|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава 6. Гинка Димитрова web | Тезаурусно моделиране... За да бъде построен тезаурусен модел на лингвокултурологичната терминология, следва да се посочат критериите за подбор на термините. Необходимо е да се очертаят основните тематични области (класификационната схема), в които ще бъдат сгрупирани базовите понятия. Това беше разгледано в раздел 4 "Принципи на отбора на терминологичната лексика за тезауруса по лингвокултурология", глава 4. Тук е представена структурата на тезаурусната речникова статия за предметната област лингвокултурология, смисловите отношения на включените термини и примерни тезаурусни статии. На този етап от работата по тезаурусния речник на лингвокултурологичните термини са описани 200 термина. Някои по-важни от тях са: акултурация, акумулема, антропоцентрична парадигма, апелатив, асоциат, асоциативен афоризъм, бариери на общуването (комуникативни бариери), безеквивалентна лексика, вторична езикова личност, вътрешна форма, джендър, държавен език, език на културата, езикова картина на света, езикова компетенция, езикова личност, ейдос, еталон, етимон, етническа култура, етнолингвистика, етноним, жаргон, идентичност, идиом, интеркултурна комуникация, картина на света, кенотип, ключови имена на културата, когнитивна структура, когнитивна лингвистика, код на културата, колективна културна идентичност (ККИ), конотация константа на културата, контекст на културата, контент-анализ, концепт, концептуален анализ, концептуална картина на света, концептуално моделиране, крилата дума, култура, културен концепт, културен текст, културен фон, културна антропология, културна информация културна универсалия, културно-езиков контекст, културно-езикова компетенция, културна конотация, културно-национални установки, културни семи, лексикален фон, лингвистика на декодирането, лингвистична реконструкция на културата, лингвоепистема, лингвокултурема, лингвокултурен анализ, лингвокултурна парадигма, лингвокултурна ситуация, лингвокултурни връзки, лингвокултурно поле, лингвокултурология, лингвокултурологично поле, лингвостранознание, логоепистема, манталитет, менталност, ментефакти, метафора, метод на полевата етнография, мит, митологема, митологична картина на света, мултикултурност, наративен анализ, национален език, национален социокултурен стереотип, национален характер, национална култура, национално (етническо) самосъзнание, национално-културно пространство, невербални средства на общуване, неологизъм, обичай, образ, открито интервю, официален език, паремиологичен фонд на езика, паремия, пословица, поговорка, притча, поверие, прецедентен текст, прецедентен феномен, прецедентна ситуация, прецеденто име, психолингвистика, регионален език (език на малцинствата), речев етикет, ритуал, светоглед, смислова бариера, социален стереотип, социокултурен подход, социокултурна компетенция, социолингвистика, стереотип, страти, субкултура, тип култура, универсалия, универсални категории на културата, феномен, фонова лексика, фонови знания, фразеологична единица, фреймов анализ, хипотеза на Сепир-Уорф, цивилизация Единици на речника са съществителни имена и словосъчетания, състоящи се от не повече от три компонента. Прави впечатление, че голяма част от лингвокултурологичните термини имат формата на словосъчетания. Това е свързано с факта, че главната част в терминологичните словосъчетания вече активно се използват в лингвистиката или в други съседни науки, например: културна сема, културна универсалия, културно пространство, културен фон, лингвокултурен концепт, лингвокултурна парадигма.
1. Структура на тезаурусната речникова статия Речниковата статия в тезауруса включва:
В първата част присъства информация за граматичното число на термина. Предпочитана форма на представяне е единствено число, но когато е установено, че в изследваните текстове употребата на множествено число преобладава, заглавният термин се дава именно в тази форма, напр.: лингвокултурни връзки, ед. лингвокултурна връзка. Когато заглавният термин има форма за множествено число, тя също се отбелязва: лингвокултурен концепт, - и. Ако терминът се използва само в единствено или множествено число, включени са съответните означения: менталност, ед. Дефиницията на термина би трябвало да удовлетворява изискванията за краткост и оптималност. В идеалния вариант тя трябва да отразява всички основни системни връзки на термина. Разбира се, трудно е да бъде достигнат този идеален вариант. Определенията на термините в нашия проектен речник отразяват: 1) възприетото от повечето лингвисти разбиране за термина и 2) необходимите и достатъчни смислови връзки, които го разграничават от другите термини:
Определението може да е съставено от автора на речника, базирайки се на речникови определения и различни лингвокултурологични текстове. Възможно е и включването на разширено значение на термина, въведено със знака ▲. Национален социокултурен стереотип, - и. Социокултурно маркирана единица от ментално-лингвалния комплекс на представител на дадена етнокултура, реализирана в речевото общуване във вид на нормативна локална асоциация със стандартна за дадената култура ситуация на общуване (Прохоров 1996: 83). ▲ Социалният стереотип се проявява както на равнището на мисленето, така и на равнището на поведението на личността. Стереотипите са свързани и намират реализация в структурите, които, от една страна, определят взаимоотношенията между мисленето и езика, а от друга - организацията на езиковата личност, чрез която тези взаимоотношения реално се проявяват в общуването. В речника ще бъде представена и метаезикова илюстрация на термина, отбелязан със знака . Тя включва цитати от лингвистични работи, допълващи основното значение на термина. Например към статията на термина културна конотация се привежда определението на В. Н. Телия . Интерпретацията на денотативния или образно мотивирания, квазиденотативния аспект на значението в категориите на културата (Телия 1996: 214). Към термина лингвокултурология може да бъде отнесен цитатът от В. Воробьов (1997: 36-37): Комплексна научна дисциплина от синтезиращ тип, изучаваща взаимовръзката и взаимодействието между културата и езика в неговото функциониране; отразяваща този процес като цялостна структура на единици в единството на тяхното езиково и неезиково (културно) съдържание с помощта на системни методи и с ориентация към съвременните приоритети и културни установки (системата от норми и общочовешки ценности). Втората част на речниковата статия представя термина като елемент от терминосистемата, т.е. разкрива неговите системни семантични връзки. Включен е набор от тезаурусни функции във вид на анкета. Към тези функции се отнасят:
Практическа илюстрация на методиката на тезаурусното описание може да бъде представена в следващите тезаурусни статии на термините акултурация, афоризъм, антропоцентрична парадигма, езикова личност, етнография, компонентен анализ, лингвокултурен концепт, паремия, пословица, речев етикет. Акултурация, ед. Процес на взаимовлияние на културите, при който представители на една култура приемат нормите, ценностите и традициите на друга национална култура, субкултура, картината на света, в това число прецедентните текстове и стереотипите на речево общуване. ▲ Терминът акултурация (англ. неологизъм - acculturation, от лат. ad - к и cultura - образование, развитие) се използва за означаване както на самия процес, така и на неговите резултати. Понятието А се появява в американската културна антропология в края на ХІХ век във връзка с изследванията за процесите на културното изменение при индианските племена в Северна Америка (работите на Ф. Боас, У. Холмс, У. Мак-Джи). Първоначално терминът се използва в по-тясно значение и се свързва преди всичко с процесите на асимилация на индианските племена под влияние на културата на белите американци. През 30-те години на ХХ век широко се използва в американската антропология, а процесите на А се превръщат в основна тема на редица емпирични изследвания и теоретични анализи. А е предмет на полевите изследвания на Р. Редфил, Р. Линтън, М. Херсковиц (Редфилд 1936; Херсковиц 1939), Б. Малиновски (1935) . През 1935 г. Редфилд, Линтън и Херсковиц разработват типов модел за изследване на А, който включва описание на контактите между културата реципиент и културата донор. През 50-60-те години броят на изследванията, посветени на А, нараства. Изучават се свързаните с А процеси на уестърнизация (американизация), испанизация, китаизация в различните региони (Фостър 1962). В кръга от научни интереси се оказват въпросите за влиянието не само на доминиращата култура върху субкултурата, колкото обратното въздействие на субкултурата, в частност на африканската музика върху доминиращата култура. Усвояване от човек, израснал в дадена национална култура, на съществени факти, норми и ценности на друга национална култура. (Кузмина 2001: 109).
Антропоцентрична парадигма, ед. Парадигма на научното знание, която поставя в центъра на изследванията познавателните, менталните (когнитивните) процеси. Извежда на първо място човека, а езикът се разглежда като определяща характеристика, изначална и най-съществена негова същност. Човешкият интелект, както и самият човек, са немислими извън езика и езиковата способност, благодарение на която се поражда и възприема речта. ▲ Съвременният етап от развитието на лингвистиката се характеризира със своята антропоцентрична насоченост. При антропоцентричния подход към изучаването на езика експлицитно се провъзгласява принципът на тясната му връзка с битието на човека. Езикът се интерпретира като конструктивно свойство на човека, а човекът се определя като човек именно посредством езика. За първи път този подход е определен от В. фон Хумболд, който разглежда разработваната от него лингвофилософска концепция на езика като ядро за формиране на теорията на човека (Комлев 1986: 12). Антропоцентричната парадигма представлява превключване на интересите на изследователя от обекта на познание върху субекта, т.е. анализира се човекът в езика и езикът в човека (Маслова 2001: 6). Антропоцентричната парадигма "връща на човека статута на мярка за всички неща" и го поставя в центъра на мирозданието" (Воркачов 2001: 64).
Афоризъм, афоризми. Кратко съждение на определен автор, изказано в лаконична, запомняща се текстова форма и впоследствие възпроизвеждано многократно от други хора. ▲ За първи път терминът е бил изведен като заглавие в трактата на Хипократ. С изобретяването на писмеността и книгопечатането афоризмите се оформят в тематични и авторски сборници. Тяхното издаване става традиционно след отпечатването на "Адажия" на Еразъм Ротердамски. В руския език думата "афоризъм" е известна от ХVІІІ век. В речниците започва да се отбелязва от 1789 г. (Словарь Академии Российской, производным порядком расположенный. Санкт-Петербург, 1789-1794, I, 63 - афорисм). Съществуват няколко направления при изследване на афоризмите, свързани с различни етапи в развитието на езикознанието, а така също с различни гледни точки за природата на афоризма. По времето на разцвета на структурната лингвистика голямо внимание се отделя на структурните особености на афористичните единици. Учените изследват техните лексикални, граматични, стилистични характеристики, класифицират ги по тематичен принцип, изграждат техни семантико-синтактични модели (Крейдлин 1989, Пермяков 1988 и др.). В редица работи се разглеждат жанровите и езиковите особености на афоризмите (Манякина 1989; Соколска 1990; Федоренко 1985). В последно време се набелязват перспективите на изследванията в когнитивен аспект (Красавски 2001) и от позицията на лингвокултурологията (Воркачов 1996; Дмитриева 1999). Предмет на анализ в тези работи са най-значимите за културата концепти, намерили израз в афоризмите и пословиците, реконструират се отделни фрагменти на картината на света. Афоризмът е фраза, която е известна на всички и затова в речта не се сътворява наново, а се извлича от паметта (Верешчагин 1983: 88).
Езикова личност, - и. Съвкупност от способности и характеристики на човек, създаващ и възприемащ речеви произведения на базата на определени негови езикови способности. Езиковите умения се разглеждат на три равнища: 1) вербално-семантично, включващо лексикални и граматични средства, използвани от личността при пораждането на текст и отразяващи степента на владеене на езика; 2) когнитивно, представено от тезауруса и предполагащо отражение на езиковата картина на света, характерна за личността; 3) прагматично, обхващащо комуникативните потребности на личността, неговите цели, мотиви, съотнесени с вербалното му поведение. ▲ Терминът езикова личност за първи път е употребен от В. Виноградов през 1930 г. в книгата "За езика на художествената проза" (Виноградов 1980). Самото понятие езикова личност и досега не е точно определено. Това е свързано със сложността на проблема и неговия многоравнищен характер. Понастоящем терминът езикова личност се употребява в няколко значения:
Езиковата личност - това е личност, изразена в езика (текстовете) и чрез езика, т.е. личността се разкрива основните си черти на базата на използваните езикови средства (Федорченко 2002: 4).
Етнография, ед. Наука, изучаваща произхода, културата, традициите и обичаите на народите в историческото им развитие. Използва сведения на географията, историята, изкуствознанието, социологията и др. хуманитарни и естествени науки. ▲ За първи път терминът етнография се появява през 1791 г. в етнографския албум, издаден в Нюрнберг. Понятията етнография, етнология, социална антропология и културна антропология се използват като синонимни, защото се счита, че означават едно и също понятие, различавайки се само по езика, от който са заимствани. Терминът етнография е възникнал в Германия, етнология - във Франция, а антропология се използва в англоезичните страни. Всички те се използват за означаване на наука за човека и неговата култура. Важно място в етнографията заемат полевите изследвания, събирането на първичен материал. Етнографията като описателна наука бива противопоставяна от някои учени на етнологията като теоретична наука. В съвременната западна литература терминът етнология почти напълно е изместен от термина етнография. Този процес е характерен и за руската наука, което намира отражение в преименуването на изследователски институти и центрове, на научни списания. Етнографията е наука за етническите общности. Разглеждането на етнографията като наука на народите предполага, че нейната основна функция е изследване на този главен обект в цялото му многообразие. Тъй като етносите представляват различаващи се динамични системи, етнографията изследва преди всичко сходството и различието между народите, а така също изменението на техните характерни черти във времето, т.е. етническите процеси (Бромлей 1973: 264).
Компонентен анализ, ед. Семантичен анализ, основаващ се на отделянето на компоненти в значението на думата или словосъчетанието. Компонентният анализ на значенията представлява анализ на йерархично подредени организирани структури на значението. Той е насочен към разлагане на значението - основната единица на лексико-семантично равнище - на още по-малки елементи (диференциален признак, семантичен маркер, ноема, семантичен множител, компонент на значението), от които се конструира даденото значение. Компонентният анализ е един от най-общопризнатите и универсални начини на лингвистични изследвания. ▲ Известно е, че данните за разлагане на значението на думите на семантични компоненти са получени главно от анализа на термините за родство при различните народи, а така също от по-късните изследвания на термините от различни области на "етнонауката", към която се отнася народната таксономия на растителния свят, животните, болестите и др. Целта (на компонентния анализ - уточнението мое, Г.Д.) се състои в разкриването на няколко характеристики - подобно на диференциалните признаци във фонологията - на основата на които са построени всички термини за родство (или названия на растения, болести и др.) в дадена културна група (Слобин 1976: 127). Компонентният анализ е научна процедура, насочена към пълно представяне на семантиката на думата. Това се осъществява чрез семантични признаци, разграничаващи дадена дума от всички сходни значения в лексикално-семантичната система на езика (Василев 1990: 46).
Лингвокултурен концепт, - и. Ментално образование, характеризиращо се с етносемантична специфика, свързано с комплексното изучаване на езика, съзнанието и културата. ▲ Съществуват няколко подхода при дефинирането на термина концепт. Ю. С. Степанов го определя като култура в концентриран вид в съзнанието на човека, онова, под формата на което културата влиза в менталния свят на човека. От друга страна, концептът е онова, посредством което човекът - обикновеният човек, не "твореца на културни ценности"- сам влиза в културата, а в някои случаи даже й влияе (Степанов 2001: 43-44). А. А. Асколдов смята, че най-съществената функция на концептите като познавателни средства е функцията да заместват (Асколдов 1993: 272). С. Г. Воркачов определя три подхода при изучаването на концепта (Воркачов 2002: 6), които могат да бъдат сведени до два основни: 1) концепт може да бъде всяка дума, изразяваща някакво понятие; 2) концептът е абстрактно, културно значимо понятие. Основоположник на един от подходите е Д. С. Лихачов, който в статията "Концептосфера на руския език" определя концепта като ментално образование, заместващо множество сходни предмети. Според Д. С. Лихачов за всяко основно значение на думата съществува определен концепт, концептът е своебразен алгебричен израз на значението на думата (Лихачов 1993: 4). Концептът според този автор е резултат от обединението на значението на думата с личния опит на човека. Съгласно тази гледна точка концептът може да бъде изразен чрез всяка дума, в значението на която е отразено националното съзнание. Такива концепти се обединяват в особено пространство, концептосфера, образувайки "наивна картина на света". Лингвистите, които споделят това схващане съотнасят концепта с негова фиксирана форма на израз (Вежбицка 1997; Никитина 1991; Кукушкина, Никитина 2001; Телия 1996; Толстая 2000). С. Е. Никитина определя концепта като ключова дума, знание, изразени в определени езикови форми (думи, словосъчетание) (Никитина 1991: 117). Според С. М. Толстая концептът е семантичен израз на културна дума, а думата е знак за концепта (Толстая 2000: 103). Концепът според В. Н. Телия е знание за означаемото във всички негови връзки и отношения и той отговоря на въпроса "какво е известно за това?" (Телия 1996: 100). Изброените по-горе определения се обединяват около това, че обвързват концепта с определена езикова форма на изразяване и не ограничават количеството на концептите. Представителите на другия подход отнасят към културните концепти "имената на абстрактните понятия, в семантиката на които сигнификативният аспект преобладава над денотативната "опора" в извънезиковата действителност във вид на предметни реалии - денотати (Език и култура 1999: 35). При такъв подход количеството концепти е силно ограничено, но именно те образуват самосъзнанието на нацията, нейното единство. Общото за всички изброени гледни точки е, че концептът 1) като съдържателно понятие включва в себе си разнообразие от асоциативни връзки на даденото понятие в културен контекст; 2) като съдържание на езиковата единица посочва мястото на тази единица в лексикалната система на езика: парадигматичните и синтагматичните връзки (Воркачов 2002). Субективните елементи на културата, реализирани в езика, са получили названието лингвокултурен концепт (Слишкин 2004: 29). Концептът като ментално образование в съзнанието на индивида осигурява достъп до концептосферата на социума, т.е. в крайна сметка до културата, а концептът като единица на културата е фиксация на колективния опит, която става достояние на индивида. С други думи, тези подходи се различават по векторите на отношение към индивида: лингвокогнитивният концепт - това е направление от индивидуалното съзнание към културата, а лингвокултурният концепт е направление от културата към индивидуалното съзнание (Карасик 2002: 139).
Речев етикет, - и. Система от приети в дадено общество формули на речево общуване, използвани за установяване на контакт и поддържане на дискурса. ▲ Речевият етикет обхваща правилата на речево поведение. Това е широка зона от единици на езика и речта, която словесно изразява етикета на поведение, дава ни онова езиково богатство, което е натрупано във всяко общество за изразяване на неконфликтно отношение към другите. От друга страна, етикетът регулира сложния избор на по-подходящото и уместно езиково средство за конкретен адресат, в определена ситуация и обстановка на общуване. Под речев етикет се разбира правила на речево поведение, система от национално специфични стереотипни, устойчиви формули на общуване, приети и предписвани от обществото за установяване на контакт със събеседника за поддържане и прекъсване на контакта в избраната тоналност (Формановска 1998: 240).
Паремия, - и. Малък народен речеви жанр, изразен с изречение (пословица, поговорка) или с кратка поредица от изречения (загадка, анекдот), характеризиращ се с устойчивост в езика и възпроизводимост в речта, често използван с дидактически цели. ▲ Терминът паремия се използва и в значение, свързано с църковната литература. В такъв контекст паремиите се определят като избрани места от светото писание, четени при богослужение (Срезневски 1989: 1482). Подобна семантика фиксира и "Пълният църковно-славянски речник" на Г. Дяченко, издаден през 1900 г. Но последният източник - пояснение, дадено в скобки - представя паремията като синоним не само на притчата, но и на пословицата (Дянченко 1993: 408). О. С. Ахманова (1966: 421) разглежда термина паремия като родов и обединяващ понятията пословица и поговорка. Паремията като родово означение за пословиците, поговорките представлява народен речеви жанр на малката форма, характеризиращ се с устойчивост, клишираност (Лагута 1999).
Пословица, - и. Народен израз, в който е отразен многовековният опит на народа. Отличава се с лаконичност, ритмична организация и поучителен смисъл. Има форма на двусъставно изречение. ▲ Главното в пословицата като жанр от фолклора не е в нейната логическа природа, не е и в информацията, заложена в нея, а в художествения образ, смисловата двуплановост. Пословицата е кратко, влязло в речевото обръщение и имащо поучителен смисъл, ритмично организирано поетическо изречение, в което народът в течение на векове е обобщавал своя социално-исторически опит. (Аникин 1957: 14).
В тезаурусното описание на предложените десет термина е демонстриран опит за отразяване не толкова на индивидуални схващания, колкото на общоприети гледни точки. Разбира се, информация, неотговаряща на този принцип също би могла да намери място в речника, но следва да бъде изрично означена. Възможно е да бъде добавена и трета част на речника, съдържаща коментарии с допълнителна информация за термина, и, което е по-важно, с разяснения по тезаурусните функции на термина. Представената идея за речник от тезаурусен тип за предметната област Лингвокултурология е полезна за целите на систематизирането на терминологията на тази предметна област. Процесите на поява на нови термини, заемките от съседните науки (лингвистика, културология, етнолингвистика и др.) изисква детайлен анализ на използвания понятиен апарат, уточнение на спорните въпроси на употреба на някои термини от гранични науки (например основното понятие на лингвокултурологията - лингвокултурният концепт). Експлицитното представяне на семантичните връзки, работата по селекцията на съществуващите дефиниции, както и допълнителните изследвания в сферата на употребата на термините могат да бъдат крачка напред не само в процеса на изграждане на лингвокултурологията като нова научна област, но и при преосмислянето на утвърдилите се теории и гледни точки в общата лингвистика.
2. Тезаурусът и другите терминологични речници - предимства и недостатъци Тезаурусът е форма за описание и представяне на езика на науката, която стимулира постановката и решаването на редица философско-логически и лингвистични въпроси. Той е резултат от систематизираното описание на езиков материал, но заедно с това е и стимул за решаване по различен, нетрадиционен начин на лингвистични и кибернетични методи на терминологичната наука (вж. Лейчик 1976). Той е тясно свързан със създаването, усъвършенстването и измененията на системата от понятия за дадена научна област и затова се разглежда като модел на лексикосемантичната структура на съответната наука. Представеното тезаурусно описание в терминологичната лексика може да бъде съпоставено по няколко параметъра със съществуващите терминологични речници. Съществените различия на тезаурусите от тълковните речници на термините намират отражение в структурата на речниковата статия и както подчертава С. Никитина (1987: 112), на пръв поглед безусловно не е в полза на тезаурусите. Вместо синтаксиса на естествения език с неговите неограничени възможности са предаване на разнообразни отношения между думите и разполагането на смисловите и логическите акценти е представен определен брой двуместни предикати; вместо лексика, включваща в себе си освен термини и общоупотребими думи, са използвани само тезаурусни термини. От друга страна, обаче, наложеното ограничение в тезауруса налага точно определена "дълбочина" на семантичното описание, което липсва в терминологичните речници. Особеностите на тезаурусния метаезик имат своите предимства (не само в аспекта на използването му в автоматичните информационни системи, но и в лингвистичните изследвания на научните термини). Тезаурусът най-малкото е начин за пестене на "определителна сила". Това е свързано и с факта, че неговите единици се описват и определят само с други негови единици. Несъществуващ тук се оказва проблемът за "нарастване на смисъла" (вж. Караулов 1976: 80-89), когато в речниковите дефиниции се срещат думи, неопределени в рамките на дадения речник. Тезаурусът със системата от смислови отношения, експлицитно изразена в него, дава възможност за разгръщането, построяването на словесно определение, като всяка дума се описва в рамките на определено микрополе. Структурата на тезауруса дава ясен отговор на въпроса за смисловите връзки между термините (отговорът естествено не може да се крие само в текстовете на речниковите определения). Тезаурусът решава един трудно осъществим в обикновените тълковни речници компромис между двете изисквания: 1) за краткост и точност на дефиницията и 2) за максимално пълното отразяване на системността на терминологията. Тезаурусното описание представя ясна картина на многозначността на термините, не винаги изразявана в обикновените дефиниции. Многозначността тук се открива в процеса на съставяне на речниковата статия с определяне на конкретните смислови връзки с дескриптора. Често срещан недостатък при речниковите дефиниции е определянето на даден термин не чрез най-близкото родово (видово) понятие, а с некоректно "прескачане" на йерархични равнища. Такива неточности са невъзможни в прецизната класификация на тезаурусната терминология. В една тузаурусна статия съществуват смислови връзки (синонимни, родово-видови, партитивни, асоциативни), които позволяват построяването на различни дефиниции, т.е. в тезаурусната парадигматика са заложени основания за няколко класификации, изразявани в определенията на термините. Предимствата на тезаурусния тип речник бяха споменати от нас. Недостатъците му също са повече или по-малко очевидни - необичайният вид на речниковата статия, високата степен на формализация, трудности при работата с различните раздели - указатели, т.е. всичко онова, което се противопоставя на "силата на навика" и затруднява този, който ползва речника.
БЕЛЕЖКИ 1. Прецедентното (собствено) име е свързано с широко известен текст: 1) роман, повест, разказ и др. (Ана Каренина, Бай Ганьо) или 2) със ситуация, широко известна на носителите на езика (Марко Тотев), в състава на прецедентните имена влизат също така и 3) имена-символи, които се съотнасят със съвкупност от определени качества (Левски, Паисий). Общите (собствени) имена (Адриана, Горан) не е задължително да са общоизвестни и не се характеризират с индивидуални конотации (както е при прецедентните имена, например Орфей, Крали Марко). Ако зад прецедентните собствени имена винаги стои определено лице, върху името на което се пренасят и неговите личностни характеристики, при общите собствени имена такъв процес не се наблюдава. [обратно]
© Гинка Димитрова
|