|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДА СИ ПУСНЕМ ВИСОЦКИИвайло Иванов Най-важното, незаменимо обстоятелство Ако човек не е спокоен, той не може да бъде истински дълбок. Ако не е достатъчно дълбок, той не може да бъде и истински писател и така самият бламира това вродено от Бога качество (ако, разбира се, изобщо може да бъде вродено нещо от подобен род). Ето защо трябва да пазим вътрешния си мир и да не го даваме за "нищо на света". Старецът Тадей от Витовнице, с характерния си сръбски речитатив. "Вътрешният мир? Него не мой да го даваш за нищо на света!"... https://www.youtube.com/watch?v=OQZyHalJiyc В основата на всичко е психическият живот. Включително, на нашите успехи в попрището на професионалното. Ето защо, трябва да го пазим като зеницата на очите си. Човек може да бъде суверен на себе си, само ако е вътрешно спокоен и свободен. Тоест, ако психически той е здрав. Хората, имащи по природа това психическо здраве, не го ценят и пазят в достатъчна степен. Те сякаш дори не го и забелязват. А аз изминах дълъг, дванадесетгодишен период, за да си го възвърна отново - и то, на много по-високо ниво. И сега мога да му се радвам като на безценен дар. Една способност, която би била немислима, без изминатия път на страдание. Какво да кажем, като допълнение към всичко това?... Ами, нищо друго, освен да си пуснем Висоцки. Него слушам от две седмици насам и той в момента храни със своеобразното си, героическо, страдалческо, невинно комплексирано и, все таки, леко фукливо поведение душата ми. "Бездарна, лекомислена душа!"... Само дано не ме удари скалният отломък на следващите "дванадесет години"... http://www.youtube.com/watch?v=q1qNnNNpuC4
Размисли около две песни на Висоцки Руската действителност и руската история са най-доброто, най-емоционално осезаемото доказателство, че има Бог. Само Бог може да се отнася така към народа и към човека, когото обича. И както патриотизмът - ченгесарският патриотизъм - на Божидар Димитров и Николай Овчаров няма нищо общо с онази вродена у човека потенция за топлинка, трогателност и почти мистическо очарование при усещането на "родното", така и русофилството на Захари Захариев и Светлана Шаренкова няма нищо общо с онази моя вътрешна обязаност и емоционална привързаност към руските традиции, бит, душевност и култура. Дори обратното, най-добрите представители на тази руска култура винаги са били против споменатия тип русофилство. Те са били изпращани по лагери, инквизирани, гонени от Русия, заточвани в Сибир от царския режим и след това, от сталинската античовешка държава. Истинските русофили у нас неминуемо са десните. Те са техните съратници - и съмишленици по сърце. И още нещо, по-добре и далеч по-почтено е да се чертаят разделителни линии в едно общество, отколкото да се обединяваме - поне на настоящия етап. Огромни разделителни линии, стигащи сякаш до самото дъно и сърцевина на земята."Дели ни всичко - бездна непристъпна - и любовта, самата, ни дели", както е казал Теодор Траянов. И излезе!... Имам предвид, че той е цитиран от Бойко Пенчев в едно негово стихотворение тъкмо и именно по тоя начин: "Дели ни всичко - бездна непристъпна - и любовта, самата, ни дели", рече Теодор Траянов и излезе". Което пък е перифраза на един сегмент от Одата на Иван Вазов за Левски. "Рече и излезе. / Девет годин той...". А този човек сякаш се завръща при себе си. Вероятно и той - подир деветгодишен тежък стаж... Той е "ЗК", заточеник от сталинистките концлагери и сега се прибира у дома, обръщайки се през сълзи към стопанката, "Разпали ты мне баньку по белому", "Разпали ми до бяло ти банята". Тъкмо в такива моменти Висоцки умее да бъде както някога фамилиарен поет...
Ах, тази прословута руска баня, тя заема особено, специфично място сред историята на руската духовност, култура и бит... Както е казал Радой Ралин, "Едно смокиново листо - но цял морал поддържа то!"... А тука вече човекът е останал гол и без "морала" си. (Или пък, именно по него?)... Разбира се, в името на по-високия морал. Той е съблечен вече сам от себе си, от своите илюзии, тъги, лъжи и полуистини, за да се "разумее" по-пълноценно и добре. Една от най-талантливите "блатни" песни на Висоцки. Защото и тя - като морала! - не остава просто в плоскостта на разума, а, така да се каже, надскача параметрите, пералата и очертанията и на този жанр, за да ни придаде и да сведе до душите ни живата история на един мъченически живот. Винаги съм си я представял с цигански оркестър. Примерно - този на Анжело Маликов или пък онзи, с мустакатия циганин, който акомпанира с цигулката на Йълдъз Ибрахимова в настоящия клип. И тонове, тоновете, които като стъпала на стълбица се появяват сякаш че от нищото в пространството на въздуха, за да достигнат с горните си обертонове, черти и резки право в небето. Каква метафизическа грамотност е това!... http://vbox7.com/play:1c45f0df# Съвсем малко не й достига на тази песен, за да постигне Абсолюта. Но то не и работа на изкуството, разбира се - а на самия Бог, който се дава на душите ни в Свещеното Причастие. Но, както казва сам Висоцки в една от плочите си, "Да послушаме!"... http://www.youtube.com/watch?v=CPyVnM1MVQ8
За жените и красивите песни Една красива, пълноценна и дълбока мисъл също може да бъде произведение на изкуството. Както и една красива жена. Особено пък за жените се оказва меродавно това мое мнение, тъй като в наше време, когато вече няма ни аскети, ни отшелници, нито духовни старци, жените са останали единствената ни утеха пред света. Да ги пазим като зеницата на очите си - чрез тях се вижда слънцето (пък и каквото там се види), чрез тях сияе Слънцето на Правдата, тъй сякаш са оризова хартия, гланц по устните, или искрица, блеснала от коледен подарък, в шумоляща от изящно щастие, неприложима към прагматиката на живота, коледна хартия станиол. Това обаче едва ли се отнася и до Анна Сендова, тя е, по-скоро, звяр и хищник, тя е съпруга на Благовест Сендов, с когото са продали своите души на комунистите. И за какво? За да се пъчи като придворна дама до Маргарита Симеонова-Гомес? Боже мой, боже мой!, с радост ще отида да си пусна Висоцки, обаче се опасявам, че и оттам ще изскочи една такава - като Вас една. Всъщност той от Две съдби е обременяван и изтерзаван Висоцки, както се споменава в тук приложената песен, от две съдби - Кривая и Нелегкая. Това не са очите ви, нали? Това е някаква си там блатна и "долна" песен... Докато вие, Анна, вие винаги ще сте отгоре. Кога - като посланичка в Япония, кога - зад банката на Председателя на Народното събрание, докато паднете завинаги във ада и "блатното" у вас се сбъдне в инферналния потенциал. А би могло да се пътува и тъгува по съвсем различни местности и граници!... Какви красиви пейзажи рисува например Висоцки, докато плава, идейки за срещата с двете си Съдби - както ги казахме (досущ като очите ви!), Съдбите гледат нашия поет с хипнотизиращия поглед на Горгона. Той така ги и назовава - ах, Кривая и Нелегкая!...
https://www.youtube.com/watch?v=5sY9AnYuYOs
Купола или Метафизичната Родина на Висоцки
Руската Родина, поне в моето съзнание, крие такава обаятелност и очарование, както никой друг интелигибелен конгломерат. Според мен, Бог в повече е обикнал руския народ (понеже и той по-осезаемо Го е избрал), поради което Той е допуснал народа така потресващо, безпределно и вековечно да страда. Спомнете си например онзи стих от "Откровение", "Когото обичам, него изобличавам и наказвам", или пък - участта на Йов на бунището. Там е мястото на всеки, обикнат от Бога - било то човек, или народ. И изобщо, християнската душа е нещо като благочестивата девойка от популярната народна приказка "Сливи за смет". Тя събира сметта и униженията на този свят, за да си купи кошничка със сливи, тоест, благоуханието на Райските вишни. И, също така, за да си намери жених. Или, по-точно, за да се венчае за своя Жених Небесен. И, пак повтарям, трябва да имаме един застъпник на провалите, един, който винаги да е готов да потвърди, че човек най-осезаемо и истински може да се обича само в нищета. Който ни утвърждава и обича безпределно, безусловно - не заради някакви си качества (все пак ние не сме артикули), а заради самите нас. Такива са само майката и Бога. Емил Димитров или Висоцки, Бетовен, Паганини или Бертолт Брехт - мисля, че всяко истинско изкуство има един аспект на отношение и към звездите, с един отрязък от безкрайното си и ефирно собствено мировъзрение изкуството въздига нашите души и ни пречиства и затрогва като ангели, като ни прави, най-накрая, с това достойни и да се превърнем в синове на светлината - единосъщни, съпричастни и завинаги осиновени именно от тях. https://www.youtube.com/watch?v=i7-eCDVZH-Q
© Ивайло Иванов |