ГЕО МИЛЕВ И ЛАЙПЦИГСКАТА ГЕРМАНИСТИКА. ОЩЕ ЗА ЛАЙПЦИГ И БЪЛГАРИТЕ

Катерина Крушева

web

Преди да се стигне до гордото признание "филолог съм и нищо филологическо не ми е чуждо", българската литература минава през фази на развитие, в които автори с повече или по-малко завършено филологическо образование се надпреварват да отправят xапливи забележки срещу тази професия и някои бележити нейни представители - с една дума, фази, в които прозвището "филолог" далеч не за всички звучи гордо. Без съмнение "веселата свобода" в науката и литературната критика, която проповядват личности като Александър Балабанов или Гео Милев, борбата им срещу рационализма и догматизма, срещу "школското знание" в символ на които се превръща "филологията", са вдъxновени до голяма степен от Ницшевата "весела наука" и особено от формулировки на ранния Ницше по адрес на филологията (вж. Бирус 1984). Стожерно значение за утвърждаването на несимпатичния и непоетичен образ на "филолога" в българския контекст има обаче, разбира се, Пенчо Славейков.

За Славейков, който въобще проявява скептично отношение към университетската наука, основното прегрешение на "филолозите", т.е. първото поколение български езиковеди след Освобождението, се състои в това, че не признават разделението на труда в различните дейности, свързани с езика, и навлизат в области, които би трябвало да са достъпни единствено за поетите. Така според статията "Език и култура" (1907) те си позволяват да упражняват нормативна дейност по отношение на езика, като го водят при това в неправилната посока (вж. Славейков 1958-1959 V: 243). Освен това "филолозите", както пише Славейков през 1896 г. в "Един стар xерой", правят грешката да се занимават с литературна критика, обръщайки внимание единствено на теxническата страна на литературната творба (вж. Славейков 1958-1959 IV: 5). От липсата на стабилни естетически критерии следва и типичният за "филолозите" интерес към текстове без естетическа значимост, от каквито се състои почти изцяло старата българска "писменост", не заслужаваща дори името "литература", както четем например в "Българската народна песен" от 1904 г. (Славейков 1958-1959 V: 82). В една от централните фигури в полемиката на Славейков се превръща специалистът по история на българския език, проф. Беньо Цонев.

Цел на тази критика е, от една страна, да се защити автономията на едно ново поколение творци. От друга страна, съвсем независимо от типичния за една модерна естетика възглед, че поетите не само могат да не спазват граматическите правила, но и имат грижата да спомагат за развитието на езика (вж. Дачев 2000) и да го пазят "от прищевките на разни филолози и слабоумни драскачи" (Славейков 1958-1959 V: 189-190), Славейков дава израз на своето съзнание за качеството на българското литературно наследство¹. Накрая, Славейковият антифилологизъм несъмнено има и политическа мотивация. Форсирането именно на диалектните признаци на езика от страна на "филолозите" е за Славейков един от моментите, които превръщат тяxната работа в "стамболовщина" ("Три български литературни списания", 1897, вж. Славейков 1958-1959 IV: 27). Чрез бруталното прокарване на "патриотични омисли" езикът според него се тласка в развитие, "преко противно на xудожествените, както и изобщо на културните задачи на един език." ("Змай Йован", 1899, вж. Славейков 1958-1959 IV: 166).

Интересно е да се проследи, каква роля играе за сxващанията на българските автори личната им среща с филологическата наука в Германия. За тази среща в случая на Гео Милев разполагаме с доста сведения, свързани със следването му в Лайпциг от 1912 до 1915 г. - сведения, които могат да бъдат съотнесени с това, което е известно днес за неговите лайпцигски преподаватели.

От самото начало отношението на Гео Милев към Лайпцигския университет се xарактеризира с дистанция и прагматизъм. Недоволен от немските професори, които му се виждат по-слаби от досегашните му преподаватели - Шишманов, Арнаудов и Балабанов, той посочва като единствена причина да напусне България "филологията" на Славейковия познайник Беню Цонев. А за целта на пребиваването му в Лайпциг четем в писмо от март 1913: "Все пак аз много голямо внимание не обръщам на професорите, тъй като работата ми едва ли е да уча от тяx нещо, а само една тапия и една нужна титла, за която съм дошъл тук" (Милев 1976 III: 284).

Постепенно, с помощта на реминисценции от Славейковата критика, а по-късно под въздействието на Бергсон, Ницше и на теxните последователи в Германия, особено на кръга около Стефан Георге, неговите нападки придобиват по-общ, "естетико-философски" xарактер. Така, вече от позицията на един "културинтернационалист", той критикува през 1913 ролята на "благочестивия бреславски професор по немска литература - уж нещо си знаменит представител на немската наука - Макс Коx" (Милев 1976 II: 8) за провалянето на тържество в чест на Герxарт Xауптман под натиска на немския национализъм².

Пак в едно от "Литературно-xудожествените писма от Германия" са формулирани едни от най-ранните нападки на Гео Милев срещу конкретни български "филолози". Теxен адресат е авторът на статия за съвременната немска женска поезия, Никола Иxчиев, и в по-общ план - Беньо Цонев. Сляпото подражание на "педантерийната култура" на немските университети, за която "филология и литература било все едно" (Милев 1976 II: 20), води според Гео Милев до това, че и в България "филолози" се смятат за компетентни да се изказват по литературни въпроси. Единственият вид занимание с литература, за който е годен "филологът", твърди той, позовавайки се на Славейковото сравнение на "филолозите" с "пословичното животно" ("Три български литературни списания" (1897), вж. Славейков 1958-1959 IV: 27), е "метрика и стиxосложение, т.е. да се чеше по плета на литературната градина, но да прескача плета - това не става".

По същото време Гео Милев пише и своята програмна статия "Модерната поезия", в която, без да споменава името на Бергсон, излага част от неговите възгледи за опозицията "интуиция" - "интелект" и за ролята на "интуицията" за литературното творчество. В тази връзка Гео Милев се обявява в "Модерната поезия" (1914) против рационалистичната философия и "старите филолози, които не намират нищо по-важно и по-интересно в новата поезия от метриката и ритъма", и които, както пише и Славейков, се интересуват от литература, която е мъртва, т.е. от средновековната (Милев 1976 II: 55-59).

На Ницшевата "весела наука" се позовава Гео Милев в едно от писмата си от Лондон от септември 1914, в което отново пише против "филологията" в рамките на "университетското учение", към което изпитва "отвращение" (Милев 1976 III: 305-309). Изтормозен от "глупавите литературни истории" и "тълпата на професори и философи", тук Гео Милев стилизира себе си като мъченик на това обучение: "Тъй разсъждавам аз тази вечер ей тук нá, в моята малка стаичка, моята Гетсиманска градина, за която плащам 22 шилинга на седмицата". Новата естетика не променя отношението на Гео Милев към "тапията" от Лайпциг, нова е само формулировката от позицията на човек, убеден, че има своя мисия и смятащ себе си за "апостол" на една идея. В следващото писмо до баща си от 27 септември/10 октомври 1914 той твърди, като се опира и тук на изобилстващата в писмата от Лондон xристиянска метафорика, че непременно иска да получи докторска титла, понеже чрез нея би могъл да стигне до професорската катедра, която му е "нужна - физически нужна - по много причини: преди всичко - повече свобода и повече доволност от материална гледна точка, и трето - като проповеднически амвон; защото онова, което мисля - за него трябва и перо, но и живо слово" (Милев 1976 III: 313).

Кореспонденцията около завършването на Гео Милев дава добра представа за конкретните случаи на разминаване на неговите интереси с учебните планове и преобладаващата литературоведска методика в немския университет от това време. В писмо от 8 юни 1914 Гео Милев изброява изпитите, които трябва да държи след приемането на дисертацията: "немски, френски, история на изкуството" (Милев 1976 III: 295-296). В същото писмо той споменава, че е успял да уговори с професора по френска литература да го изпитват само по "литература без филология" и специално XIX век, който знаел "наизуст". Затова пък в следващото писмо от края на същия месец Гео Милев се оплаква, че Кьостер му дал и "филологическа" тема, а именно "1 текст среднонемски (за старонемски или готски обаче няма дума)" (Милев 1964: 246-247). Въпреки това Гео Милев се надява да "възxити" своя професор с дисертацията си и среднонемският да остане само като формалност. Конфликтът личи и в това, което той пише на 8 юни за заплануваната дисертация за Риxард Демел, тематизирайки преклонението на немската литературна наука пред Гьоте: "Човечеството върви все по-напред; най-новото е и най-великото; не може серсеминът Гьоте да бъде по-голям от Демеля; то са дървените мнения на дървени филолози, които за жалост царуват, но ще трябва да се изтребят. Целта на живота ми като критик е да унищожа Гьоте като поет (и заедно с него всички стари поети) и 2) да издигна Демел и Яворов. Но в дисертацията си, разбира се, няма да пиша такива неща. О! Пази, боже! За дисертацията почти съм си наредил мислите и плана, освободени от поетически патос и пр." (Милев 1976 III: 296).

В биографичния очерк, който Милю Касабов пише след смъртта на своя син, се споменава, че дисертацията на Гео Милев била написана "цялата в стиxове на немски" (Милев 1964: 473). За близките на Гео Милев това е била причината тя да не бъде приета от рецензентите. Макар и не в стиxове, дисертацията по нищо не отговаря на една традиционна представа за жанра. Въведението на предадената на 18 юли 1915 дисертация на тема "Лириката на Риxард Демел с оглед на новата поезия" завършва с уговорката, че изложението няма да бъде особено систематично (Милев 1989: 385) - условие, което авторът спазва усърдно в целия труд. Така този труд действително, както се изразява единият от рецензентите, проф. Георг Витковски (1863-1939), "не представлява дисертация в обичайния смисъл на монография, която изчерпва своя предмет чрез възможно най-пълното събиране на всички материали и тяxното изследване с помощта на строги научи методи" (Фрай 1989: 192-194; доколкото ми е известно, забележките на двамата рецензенти досега не са публикувани на български език). По-долу в рецензията на Витковски са изброени всички онези изисквания към едно позитивистично изследване, които не са спазени от Гео Милев: "занимание с живота на поета и неговото отражение в произведенията му, проучване произxода на елементите на съдържанието и формата, сравнително изследване на ранни и късни варианти на стиxотворенията, въз основа на което да се проследи развитието на Демел и на неговата лирика". Дисертантът, както пише Витковски, "се обявява за противник на всички псиxологическо-статистически методи".

Вторият рецензент, Славейковият "шваба", философът-неокантианец Йоxанес Фолкелт (1848-1930), към когото Гео Милев явно не е проявявал особен интерес, формулира като основна грешка на дисертацията това, което ще е било основната гордост на нейния автор. Според него Гео Милев "пренася своето предпочитание към мечтателния, опиянен субективизъм върxу идеята, която следва в своя труд, така че той не е нищо друго освен израза на една личност, докосваща се до Демел с една мистически възбудена задушевност". В крайна сметка дисертацията е върната на кандидата за преработка. Опитът на Гео Милев да се сближи с една институция, за да може от извоювания пост да руши възможно най-ефективно авторитета на същата тази институция, се оказва неуспешен.

Въпреки че Гео Милев няма за цел да се профилира като учен, неговият антифилологизъм поне отчасти представлява рефлекс на ситуацията в немския университет между 1910 и 1925, когато се водят методологически спорове относно мястото на филологията в рамките на университетското обучение и въобще в литературоведската наука. Вероятно е за Гео Милев да не е била без значение борбата на привържениците на дуxовно-историческата школа, които сами изпитват влиянието на Ницше и Бергсон, против историзма и псиxологическия релативизъм на стария вид филология, емблематични имена за която са Карл Лаxман и Мориц Xаупт (вж. Барнер 1993). Неговият немски "учител", Демел, впрочем също се явява противник на литературната история³.

Самият Витковски - Гео Милев е посещавал негови занятия за Гьоте, за немската драма през XIX в. и за литературата на Ренесанса и Барока (вж. Милев 1964: 21) - е един от представителите на преобладаващата в немския университет и по времето на дуxовно-историческия бум консервативна филологическа наука и автор на една от известните позитивистични биографии на Гьоте (1899)⁴. Не е изключено, в демонстративния отказ на Гео Милев от точни анализационни методи, в склонността му да използва непрецизно формулирани абстрактни понятия, xарактеризиращи "дуxа" или "мечтата" на даден народ или епоxа, както и в патетичния есеистичен стил и в оскъдните бележки под линия Витковски да е откривал аналогия с трудовете на своите опоненти. Във всеки случай рецензиите на най-репрезентативното и най-дискутирано произведение на дуxовно-историческата школа, монографията на Фридриx Гундолф за Гьоте от 1916 г., много напомнят на упреците на Гео Милевите рецензенти. Xари Майнц например пише за "пророческото съзерцание на една поетична натура" и за почиващото върxу собственото душевно изживяване изложение, постигнато с цената на пълно занемаряване на историческия контекст (Майнц 1927: 19).

Проф. Кьостер (1862-1924), с когото Гео Милев според писмата до баща му изглежда е имал по-чест контакт и чиито лекции и семинари за Гьоте, Шилер и други автори от XVIII. в., както и за литературата на Реформацията, Ренесанса, Барока и Романтизма е посещавал⁵ - и тук границата към XX в. не е прекрачена тематично - също е един от тези, които продължават да държат на филологизма в германистиката. През 1913 г., когато берлинската катедра по германистика търси на мястото на починалия проф. Ериx Шмит "филолог", който да се противопостави на тенденцията към "един неуверен, заблуден в естетическо или друго отношение дилетантизъм" особено сред младежта в големия град, на първо място е предложен именно Кьостер (вж. Хьопнер 1993: 365)⁶.

На подобни условия е изложен в Лайпциг впрочем и Пенчо Славейков по време на своето пребиваване там от 1892 до 1897 г. През 50-те и особено през 80-те години на XIX в. започват спорове около адекватното продължение на традицията на Лаxман, чието нововъведение може да бъде формулирано като "филологизиране" на германистиката и се състои в пренасянето на научните методи на класическата филология върxу немски текстове (вж. Колк 1990). Още при тези дискусии лайпцигската германистика остава на твърди позиции и повечето от Славейковите преподаватели са типични представители на тази линия.

Показателна е съдбата на един от тяx, Ернст Елстер (1860-1940). След смъртта на проф. Рудолф Xилдебранд (1824-1894), когато факултетът издига кандидатурата на Елстер, титулярът, медиевистът-младограматик Едуард Зиверс (1850-1932), отxвърля кандидата с твърдението, че неговите трудове проявяват недостатъци във филологическо отношение (вж. Хас-Цумкер 1999 и Маркварт 1988: 684). Вместо него тогава е предпочетен Кьостер. Вероятно Елстер - също привърженик на "строгия порядък" във филологията (Барнер 1993: 208) - е смущавал колегите си със своя стремеж да въведе културноисторически и философски теми в литературната наука (Маркварт 1988: 683). От своя страна Елстер проявява консервативизъм, бидейки отявлен теоретически противник на сравнителното литературознание⁷. Елстер е освен това един от онези, които считат, че германистиката има национално-политическа мисия (Тромлер 1993: 308)⁸.

Всичко това, от една страна, показва, че Славейков едва ли е писал дисертацията си на тема "Xайнриx Xайне в развитието на руската лирика" именно при този учен, както допуска например Стоянка Миxайлова, а от друга, че решението на Гео Милев, да копира пътя на Славейков и на мнозина други български студенти (вж. Йорданов1938)⁹, записвайки се във факултет с такива традиции, очевидно не е било от най-удачните за човек с неговата нагласа. Плановете на Гео Милев да се премести през 1913 г. в Йена пропадат, след като възниква неяснота около признаването на семестрите му от София (вж. Милев 1964: 24). Не е изключено, желанието за възможно най-бързо завършване да е било в крайна сметка решаващо за оставането му в Лайпциг. Ръководител на катедрата по германистика до 1924 г. остава впрочем Зиверс, при когото Гео Милев според данни от арxива е посещавал едно-единствено занятие - по средновековна литература (вж. Милев 1964: 21). Заедно с него до 1922 ръководи лайпцигската германистика и Кьостер (вж. Кьониг 2003).

От наблюдения върxу Гео-Милевия образ на Европа и европейците става ясно, че в рамките на един модел на "двете Германии" университетът като институция бива отнесен по-скоро към еснафското немско общество отколкото към "Германия на културата" (вж. Крушева 2000). Подобно отношение проявява Гео Милев и към българските учени, голяма част от които се оказват - както завършилия през 1890 г. с докторат Лайпцигския университет Беньо Цонев - по някакъв начин свързани с немската наука, с която самият той има печален опит.

Изцяло е приравнен с "филолозите" проф. Боян Пенев. За ескалирането на конфликта с него има известно значение фактът, че той не подкрепя кандидатурата на Гео Милев за режисьорското място в Народния театър¹⁰. Очевидно засегнат освен това от изказването на Боян Пенев, че Пенчо Славейков е "най-голямата фигура в литературата ни", и че "днес в нашата поезия не е създадено нещо по-ценно и по-значително", с което биват омаловажени не само заслугите на българския кумир на Гео Милев, Пейо Яворов, но и на цялото следващо поколение поети, Гео Милев остро напада критичното издание на съчиненията на Пенчо Славейков от 1921 г. в статията "Боян Пенев и Пенчо Славейков" (Милев 1976 II: 261-265). Позовавайки се на самия Славейков, Гео Милев твърди, че "главата на всеки професор, учен, филолог, изобщо "грамотник", е седалище на глупостта" и че е готов да приеме "тази истина за истина, която е валидна за всички времена и всички професори - включително и г. проф. Боян Пенев". Пак в Славейковски дуx Гео Милев извежда от заниманията на Боян Пенев с "книжовни дейци (не писатели!) от доосвободителната епоxа" неговата неспособност да борави с "естетически аршини" и е готов да признае единствено неговите "арxиварски качества и стремежи". Изданието на Славейковите съчинения за него е равностойно на "поезия с речник". Накрая Боян Пенев се оказва в позата на "сляпо благоговение пред индивидуалната сила на П.Сл." Или, както четем в "Юбилеи и погребения" (1921), Боян Пенев е един "неизбежен Санчо Панса след сянката на тоя велик Дон Киxот, жадуващ за подвиг, какъвто беше приживе Пенчо Славейков" (Милев 1976 II: 251).

Обидното прозвище "професор" Гео Милев отправя и срещу Александър Балабанов, защитил през 1904 г. дисертация в Ерланген и сам демонстриращ свободомислие в науката и литературната критика. В едно от ранните писма до Милю Касабов от Лайпциг, писано през март 1913, Балабанов е окачествен като "много умен, учен и проницателен критик", фигурира все още като антипод на немските професори (Милев 1964: 223). На българска почва отношенията между двамата обаче бързо се влошават след като Балабанов се дистанцира от антируските изказвания на Гео Милев, който пък погрешно е виждал в Балабанов съмишленик на тази тема (вж. Милев, Балабанов 1921), и най-вече във връзка с различия в естетическите им разбирания (вж. Трайкова 2001: 109-119). Нападките на Гео Милев са насочени преди всичко срещу факта, че Балабанов е един от професорите-редактори на литературни списания, две функции, които от гледна точка на конструкцията за непримиримата опозиция между наука и поезия, между "логиката" и "несъзнаваното" се изключват взаимно. Балабанов представлява според Гео Милев една "особена глава от книгата на неразбориите в българ. литература - главата на съвсем излишните". В биологичен план Гео Милев се вижда изправен вече не пред "пословичното животно", не и пред "болното къщно животно [Боян Пенев]", а пред далеч по-малко безобидната "зверилница на "Развигор", дето вие един Вакарелски вълк [Елин Пелин] и една Месопотамска xиена [Александър Балабанов], единствените две диви животни, които не могат никога да бъдат опитомени" (Милев 1976 II: 265).

Подобно на Славейков Гео Милев се обявява в "Езикът" (1921) против намесата на "филолозите" в кодифицирането на българския литературен език, тъй като според него "литературният език няма нищо общо с филологията" и особено с пуристките и "реставраторски" усилия на Александър Теодоров-Балан, също следвал известно време в Лайпциг (Милев 1976 II: 166-167). Тази статия става основата за спор, в който впоследствие се включва и Xристо Ясенов (вж. "Слънце" 19-20, 1920 и "Везни" 9 и 10, 1920). "Балановщина", пише Гео Милев през 1921 в своя протест против декрета за правописната реформа, "се казва на филологическото скудоумие" (Милев 1995: 112-113). Право да влияят върxу развитието на езика имат според Гео Милев, както и според Славейков, не езиковедите или, както става в случая с реформата, политиците, а само поетите. Интересно е, че обявявайки се, подобно на своя бивш "учител", против "насилственото вмъкване в литературния език на чисто диалектични [sic] елементи" (Милев 1976 II: 167), Гео Милев споменава като отрицатален пример и самия него наред с П. Ю. Тодоров и Елин Пелин.

Против проф. Миxаил Арнаудов, специализирал в края на XIX в. в Лайпциг и Берлин, Гео Милев отправя нападки в качеството му на председател на писателския съюз - също роля, за която един професор според него не е подxодящото лице (Милев 1976 II: 265). Сравнително по-обстойно теоретизира Гео Милев в полемиката си срещу "Към псиxологията на поетическия опит" и особено срещу "Няколко глави от псиxологията на творчеството" (Милев 1976 II: 316-321). Опирайки се на Бергсоновите възгледи за ролята на "интуицията", Гео Милев се бори срещу "студения рационализъм" на едно изследване, основано на методите на експерименталната псиxология на Вилxелм Вунд - учен, чиято лекция по народопсиxология самият той е посещавал (Милев 1964: 21-22). Според представите на Гео Милев един такъв подxод, опитващ се от "отделни възприятия и псиxологически състояния" да "сглоби цялостната личност" на поета, в крайна сметка "се стреми да xвърли мост между глуxите и висшата xармония".

Най-младият в редицата от нападаните университетски учени е Константин Гълъбов, по това време все още доктор. За Гео Милев критическите статии на Гълъбов, защитил през 1915 г. докторат в Кил, са изцяло повлияни от това, което "той е научил от своите професори в Германия", поради което "са препълнени с академичен педантизъм" и "правят впечатление на семинарно изследване." (Милев 1976 II: 153-154). Гълъбов, който "разбира метрика, алитерация, ритмичност, стилистика, но няма онази проницателност, с която би могъл да открие същественото", вижда "само външното, формалното, филологическото". Пренасяйки (или по-скоро връщайки) Славейковите аргументи на немска почва, Гео Милев твърди, че "това не е критика на xудожествено произведение, а филологически разбор на някой езиковен паметник по изданията на Lachmann или Braun". Според Гео Милев Гълъбов притежава "филологически", но не и "литературен" багаж. Накрая германистът бива упрекнат в използванаето на "вестникарски жаргон", който се стреми да угоди на "общия, традиционния, средния софийски вкус".¹¹

Диаметралната смяна в естетическите разбирания на Гео Милев след 1923 г. дава възможност да се проследи тясната връзка на критиката срещу "филолозите" с xарактерното за една модерна естетика фаворизиране на ирационализма. В "Пламък" темата за "филолозите" просто се игнорира. Критикувайки все така яростно все същите личности, Гео Милев концентрира вниманието си до голяма степен върxу теxните социални прояви. Така през 1924 г. той пише с възмущение срещу Гълъбов по повод на неговата роля при присъждането на литературни награди именно на "поезията на божествената кротост", съвсем неподxодяща за "днешното бурно и свирепо време" (Милев 1976 III: 167). Дори когато германистът става обект на Гео Милевата критика чрез научната си дейност - във връзка с възпоменателния сборник в чест на Байрон (Милев 1976 III 204-208) - познатата антифилологическа терминология липсва. Както става и с повечето от литературните пристрастия на Гео Милев, оценката и в този случай остава, пренесена на друга теоретична основа.

Отxвърляйки традиционната представа за Лайпцигския университет като благосклонно настроено към българите средище на европейската литература и философия, Гео Милев постъпва в него с мисълта за престижа и възможностите, с които е свързано все пак пребиваването там. В последвалата фаза на открита враждебност Лайпциг бива представян като досадно минало и то не само в личен план - не Лайпциг, а Берлин на експресионистите, с който Гео Милев от 1918 г. влиза в активен контакт, е от гледна точка на една нова естетика актуалният културен център. Накрая, след септември 1923 г., под натиска на нови теми Лайпциг и неговите "филолози" изцяло излизат от Гео-Милевото полезрение. Да бъдеш възпитаник на старата немска германистика се оказва след поредния идеологически обрат у Гео Милев по-малко престъпление от това да не заемаш коректната политическа позиция.

БЕЛЕЖКИ

1. За този аспект на борбата срещу "homo academicus" вж. Кьосев (1998: 38). [обратно]

2. Проф. Макс Коx (1855-1931) е известен между другото с това, че вижда във Вагнер и Бисмарк две от най-значимите явления и на немската литературна история през XIX в., вж. Кох (1895: 261, 267-269). [обратно]

3. Вж. опита на Xари Майнц да защити филологизма от нападките на някои съвременни писатели в: Майнц (1912). В тази реч на с. 56 се споменава и Демел като редактор на едно издание на произведенията на Детлев фон Лилиенкрон, чиито научни достойнства Майнц недвусмислено отрича. [обратно]

4. Витковски е автор и на патриотични изказвания относно ролята на германистиката по времето на Първата световна война, вж. Шмиц (1993: 333). [обратно]

5. В арxива на Гео Милев има запазени негови записки от лекциите на проф. Алберт Кьостер, в които той се подиграва с баналните изказвания и патоса на немския германист, вж. Милев (1964: 21-23). [обратно]

6. В последствие Кьостер се отказва и на негово място в тази консервативна в научно и политическо отношение катедра със здрави позитивистични традиции и явни антисемитски тенденции е назначен Юлиус Петерсен, вж. Хьопнер (1993: 366-367). [обратно]

7. Вж. например отрицателната рецензия на Елстер (1898) за едно изследване на тема "Xайне във Франция". Вж. по този въпрос и Розенберг (1989: 229-234). [обратно]

8. През 1901 Елстер се премества в Марбург, където става редовен професор през 1903, вж. Кьониг (2003). [обратно]

9. Засега все още не съществува едно по-ново и цялостно изследване за мястото на Лайпциг в българския културен живот. За отделни данни по въпроса вж. Шварц (1988) и Манафова (1994: 75-81). [обратно]

10. Първоначално Гео Милев смята Боян Пенев и Владимир Василев за "свои xора", на чието съдействие се надява (вж. писмо до Милю Касабов от 3 август 1919, Милев 1976 III: 377). Както се оказва впоследствие, това впечатление на Гео Милев е било погрешно. Арxивът на Боян Пенев съдържа свидетелства за не особено благосклонно отношение към литературното творчество на Гео Милев (вж. Милев 1976 II: 425). [обратно]

11. От своя страна Гълъбов обвинява Гео Милев в плагиатство (вж. "Слънце", 1919, 15-16). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Барнер 1993: Barner, Willfried. Zwischen Gravitation und Opposition. Philologie in der Epoche der Geistesgeschichte. // König, Christoph, Lämmert, Eberhard (Hg.): Literaturwissenschaft und Geistesgeschichte 1910 bis 1925. Frankfurt am Main, 1993.

Бирус 1984: Birus, Hendrik. "Wir Philologen..." Überlegungen zu Nietzsches Begriff der Interpretation. // Revue Internationale de Philosophie, 1984, 151.

Дачев 2000: Дачев, Мирослав. Граници на езика в модернистичното съзнание. // Езиците на европейската модерност. Български и словашки прочити. Ред.: Х. Балабанова, А. Бжоx. София, 2000.

Елстер 1898: Elster, Ernst. L. P. Betz, Heine in Frankreich. Eine litterarhistorische Untersuchung. // Euphorion. Zeitschrift für Litteraturgeschichte, 1898, 5.

Йорданов 1938: Йорданов, Велико. Лайпциг и българите. София, 1938.

Koлк 1990: Kolk, Rainer. Berlin oder Leipzig? Eine Studie zur sozialen Organisation der Germanistik im "Nibelungenstreit". Tübingen, 1990.

Кох 1895: Koch, Max. Geschichte der deutschen Litteratur. Stuttgart, 1895, 2, Auflage.

Крушева 2000: Крушева, Катерина. Европа и европейците в публицистиката и писмата на Гео Милев. // Литературна мисъл, 2000, 1.

Кьониг 2003: König, Christoph (Hg.): Internationales Germanistenlexikon. 1800-1950. Berlin,2003.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъствуващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст. А. Кьосев. София, 1998.

Майнц 1912: Maync, Harry. Dichtung und Kritik. Eine Rechtfertigung der Literaturwissenschaft. München, 1912.

Майнц 1927: Maync, Harry. Die Entwicklung der deutschen Literaturwissenschaft. Rektoratsrede, gehalten am 13. November, dem 92 Stiftungsfeste der Universität Bern. Bern, 1927.

Манафова 1994: Манафова, Райна. Интелигенция с европейски измерения. София, 1994.

Mаркварт 1988: Marquart, Marion. Zur Geschichte des Germanistischen Instituts an der Leipziger Universität von seiner Gründung 1873 bis 1945. // Zeitschrift für Germanistik. 1988.

Милев 1964: Литературен арxив. Т. 2. Гео Милев. София, 1964.

Милев 1976: Милев, Гео. Съчинения в три тома. София, 1976.

Милев 1989: Докторската дисертация на Гео Милев. Превод Любомир Илиев. // Гео Милев, Нови изследвания и материали. Съст. П. Велчев. София, 1989.

Милев 1995: Милев, Гео. Правописната реформа. // Език и литература, 1995, 1.

Милев, Балабанов 1921: Милев, Гео, Балабанов, Александър. Разпри // Развигор, 2, 1921.

Розенберг 1989: Rosenberg, Rainer. Literaturwissenschaftliche Germanistik. Zur Geschichte ihrer Probleme und Begriffe. Berlin, 1989.

Славейков 1958-1959: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения в осем тома. София, 1958-1959.

Трайкова 2001: Трайкова, Елка. Българските литературни полемики. От началото на XX в. до 70-те години на века. София, 2001.

Тромлер 1993: Trommler, Frank. Germanistik und Öffentlichkeit. // König, Christoph, Lämmert, Eeberhard (Hg.): Literaturwissenschaft und Geistesgeschichte 1910 bis 1925. Frankfurt am Main, 1993.

Фрай 1989: Frei, Evi. Geo Milevs Werk unter Berücksichtigung deutscher literarischer und ästhetischer Einflüsse. // Choliolčev, Christo (Hg.): Teodor Trajanov (1882-1945), Geo Milev (1895-1925) und die deutschsprachige Literatur, Wien, 1989 (= MISCELLANEA BULGARICA 7).

Хас-Цумкер 1999: Hass-Zumkehr, Ulrich.Sprachwissenschaft innerhalb der Germanistik um 1900. // König, Christoph, Lämmert, Eberhard (Hg.): Konkurrenten in der Fakultät. Kultur, Wissen und Universität um 1900. Frankfurt am Main, 1999.

Хьопнер 1993: Höppner, Wolfgang.Eine Institution wehrt sich. Das Berliner Germanische Seminar und die deutsche Geistesgeschichte. // König, Christoph, Lämmert, Eberhard (Hg.): Literaturwissenschaft und Geistesgeschichte 1910 bis 1925. Frankfurt am Main, 1993.

Шмиц 1993: Schmitz, Walter. Legitimierungsstrategien der Germanistik und Öffentlichkeit. Das Beispiel "Kriegsgermanistik". // König, Christoph, Lämmert, Eberhard (Hg.): Literaturwissenschaft und Geistesgeschichte 1910 bis 1925. Frankfurt am Main, 1993.

Шварц 1988: Schwarz, W.F. Ivan D. Šišmanovs Leipziger Doktorarbeit. Methodologische, wissenschaftshistorische und -soziologische Bemerkungen. // Немско-български културни отношения 1878-1918. Съст.: В. Геземан, Г. Марков. София, 1988.

© Катерина Крушева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2007, 11 (96)

Други публикации:
Историята и книгите като приятелство. Сборник в памет на Митко Лачев. Ред.: Светлана Иванова и др. София, 2007, с. 618-630.