|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ В РОМСКИЯ ФОЛКЛОР Йосиф Нунев Устното творчество на българските роми не изчерпва представата за душевността на създателите си, но независимо от това то е незаменим източник на знания за техните нрави. Колкото повече познаваме фолклора на един народ, толкова по-добре познаваме самия него. Фактът, че ромският фолклор все още е непознат - доскоро несъбиран, неизследван и неразпространяван - обяснява донякъде неразбирането на ромските нрави, традиции, ценности и житейски проблеми. Обгърнат от по-сериозно внимание, той ще влее своите неподправени струи в националната ни културна съкровищница. Ромският фолклор третира и непринудено разкрива най-съществените аспекти от ценностите на ромите. Автентични или авторизирани, посланията на ромските разказвачи идват до нас от древни времена, за да утвърдят непреходните стойности за съвременниците и да иронизират или отрекат недостойното, незначителното, дребнавото, нечовешкото. "Ценностната система е система от общовалидни или общочовешки идеи (добро, милосърдие, прошка, любов, свобода, справедливост и др.), съобразно с които разумните хора винаги, независимо от обстоятелствата, определят своето поведение" (Русанов и колектив, 1997: 35). Ако всеки съобразява действията си с тях - тогава той ще има по-големи шансове да оцелее физически и нравствено да се прояви като човек. Да се говори обаче за ценностна система на базата на фолклорни творби, които формират само донаучни представи, е твърде пресилено. Затова по-долу ще се задоволим с коментар на ценностите, прозиращи в редица фолклорни творби, записани при теренни изследвания, и в авторизиран легендарно-приказен фолклор, какъвто у нас вече има издаван. Най-високо в йерархията на ромските ценности, прозиращи в ромския фолклор, стои идеята за свободата. Тя не е никак случайна и има своя етимология в миналото на етноса. В името на съхранението на ромската волност през вековете многократно е правен съдбовен избор: избор на номадски начин на живот, който ромите катунари опазили чак до края на 60-те години на миналия век; отказ от идеята за собствена държава; да не се захваща ромски корен само на определени географски ширини и дължини; да се заимстват чуждият език, бит, обичаи, религия и традиции, за да се оцелее. Ето какво разказва бакърджията Коста Стоянов от с. Кардам, Поповско, в своите спомени, свързани с родовата му памет: "В миналото бяхме подвижни хора. Тук - в Кардам, дойдохме през 1963 г. от видинския край, а по-старото ни потекло е от Унгария, град Предида. Постоянно пътувахме - цялата фамилия - с каруци, нямахме коне. Щом дойдеше зимата, намирахме в някое село няколко къщи, наемахме ги и се позастоявахме. Но стоплеше ли се - впрягахме каруците, вземахме палатките и тръгвахме от село на село. Март месец не биваше да ни завари уседнали. Така обикаляхме пролет, лято и есен из Добруджа - където намерим работа, от едно село в друго, за да изкараме пари за зимата" (Колев 2001: 94). Много често, уж наивно и простовато, в немалко фолклорни произведения народният разказвач съвсем с основание се сърди на своето племе:
Всъщност разказвачът персонифицира виновниците за ромската орис в лицето на гладниците, които построили и изяли кашкавалената църква, на възгорделия се Фараон и на безотговорния дядо и неговото магаренце. И все пак от тези и редица други сходни легендарно-приказни текстове се разбира, че и ромите са имали свой храм, собствена държава и своя писменост, а липсата им не е по Божията воля, следователно тази пакост може да се поправи. Народният разказвач очевидно дълбоко съжалява за случилото се и искрено желае допуснатите пакости да се поправят, за да не бъде ромското население най-ощетеното. Макар посочените текстове да дават обяснение за някои липси, те будят повече смях, отколкото съчувствие. Хумористичният ефект е еднакъв за роми и нероми, макар и потърпевшите да са намерили твърде елементарен начин да отговорят на неудобните въпроси за липсата на църква, писменост и държава. Тези текстове за сетен път потвърждават мисълта, че ромите са ненадминати майстори да предизвикват смях чрез собствената си трагедия. А това вече е житейска философия, която крепи и подхранва с живителни сокове жилавия етнос. За да има равновесие в духовната природа на хората от ромския етнос, идва другият вид закрепване - към рода и семейството. Семейството е ценност, която стои непосредствено до свободолюбието. Те двете са най-високо в йерархията от ромски ценности и винаги вървят ръка за ръка. Всички останали ги следват и са в пряка зависимост от тях. Точно ромското семейство е средата, в която се е създавала, развивала, съхранявала и предавала от поколение на поколение материалната и духовната култура на далечните предшественици на днешните роми. Така дори и без наличие на писменост са се съхранили ромският език, много богатият и малко изследван досега фолклор, както и крайно интересните празници, обичаи, обреди, традиции в домашното възпитание, уникалните занаяти и тяхната технология, ценностната им система и т.н. Всичко това се дължи на свещеното за ромите семейство, което е успявало да замести липсата на собствена държава. Мъдрият баща от "Приказка за бъчвата" (Колев 2001: 71) съветва петте си деца да пазят съгласието в семейството, за да има и честит живот. "Къща, в която няма съгласие - огън да я гори" - казва той. В ромското семейство има ясно разграничение на ролите, за които се знае, че мъжът е главата, а жената е шията и накъдето се завърти тя, натам гледа и мъжът. На жената в ромското семейство са отредени най-главните роли. Ромски поговорки казват: "Къща без жена - огън да я гори", "Къща без жена е като воденица без вода" (Нунев, Нунева 2003: 359). В приказката "За два гроша" (Нунев 2000: 108) бедният ром става царски съветник заради любовта към своето семейство, което се препитава само с два гроша. Царят е поразен от мъдростта на бедния дървар, който връща стар борч на родителите си, дето са го отгледали, като ги гледа и той сега. Дава назаем на шестте си деца, като се грижи за тях, за да го приберат на стари години. А с припечелените два гроша изхранва семейството си. В приказката "Небивали патила" (Нунев 2000: 10) главният герой минава през иглени уши, за да събере разпиляното си семейство и да върне щастието, което заслужава. На почетно място в йерархията на ромските ценности са децата. И това никак не е случайно, защото точно те са истинските продължители на родовите и семейните традиции. Ето защо не би трябвало да ни учудва, че дори и мюсюлманските роми боядисват яйца събота вечерта преди Великден. Това става чрез обичая Къзъл емурта (Алено яйце), който се празнува от децата и най-възрастната жена в семейството, но се прави само в неделя. Децата, ставайки от сън, веднага хващат яйцата и започват да се чукат с тях. Старата жена следи много стриктно черупките да не се разхвърлят по двора или да не отидат на боклука. Тя ги събира една по една и ги хвърля в огъня, като казва: "Да са здрави децата" (Петров, Маринов 2004: 662). Иначе и в ромския фолклор е изключително популярна поговорката "Малки деца - малки ядове, големи деца - големи ядове" (Нунев, Нунева 2003: 335). "Децата са по-скъпи от хляба", казва дядото от приказката "Бабата, дядото и многото деца" (Колев 2001: 65). А в "Силата на хляба" (Нунев 2000: 33) ромът отвръща на въпроса на господ за това, дали иска да стане цар, с въпрос: "А за децата ми ще има ли хляб?". Само истински загриженият и предан баща пред перспективата да стане цар може да предпочете хляба на децата си. Легендарната приказка "Башнув ден" (Колев 2001: 86) дава отговор на въпроса, защо ромите почитат този ден. Той е в чест на ромска майка, която заклала петел (башно - ром.), напръскала вратата с неговата кръв и по този начин заблудила турските войници, които обхождали домовете, за да заличат целия цигански род, като убивали наред мъжката челяд. Дори нещо повече - в ромската семейна традиция на определени места из страната се отбелязва Ихтимя (Колев 2001: 84) - ден на детето. В едноименната притча се споменава, че на този ден който има първородно мъжко дете, трябва да намери петел и на сутринта да го заколи. Главата му се закача на вратата на дома, откъм кървавата страна се поръсва с пепел и с кръвта му се намазва цялата врата. Това е божи завет към ромите, чийто смисъл е опазването на всяка къща, в която има мъжка рожба. В системата от ценности на ромския етнос достойно място намира и умението за веселие. Ако има нещо, за което другите признават, че добронамерено завиждат на ромите, то на първо място това е умението им да се веселят. Ромите го правят искрено, неподправено, от душа и сърце, сякаш за последен път в живота си. За родителите роми равносилно на неизпълнен дълг в живота е да се отгледат деца (особено момчета) и да не им се направи богата кръщенка, новобранска вечер, годеж или сватба. Финансовото състояние на семейството при това не е от особено значение. Веселбата трябва да е шумна, с отбрани гости и непременно с прочути музиканти. След изпълнението на този дълг родителите са спокойни, душевно уравновесени, крайно удовлетворени от родителската си мисия в живота. Често автентичните приказки на ромите в Горна Тракия завършват така: "Довели четиридесет зурни, четиридесет тъпана, четиридесет файтона и отново сватба се вдигнала. Яли, пили - та досега" (Нунев, Нунева 2003: 47). Приоритет за ромите има и задоволяването с малкото, най-нужното. Истинският ром не трупа материални блага. Той е доволен тогава, когато разполага с най-необходимото, за да оцелее неговото семейство. Истинските роми компенсират липсата на материално благополучие с богата и волна душевност, както и с неподправено и искрено желание винаги да помогнат на бедния, слабия и уязвимия. Ето защо сред тях на голяма почит са гостоприемството и отзивчивостта. За истинските роми трупането на материални блага е излишно бреме и грях пред слабите и уязвими хора в обществото. В съвсем сходни по сюжет авторизирани приказки - "Ние сме от първата вечер" (Чапразов 2004: 52) - на ромите християни от Сливенско, "Питал, но не разбрал" (Нунев 2000: 64) и "Прахалея и Барвалея" (Нунев 2003: 12) - на ромите мюсюлмани от Чепинския край, главният герой не пести сили, за да помогне на изпадналите в беда, дори и това да му струва собственото неблагополучие. В "Приказка за царя-воин и рибаря - Голямата глава" (Колев 2001: 84) младият ром не изоставя царицата в нужда, спасява нейния живот и отглежда децата й като свои, за да дойде денят, в който да възстанови една несправедливост. Един от често срещаните варианти за завършек на приказки, в който ромите успяват и натрупват пари и други богатства, е: "Върнал се ромът при препатилата си жена и многобройната челяд, а жълтиците раздал на бедните. Разправят, че и досега си живеел мирно и щастливо в същата колиба и качамакът все повече му се услаждал" (Нунев 2000: 43) или "Завърнал се Прахалея с девет мулешки товара и торба, пълна с жълтици. Деветте товара раздал на бедните си братя, а за себе си оставил торбата, че да му се намират парици за черни дни. Така добрият ром се отблагодарил на Господ за добрината и дълго-дълго се радвал на земните си дни". По идентичен начин в същия сборник завършват и приказките "Хитрият ром", "Дели баба" и други. Липсата на амбиции да се властва над другите и да се предопределя чуждата съдба е друга характерна черта, с която не без основание ромите се гордеят. Липсата на стремеж за създаване на собствена държава може да се обясни само с нежеланието им силните да потискат слабите. Освен това инстинктът за самосъхранение, който са развивали столетия наред, ги е научил, че към другите трябва да се отнасят точно така, както биха искали да се отнасят към тях самите. В тази насока емблематична би могла да бъде притчата "Силата на хляба" (Нунев 2000: 33). Ромът се съгласява да стане цар едва като разбира, че Господ ще му даде хляб за децата, кон и каруца за него. Всъщност това са най-важните, най-насъщните неща, които напълно го задоволяват. А царската корона за него съвсем не означава лично облагодетелстване и безгранична власт над другите. Добронамереността към културата на мнозинството е също важен приоритет, който осигурява по-безпроблемно съжителство между роми и българи. За тази култура и нейните носители често се говори с уважение и с желание тя да бъде и тяхна култура. Типичен пример за това е ромската песен "Отдолу иде" (Колев 2001: 99):
В тази песен ромското девойче е сравнено с българка - за да стане ясно, че е красиво. Така ромите разбират, че хубостта на ромското момиче не подлежи на съмнение. Често в детските си игри ромските деца припяват следната броилка, която на български език звучи така:
В нея по категоричен начин се дава израз на уважението и обичта на малките ромчета към родината България. В ромския фолклор не е изключение появата на героизирани българи, които спасяват ромското племе в трудни за оцеляване времена. Типичен пример в тази насока е легендата "Василица" (Нунев 2000: 10), в която на 14 януари, през една далечна зима, във високи проходи на Балкана Васил изтегля с волския си впряг към равнината закъсалия и обречен на гибел ромски катун. В знак на уважение към своя спасител ромите от катуна решили да нарекат този ден на името на своя спасител - Васильов ден, или за по-кратко - Василица. За съжаление придобитият през вековете опит е научил ромите винаги да бъдат бдителни. Твърде често те са били обект на асимилационни стремежи, на натиск за цялостен отказ от културните им ценности. Но те - по всичко личи - не искат да бъдат асимилирани и с цената на всичко са устоявали през вековете. Интересът към обогатяването на българската културна съкровищница с творчеството на етническите общности, различни от мнозинството, е най-голямото доказателство за отказ от тяхната асимилация. Досегът до творчеството на ромите - общностно или авторско, е ново явление в усвояването на азбуката на гражданското общество у нас. Изучаването в училище на ромския фолклор, както и на творчеството на автори от ромски произход, непременно ще доведе до съществени промени на нагласите към ромите в следните направления:
ЛИТЕРАТУРА Иванова, Миленкова, Колева, Нунев 2002: Иванова, Н., С. Миленкова, И. Колева, Й. Нунев. Искри от огъня. София. Колев 2001: Колев, Д. Фолклор на ромите в България. В. Търново. Нунев 2000: Нунев, Й. Ромски приказки I. София. Нунев 2003: Нунев, Й. Ромски приказки II. София. Нунев, Нунева 2003: Нунев, Й., Д. Нунева. Ромски фолклор от Горна Тракия. София. Петров, Маринов 2004: Петров, Д., С. Маринов. Върти се, мое колело, не спирай… Разград. Русанов, Кюранов, Александриева, Макариев, Яновски 1997: Русанов, В., Д. Кюранов, Л. Александриева, П. Макариев, Р. Яновски. НИЕ - ТЕ. Кратък етнополитически речник. София. Чапразов 2004: Чапразов, В. Ромски приказки. София.
© Йосиф Нунев Други публикации: |