СТЮАРДЕСАТА Е ТЪЖНА

Калин Василев

web

Тя идва във вторник следобед в отдела, руса и с безброй чанти. Ремонтирала е ботушите си при бедните ни обущари, защото в Цюрих, Мюнхен, Ню Йорк, Абу Даби тези обувки струват майка си и баща си, а майсторите са богове на каучука, агнешката кожа и прочие. Тя не иска съвет, услуга или 45 лв. социални помощи от хората в отдела, не идва да се пазари за твърдо гориво, не е замърляла молба-декларация, не води двама кошаревски лъжльовци. Тя минава за малко, както пресича света. С торбите си, с тъгите си, да поседне, да почака края на работния ден на леля си, а утре да замине. Летището, София-Мюнхен, и после целият свят на стюардесите. Усмихната е.

Всеки иска да си има работа със стюардеса. Дори и във вторник, следобед, между оперативките, проектозаконите, проектопроектите. Да чуе какво става напоследък из Лондон, как е в Испания, валяло ли е скоро по Москва. Колко им е на стюардесите, тоя малък свят. Тъжнорусоусмихната.

От такива жени вали през ноември. Ако е слънчево, значи крачи някъде по земята със своите си ботуши.

Тя е руса и е прелетяла 12 хиляди километра, за да види леля си. Руската възпитаничка. Социолог още преди политическите партии.

Русото момиче е стюардеса. Тъжна. И стюардеса. Може да има пò испанци от Антонио Бандерас, по-къдрокоси от Ръсел Кроу, пò политици от Гордън Браун, пò художници от Ван Гог от периода с две уши. Може. Светът е под краката й. Клатушкащ се.

Откъде, Боже, тая тъга по стюардесите!?

Русото момиче има огромна карта на света над леглото си и забива малки карфици върху градовете, които е посетила. Познавам хора, допускам, че има хора, има хора, които искат да са една от тези карфици. Една или друга.

Отмествам поглед от монитора и проекто-нещата и се заслушвам как леля й се тревожела да не се изгуби в Кюстендил, как й дава за ориентир аптеки, имена на улици и улични кучета. После говори за света. Как обича да седи до прозореца, когато лети; как пътува в отпуските; как не повтаря градовете, в които ходи; как Барселона е номер 1 и ходи пак и пак, и пак там. Как пие чай в Каталуня сутрин. Сама. Рано. Преди слънцето. Как стъпва по меката земя. Как прави планове за следващи евтини билети, хотели с отстъпки от самолетната компания. Как ръшка света като стой, та гледай.

И никой. Никой не разбира. Защо тъгуват русите, млади стюардеси, които прелитат над земята, все едно им е бащиния. Защо тези, които избират къде да пътуват, в коя посока да се върти светът, които избират кой да се влюби в тях. Тези, които се усмихват в самолета. Тъгуват. 120 часа на 10 000 м над земята. Месечно.

Тя вдига чантите от стаята и гълъбите по площадите от „Сан Марко” до „Таймс Скуеър”. Само маркови ботуши. Чифт чепици от всеки град, където стъпи кракът й. Кожа за спомени по краката й.

40 минути при специалист в жълтия кабинет и после полет. И никой не знае защо тъгува малката руса красавица. Светът и мъжете принадлежат на стюардесите.

Сигурно небето е пълно с тъга.

© Калин Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2012, № 5 (150)

Други публикации:
Калин Василев. Опити за любов и щастие. Пловдив: Хермес, 2012.