|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БУКВИТЕ ДИКТУВАТМария Антонова Всеки, който пише, знае, че когато седне пред готовия текст, първата му задача е да започне да чете какво е написал, преди да продължи по-нататък. И тогава започва внимателното изчитане на текста. И при мен е така. Често някои думи, като че ли не искат да са в текста, или пък настояват да ги заместя с други. И се започва с една уж подходяща, не с тази, следващата ще е по-подходяща, си мисля, но и тази не става. Тогава разбирам, че думата не иска да бъде в този текст и настоява, моли, и вика да я заместя с друга. Трябва да го направя, защото, остане ли в текста, ще го развали. Просто той няма да е читаем и няма да е приемлив за читателя. А нали всичко, което пишем, е за негово величество читателя. Преди дни седнах пред компютъра с желание да довърша автобиографията си, която бях зарязала. Всеки ден си обещавах, че точно днес ще пиша, но дните минаваха и аз все отлагах. А нашият народ е казал, че след шестдесетгодишна възраст вече трябва да имаме "едно наум". Така, че трябва да я довърша. Затова колкото по-рано я напиша, толкова по-добре. В този ред на мисли се сещам за известната авторка на криминални романи Агата Кристи. Тя пише своята автобиография, когато е на седемдесет и пет години, като някъде между редовете добавя следното: "Но онова, което в действителност ще ми се случи, е, че ще доживея до деветдесет и три години". За съжаление, не й се случва. Това, което й се случи, е, че остана в историята на световната литература като една от най-големите и известни авторки на криминални романи. Единствена е тя, друга няма. Но да се върнем на желанията на думите. Всеки автор, който работи с думи, иска, или не, трябва да се съобразява с тяхното желание, защото те са неговото оръжие. Ако е намерил подходящата дума, ще стигне до сърцето на читателя. Затова, когато четем текста, който сме написали, трябва да внимаваме много. Вярно е, че думите понякога са немирни и бързат да се излеят на белия лист, но това е само когато ни е посетило вдъхновението. Тогава думите сами се подреждат и никоя не ни подсказва, че мястото й не е там. Напротив, ако се опитаме да променим нещо, то ние объркваме изречението, става тромаво и нечитаемо, просто някоя от думите недоволства. И защо, защото е застанала точно където трябва и се чувства добре, а ние искаме да я заменим. Затова, когато ни посети онзи върховен миг на творческа наслада, нека оставим буквите да ни водят, те знаят по-добре от нас къде точно да застанат.
© Мария Антонова |