукави гърци и поганци турци,
    от нашия свещен олтар, който се е бранил
    с много битки и походи от наши воеводи.
Идат след това дни славни, па сме имали наши царе,
    наши патриарси, книжнина и монаси,
    та не сме куцовласи - книгата олче да я изяло...
Блян не е това - народното щастие, наше щастие,
    народното зло е наше зло,
    без род, без пощада - цели пет века без наслада.
Ама всичко има своя край и своя час,
    но ето часа бие да останем:
Щастливо богатство - да грабнем ятагана,
    не щем на турците корана,
    нито гръцката алфавитана.
Ами искаме българското четмо и българската азбука,
    да минем мъките и бедите,
    да разгоним тъгите на страдущите.
Верен от родопски български род,
    непоколебим в вяра неотделим,
    нито лъча на светлината радва небето и земята.
Ъглоправен стълб с българско съзнание пропит.
Лъч на дивний цар радва земята,
    а родната реч, радва народа -
    човек без наука е горска кука.
Често пъти повтаряше,
    вълка не гледа на агнето сълзите,
    нито на овците молбите.
О, народ поробен, отвори заспалите обятия,
    прегърни светлината - своята книга,
    вярата и народността...
Когато ти това рече, той бе вече готов,
    защото видя как се приказва на свой език
    и той е сит от турски бес и гръцка гавра.
А когато ти рече: - Ще отворим българско училище
    за светлина, ще турим лоста,
За да преминем моста.
Аз ще отворя българско училище,
    с сълзи не се чупи това робско страшилище.
Лесно е, след време ще видите, как окови сами ще падат
    и тогаз ще победим, свобода ще видим.
Има ли български Бог, или е само турски и гръцки?
    Не сполетени в борбата не се види свободата.
Ядосваше се горкия - не е лесна работа роб път да
    пробие...
Така говореше дядо Казалията,
    за да хвърлим ярема от шията...
А ето веч на трупа ти на български псалом се чете.
    Изпълни се мечтата и тържествена върволица,
    с български песни пренасят те,
    в хладната гробница,
    но и аз няма да те забравя, защото вкусих
    от плода на Паисий и Венелина,
    до века и Амина

с. Горно Райково,
10 август 1852 годин

Рада Вълчева Казалийска (Казалиев, Казалиева-Рускова 2004: 76-78).

Второто стихотворение "На майката и нейната реч" (1853) нейните родственици откриват в архива й и го предоставят на регионалния печат в Смолянско. То е публикувано във в. "Родопски устрем" през 1966 г. в бр. 87.

На майката и нейната реч

Мили майки, родени в епоха робска,
когато нашата земя свята
бе покрита с черен воал -
каква възвишена цел пренесохте за нас?
Вашите гърди бяха изпълнени с беззаветна
любов
и пътя ни сочехте с вашето светило.
Мир в вашите гърди нямаше.
Непрогледен бе българският хоризонт.
В тревога се свиват нашите сърца,
сънят ни бяга, нощта за нас е неспокойна,
че майки, ний, вашите деца, дар голям да ви
дадем не можем,
освен дълбок синовен поклон
и с благоволение да целунем напуканите ви
ръце.
За благодарност за всичко добро, що сте
сторили за нас
от век на век и до днес.
Ний говорим майчин език, а не бащин.
Много страхотни времена минахте,
когато диви азиатски орди свирепствуваха
навред.
Държава, църква, училища разориха
и книгите ни изгориха.
Веч нищо българско не се е чувало,
освен тих плах шепот.
Това бе вашия глас, мили майчици.
Това бе хубавият нежен майчин език,
що вий запазихте и предавахте на нещастните
си рожби
докато избухна като могъща струя бистра
българската реч.
Векове робски обезправни живяхте,
насила карани на тежка ангария по нивя,
баири и долове
- измъчени, изпити, сякаш че не бяхте човеци,
а скотове волове.
Но там с дихание загадъчно дълбоко
изпълвахте гърди и запявахте
родни тъжни песни, за тежки мъки, за гнет
и лъжи,
за кървавия път на вашите деца,
та тъй, майки, запазихте родната песен.
А когато настъпваха тъмните нощи
и нашите бащи вървяха из далечни опасни
пътища на гурбет,
с чер труд корица хляб да донесат -
тогава вий, майки, събирахте плахи дечица
при искрящи огнища,
та им разправяхте:
за наши царе, за боляри, за патриарси,
за Крали Марко, за Момчил войвода, Дичо
Караджата, Сивко Зулумджи,
за феи, за русалки, за олтари и тъмни гори.
Та тъй, майки, запазихте стари родни
приказки.
В тия робски времена изчезват народи и
племена
като вековни дънери, разядени от червеи,
и вий, майки, вечните весталки,
с труд и любов, със сурова чистота
запазихте
най-ценната съкровищница от разруха - род
и семейство,
за което, майки, ви благодарим!
Навред из нашата поробена земя
загнездели се кървави паши и аги,
като кърлежи кръв да смучат от българската
снага.
Така и тук в Родопа централна, горда,
там до падащата вода, дерибей Салих ага
свил конаци, пълни с гнусни читаци,
и без милост на ангария ни водят,
да работим за него, а кой не иде -
в урва водна да загине се хвърля.
В тежки мъки, рано превити и от стена и
рудана за кесьота на гърка Гюмюш Гердана
прави грабеж, без милост, без срам, пред
вашия дрипав вид
станал богат на вашия гръб.
Па християнин се нарича -
по сто пъти от Бога се отрича
и за прошка при поп Глигорко тича.
А той му не даде, върна го, отрече.
Но, майки скъпи, идва време -
зората ще изгрее на свободата.
Ний, вашите деца, даваме клетва,
че ще турим край на това тежко бреме.
Просветени и в ръка с меч, ще затреперят
балкани,
ще скъсаме вериги робски и ще изгоним
кървавите отомани.
И за вас не ще има мъки веч -
свобода ще ви дарим!
И в тихи кьошкови песни ще пеете
на големи свободни челяди.

с. Райково, 1853 г.,
май 11-ти

Рада Казалийска

Преписал от оригинала внукът на авторката Пантелей Христов Попов, Асеновград (Казалиев, Казалиева-Рускова 2004: 78-80).

Докато стихотворението "На баща ми" е израз преди всичко на тежненията, мъките и патриотичния порив на баща й, у когото през годините на гнет прозира ярката мисъл и желание за възраждане на българския дух, който единствен ще изведе народа от тежкото робство, то в стихотворението "На майката и нейната реч" Рада Казалийска подчертава водещата роля на жената - майка и закрилница на семейството. Тя е тази, която е съхранила традициите, съхранила е песните и легендите през вековете, за да закърми децата си с тях и да им даде сили да устояват себе си през тежките години на робството. Авторката разкрива почитта си към нея с думите: "...и вий, майки, вечните весталки с труд и любов, със сурова чистота запазихте най-ценната съкровищница от разруха - род и семейство, за което, майки, ви благодарим!" ("На майката и нейната реч", 1853).

През 1994 година във в. "Родопски устрем" излиза третото по ред стихотворение на Рада Казалийска. То носи заглавието "Благослови ме, майко". Ние не знаем кога е написано, можем само да предположим, че се появява по-късно, когато авторката е във възраст на преосмисляне на живота си, което показва и текстът му. По всичко личи, че е посветено на майката, тази страдалница, която поетесата със "сълзи, сдържани с мъка" ("Благослови ме, майко"), моли да я благослови, за да не забрави идеала. А той е един-единствен: жаждата за свобода, към който се стреми, и този стремеж тя предава не само на своите деца, не само на учениците си, но и на населението, живеещо в Родопа планина.

Благослови ме, майко

В часа на тежката раздяла,
кога езика ще мълчи
и сълзи, сдържани с мъка
ще тегнат в моите очи.

Вдигни над мен десница свята,
благослови ме, майко ти,
над моя път посред тъмата
лъча закрилен да блести.

Да не забравим идеала,
вкърмен на твойта чиста гръд,
и туй, което си ми дала,
да не покитя в прашний път.

Благослови ме - храбър войн
с себе си да бъда аз -
герой за подвизи достоен
та в онзи безпросветен час,

кога ме тъмна скръб обсеби,
припомнил име на жена,
на обич, майко, към тебе,
аз нека да не прокълна.

Рада Казалийска (1821-1907)

Препис от оригинала - Пантелей Христов Попов (Казалиев, Казалиева-Рускова 2004: 80-81).

Неизвестен факт досега е, че в архива на Рада Казалийска се намери стихотворение, посветено на нея. За съжаление не знаем името на автора му, но то показва недвусмислено, че е била уважавана и почитана не само като учителка, не само като поетеса, но и възприемана като майка от своите възпитаници, както сам авторът на стихотворението я нарича:

В тъмна епоха, във дни на заблуда,
във дни на робство, мъртвило и сън,
ти първа, о майко, донесе пробуда,
ти първа раздуха искрата във огън.
И семето златно, в родната нива,
поникна богато и даде то плод.
И екна наново пак песен звънлива
в край Красногорски на нашия род...

Според Пантелей Христов Попов - внук на поетесата, в архива й се съхраняват и други поетически опити главно на патриотична тема, които носят отпечатъка на времето, в което е живяла, носят полъха и влиянието на Паисиевата "Славянобългарска история" (1762). Любопитно е да се знае, че освен историята на своя народ светогорският монах е оставил неизвестното за широката читателска аудитория литературно произведение "Слези" (Динков 1953: 153), или на съвременен български език "Сълзи", написано в стихотворна форма, в което авторът отправя молитви към Бога по повод падането на Търновград под турско робство. То e поетично доказателство, че за таланта няма и не може да има духовно робство.

Показателно в това отношение е стихотворението на Рада Казалийска "Одрински затвор" (1901).

Одрински затвор

Народ потънал кат в зинал гроб,
под нечуван турски гнет,
бе съдбата на българския род.
Тъне в безмълвие, век след век
без Божествен и човешки закон.

А турчин тиранин, жаден за кръв,
играй си с бесило и нож,
така зъл и жесток,
безнаказано пролива кръв, като поток.

Мъка душата ми терзай,
да виждам покрити,
с кости и пепелища
нашите родни огнища.

О, Родопа клета!
До кога ще търпиш на турчина гнета?

Обичам те мой роден кът,
ти за мен си много скъп,
обичам и вас родни балкани,
но мразя турци и гърци тирани.

Робство не търпя,
за свобода живота си ще даря.
Поисках и Родопа да бъде свободна
първо бе чрез книга, а сега чрез меч.

Но грък предател наш съсед,
не искаше в Райково да бъда веч
и аскер Салих Пашов,
двамина ни отведе много надалеч,
в тъмния зандан на Одрин.

О, затвор - Българска гробница,
о, затвор, пъкъл на свободата,
по твоите влажни стени,
текат на затворници клети
кървави сълзи в мъки пролети.

Мозъкът човешки съхне и вехне,
пред ужасите страшни,
кат пещ адска, ден и нощ
чуват се въздишки тежки,
в стон нечут издъхват.
И песен тъжовна глъхне.

О, затвор! О, мъчилище човешко!
Като змия отровна - ехидна.
Мисъл и сърце сковаваш,
като гледаш българи
оковани в вериги тежки,
лежат на каменния под, чакат смъртта си.

О, Одрински затвор!
Под твоя покрив непрозрян,
безначален е поименника,
на жертвите твои,
убити от джелати, турци анадолии.

В тежък плен стоим ний двамина,
печални, мълчаливи в сълзи и тъги.

Одрин! Одрин!
Някога бе слава на Калояна,
а позор на Балдуина,
но днес си гробница на българина.

Но знай, тъй не ще да е до век,
българина е готов веч за двубой,
ще скъса вековните вериги той,
и ще изгони кървави отомани,
от родни поля и балкани.

И свободата, като слънце ще изгрей,
и земята ни хубава, наново ще се засмей.

(п) Рада Казалийска
Одрин, 1901 год.

Преписал от оригинала:
(внук й П. Х. Попов), ул. "Гагарин" № 1 - Асеновград

Написала Рада Вълчева Казалийска (Казалиев, Казалиева-Рускова 2004: 81-83).

Рада Казалийска носи дарбата на поет, а от нейната автобиография личи, че тя е и добър разказвач, което пък ни дава правото да я приемем и като прозаик. Защото тя наследява и продължава успешно традицията в писането на автобиографии, започнала от Партений Павлович и Софроний Врачански - "Житие и стродния грешного Софрония" (1804-1805), преминала през Петко-Рачо-Славейковата "Автобиография" и "Автобиографията" на Григор Пърличев (1884) и др. Но от прегледаните архивни материали на Рада Казалийска - извън стихотворението "Одрински затвор" - не се намери нито ред за преживяванията й в Одринския затвор. Затова то може да ни служи като документ за онова, което се е случвало в душата й по онова време. Стихотворението е написано, след като двамата със съпруга й са освободени. Преосмислила задържането им, тя много категорично заявява: "Робство не търпя,/ за свобода живота си ще даря." Четейки стихотворението, си представяме тези двама възрастни съпрузи, които в тежките години на робство не губят вяра в освобождението на България, докосваме се до усещането им за потиснатост, за това, че някога Одрин е бил "слава на Калояна, и позор за Балдуина". В края на стихотворението поетесата подчертава вярата си в българина, като казва, че "е готов вече за двубой" и че той "ще скъса вековните вериги".

Очевидно е, че по съдържание стихотворенията на Рада Казалийска са били актуални за времето си. Тя пише това, което чувства, пише за това, което я тревожи и за което страда. По идеи и емоции те не са подражателство на чужди образци, не привнасят изкуствено външни идеи, а отразяват патриотичния подем на Възраждането, лично преживените състояния и откровени размисли на фона на българската история и съвременната й действителност. В българската литература през онези тежки за народа ни години на турско робство няма жена поетеса, която така дълбоко да е вникнала в проблемите, вълнуващи народа ни. Разбира се, по форма творбите на Рада Казалийска споделят всички характеристики на българското стихотворство от 20-40-те години на ХІХ в. - откъснато от старобългарската поезия и още неповлияно от руската литература. Като първите стихотворци възрожденци и авторката няма ясна предства за стихотворен размер, за ритъм. Римата употребява непоследователно, тя е непълнозвучна и често безинтересна, поетическата образност е бледа. По-голяма сполука като стихотворец Рада постига в стихотворението "Благослови ме, майко". В него има ясно очертани четиристишни строфи, тенденция към силабическо стихосложение (8- и 9-срични стихове) и сравнително по-сполучлива рима. Този успех навярно се дължи на факта, че Рада Казалийска пише стихотворението в по-късна възраст. Овладяла повече знания за формалната страна на поезията, тя бележи развитие в своето творчество.

Естествено е да се запитаме, ако авторката имаше възможност да получи добро образование и да развие напълно своите литературни способности, като мнозина наши сънародници, черпили опит в чужбина по онова време, главно от Русия и др. държави в Европа, дали от нея нямаше да израсне писателка или поетеса, която да ни остави едно богато и стойностно литературно творчество. Отговор трудно може да се даде, но е ясно, че Рада Казалийска и така ни остави не малко - четири стихотворения, всяко от които е ярък документ както за развитието на духовните процеси у поробените българи, така и за широтата на нейната личност и талант. И все пак, въпреки оставеното от нея литературно наследство, по необясними причини литературните историци я отминават с мълчание. Дали защото през младежките си години е учила в Калоферския девически манастир, а на старини пожелава да облече монашеските одежди, е трудно да се каже. Истината е, че когато в България вярата в Бога бе отричана и потъпквана, невъзможно бе да се признае, че първата новобългарска поетеса може да е възпитаничка на църквата. Безспорно е обаче, че с откриването на четирите стихотворения на Рада Казалийска броят на възрожденските поетеси се увеличава с още една, изведена от тъмнината на робството и забравата, и че нейното поетическо наследство се нуждае от своите бъдещи изследователи.

За да усетим по-точно мястото на поетесата Рада Казалийска сред другите новобългарски жени поетеси, за да видим разликите в техните пътища към поезията, е добре да се спрем накратко върху личността и творчеството на Елена Мутева и Станка Николица-Спасо-Еленина. И двете имат заслужено място в българската литература. Първата, Елена Мутева, е родена в Калофер, но до началото на 30-те години на миналия век живее в Пловдив, след което семейството й се преселва в Одеса, където се оформя едно общество от приятели, които се занимават с литература и наука. Между тях са: Сава Филаретов, Иван Богоров, Найден Геров, Христо Даскалов, Натанаил Охридски, Добри Чинтулов, Стефан Стамболов, братята Димитър, Христо и Николай Мутеви. Така постепенно у Елена Мутева се заражда желание да пише. За съжаление съдбата не й дава време и възможност да претвори в литературни произведения онова, на което животът я е научил. Тя умира само на двадесет и девет години.

Не случайно двете й стихотворения "Бог" и "Басня", както и преводите й, излизат от печат четири години след нейната смърт в сп. "Български книжици", гл. І, ч. ІІ, с. 29-31, 1858 г., издавано в Цариград и редактирано от брат й Димитър Мутев.

Тук давам възможност на читателите да се запознаят със стихотворенията на Елена Мутева, тъй като са трудно достъпни. В тях може да се види поетическото умение на една жена, развивала се в несравнимо по-благоприятна културна среда.

Бог

О, Боже, Боже!
Великий Боже!
Кой Тебе може
Да те постиже!
Кои не са слепели,
Кога се смело щели
Да видят Твой-ят лик!
Кои не са немели,
Кога те биха щели
Съ нечистий си язик
Да хулят Тебе, Творче,
О, Боже ти Великий?
Великий нашь Боже!
Велика твоя-та е слава,
Голяма Твоя-та Дръжява!
Да видя тебе аз не смея,
Предъ твой-то име аз немея,
Предъ Твойте-ти очи аз бледнея!
Предъ Твойте Слова аз слепея!
И тая планина висока,
Коя-то виждамъ пред очи-ти,
И тамъ една ръка широка,
Коя-то пада от горе-ти -
Не са ли те творения твои,
И тия страшни-ти планини,
Не си ли ги направил съ Слово Ти,
За да познаемъ твой-ти доброти?
    И тая хубава природа,
    Що е плъна с красоти,
    Въ коя-то царствова свобода,
    Не си ли направилъ Ти?
Не видя ли азъ в нея твой-тъ ликъ,
Не видя могущество-то ти,
О, Боже! Боже, какъ си Ти велик!
Какъ се велики твой-ти доброти!
    Ако почена да се моля,
    То да са моля азъ забравям!
    На Твоя-тя Сила, красота,
    Азъ Твой-то имя прославлявамъ,
    Прославлявамъ Твой-та доброта. (Пундев 1939: 91-92)

Както се вижда при прочита, стихотворението й се отличава с песенна мелодичност и със завладяващ романтичен изказ. То е подчертано възторжена възхвала към Твореца на природата: "О, Боже! Боже, как си Ти велик!" ("Бог"). Както твърдят изследователите, написано е под влиянието на едноименната ода на Г. Р. Державин. В същото време показва и самочувствието на жената поетеса, която има своето право да възвеличи Онзи, който е създал живота в природата, когото с думи на прехлас тя прославя - "могущество-то" на Единствения Бог.

Второто й стихотворение - "Басня", е написано под влияние на Криловите сатирични стихотворения. Все още не преживяла загубата на родителите и на двете си сестри, починали от туберкулоза за много кратък период от време, младата жена търси упование не само в редовните литературни сбирки, които се провеждат в техния дом, но и навярно в не толкова отежняващи и затормозяващи мисълта литературни произведения. Явно това е бил период, през който тя духовно си е почивала. Дори и написани под въздействие на други творби, стихотворенията й са израз на нейния душевен мир.

Басня

Веднъжъ магаре-то облече ся
В асланска кожя: и повлече ся
Да плаши человеци-ти въ поле-то.
Сега съмъ азъ високъ и преголямъ,
Сега съмъ азъ същий като асланъ!
Така говореше си магаре-то
И пусти ся да тича по поле-то.
Следъ малко види наший-тъ асланъ
Овци пасатъ, при тяхъ единъ чобанъ,
На друго място тамъ седи чобанска
Челядъ отъ синове и дъщери.
Като видяха кожя-та асланска,
Поченаха да бягатъ на едно,
Само чобанъ-тъ нашь не ще да бяга!
Пред него светятъ въ аршинъ уши,
И той позна асланъ-тъ по уши-ти,
Дръпна тоги-зи той едно дрьво,
Почена да го чеши по плещи-ти;
Магаре-то безъ кожя ся истяга
И на земя-та безъ животъ си ляга. (Пундев 1939: 92-93)

И докато някои представители на литературните среди поддържат мнението, че първата новобългарска поетеса е Елена Мутева, други твърдят, че първенството е на Станка Николица-Спасо-Еленина, поради факта, че е публикувала четиристишие, посветено на българските жени. Явно, творчеството на Рада Казалийска е отворена и засега непрочетена страница от литературните ни историци, поради което в техните изследвания все още не се поставя въпросът за нейния принос и място в новобългарската поезия на жените поетеси.

В първия том на книгата си "Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци" (1988) в главата "Станка Николица-Спасо-Еленина (1835-1920) - първата преводачка на Доситей Обрадович в България" известният литературен историк Дочо Леков подробно разглежда творчеството на авторката като преводачка на "Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца". Писал на сръбски, а побългарила Станка Н. Спасо-Еленина, Разградска (1853), отпечатана не без помощта на нейния учител, а по-късно и съпруг, Никола Икономов в Белградската правителствена книгопечатница. В преводната си книжка тя посвещава на сънародничките си четиристишие, заради което мнозина я признават за първата новобългарска поетеса:

Малка книжка за жените
дето им показва добре
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.

Нейната съдба е необикновена и също толкова различна от съдбата на Рада Казалийска. Родена е в малкото разградско село Арнауткьой (дн. Пороище). Когато е била само на единадесет години в селото пристига младият двадесет и шестгодишен учител Никола Икономов, който има зад гърба си четиригодишен учителски стаж. Бил е ученик на Сава Доброплодни. Трябва да отбележим един важен за нас, макар и не много известен за широката публика, факт от биографията на този млад мъж, който напуска родното си село Жеравна, за да се засели в Разград, където се среща с бъдещата си съпруга и сподвижница в житейския си път. Освен че се посвещава на учителската си работа, той пише и стихотворения. "Цариграски вестник" публикува в бр. 70, 1849 г. "Умомъдър заради просвящение разговор, Разградска тазгодишна зима" в бр. 76, 1849 г., както и "Нова година" в бр. 81, 1850 г., разбира се, и други стихотворения, които доказват богатия духовен свят, който носи Никола Икономов. Той впечатлява с културата и педагогическия си похват да изнамира даровити деца. Така, по желание на съдбата, се срещат два таланта - единият, който търси своята творческа пътека, а другият, дирещ упование и подкрепа в първите си литературни изяви. Тази именно творческа нишка събира по-късно двамата в семейство, което се превръща в гнездо на взаимно творческо вдъхновение. Под грижите на Никола Икономов Станка Николица изучава сръбския език, който й помага в по-нататъшната й преводаческа работа. В "Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца" тя съобщава: "Аз съм приготвила йоще две книжки за печатане, особено за жените - "Многострадална Геновева" (съчинена и на "проза", и на "позорище") и "Касия царица" (Леков 1988: 117).

През 1932 година "Вестник на жената" публикува статията на бъдещия професор, а по-късно и академик Петър Динеков под заглавие: "Станка Николица, една забравена българка", в която прави анализ на творческия й път. Както пише авторът на статията, Станка Николица "не е превеждала книгата, а я побългарявала" (Динеков 1932: 2-3). Подбудите за този подход в превода са вероятно от желанието на преводачката текстът да бъде разбираем за българската жена, което прави книжката още по-очаквана и търсена от читателите й. Интерес представлява и послесловът, чрез който Станка Николица-Спасо-Еленина изразява своята загриженост за условията, при които живее и работи българката в сравнение с тези на мъжа. Освен че се е подписвала с имената на съпруга и на родителите си, тя се именувала и като "желателка на женското просвещение" (Пенев 1912: 79).

"Мъжете, пише тя, не са толкова за съжаление. Каквото не намерят в отечеството си, дирят го и го намират в чужбина: Ами ний, клети жени, като немами средства да странстваме, какво да правим. Нямаме съставни книги, за да се научим в училището на основното, нямаме и време доволно да преведем от него, нямаме както учебни, тъй и вънкашни за прочитане книги, щото, което научим за малкото временце в училището и него забравяме... Прочее, питам какво трябва да правим?" (Пенев 1912: 79).

Тя съветва тогавашната българка да не се оставя на течението на времето, а "да улов им перото, и сяка според силите си да гледа да изработи нещо свое за своите дружки. Ето аз според силата си изработих тас книжка и ви я препоръчвам" (Динеков 1932: 2-3). Българката, според нея трябва да търси начин за промяна на своя начин на живот, за да го направи по-интересен не само за самата себе си, но и за другите. В тази връзка, посочвайки преводната си книжка, добавя: "Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигър сега няма?" (Динеков 1932: 2-3).

Приживе и Рада Казалийска, и Елена Мутева нямат публикувани стихотворения. За Рада Казалийска причината е в това, че е творила при съвсем различни условия от тези на посестримите си Елена Мутева и Станка Николица. И в тежките времена на робството желанието й е да види българския народ свободен. Тя вярва, че с премахване на духовните окови по-лесно ще бъдат премахнати и физическите. Отдалечена по стечение на обстоятелствата от големите културни центрове, нямала възможност да се среща с изтъкнати възрожденци, които биха оценили творчеството й (родена в Родопа планина), Рада Казалийска остава вярна до края на живота си на планината и на хората, сред които е живяла.

В статията си "Поетесата, която изпреварва Елена Мутева: Първата родопска учителка Рада Казалийска е и първата новобългарска поетеса", поетесата Валентина Радинска пише: "...когато през 1852 година 31-годишната учителка от Горно Райково Рада, покрусена от смъртта на баща си, написва стихотворението "На баща ми", тя едва ли предполага, че това ще е първото възрожденско стихотворение". И продължава по-нататък: "Досега се смяташе, че мястото на първата българска поетеса се пада на Елена Мутева, живяла в Одеса и оставила след ранната си смърт, през април 1854 година, няколко стихотворения, написани на доста утежнен от русизми език и трудни за четене..." (Радинска 1996: 6).

Изследванията на литератори и историци - представители на родопската интелегенция, също потвърждават мнението, че Рада Казалийска е първата новобългарска поетеса. Нейното първо стихотворение, озаглавено "На баща ми" (1852) и съдържащо акростих: "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията", е създадено една година преди превода от сръбски на Станка Николица-Спасо-Еленина "Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца" от Доситей Обрадович, в който се появява четиристишието, посветено на българските жени (1853), и шест години преди публикуването на стихотворенията "Бог" и "Басня" на Елена Мутева в сп. "Български книжици" (1858).

Но нейното място и роля в българското Възраждане са много по-големи и разностранни, което се опита да покаже и настоящото проучване на нейния живот и дейност. Според известния публицист от Родопите Христо Гиневски, Рада Казалийска има свое заслужено място в "огърлицата на възрожденската интелигенция" (Гиневски 2001: 139). И това несъмнено е така. Защото героизъм е да отдадеш живота си за свободата на народа си, но също така е героизъм да работиш тихо и упорито за просвещението на същия този народ, за да може да прогледне в мрака на робството и някъде далече в мислите си да прозре нуждата от духовна свобода. Ето на тази мисия се посвещава Рада Казалийска и за радост на населението, живеещо не само в Родопите, успява.

Трудно е да се каже, че написаното дотук обхваща по-цялостно личността и творчеството на всяка от трите български поетеси, тъй като архивите и проучванията за тяхното наследство не са така богати, за да можем напълно да бъдем удовлетворени, но определено можем да твърдим, че ако Елена Мутева и Станка Николица са по-първи в преводната си дейност, тя е първа със стихотворението "На баща ми" (1852). И без да пренебрегваме творческия път и на Елена Мутева, и на Станка Николица, можем спокойно да кажем, че Рада Казалийска е първата новобългарска поетеса. Ето защо справедливостта изисква литературните историци да преразгледат поетическото наследство на първата новобългарска поетеса и да дадат своята оценка за творчеството й, обръщайки поглед към една от най-красивите части на родината ни - Родопа планина.

И ние, като нейни духовни наследници, сме задължени да й отдадем заслужено внимание. Да й отдадем нашата признателност за всичко онова, което е сторила не само като учителка в онези тежки времена на робството, но и като поетеса, защото задачата, която си е поставила чрез творчеството си, е да събужда народното самосъзнание за запазване на вяра и народност.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Църковен 1964: Църковен вестник, 1964, бр. 4.

Цанева 1987: Цанева, Милена. В света на българските поетеси. // Септември, 1987.

Динков 1953: Динков, К. История на Българската православна църква. Враца: Редакция Духовно в

Казалиев, Казалиева-Рускова 2004: Казалиев, Георги, Казалиева-Рускова, Боряна. Рада Казалиева (Казалийска) 1821-1907. Райково, 2004.

Пундев 1939: Пундев, Васил. Първи стихотворци. София, 1939.

Иванчева 1994: Иванчева, Ирен. Брегове на чувствата. София, 1994.

Леков 1988: Леков, Дочо. Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. София, 1988.

Пенев 1912: Пенев, Боян. Доситей Обрадович у нас. София, 1912.

Динеков 1932: Динеков, Петър. Станка Николица, една забравена българка. // Вестник за жената, бр. 512, 1932.

Радинска 1996: Радинска, Валентина. Поетесата. // Литературен форум, бр. 5, 1-6, 1996.

Гиневски 2001: Гиневски, Христо. Родопската интелигенция през Възраждането. София, 2001.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.10.2008
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Смолян: Зеа-Принт ЕООД, 2008.