МОРАЛЪТ НА ПАМЕТТА

Емил Басат

web

Книгата на известната канадска писателка Ерна Парис "Дълги сенки. Истина, лъжи и история", излязла в издателство "Парадокс" в превод на Магдалена Куцарова-Леви, е болезнена, мъчителна, изгаряща и предизвикваща чувство на срам. Срам от мълчаливото съглашателство на цели държави, на жертви и палачи в името на... спокойствието. Тя е тъжна и като присъда за така наречените демократично устроени държави, изградили удобния си свят върху праха на милиони жертви и приемащи това за нормалност. Четейки книгата на Парис, неволно си задавате въпроса способно ли е човечеството на пречистване чрез истина, или лъжата и насилието са дълбоко вкоренени в основите на държавите и народите. Колективното мълчание, съгласието, колаборацията, откровеният цинизъм, човеконенавистничеството, омразата към другия - всичко това е компонент и от днешните общества, които искат да забравят, да не помнят срамните моменти от своята история. Но забравата, колективната амнезия не е лекарство. Как ще се излекуваме от омразите си, ако отказваме да погледнем на собствената си история непредубедено и не свидетелстваме, а мълчим удобно и подло?

В книгата си Ерна Парис се бори срещу забравата, отказът от памет на Европа, преживяла ужасите на Холокоста; тя сама изминава горчивите пътища из "поразените от нерешени случаи земи" като Южна Африка, Япония, Франция, Германия, Босна, Сърбия и Американския юг и търси документални свидетелства, изповеди на преживели насилие хора. Тя разказва за разрива между родители и деца, за скъсаната връзка между поколенията, за убедеността на "второстепенни герои" като Морис Папон в правотата на делото им, за хилядите военнопрестъпници, които си умират като уважавани граждани в леглата си, за наглостта на палачите и страха на жертвите, за ограбените спомени и фризирането на историята от платени историци и лъжливи държавници. Призивът на онези, които "пазят миналото", да се помирим, да забравим, да не ровим в миналото, а да гледаме напред, са ни до болка познати и на нас, българите. Ние още нямаме куража да изречем истините за пораженията на тоталитаризма, боричканията около архивите и досиетата на сътрудниците на ДС продължават, но истината постепенно излиза наяве. И няма нужда от театрални и фалшиви покаяния, няма нужда от официални церемонии по поднасяне на извинения за причинените ужаси и разрушените съдби на хиляди хора. Да, паметта често пъти е травматична, но само припомняйки си, хората имат шанс да преживеят някакъв морален катарзис и да намерят сили и основания да продължат да живеят. Лекуването чрез истина може за някои да е химера, но това е единствената гаранция, че едно общество е демократично и истински свободно. Както пише Ерна Парис, "Лъжите и измислиците за историята неизбежно биват разкрити, защото лидерите, които ги пропагандират, не успяват да разберат нещо толкова просто: обикновените хора ще помнят, дори да им е заповядано друго; жертвите - включително децата и внуците им - няма да изчезнат, въпреки че ще са травматизирани и изплашени години наред". Историята хвърля дълги сенки и в тях народите се опитват да се скрият, но винаги идва време за истината, която чака и отглежда поколенията, които ще я понесат и разберат. И няма да съдят, но няма и да забравят.

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2008, № 3 (100)