НЕИЗРЕЧЕНИ ДУМИ ЗА АКАД. ПЕТЪР ДИНЕКОВ

Мария Антонова

web

"Доверието в приятелството, най-хубавото нещо в света". Мисълта е на Блага Димитрова. Звучи като сентенция. Ако си направим труда и съберем подобни нейни мисли, ще се уверим, колко много са те в нейното творчество - над 60 книги, пиеси, сценарии за филми, множество интервюта и публикации, и ще разберем наистина защо за нея доверието е най-хубавото нещо на света. Изстрадани мисли. Четейки ги, човек има чувството, че са написани точно и само за него. Навярно и затова тя бе една от обичаните наши писателки. А това е причината да има добри и верни приятели, на които винаги можеше да разчита.

Познавах много от тях. Когато се срещнехме по улиците, бегло, едва забележимо се поздравявахме, а с други разговарях, сякаш се познаваме от години. Но знаех, че това са те - на които тя имаше доверие.

За един от тях искам да разкажа. За писателя, зам.-ректора и дългогодишен професор в СУ "Св. Кл. Охридски", за директора на института по фолклор на БАН от самото му създаване и най-вече за човека Петър Динеков. Разбира се, и аз като всички, родени през 50-те години, а и за родените по-рано от мен и след мен, името му будеше преди всичко респектираща любознателност. Както учениците, така и студентите търсеха книгите му и се обосноваваха с неговите разработки и анализи за отделните литературни произведения и автори. За нас той беше авторитет от голяма величина, а написаното: най-точното и вярното. По него не спорехме.

Години по-късно с радост установих, че в негово присъствие не се смущавам, че той умее да създава около себе си ведра атмосфера и човек, без да иска, се впуска понякога да разказва какво е прочел от литературните вестници и списания или пък да го попита за нещо, което само той може да каже или разясни. Именно тази негова непосредственост и естественото му държание доказваха правилото, че колкото повече един човек е духовно извисен, колкото повече се е докосвал до истински стойностни неща от живота, толкова повече е непосредствен в общуването си с хората. Нима има мярка, която би могла да измери духовната висота на този не само голям учен, но и голям човек.

Преди да се запозная лично с него в дома на Блага, където често го заварвах или пък той мен, бях слушала твърде много за него от Климентина Иванова, която по онова време беше изселена в Дулово. През дългите добруджански дни тя ми разказваше за хората, с които е работила в института. Между тях, разбира се, неизменно присъстваха имената на акад. Петър Динеков, проф. Тончо Жечев, проф. Елка Константинова, доц. Стефан Кожухаров, по-късно мой преподавател, Лиляна Грашева и още много други.

Спомням си го и сега. Пристигаше в дома на Блага с огромен букет от рози. Хубави, тъмно-червени, сякаш току-що откъснати. С неговото влизане атмосферата добиваше завършен вид. Радвах се от сърце, защото виждах, че и на него му е приятно моето присъствие. С позволението на Блага "застилах най-хубавата" покривка (както тя се изразяваше) на малката масичка в хола и сервирах неща, които смятах, че ще му доставят удоволствие и радост. През това време тя поднасяше хубав чай и тримата се наслаждавахме на аромата му, гарниран с новите остроумни вицове, които той умееше да разказва. Мисля, че не бих казала нищо ново, още повече на тези, които добре го познаваха - той можеше не само да разказва увлекателно, но притежаваше рядкото качество да разсмива околните. И как не, след като бе много видял, чул и прочел.

В един от късните следобедни дни дочитам "Последните дни на Йордан Йовков" от Петър Динеков. Имам усещането, че и аз съм там - край леглото на болния. Колко грижи от страна на приятелите му, но никой не може да помогне. Какво безсилие пред силата на смъртта. Обличам се и отивам при Блага. Заварвам там акад. Петър Динеков. Още от вратата споделям мисли от прочетеното. Моля го да разкаже нещо за Йовков: Сигурно има неща, които не сте споделили с читателите - казвам аз. "Разбира се, вярно е това, което казваш, но нека сега да не говорим за Йордан Йовков, а за Асен Златаров". И продължи със същия спокоен глас. "На времето, след Първата световна война, излязоха двете книги на Асен Златаров "Цветя за него" и "Песен за нея". Разбира се, тези книги са посветени на жена му. Но искам да ви обърна внимание на следното: докато пишеше за любовта, той определено смяташе жената за аморално същество, тя, жената, казваше той, развращава мъжа.

Спомням си, че Асен Златаров обикаляше столицата и провинцията с човек на име Никола Атанасов, като единият говореше за политическата обстановка в света, а другият - за жестокостта на химическата война. И двамата имаха добър успех, но какво казал веднъж Асен Златаров на своя другар по лекции: виж какво, хубаво, много хубаво говориш, но понякога бъди с тези, против които говориш. Иначе няма да оцелееш. И третият интересен момент, който ми е направил силно впечатление, е: Асен Златаров беше голям трезвеник. Една вечер той изнесе лекция против алкохола и цигарите в една от залите на Университета. На другия ден по обедно време у дома му пристигат студент и студентка да му поднесат букет цветя за добрата лекция. Двамата влизат, а на масата бутилка и букет цветя - против алкохола". И тримата се смеем от сърце. "Та по този повод Асен Златаров все казваше: "Орезилих се с тази бутилка, тя ме направи за смях." А сега съм доволен, че ви оставям с усмивка" - каза акад. Петър Динеков и си тръгна.

Една съботна утрин Йордан донесе у дома ключа за апартамента им с молба да отида у тях, тъй като Блага не се чувствала добре, а той имал неотложна работа и трябвало да излезе по-рано. Когато закусихме, тя ме помоли да го попитам по телефона дали би могъл да намери поредния брой на сп. "Съвременник" (кой точно не помня), на което той отговори, че му е невъзможно. Явно, тя държеше непременно да го прочете. Позвъних на акад. Петър Динеков, той го беше получил и аз трябваше да отида да го взема. Всички знаехме, че за него се грижеше сестра му, но когато позвъних, вратата ми отвори самият професор. Покани ме да вляза, сестра му бе направила чай, аз бързах, но тъй като и двамата настояваха да седна при тях, останах, макар и за съвсем кратко време. Блага ме чакаше. Зная какво е да чакаш, за да прочетеш нещо интересно.

Спомням си един ден около 17,30 часа - време, когато той идваше, аз бях отново при Блага. Знаех, че ще дойде. Беше неделя и ние обикновено в този ден обядвахме заедно. След обеда Блага продължи да работи над книгата си, а аз направих баница. Когато наближи часът на посещението му, отново подредих масата в хола. Той се появи с огромен букет от рози. Виждайки ме, този път се извини, че не е знаел, че съм тук, иначе и аз съм щяла да получа подобен букет. Затова пък се наведе и извади от чантата си книгата "Биобиблиография", София: Изд. на БАН, 1982 г., която ми подари с автограф. По-късно при една случайна среща на улицата го помолих да не ме забравя с автографите. Така получих пет-шест книги, които сега са ми мил спомен от него. Няма да забравя как хвалеше поднесената от мен баница, като казваше, че е най-хубавата на Балканския полуостров. Виждах, че се шегува, но ми беше приятно. "Днес съм впечатлен. Отдавна на маса не съм виждал да се поднася сирене. Това е много, много хубаво наше - българско, сирене. Повярвайте, никъде на маса, където и да съм бил, не ми е било сервирано сирене". И разбира се, непрекъснато благодареше.

Понякога си мисля, че съдбата бе благосклонна към мен. Бях близка с Блага. Тя и Йордан станаха кръстници на детето ми. За щастие, съпругът ми се казва Димитър, така че на ул. "Ген. Паренсов" живее едно хубаво момиче, което носи нейното име и, слава Богу, прави първи поетични опити с публикуване в тийнейджърски вестници.

Съдбата ме дари с добри приятели, които оставиха в душата ми диря, по която ще вървя, докато и аз съм на тази земя. Мисля за тях, със сълзи на очи си спомням за хубавите разговори, за онази духовна щедрост, с която ме даряваха. Позволиха ми да се докосна до тях, да ги опозная и да ги обикна.

Казват, че човек трябва да иска малко от живота, за да получи достатъчно. Аз имах доброто разположение не само на Блага, но и на нейните приятели и роднини.

Завършвайки, бих казала: благодаря ви, приятели, ако ми позволите да ви нарека така. Вие сте, в отвъдното, а аз съм отсам - тук, между живите, и ви търся между тях. Търся ви, защото вие ми дадохте част от себе си, за което ви обичам и нося в сърцето си. Търся ви, защото вие бяхте тези, от които разбрах, че няма по-голям дар от доверието в приятелството.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2008, № 6 (103)