СКРИТАТА СЪРЦЕВИНА НА ПЕЙЗАЖА

Ивайло Иванов

web

Винаги съм харесвал тази поезия, макар не винаги да съм намирал сили или повод да го изразя. Сега, без повод и конкретен случай, далеч подир илизането на двете й последни стихосбирки, искам да споделя какво е била за мен поезията на Федя Филкова през всичките тези години.

Открих я на село, докато си лежах на леглото. Над мен, ковьорчето с полегналите обли камъни подобно облаци, до мен, бумтящата в червено печка, просветваща и гаснеща в един неимоверно светъл резонанс. И целият уют на нашата изпусталяла селска къща, и тишината на природния следобед, така най-хубаво и най-подробно се чете. До мен, на стола, имаше две книги, взети от троянската библиотека, "Къща в полето" и "Цветя с очите на жени". Така ги открих, с Катя Йосифова, сега си мисля, че не е било случайно. И, какви хубави празници живуват посред хората в родния ни край, как издълбоко чувстват сетивата ни - чак до катарзис и трогателност... Защото никой не е преживявал точно същото, никой не е обичал доброто точно по същия начин. Ето още една причина да си роден и жив, ето още една индикация за безусловната и абсолютно ценност на живота. А доброто не се обича винаги толкова приглушено, нежно и уютно, както тук в България. Ето още една причина да си българин и жив, защото стиховете на Федя Филкова учат и на всичкото това, стига да има кой да гледа и чете, при тях природата не е откъсната от своята пра-родна онтология, а онтологията на "природата" е следната. Аврам роди Исак, Исак роди Яков, който роди народ, Израил, ала не е родил безформена, аморфна маса от народи, не е родил бесмислен някакъв конгломерат от пъклени държави, така че дръжте се, лекета, либерали и недоразбрали глобалисти, защото крехкото стръкче на една поезия би могло да ви победи.

Човек отваря книгите на Иван Методиев, Малина Томова и Екатерина Йосифова, и какво да види? Че това е българска поезия, така да се изразя, обаче тя е българска по един скрит, иновативен и неподозиран начин. По какъв, по-точно, ако смея да се обрека? По такъв, че тук усещането за родното го няма почти никъде директно изразено, обаче се излъхва то, усеща се от всеки стрък и полъх, повей или мирис на пейзажа, от цялостната атмосфера на флоралната природа или поредната, с две слова, едва-едва намекната алегория. Защо се случва това? Защото то не е умишлено търсено. Като всяка любов, и любовта към родното е дарена по рождение на човека, и тя го прави само дваж по-истински, по-автентичен, чист и интересен, придавайки му темперираност и патина, екзистенциална дълбина и достоверен, истински житейски опит.

На любовта са посветени и новите две стихосбирки на поетесата, "Моята твоя любов" и "Второ сърце". Аз лично свикнах да ги мисля като някакъв диптих, като две клапи на едно сърце - дори самата им обложка го подсказва - което бие сред самата същност и незрима дълбочина на пейзажа. Едната е в пурпурночервено и багрянородно, а другата - в драперия и патина от нежносиньо кадифе. Така те образуват двете заедно едно сърце. Предишният и бъдещ живот на поетесата, макар безцеремонно разломен, е надживял разломите и днес трепти с двойната си обич към света.

Във него вечно бие споменът за Николай Кънчев, съпруга и поета, защото там са скътани и всичките й стихове, самички трупали се през годините и посветени на него. Поетът, когото тя среща в училищния двор един късен следобед. Изпратен сякаш от съдбата. И от майката...

Орехче съм в шепите на мама.
Някога.
Сега снегът
единствен ме настига
и сол по раните ми сипе.
Но мама вече изпровожда
белия орел -
да ме закриля.

Или, кошутата, която рие с копитца кожата на младия елен, като в класическите и трогателни произведения, като в балада. Целият живот на Николай е обгърнат от Федя. Класическа литературна двойка от най-висок литературен ранг. Вие си нямате представа колко трудно е в наши дни да имаш истинки човек до себе си, колко е трудно, въобще, да срещнеш истинска душа. А Федя го е имала. Цял живот. Моята твоя любов. Една обгърнатост и страснатост, която превъзмогва дори небето.

Новите стихове на поетесата са събрани във "Второ сърце". Това е пурпурночервената корица, защото е побрала в себе си годините преживяно страдание. Стиховете й обаче не тревожат, а облъхват с одухотвореност и успокояват. Тук са любимите за мен мотиви за природата, за сгъвките в битието и езика, за интелигентността на пейзажа. И за вродения им аристократизъм.

Кърви есента,
превързана с пурпурни багри.
Нехае гората,
омаяна в тих листопад.

Природата си отива.
Сандалите й тъжно проблясват.
Невинна топола запява в екстаз.

И тази тиха деликатост, елегична елиптичност или лапидарност, те не се влияят от пришестващите моди, те са отвека заверени в самото сърце на поетесата. Изключим ли Иван Теофилов, Едвин Сугарев, Федя Филкова и още няколко с по-свежи сетива, природата почти изцяло отсъства от съвременната българска поезия. Това е тежък проблем. И аз не зная с какво да си го обясня. Литературно-исторически тенденции? Да, възможен подход. Текат процеси, сменят се поетика и направления, и тематичните акценти сякаш се изместват някак настрана. Днешните поети действително "не могат" да римуват в класически стих, пише Никола Георгиев, не защото са несръчни или лишени от дар, а защото историческите процеси в литературата не им позволяват. Аз обаче римувам прекрасно!... Валери Петров - и той доста удачно се справя, като го гледам, засега - така че поетът е и това, което се съпротивлява на "тенденциите" и традициите, размесва ги и ги омесва начаса, измества ги встрани, като понякога си позволява хаоса да чертае и нови. Поезията на Федя Филкова ни показва обаче и един трети път. Себеотстояването, което не разчита на шумния интерес, но е самото интер-ессе, общуване между две същности, без които е невъзможен животът.

За Федя Филкова са писали досега Борис Минков, моя милост, Яница Радева и някои по-млади изследователи, които напоследък проявяват интерес. Моля ви, проявявайте повече внимание към фигури, които не са самият център на статуквото, но са самата сърцевина на пейзажа, за да се разбива същото това статукво, разпуквайки се в необята на един безкрайно необозрим хоризонт. За да не бъдем ограничени само от себе си. От поезията на Константин Гълъбов нищо не остана засега. Толкова ще остане и от днешните академични поетеси. Време е да обърнем лице към онези, които цял живот са осезавали поезията, които са живели с нея като с второ сърце, и любовта, с която тя ги е обгръщала, е и тяхна любов. Само така се враства в Живота, превъзмогвайки смъртта. Само така се диша необятно. Моята твоя любов. Това крехко разпятие, което знае защо да пребъде.

Федя Филкова. Моята твоя любов. Второ сърце. София: Сиела, 2009.

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2013, № 1 (158)