ХОРА ЗА ВЯРВАНЕ
Битови прози и хуманитарни етюди; пеещи същества

Ивайло Иванов

web

Статия за женско списание - затваряне на кръга

Както не е хубаво един апартамент да е празен и гол - за да има снобите, като си вземат чашите в ръка, къде да се ширят и да седят по земята - така и не е хубаво той да е претрупан с вещи. Вещите омерзяват посвоему. Особено ако са много и натъпкани една до друга. Хубаво е апартаментът да е обживян. Просторен, с тих уют и дълго сбирана, обичана библиотека - като моята. С компютър в центъра на стаята, на някаква четирикрака маса, и диван, на който втори мой живот е "обживян", и с купчинка вторични суровини върху терасата - ако се сподобя със син, да храня рожбата си с бурми и гайки. И майка ми, и баба ми, които тихо спят зад отсрещната стена, и с този тих квартал, където всичко е единствено и само мое. "Ето, виж как са Петрови/ - каква спалня, кухня, хол!.../ На мен животът ми се трови,/ а ти ми пееш рок-енд-рол"... Какви рима! "Петрови" - и "трови"... (Така е, драги, еснафлъкът винаги трови!...) Не е като "Нешеви" и "Станишеви", да речем, където имаме една едва-едва загатната и деликатна, една докрай факултативна рима - като отгърнато перде, отдето иде уродство и мрак от инферналното на българското задкулисие. Нощен прозорец! Най ме кефят обаче римите при Висоцки.

Тишина!... Только чайки как молнии.
Пустотой мы их кормим из рук.
Но наградою нам за безмолвие
обязательно будет звук.

Виждате ли, "молнии" и "безмолвие"... Като гръмне една мълния, и у човек ще се получи някакво безмълвие. Сиреч ще умре. Тръгнахме от статия за женско списание и стигнахме до българското задкулисие. Ми, тя и Мира Баджева я поддържа именно и тъкмо българското задкулисие - така че всичките неща се сключват и най-накрая в п.-ката на Мира Баджева. "Жената днес". "Спа-центр имени Андрея Райчева". Друг ваш любим поет, Димитър Методиев, имаше един цикъл миловидна, нежна и любвеобвилна лирика, който, доколкото си спомням, точно тъй се и наричаше - "Затваряне на кръга".

...Наши горла отпустит молчание,
наша слабость растает как тень.
И наградой за ночи отчаянья
будет вечный полярный день.

http://www.youtube.com/watch?v=Y-JQactox28

Мерилин Монро

"Тя тичаше да се снима като луда!"... Тези думи са казани, по спомени, от един съвременник на Мерилин Монро. Между другото, тази късокрака, трътлеста жена не е най-добрият пример за гений на еротичното, но ако една жена е истински еротически красива, то какво ли и друго би могла да прави, освен да тича да се снима като луда. Това е жажда по безсмъртие, все пак. Не само символическо - това е жажда по безсмъртие и в буквален план, тъй както онтологическото ниво, на което Бог съди човека, и юридическото, при едно много дълбинно усещане, съвпадат. И тези две нива, за които ще заговоря сега, са две изящни и противоположни реципрочности. Център на света е трудът - за мъжа. А за жената любовта е центърът на живота. Така че няма начин да не тича да се снима като луда - тя по този начин ощастливява света - тъй както ние го снабдяваме с колбаси и продукти първа необходимост.

"Необходима на американската идеология, която сякаш че държи да направи човека по-плосък". И това също би могло да се каже за нея. Определено не е моят тип жени. Аз бих чувствал огромна болка, и свистене на леден вятър в гърдите, които пък, на свой ред, са гърди от празнота, ако водех такъв живот като нейния. Сякаш е жертвана пред кладата на буржоазния Моллох за смазване механизмите на една огромна социална машина, която и без нея щеше все така да се върти - на същите обороти. Като актриса - пълна нула, като певица - ами, тя изобщо не може да пее, като излъчване, хармония и ерос-сексапил - от шията надолу е късокрако, трътлесто момиче, а пък нагоре - като изгърмяла помивка от силикон. Особено пък с тези устни - надути като грайферите на автомобилна гума. Представям си как нощем си ги сваля от лицето, докато си ляга да спи. Не знам защо си спомних Красимира Джисова, докато пишех всичкото това. Краси е истински противоположният човек. Толкова е фина, стройна, истински интелигентна и красива. И също така: жената на Константин Павлов. Само веднъж я видях - на един поетически конкурс в Стара Загора - и това лице, и този поглед изведнъж ми казаха всичко. Като героите на Достоевски - измъчена и дълбока. С толкова живо лице, с отпечатани върху него мъченичество и съдба. Толкова истинска - би могло да се каже с една дума...

За тези две жени си спомних, докато пишех своето есе за Мерилин Монро. Това е нейната, комай единствена, заслуга пред Човека.

Вещите

Не ми е ясно защо чергата трябва винаги да се събира, когато се опитвам да отворя вратата на терасата. Не ми е ясно защо трябва постоянно да се спъвам в купищата вещи и предмети, претрупани в дома ми сякаш че от зимата. При което пищят едновременно трима - аз, битието и душата ми, изпаднала в пристъпа на тиха ярост, непомерна злоба и истерика. Както омерзяват вещите - нищо друго така не умее да омерзява. Това е просто издевателстване над душите ни. Това е гавра, някакво хихикане-надгавряне и сякаш перманентна нова гавра. Още повече че те са анонимни и безмълвни, безлични, докато човекът е едно одушевено същество, и така злото сякаш става още по-перфидно. Как не ти е стидно, рошава ехидно?... Така можеш да се обърнеш само към жена. Но, вижте, вещите са анонимни и безлични - на тях не можеш нищо да им кажеш и просто няма кой да промени и преобърне това изконно положение на нещата, при което те ще продължават да се гаврят и надгаврят над душите ни, а ние ще приквичаваме в моменти на тих ужас, непомерна злоба и страдание. Нищо! И така се живее!... Да сме живи и здрави - та дано придобием мъченически венец чрез това.

"За да бъдеш писател в съвременна България, трябва да имаш нерви на вол!", казваше моят приятел, детският поет Иван Гавазов. Така е, съгласявам се охотно аз. Но тези нерви, тези нерви, Иване, те не се ли придобиват чрез безмерното страдание под жестокото бреме на вещите? Новите турски поробители. Битовият тероризъм на 21-и век.

Електроуреди. Домашни уроди.
Смешни магьосници. Нежни доносници.
Те ще запишат нашите въздишки.
Те ще разнищят нишките на нищото.
И ний, вместо на оня връх сияен,
тук в хорското равнище търсим рая.

Ейми Уайнхауз

Ейми Уайнхауз ще си остане последната истинска певица на Запада. И, някак си, показателно и символически значимо е това, че тя умря именно по този начин. Замисляли ли сте се от колко десетилетия насам не сме чували истински мелодична, талантливо композирана западна песен? Не че прословутата мелодичност е единственият критерий за талант, но ние вече не можем да чуем и това. Съвременната западна поп музика е нагла, именно - гавраджийска и нагла, тя те предизвиква да заври кръвта ти, да намериш този поп изпълнител и да се саморазправиш с него. Аз лично бих го попилял от бой - така се саморазправям с хората, които се гаврят над мене. И всичко това - само заради печалби и пари?... Не, простете ми, аз не вярвам... Аз вярвам, че Злото няма корени, няма причини и, по същество, тъкмо в тази липса на причина и на мотивация е най-голямото, пределно основание за съществуванието на Злото. Тъкмо в тоя гениален парадокс. Злото е сякаш тази паяжинна мрежа, чрез която - и единствено чрез която - би могло да се види и проясни самото съществуване на Нищото. Не затова ли и Поетът казва: "Аз видях абсолютното нищо!.../ Бе по-страшно от смърт в скотобойна./ Бе брутално, безпринципно, хищно,/ бе разумно и хладно-спокойно". Как го е видял?... (И то, при условие, че Нищото не съществува.) Именно, чрез тази мрежа, чрез разпитите си в ДС. Част от тази повсеместна мрежа е и богато разклонилата се бизнес структура на западната популярна музика. И чрез нея много по-добре се вижда Нищото - мракът на Антихриста, който се задава.

https://www.youtube.com/watch?v=b-I2s5zRbHg

Наброски към една университетска лекция

Николас Гомес Дàвила (https://liternet.bg/publish12/n_davila) - също един човек за вярване. Колекционирам ги един по един, защото са рядкост и практически, не се срещат на групи в наши дни. Навремето Златко Ангелов питаше от какви позиции говори той всичко това (понеже е от само себе си явно, че един афоризъм и едно остроумие могат да бъдат верни само в контекста си, че афоризмът е много по-малко истина и повече - блясък на мисълта). Не, тези са извънконтекстуално верни, тези са и бляскави, и истинни същевременно, но ако трябва нещо по-категорично да кажем, то бихме могли и така да го изречем. От позициите на класическия философски и политически консерватизъм - като първото нещо, разбира се, не е школа, а е, по-скоро, дух, светоусещане и атмосфера в разума на философстващата личност, а политически - това е дясното, както и вие го знаете, но само че в неговия относително по-краен, тъмен (поради дълбочината си) и радикален вариант. Всъщност заслужава си да се запитаме дали най-радикалният не е и най-честен? На това поне ме навежда една ранна статия на Благовест Златанов от първата половина на 90-те. Но да оставим това настрана... Два акцента около името на Николас Дàвила ми се струват значещи и показателни и върху тях щях да ударя своя ценностен и смислов камертон, ако бях преподавател и държах тая реч от казармата. Извинявам се, от катедрата... Механично почнах да пиша в последно време, водя се само по мелодията на думите, смисълът не е от решаващо значение, понеже те звучат далеч по-пълноценно и обаятелно със своя стилистически резонанс. Та, казвам, първият акцент, и първият аспект от личността на Николас Дàвила, това е парадигмата "Емили Дикинсън", защото той би могъл да бъде мислен в същия типологичен ред. Та, в крайна сметка, човек или се побива в центъра на своята представа за света и оттам го покорява, или си замълчава и животът, вместо него, върши същото. Само с едно десетилетие закъснение животът, спрямо Николас Дàвила, е започнал да извършва същото. Той бавно и подмолно, и спокойно вече разнася неговата слава по света, макар че приживе философът сякаш умишлено я е загърбвал и странял от нея. Не отрицание - Дàвила се отнася съвършено безучастно, с някакво старогръцко равнодушие и атараксия към възможността да издава книги и да присъства в периодичния печат. За разлика от някои нашенски провинциални типове, той не прави от своето мълчание митология, не го нагърбва - като костенурка своята броня, - за да отщъпне от тревите на Вселената няколко сантиметра повече пътека от нощния път към Вечността. Мълчанието за него не е изключителност, а единствено приемливата форма на живота му. Който мълчи, той не е по-мъдър от другите, бих акцентирал аз в своята лекция. Който мълчи, той не е и по-дълбок по морал. Който мълчи - в контекста на българската провинциалистка изключителност, - той е, най-вероятно, самовлюбен, егоист на едно много дълбинно равнище, човек, обременен от себе си, тежък характер и темерут.

Второто нещо, на което бих искал да спра вниманието ви, това е "капиталистът" Николас Дàвила и неговото отношение към... капиталистическия свят. Аз мисля, и тук нарочно ще избързам да го кажа, че в това отношение той задава нормата и е по-близо до една, евентуална, Платонова идея за "капиталиста", стига, разбира се, Платон да беше наш съвременник, нежели до това, което ние мислим и знаем като реален профил на "капиталист". Това е човек, наследствен буржоа и богаташ, който - освен че е назначил директори на своите заводи и предприятия и ходи веднъж месечно да си вземе печалбата - друго май по отношение на своя бизнес не прави, и дали малко ще е печеливш този бизнес, или много, това, погледнато отвънка, сякаш му е все едно. Или, да го кажем така, надали се е минало без някакъв, най-вероятно, тежък елемент на загриженост, без отношението на "стопанин" спрямо наследеното и придобитото, обаче в този елемент на загриженост, аз поне не виждам никакво изкривяване и корист, никакво печалбарство и страст. Тоест, Николас Дàвила ни дава "идеалния" образ на капиталиста, който притежава средствата за производство, създава работнически места, обаче не е по девиантен начин привързан към тях. Точно обратното на Енгелс, да речем, който поделя част от средствата за производство със своите работници, осигурява им определени облекчения и преференции, обаче държи това да се знае, тръби за това, създавайки определена, много неприятна идеология, която пък - на свой ред - нанесе много щети на света. Николас Гомес Дàвила никога не се е лигавил по този начин и не е искал да променя света. Той има една определена осезателност за неговата есенциалност и за това, което нашите писатели по-късно ще нарекат "Божия свят". Но, все пак, със своето производство, работни места и печалби той участва в текущия ред на нещата и, принципно погледнато, една известна степен на публичност не може да му се отрече. Далеч не така стоят нещата обаче с неговите литературни и хуманитарни занимания. Духовната деятелност, според него, включително, и плодовете на твоето творчество, не могат да бъдат осветлявани от прожекторите на никакъв официоз. Те не са част от официалния свят, сякаш ни казва той, а нещо много по-дълбоко, съкровено и искрено, та са и, собствено казано, структуроопределящите за най-важния отрасъл - този на личността. Но какво чак толкова, ще кажат някои, кой не е осезавал плодовете на творчеството именно като съкровени и личностни, кой не е чувствал тъкмо по този начин съкровените гънки от безкрайното битие на света?... Този, ще отговоря аз, който не е бил зашеметен от медийния шум в България, който не е бил почти насила впрегнат в капиталистическото състезание по успех: Малкото четене, Голямото четене, крайморски семинари, курсове по творческо писане, конкурси, конкурси, амбициозни, втурнати душици и предварително уговорени първенци. Усещате ли как тези малки и големи четения, между другото, само повтарят, преповтарят олигархията в литературата, как омерзяват и издевателстват над душата ти, с което вършат точно обратното на своето предназначение - да насърчат интереса към книгата у своя народ. Интерес към живота няма - там, където царуват мафията, и олигархията, но дори и ако неправдата не бе озаконена, то бихме имали едно препятствие от непреодолимо естество. "В края на краищата, всички официални институции ще се подчинят на Антихриста", казва западният черносотник от православен произход, йеромонах Серафим Роуз. Литературата не бива да бъде впрягана в капиталистическото състезание на успеха не само заради това интелектуално "пророчество", не само защото така лесно се появяват "директори на литературата", които се опитват да ръководят процеса, лансират едни автори и приглушават други, но и защото литературата, поради своята "природа", ако би могло така да се каже, трудно се поддава на институционализиране и не бива - в някаква осезаемо по-висока степен - да се поддава на институционализиране. Именно, за да остане по-"висока". За да буди доверие. За да бъде, в себе си, също нещо за вярване. Защото, както опитът ни учи, би могло да се обича само единичното и личното. Обектът на всеобщото признание е вече станал субект на една всеобщо осезавана неправда. Защото трябва (би могло) да има и в нашето нелеко и безперспективно време една територия, един резерват на човешкото, чиито граници лесно биха могли да бъдат отменени, ако човекът бива постоянно набеждаван в прагматизъм, ако той бива насъскван и насъскван към успеха, ако бива насилствено подтикван да се превърне в "успешен символ", в "успешна личност" и в крайна сметка - в либерално леке. А книгите си - в част от тапицерията на лайфстайла. Къде отиваме ние тогава?... Ние ще бъдем като онзи прах за пране, който бе рекламиран чрез своето използване от една "супермайка". Ние тогава ще имаме до себе си нещо много успешно, функционално и удобно - примерно, дете, което учи в Кеймбридж, - ние обаче няма да имаме вече своето дете. Без разлика, без класа, пол и възраст - човекът може да бъде обичан само в своята неуспеваемост. Покажи ми своето уродство и провала си, и ти ще ме имаш. Отгърни ми великата епифания на своята нищета.

Два фрагмента за Татяна Филева

1.

Ако човек има действителна лична харизма и обаяние, нищо на света не може да я отмени, дори ако този човек направи всичко възможно да си попречи. Татяна Филева сякаш е направила необходимото да си попречи (вж. http://bnt.bg/part-of-show). И въпреки всичко или може би поради това, Боже мой, каква красота, каква детинска чистота и обаятелност, харизма и чистосърдечие. Татяна е истинска поетеса - и истински вярващ човек. Тя е женският вариант на Проватския епископ Игнатий. А в тези снимки малко ми прилича и на Емили Дикинсън, та затова си спомних онзи ранен неин стих...

Ти ми казваш: горе има ангели
с по шест пръста и с по три очи
и работят скришом, мълчаливо
за доброто в нашите души.

Закъм горе се разтвори процепа
и посипа тежък слънчев прах
и надникнах: бръмбари и блудници
там със сляпата душа видях!

Татяна, по-добре да виждаш "бръмбари и блудници" със "сляпата" (за всякакво насилие над себе си!) лирическа душа, нежели тъкмо по този начин да преживяваш и мислиш Христа. Не че аз ще ти казвам по какъв начин да Го преживяваш (то, при тая страхотна конкуренция от страна на Василий - може ли!...), но виж в какво нещо, според мен, най-накрая се заключава въпросът. Както знаем, всеки е роден на този свят с някакво призвание - или поне се вярва така. Всеки е роден да изцели себе си и да достигне до духовна зрялост, пълнота и пълноценност, но освен този най-общ смисъл на нещата, заради който, собствено, и вярата е дадена, за хора като нас е на лице и много по-специален, частен смисъл, който обаче е първенствуващ по сърце. Тоест, в чисто аксеологически порядък вярата е най-ценната. (То затова се и повтаря - аксеология и ценности.) Ние обаче не сме някакви абстрактни категории, които гледат този свят като лабораторен опит, а мислещи и живи същества. Та затова да прибегнем до един деликатен пример. Кое за една майка е най-ценното? Без съмнение, и органически - децата й. Тя може би обича всичките деца по света, ала това, за което истински я боли, това са нейните деца - така както никой не го е боляло за никого. Кои са моите деца? Стиховете ми. Кои са твоите деца? Без съмнение, същото. Следователно, първата работа на поета е да остава поет, при всички обстоятелства и положения на живота. Това е "фанатизъм", който няма нищо общо с онзи, лошия, и когато тази, първата, обреченост, и вяра, и призвание, я заменим с втората, ние много скоро ще се окажем на такова място, и в такова състояние, което, да ти кажа правичката, малко ми напомна скотобойна. Манастирът "Свети Илия", в квартал "Дървеница", под ръководството на чудното и чудато същество Василий, действително е напомнял скотобойна. Но дори да го нямаше този гений на психологическото поробителство, ние пак щяхме да стигнем до същото положение, по обясними причини. Татяна, нашата работа действително е да общуваме със серафически същества - само че не толкова в благодатния, колкото в психологическия смисъл. Тоест, деликатни, мили, фини, умни и чувствителни като тебе. Защото сродните души се надушват и тъкмо в този нюх един ден може би ще се пропие нотка, тон и от небесното благоухание. Татяна, първата наша работа е да бъдем поети.

2.

Две жени, на които дълбоко вярвам, са хванали трета жена под ръка и я въздигат към нормалността и живота й (вж. http://www.pravoslavie.bg) Така ангелите подкрепят човешка душа, за да премине по-леко и безпрепятствено през митарствата. Татяна Филева обаче - третата жена - не е умряла, а, по-скоро, се завръща към живота си. Втори фрагмент се опитвам да напиша за нея... Опитах се и да я защитя с два-три постинга в две полемики, но нищо не написах и видях, че някога едва ли нещо ще напиша. Да й се обадя чрез Фейсбук също отвътре нещо ме възпираше. Сякаш някаква невидима стена беше достигнала небето, разрязваше го и в безкрая продължаваше от обратната страна на небето. А тъкмо там се движи, според Платон, гениалната колесница на любовта. "Мен ми стига да зная, че нейде те има!...", подобно музика прошумоля в сърцето ми и аз полека осъзнах защо хората в наше време не могат взаимно да се обичат. А бе, извинявайте, това не са хора за обичане. Не се обичат, защото... не могат да се обичат. Може ли уродът да заобича урода?... Може ли бесовете да обичат други бесове? За да изпитваш топли и любвеобвилни чувства спрямо някого, трябва самият той да те предразполага и поне отмалко да те мами. Татяна Филева отдавна е подмамила сърцето ми - още от ранната пролет на 90-те, когато в регионалната библиотека във Велико Търново преписвах на ръка двете й стихосбирки "Вярвам в пепелта" и "Излаз на море". Татяна! Добре, че малко живна напоследък, та пусна тоя цикъл в Литернет. Моят залог е прост и ясен - като синева без облаци (безспорно, по-добрият вариант, отколкото обемите на "синева без въздух", от които ти излизаш в момента). Искаш ли тая стихосбирка да я допрепишем заедно? Искаш ли да се завърнеш в литературата - в светската? Пък ти си вярвай колкото си щеш, за това няма кой да ти спори. Ето как... Да започваме!...

Страхът от безотточна територия
е страх, че нещо в тебе ще умре.
Войни са водели народите,
войни за излаз на море.

Вратите на света ще са отворени,
ще съм посрещната добре,
ще имам свои пристани и кораби,
щом имам излаз на море.

Дори и чужда, необичана,
с едно тревожно "Накъде?",
не е възможно да съм ничия,
щом имам излаз на море.

Душата ще познае много бързеи -
един от тях ще избере,
и с него ще се чувства свързана,
чрез своя излаз на море.

Така ще си намери братя,
оградите ще раздере
в стремежа си към свободата -
стремеж към излаз на море,

на всички безотточни територии
ще стъпи и ще разбере
защо са водели народите
войни за излаз на море.

Котката на Миролюб Влахов

Винаги съм бил или сред елита на дадено интелектуално общество, или - сред циганите и шизофрениците. Но така или иначе, средно положение не е имало никога. И това е повече от хубаво, между другото. Това е гаранция за автентизъм, искреност и символическо безсмъртие. Защото човек може да бъде обичан само в нищета. Защото всяка форма на "лайфстайл" и състоятелност крие и немалка степен на цинизъм, която пък - на свой ред - огорчава душите ни. Дори когато той не ни касае пряко нас. Цинизмът и сам по себе си огорчава душите ни. А ето ме тук с котката на писателя Миролюб Влахов. И тя не е "между" добро и зло, и тя не е персонификация на "средното положение"... О, тази котка е просто Отвъд!... Според съвременния православен сръбски светия о. Николай Велимирович, Балканите не са "между" Изтока и Запада. Балканите, казва той, са сякаш "над" тях. "Балкани и балкони - аз летя!...", казва пък друг светия - но на постмодернизма - а именно, г-н Ани Илков. И аз летя - но под ръка прегърнал тази котка - като буквар, като герой от "Майстора и Магарита", аз, ей така и ей сегинка, просто си летя...

Всичко е толкова честно и просто,
чудно защо и кога
толкова сложен и пълен с въпроси
някои правят света.
Всичко е точно на своето място:
Рибите си летят. (!!!)
Тревата се смее - във локвите бясно
бързи параходи вървят.

http://www.youtube.com/watch?v=BHEdczCGM3Q

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2014, № 5 (174)