Е2 - Е4

Емил Тонев

web

"Уважаема госпожо Гаприндашвили!"

Тук, точно под удивителната, моливът пробива хартията и прави дупка вместо точка. Дядо ми вдига листа, замахва широко и с длан забърсва масата от трохите, които му пречат да се концентрира върху черновата. После за всеки случай подлага вестник отдолу и продължава. Аз си наливам още една водка и паля нова цигара. Правя се, че не забелязвам укоризнения поглед, който ми хвърля. Откакто спря цигарите, дядо ми стана пръв душманин на тютюнопушенето.

"Ето че дойде време отново да Ви пиша, или, както се казва по нашему, да Ви драсна няколко реда. Получих Вашето писмо и го прочетох с най-голямо удоволствие", пише дядо, а сякаш рисува буквите. Кеф му прави. Нищо, че е чернова, така са ги учили едно време - да пишат красиво. И да слагат запетайките там, където им е мястото.

Навън още не е мръкнало. Декемврийският вятър брули последните заскрежени листа от дърветата, завихря ги спираловидно, омесва ги с рехавия сняг и ги трупа в основите на кошерите, строени на поляната отсреща.

"От сърце се радвам, че сте добре със здравето, че внуците Ви растат и се развиват. Аз също не се оплаквам. Междувпрочем как е вашият многоуважаван от мен президент Едуард Шеварнадзе - жив и здрав ли е? Ние, както вероятно сте разбрала, си имаме нов - и той комунист, и той бивш..."

Обича дядо ми да ги реди такива засукани. Буковите цепеници идилично пропукват в печката, а политическото му отплесване ми навява един спомен: Седя на бордюра пред кръчма "Пловдив", пия швепс от шишето и си подмятам джамините в шепа. От време на време нарочно ги изпускам на тротоара и докато се протягам да ги прибера, надничам под полите на минаващите мадами. Чакам дядо да си вземе дозата. В смисъл - да си изпие ракията със салатата и да си ходим към махалата. Да, ама в кръчмата дядо не си пие ракията, а пие бира, пуши нервно и трепери от абстиненция. Бил съм 11-12-годишен акселерант през 86-а. В България тъкмо бяха въвели сух режим и в ресторантите (които тогава се наричаха "заведения за обществено хранене") не се сервираше твърд алкохол до шест следобед. Дядо и аверите му от край време имаха табиет - излизат в пет часа от работа, срещат се в кръчмата, пият по една ракия със салата, обсъждат международното положение и към седем се разотиват по къщите си. Сухият режим обаче им обърка навиците. От пет до шест има цял час, налагаше се да пият заместители, докато дойде ракия-таймът. Най-страшно ставаше към шест без десет, когато Софчето, сервитьорката, нареждаше пълните чаши по таблата и се вторачваше в часовника на стената. Пичовете от цялата кръчма също. В шест без пет надвисваше зловеща тишина - чуваше се само капещата чешма на бара. Точно в шест всички изпъшкваха като един: "Шесссс!!!", а Софчето хукваше между масите. Първата ракия я попиваха буквално за секунди. И понеже Софчето не смогваше да удържи на темпото, повечето мъже си поръчваха направо двойни. Не знам знаете ли как изглеждат двеста грама гроздова във водна чаша. Така вместо традиционното едно питие дядо и аверите му тресваха поне по три. Плюс двете бири преди това - представяйте си... Целият град изглеждаше доста странно към осем вечерта. Сухият режим беше въведен по примера на Горбачов в Съветския съюз (въпросният Шеварнадзе му беше вице или нещо такова). Целта на режима беше да се намали алкохолизмът сред народонаселението. Толкова пияни мъже едновременно, както през 86-а, не съм виждал. "Аз да не би да ходя в заведенията за обществено хранене заради храната, бе, майна?", питаше ме риторично дядо ми, когато най-сетне си тръгнехме. И сам си отговаряше: "Нищо подобно, майна! Аз ходя заради обществото!" Като се приберем в махалата оттатък Марица, дядо отиваше да се кара с баба, а аз оставах на улицата да обера пичовете на джамини, докато мръкне съвсем. На триъгълника слагахме бели стотинки, добър бизнес беше. Освен сух режим по това време имаше и режим на тока. Кварталът потъваше в тъмнина, аз се прибирах и с баба и дядо вечеряхме на свещ, купена от баба ми след двучасово чакане на опашка пред бакалията, защото и свещите бяха дефицит. После дядо ме учеше да играя шах, а под светлината на свещта фигурите чертаеха дълги, треперливи сенки по карираната дъска, сякаш бяха живи.

- Май стана шессс - казва дядо ми и поглежда над очилата си към стенния часовник.

Няма нужда да гледа, биологичният му хронометър е безотказно точен. Особено по това време на деня. По ирония на съдбата сухият режим създаде у дядо един непоклатим навик - никога да не пие преди шест вечерта. Отивам до печката и му сипвам в глинената чашка греяна ракия с лъжичка мед. И ракията, и медът са си негово производство. Той сръбва една глътка и млясва от кеф.

- Това е питие, не като твойта безлична водка! - казва и пак взема молива.

Освен че е безлична, водката според дядо ми е съветска напитка, а това не е положително качество.

"За новия ни президент - паживьом, увидем, както казват руснаците. Или по нашему - трай коньо за зелена трева...", пише дядо ми.

- Хъм!... На руски тая поговорка сигурно много шик ще звучи - измърморвам.

- Карай да върви, лаф да става - отвръща той хладнокръвно.

Като напише черновата, ще дойде един негов комшия, бивш гимназиален даскал по руски. Ще превеждат писмото, сърбайки дядовата ракия и замезвайки с туршията на даскала. Докато превеждат, ще се поскарат на политически теми, щото комшията си пада комунист, но до тежки разправии няма да се стигне - и двамата зависят един от друг в ракиено-туршиен контекст.

"Днес на гости ми дойде моят внук. Ще остане няколко дни, за празниците. Ще поприказваме, ще поиграем шах. Той все така не иска да се жени, макар че отдавна му е време. Ама те, младите, напоследък..."

Това му е големият дерт на дядо. Примири се, че от мен шахматист не стана, но по въпроса за жененето няма лесно да ме остави. Не знам дали има връзка между шаха и семейния живот, обаче аз така и не можах да се науча да мисля за повече от един ход напред. Някак си е по-лесно да плуваш по течението.

Дядо ми е моето семейство и аз съм неговото.

Когато баба почина, той заряза града и се качи в старата къща на село. Завъди пчели и запроизвежда мед от родопски билки. Добре върви на пазара в града, аз му го пласирам. Преди 6-7 години намери в някакво списание адреса на грузинката Нона Гаприндашвили - пет пъти световна шампионка по шах от времето на хард-комунизма. Писа й и тя взе, че му отговори. Оказа се окомуш баба. Оттогава между Родопите и Кавказ кръстосват писма - нашите играят шах по пощата. Един ход отнема две седмици, от дебюта до ендшпила минава кажи-речи година. Обаче това явно не ги притеснява. Покрай шаха си пишат и разни неща за живота. Споделят си, но винаги свръхвъзпитано. Никакво интимничене.

В стаята е топло и прозорецът се е изпотил. Забърсвам го с ръкав. Вече почти нищо не се вижда навън.

- Абе дядо, как е резултатът? Лятото беше 6:0 за нея, има ли промяна? - пускам небрежно една стреличка.

Той ми мята един хитър син поглед над цайсите и поглажда побелелия си мустак. С тоя мустак малко го докарва на Чарлз Бронсън. Знаем си номерата, но този път въобще не съм подозирал как ще ме засече.

- Като каза лятото, та се сетих... Как беше последната реколта? Биваше ли я?...

Почти хлъцвам. Никак не съм подготвен за такава контраатака.

- Моля? - правя се на ударен, обаче не съм много убедителен. - А, за цветята ли говориш?

- Тъй, тъй! За двуметровите, мършави цветя до оградата в задния двор, дето миришат особено...

- Ами нищо, засега само опити правя...

- Тъй, тъй... - присвива очи Чарлз Бронсън. - Гледах по телевизията за една царевична нива долу, към Петрич. Отстрани царевица, а в средата - цветя... Много приличаха на твойте, ама бая повече бяха...

Тц! Няма как, затварям си устата. Мислех, че хабер си няма какво сях и скубах през лятото, като му идвах на гости. Понякога човек е склонен да мисли най-близките си хора за будали.

- То е безвредно бе, дядо - обаждам се накрая. - И от цигарите, и от алкохола е по-безвредно. Освен това аз си сея само за лично ползване. Като едно време - нали самозадоволяване му викаха?

- Приказвай си ти, приказвай! - клати глава той. - Цар си на приказките!

- В най-скоро време ще я легализират, като в Холандия. Тогава ще засеем целия двор и ще правим кинти! Вервай ми! - пробутвам един царски моабет аз, за да разведря обстановката.

Дядо ми млъкна и се замисли. Погледна през прозореца. Там, по-черни от мрака, чернееха кошерите, строени като шахматни фигури преди първия ход. Започвах да се притеснявам, че скапахме вечерта с тая тема, когато той се усмихна тънко, по неговия си начин, и каза:

- Майна, ти представяш ли си какъв мед ще носят пчелите тогава, а?...

Мда-а... Какво можех да отговоря на подобна реплика? Нищо не можех да отговоря. Пич е старецът и това е положението! На мен се е метнал. Отпуснах се.

- Букет от горски билки и канабис, молииим! - провиква се гръмко дядо, чак стъклата на къщата задрънчават. Имитира продавач на пазара. Помълчава малко и добавя: - Абе троши си главата, твоя си е...

После стисва здраво молива и се заема да довърши писмото:

"Весела Коледа, уважаема госпожо Гаприндашвили! Поздравявам Ви за убедителната победа в последната ни партия! Желая крепко здраве и щастие на Вас, на прекрасното Ви семейство и на целия православен грузински народ! И понеже наближава Нова година - чудесен повод за едно ново начало - този път ще предприема различна, по-агресивна тактика. Замислил съм нещо, но... всичко по реда си. И така, моят ход е: е2 - е4!"

Отидох да нагледам гювеча във фурната. Почти готов беше.

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2007, № 2 (99)