|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВАШЕ ЛИ Е КУЧЕТО? Калин Василев ...докато разтоварвахме пратката-дарение за дома, забелязах едно мъниче, не по високо от пет-шест педи, облечено във вехта бледорозорова рокличка и скъсани сандалки, което, клекнало, галеше някакво мършаво кученце, приближих се... чие е това кученце, мъниче, откъде се е взело, не зная, започна то, вчера имаше буря, страшна буря, валя много, направо ни съсипа от вода и град, покривът наполовина е разрушен, чух, че две съборени брези са прекъснали телефонните жици, може и токът да е спирал, никой от нас, децата, не можа да спи, събрахме се по десетина на легло и се завихме през глава, по-големите четяха с фенерчета приказки на по-малките, после започнаха гръмотевиците и съвсем мъничките започнаха да плачат за майките си, някой каза: аз моята съм я виждал, много е хубава, и всички ревнаха, по едно време подът се напълни с вода и някое в тъмнината каза: виждам жаба, и спряхме да плачем, заджапахме с босите си стъпала из водата, за да я намерим тая жаба, пръснахме се из помещението, някои с пръчки, други светеха с фенери, оставихме приказките и се впуснахме да търсим жабата, изведнъж всички утихнахме и се чу скимтене, премина светкавица, освети всичко - в ъгъла беше сгушено ей това куче, бяхме го търсили два часа, бурята беше преминала, лелките, дето ни пазят, не разбраха до сутринта, че е валяло, КУЧЕНЦЕТО СИ Е НАШЕ, чичо, дали ще ни го вземат, за да го сложат в клетка и да го приспят, момиченце, на колко години си, на пет, няма, няма да ви го вземат, върнах се в буса, взех следващия кашон, отнесох го вътре в сградата, спрях по средата и не можах да откъсна очи от подгизналия балатум...
© Калин Василев |