СТАБИЛНОСТ И БЕЗПОКОЙСТВО В "БАЙ ГАНЬО"

Ирен Александрова

web

Няма съмнение, че "Бай Ганьо" на Алеко Константинов е изключително подвижен текст. Подвижен е в "голямата неустойчивост" на повествователните модели, която е "съставка на повсеместното разливане на значенията и строежа" (Георгиев 1999: 73). Главният герой освен това е "пътник", който в Европа се движи предимно "по пространствения хоризонтал", а в България "по социалния вертикал" (Георгиев 1999: 71). При това е забелязано, че движението по социалния вертикал не е последователно и постъпателно от типа "отдолу нагоре".

И наистина, в рамките на първото издание, което завършва с "Бай Ганьо журналист", смисълът на движението и присъствието се долавя повече като вездесъщост на героя. Хронологичната неподреденост на разказите за пътуването из Европа също внася напрежение и в линеарността на пътя по пространствения хоризонтал и подсилва усещането за пространство. "- Туй, дето го разказа Цвятко - обади се срамежливият Илчо, - то е по-подирня работа, пък аз зная, че Бай Ганьо по-рано е дохождал в Прага, бавил се е дълго време и е продал доста розово масло. Искате ли да ви разкажа?" (Константинов 1983: 138-139). Сюжетността се реализира предимно в рамките на отделния разказ, въпреки че между "Бай Ганьо у Иречека" и "Бай Ганьо на гости" има сюжетна и логическа последователност. Това са разказите именно на "срамежливия Илчо", който се е намесил в разказването, за да въведе ред и въвежда освен това два разказа в тяхната подреденост.

Неподредеността има възможност да представя разказаното като случайно избрани примери, като "онагледяване", спиращо вниманието и времето в случката - образ. Спорът между разказвачите в увода на книгата, кой да започне пръв, вече е задал тази конвенция. Но неподредеността в пространството според теоретичната физика има отношение към обективно протичащото време - в ентропията, в неподреденото времето тече по-бавно. Така "разширеното" време в "Бай Ганьо" подсилва възможностите за обобщителност. Вероятно е да има стабилизираща функция.

Не само образът на Бай Ганьо в "несъстоялата се промяна" (Георгиев 1999: 61), която очакваме от всяко пътуване, не само голямата "повторителност в ситуациите и еднотипност на повествователните модели" (Георгиев 1999: 59), но вероятно и много други стабилизиращи елементи могат да се открият в оформянето на текста.

Едни от тези елементи са множеството междутекстови връзки между самите разкази, чрез които се прояснява една възможна фабулна подредба в самата книга - с много празноти и недоизказаност, логични за всяка биография. Става ясно, че разказите за Бай Ганьо в България са разкази за един по-късен период от време. "Бай Ганьо се върна от Европа" - не само конкретният разказ, а и цялата втора част на книгата, доста различна като организация, означава една окончателност на завръщането на Бай Ганьо. Препратките към неговите собствени разкази за Иречек в "Бай Ганьо прави избори", коментарът "Човекът врял и кипял из Европа", ужасяващият вик-реакция "Аз в Белгия съм бил" пренареждат и актуализират смислите на първата част на книгата. Завръщането е окончателно, а не сред предполагаемите на пътуващия из Европа. Все по-плътна реалност става тази, за която Бай Ганьо е говорил на Иречек: "Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може! Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет". Първата част разкази предполага, подготвя дискретно втората.

Каква сюжетност можем да търсим в "Бай Ганьо в Швейцария"? Реалната среща с Бай Ганьо се състои в едно разсипано кафе и разговор. Бай Ганьо се оплаква, разказва с възхищение за един безочлив студент и се наслаждава на попържните в българския вестник. Но грубото нахалство и пошлостта, пълната безочливост ще се реализират по-късно в "Бай Ганьо журналист". Все повече словото ще се превръща и в действие в арсенала на героя.

Променя се типът сюжетно присъствие на Бай Ганьо, все по-малък обем от текстовете се заема от конкретни постъпки, от конкретно движение и заедно с това все повече неговият "дух лети", генерира събития.

Абиографичността на Бай Ганьо е част от неговата автономност. Но със семейната среда се обяснява онзи порок на скъперничеството, който "определя отношенията му с окръжающите; никакво морално подбуждение не предшествува, никакво разкаяние не последва действията му, насочени без разбор към добиване на изгоди" (Константинов 1983: 148-149). Обобщението е за Бодков - литературния двойник на Бай Ганьо, но има в себе си възможността да представи онези общочовешки характеристики, които обясняват универсалното в смисъла на Бай Ганьо, причината, която "изсушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него". Нито конкретно историческото - робската действителност, нито социалните механизми могат така да повлияят на характера. Социалното и националното конкретизират реакциите, езика, жестовете, на които се превежда човешкият характер като избор и обусловеност.

От разказа "Бай Ганьо в Дрезден" за погребението на сестра му научаваме, че освен Бай Ганьо "по-близки роднини тя нямаше". Защо и как не се разбира, но Бай Ганьо действително е сам в света, няма семейство - не защото се е откъснал от родово-патриархалното в изключителния си егоизъм. До това той ще стигне по-късно, ако можем да кажем така - в третия етап на книгата. Промяната е едва доловима на пръв поглед, защото основният масив на текста - двете части за пътуването в Европа и за завърналия се в България, гради един хомогенен образ на човека, отвоюващ на всяка цена своето пространство, безогледно устремен към пари и власт, обкръжаващ се с помощници, но сам.

Разказите, които продължават веднага, още на следващия месец след завършването на книгата, вече показват друг повествователен модел - героят е излязъл извън текстовата реалност на книгата: веднъж чрез замяната на комичното със сатиричното начало, което предполага в патоса си по-малко фикционалност и повече обвързаност с реалната действителност, когато разказите за странстванията в Европа продължават в разкази за България; втори път - чрез директното обръщение към героя в края на книгата, когато той ясно е заявен като "есенцията на печалната действителност", и трети път - с представянето му като възможен, пък макар и не съвсем вероятен читател на самата книга. Това е постъпателността на извеждането в напрежение извън текста, без да коментираме, че рамкиращото въвеждане на разказите всеки път настоява за обосноваване на новите "влизания" в разказването.

В разказите продължение срещите с автора повествовател вече са не през обобщения, но задаван чрез различни имена и сходни реакции образ на приятелския кръг разказвачи, срещите са много по-директни - герой срещу автор, позиция срещу позиция. Колкото повече Бай Ганьо се изплъзва от текста - разказва сам ("Бай Ганьо в двореца"), пише сам ("Бай Ганьо и опозиция - ама де-де!", "Писмо от Бай Ганя до Константина Величкова"), дава интервю ("Бай Ганьо в депутацията"), толкова по-активно му противостои не само името на Алеко Константинов, но и едно все по-ангажирано лично присъствие. Бих казала, че при цялата занимателност и анекдотичност, която присъства в тези разкази, нещата вече са приети насериозно. Бай Ганьо не е променен, но е променена неговата позиция. Що се отнася до социалното пространство, той вече се е установил по върховете му, това, на което са посветени усилията му в предходните разкази.

Промяна има в биографичен план и що се отнася до личното. Възможно е не само до К. Величков да се отнасят думите: "Доде бяхме по-млади, иди-дойди; ами сега - станали сме по на четирийсет лазарника хора, трябва да помислим вече за себе си. Аман от сухоежбина!" (Константинов 1983: 237) Добре знаем, че в книгата Бай Ганьо "да има, да има най-много тридесет години" ("Бай Ганьо в банята"). Времето не тече между отделните разкази, като изключим това между първата и втората част, задаващо миналото на пътуването из Европа в опозиция с една очертаваща се сегашност. Има рязък скок във времето след финалното обръщение към Бай Ганьо, пътуването е стигнало до своята цел, а възрастта самият герой осмисля като етап "по на четирийсет лазарника хора...".

Че вече е приключено със сухоежбината, е повече от ясно още в първия разказ "Бай Ганьо в двореца". Ясно е, че са променени и някои характерни реакции - за да не пропусне големия келепир в двореца, Бай Ганьо няма да си поиска да бъде почерпен, докато чака в "Червения рак", и му притъмнява от глад. Коментарът му определено буди смях: "Ама на. Срамежлив съм си от малък...". Бай Ганьо и срам... Но тук се срещаме и с нещо друго, още по-изненадващо, което се пропуска при четене: "Казах на домашните си да идат да отговяват самички, па влязох в "Червен рак". Бай Ганьо се е сдобил със семейство (знаем от "Бай Ганьо в Дрезден", че той няма никакви близки родственици), не само се е оженил, той говори в множествено число и с известна мекота в тона за "домашните си". Не бих искала да съчинявам подробности, но пастите, с които си е наблъскал джобовете..., дали ще възпитават онази домашна среда, чийто продукт е самият той?

Кое е времето на разказване именно в биографичен план се коментира от Бай Ганьо в "Бай Ганьо и опозиция - ама де-де!": "Ама сега, когато сме докопали кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години...". Ако преди това почти на равна нога Бай Ганьо е говорил, увещавал, назидавал своите съмишленици, сега нещата са променени. В мъртво мълчание и с трепет го очакват за създаване на дружество "Въздържание", само Данко Харсъзина си е позволил при пристигането му да го потупа по врата, "но господин Балкански го стрелна така с очите си, щото Данко си сви опашката и се сгуши в едно кьоше". Това е времето, в което Бодков ще се обърне към него в писмо с думите: "Почитаемий г. Балкански... Понеже нямам между познатите си друго влиятелно лице освен Вас...".

За изграждане целостта на книгата наистина не е използван сюжетният модел "героят в странстване и изпитание", нито пък движението по социалната вертикала може да се приеме за организация на сюжета в точния смисъл. Използван е може би един по-общ романов механизъм - карнавалът. Шутът със сигурност ще се превърне в цар, този, на когото се присмиват, ще поеме властта, перипетиите ще се превърнат в карнавално преобръщане на позициите. Тази възможност като неправдоподобна и дори смешна закана зазвучава още в "Бай Ганьо на изложението в Прага" - прогонен заради нахалството си от купето на разказвача, Бай Ганьо казва: "Ама чакай, ще се върне Бай ти Ганьо в България, па виде щем кой е кум, кой е сват".

Елемент на карнавалност има в образа на разказвачите, ако приемем, че те са недотам пъстрите маски на повествователя. Известно е, че има конкретни имена от кръга "Весела България", че се представя реалното разказване на весели истории от хората там. Но трябва да се знае, че именно Алеко Константинов е този, който най-често и занимателно е разказвал, че "събирането на истории" е по-скоро условност. Имената на разказвачите, преценките и реакциите им се виждат като проекция на повествователя, често реализирана и сюжетно като участник, свидетел на действието.

Така и Бай Ганьо има своите проекции, своята среда - в по-общ план тя е зададена като атмосфера, която той винаги търси при пътуването си в Европа - кафенета, изпълнени с подобни му по манталитет хора; по-конкретно в България средата му са Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина. Няма функционална разлика помежду им, само имената са различни. Очертава се представата и в Европа, и в България за два контрастни типа българи, два контрастни типа хора. Проекциите дават много добра възможност за обобщителност заради понижената индивидуалност, с която са въведени. Това поддържа и известна структурна стабилност в текста.

Бай Ганьо има и своя сюжетно и индивидуално уплътнен двойник - това е Бодков. Още преди да бъде посочено името му, в разказа "Бай Ганьо на гости" е разгърната много сериозна и пространна характеристика на този герой. Веднага след това от реакцията срещу него на един друг български студент, наречен по-късно "опърничевото хлапе", научаваме за Бодков всичко онова и само онова, което вече знаем за самия Бай Ганьо от разказите до момента. Приликата е в почти недопустима степен. Заедно с това образът на Бодков е допълнително уплътнен и индивидуализиран.

Подобен по художествената си самостойност, а и с подобни функции е само още един от персонажите в текста - Иваница Граматиков. Приблизително една трета от разказа "Бай Ганьо прави избори" е посветена на него. Прието е той да се приема като литературен двойник на самия Алеко Константинов. Така повествовател и главен герой съвсем балансирано се явяват в още една своя проекция.

Все пак са необходими някои уговорки. Бодков се различава отчасти от бай Ганьо, защото е студент, както се разбира по-късно - по философия. Начините, по които е просил с лъжи пари, са сравнени с тези на Асланов, за когото освен името не знаем още нищо в разказа за Бодков, но когото ще срещнем в Русия. Една твърде голяма част от разказа "Бай Ганьо в Русия" всъщност са разкази за Асланов и Димитров, които имат общ прототип в действителността - прокурора Митров. Според думите на разказвача, Васил, дори и Бай Ганьо бил поразен от мерзостта. Бодков представя един по-мек вариант на вероломството, но той, Асланов и Димитров представят сюжетно разгърнати вариации на един общ модел, в който се разпознава Бай Ганьо, като възможности за степенуване на явленията.

За Иваница Граматиков също не можем да твърдим, че реализира сюжетното присъствие на самия повествовател. И той като Бодков е представен от разказвач, някой друг е обобщил характера му и в това обобщение характеристиките са пропити с много ирония - той е "доверчив до наивност, до глупост". Не само защото представя единствения самостоятелен и художествено уплътнен в сюжетността образ на български интелигент, решаваме, че има връзка с образа на повествователя. Не го решаваме и заради сходната биографична позиция при провеждането на избори (вж. "По "изборите" в Свищов"). Единственият случай на самопреценка на характера на повествователя, която се среща в "Бай Ганьо", е част от характеристиката на Иваница Граматиков. За себе си повествователят пише в "Бай Ганьо в депутацията": "Но аз, непоправим оптимист, мисля си..." (Константинов 1983: 227). Същото четем при въвеждането на коментара върху Иваница Граматиков: "Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист..." (Константинов 1983: 204).

Срещу Бодков е противопоставен разгърнат коментар на разказвача-повествовател, едва в края на разказа ни се припомня, че все още "говори" срамежливият Илчо и затова коментарите в разказа са разколебани в своя субект. Срещу Иваница Граматиков е изправен самият Бай Ганьо. Виждаме в това симетрията на асиметрията, един сложен вариант на баланса.

В разказите продължения се е подновил повествователният модел и като повторителност, и като внасяне на нещо ново в позицията и отношенията на героя. Човекът с власт носи спомена и белезите от своя път към властта. Има свидетелства, че Алеко Константинов е написал още един разказ, четен пред студенти в "Славянска беседа", който после напразно е издирван за публикация. Този разказ се е казвал "Нравствените принципи на Бай Ганя". Най-малкото, което знаем - заглавието, сочи тази тенденция към обобщителност, която работи за стабилизирането на текста към някаква завършеност, към дистанциране от пътуването като вече приключило и към подчертаване на присъствието.

От кореспонденцията на Бай Ганьо, от последния разказ на Алеко Константинов обаче научаваме, че Бодков се е върнал от Европа. Върнал се е, за да повтори пътя на Бай Ганьо. Аз съм сериозно обезпокоена.

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Йозеф Швейк и Ганьо Балкански. В: Георгиев, Н. Пропасти и мостове на междутекстовостта. Пловдив.

Константинов 1983: Константинов, Ал. Бай Ганьо. София.

© Ирен Александрова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.