ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА - ХРОНОЛОГИЯ НА ЕДИН ЖИВОТ

Мария Антонова

web

В следосвобожденска България Екатерина Каравелова е първата жена, дръзнала да проправя пътя за себеутвърждаването на жената не само като майка и съпруга, но и като радетелка на българския възрожденски дух..

Всъщност, коя е Екатерина Каравелова и какъв живот й е отредила съдбата.

Екатерина Великова Пенева е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе. Отрано остава сираче, но съдбата й отрежда да замине за Русия едва деветгодишна с лелица си Киряки, където завършва ІV-та Московска девическа гимназия със златен медал. Като абитуриентка преписва и разпространява забранената реч на Иван С. Аксаков, произнесена в Славянското дружество в Москва на 22 юни 1878 г. по повод несправедливите решения на Берлинския конгрес. През лятото на същата година се завръща в родината си. А в началото на септември започва работа като учителка в девическото училище в Русе, открито от Стефана п. Цветкова. На 13 януари 1880 г. младата учителка свързва живота си с Петко Каравелов. И от този момент животът й става нераздела част с този на съпруга й.

По време на Сръбско-българската война (1885) с файтона на министър-председателя (тогава Петко Каравелов) обикаля софийските улици и успокоява населението на столицата. А на кореспондента на немския в. "Кьолнише цайтунг" А. Фон Хуан казва: "Не се страхувайте, господине! Аз ви уверявам, че е невъзможно сърбите да победят българските юнаци и тъй като е невъзможно, то няма да стане..." ^{(Панайотов 1995).} В същото време, докато българските войници "мряха за защита на отечеството" ^{(Генадиев 1923: 153)}, в столицата Драган Цанков и митрополит Климент на събрание обсъждаха текст на телеграма до руския цар, в случай че сръбските войски влязат в София.

Убийството на министъра на финансите Христо Белчев през март 1891 г. е повод да бъдат арестувани Петко Каравелов, Трайчо Китанчев, Кочо Арсениев, Илия Георгов, д-р Моллов, Тюфекчиев, Тома Георгиев и др. и да бъдат затворени в Черната джамия (сега църквата "Св. Седмочисленици"). Екатерина Каравелова се обръща с молба към дипломатическите представители, подписана от съпругите и майките на задържаните, за това, че са били бити с торби с пясък. Заради исканата чужда намеса и помощ правителството на Стамболов я арестува на 30 ноември 1891 г. и я поставя под домашен арест, като й връчва обвинителен акт, от който се разбира, че е обвинена в предателство и за нея се иска смъртна присъда. Пред съда тя заявява: "Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж" (Цонкова 1975).

В края на 1900 г. в столицата се учредява Българският женски съюз, който събира под крилото си всички женски дружества от страната. Тъй като тя е председателка на общообразователното женско дружество "Майка" и владее няколко езика, е натоварена да води кореспонденцията на съюза. На конгреса на БЖС през 1915 г. е избрана за зам.-председателка, а десет години по късно през 1925 г. за председателка на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС). През годините 1924 и 1926 участва в работата на конгресите на МЖЛМС във Вашингтон и Дъблин.

Сега, от разстоянието на изминалите години, думите й при откриване на ІV-я конгрес, състоял се на 1 май 1924 г. във Вашингтон, звучат твърде съвременно: "...Целият български народ, от младия ни цар до най-смирения овчар в нашата земя, където ¾ са земеделци, иска да живее в мир с всички народи, били те далеч или близо, големи или малки. Той желае да обработва нивите си и да се развива по пътя на културата. Той е уморен от борби и злочестини" (Слово 1924).

А от трибуната на международния конгрес в Дъблин през 1926 г. заявява: "Нашият идеал не е мирът, който сключват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация" (Слово 1924).

Последователно учителства в Русе, Пловдив и София до 1903 г., когато умира Петко Каравелов, след което изцяло подчинява времето си на обществена дейност.

По време на Балканската война (1912) е главна милосърдна сестра във Военното училище.

На 30 ноември 1913 г. при трагични обстоятелства умира Лора Каравелова-Яворова. Вестта за смъртта на дъщеря й я намира в Петербург, където в дневника си записва: "Иде ми да вия като селянка..." ^{(Дренкова 1984: 30).} По повод двадесетгодишнината от смъртта на П. К. Яворов в интервю за в. "Дъга", бр. 4 от 5 ноември 1934 г. Екатерина Каравелова споделя: "Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери". Тези думи изрича след близо двадесет и една години мълчание.

По повод дейността на Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития в бр. 9 и бр. 10 на в. "Женски вестник" от 10 февруари 1924 г. Екатерина Каравелова публикува статия със заглавие "За осветление", в която пише: "Чуткото младо студентство, неомърсено от партизанщина, първо съзна тоя дълг на човещина, то ни свика, събра под свещения лозунг "помагай на ближния си...".

След атентата в църквата "Св. Неделя" (1925) Екатерина Каравелова се застъпва пред двореца за над сто безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Рафаила Николова, Юсуф Мехмедов, съпругът на дъщеря й Виола Йосиф Хербст и още много други. За съжаление, молбата й остава без отговор. В края на същата година у нас пристига френският писател Анри Барбюс, който посещава дома й. Потресен от чутото, той написва книгата "Палачите", по-късно преведена у нас от Ана Карима.

Екатерина Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници "Мир" и "Слово" публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.

Непримирима по дух, тя продължава да живее с мисълта, че всяко човешко състояние има правото на свободен живот. Вечерта на 25 май 1943 г. по препоръка на Екзарх Стефан в дома й идват д-р Хананел от консисторията с още две жени, поели големия риск да нарушат полицейския час. При нея тревожно ги води отчаянието и надеждата. Молбата им е тя да предаде още същата вечер писмо на царя с искане за отмяна на депортирането, в което писмо тя добавя няколко реда с текст: "Синко, и ти си баща, не прави никому зло" ^{(Оцеляването 1995: 42)}, и се подписва. В писмото подпис полага и инж. Александър Станишев, зет на бившия министър-председател Григор Василев.

Трудно може да си представи човек решимостта на тази вече осемдесет и три годишна жена, която нито за миг не се замисля, когато става дума да бъде полезна на хората. Без да се колебае, тя тръгва сама по тъмните софийски улици на среща със сестрата на Борис Евдокия, с която ги свързва добро приятелство. Така тази побеляла и уморена от житейските удари възрастна жена прибавя своя личен принос в спиране детронирането на българските евреи. Трябваше обаче да минат много години и не ние, а живеещите в Израел български евреи да докажат чрез документи, че спасяването на сънародниците им се дължи и на Екатерина Каравелова. "...Затова се взе решение водачите на българското еврейство да алармират обществеността и да се иска нейната помощ. В 10 ч. вечерта, значи след полицейския час, смели еврейски жени посетиха български общественички като Екатерина Каравелова..." ^{(Ардити 1999: 209).}

В края на 1935 г. оглавява делегация, която посещава министър-председателя Кимон Георгиев с искане да отмени смъртната присъда за политическите затворници. Тук обаче среща отпор и неразбиране. Затова можем само да съжаляваме, че не е послушан съветът на една мъдра, минала през всички житейски удари жена, че не е уважена молбата й. Впоследствие от този свят си отидоха много ценни за науката ни хора.

Сътрудничала е на сп. "Вик за свободни хора", в. "Търновска конституция", в. " Родина", в. "Дъга", в. "Женски глас", в. "Женски свят", сп. "Библиотека Св. Климент" и др., чрез които изразява своите схващания по отделни въпроси, вълнуващи ежедневието й.

Автор е на много фейлетони, памфлети, стихотворения и разкази, главно с политическа насоченост. По повод фейлетона й "Нов Меемиш-а-а" Пенчо Славейков заявява: "Само два от безбройните български фейлетони, писани преди Алековите, ще живеят още задълго в нашата памет: "Политическа зима" на Христо Ботев и "Нов Меемиш-а-а". Който е чел тези фейлетони, се е възхищавал от поетичността на първия и лютия сарказъм на втория. Струва ми се, тези две неща, образци по своя род, са събудили от дрямка чувствата на бъдещия майстор на българския фейлетон." ^{(Цонкова 1975).}

Сп. "Библиотека Св. Климент" публикува преводите й на Достоевски, Юго, Толстой, Флобер, Мопасан и др., които са ярко доказателство за вещо познаване на френски, руски и английски езици, както и завишените й изисквания за литературен и социален вкус.

Вестник "Женски глас", бр. 29, от 18 ноември 1929 г., описва честването на 50-годишната обществена дейност на Екатерина Каравелова. Празненството се провежда в театър "Роял" на 10 ноември 1929 г. На тържеството присъстват Н. В. Борис ІІІ, министър-председателят Андрей Ляпчев, бивши и настоящи министри, митрополит Стефан, Владимир Вазов - кмет на София, видни за времето си личности и представители на над 80 организации и дружества. Митрополит Стефан й подарява Библията и съобщава, че сутринта във всички църкви ще бият камбаните и ще се четат молитви за нейно здраве.

В речта си Александър Малинов пожелава старините на Каравелова да бъдат така радостни, както детството й. Завършвайки, той недвусмислено добавя: "Народите никога не оценяват своите хора, но виновни народи няма. Има виновни управници. И те трябва да изпълняват дълга си".

След поднесените й приветствия юбилярката благодари с думите: "Работила съм, защото съм чувствала съзнание и нужда да работя, а това не е заслуга".

Динамичен, изпълнен с много житейски превратности е животът на тази бележита българка, посветила себе си в служба на народ и родина.

Умира на 87 години на 1 април 1947 г. в София. Погребана е зад абсидата на олтара на църквата "Св. Седмочисленици" при съпруга си - големия политик и държавник Петко Каравелов.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ардити 1999: Ардити, Б. Евреите през нациския режим в България. София, 1999.

Генадиев 1923: Генадиев, д-р Н. Мемоари. Т. І. София, 1923.

Дренкова 1984: Дренкова, Ф. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София, 1984.

Оцеляването 1995: Оцеляването. 1940-1944. Сборник документи. Съст. Д. Коен. София: Изд. център Шалом, 1995.

Панайотов 1995: Панайотов, Ф. Йосиф Хербст - живот и смърт. София, 1995.

Слово 1924: Слово на Ек. Каравелова по случай откриване на ІV-я конгрес на МЖЛМС във Вашингтон. // Женски глас, 01.05.1924.

Цонкова 1975: Цонкова, К. Родолюбката Екатерина Каравелова. // Отечествен фронт, 20.11.1975.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)