ДА СИ СПОМНИМ ЗА НИКОЛАЙ ЦОНЕВ

Емил Басат

web

Преди година, през април, почина моят приятел Николай Цонев. "Верую" е от неговата книга "Палец срещу вятъра". Той беше може би един от малцината поети, след Радой, които искрено обикнах и който въпреки разликата във възрастта ни, егоцентризма и самовлюбеността си ме прие и обикна истински. Николай беше пълен с мании за величие, богоизбраност, с чувство за Бога и Христос, в които твърдо вярваше. Въпреки сатиричния си талант и той като Бешков "не си правеше шеги с Божието слово". Вярваше в космическия си, извънземен произход, че е трак, че е най-великият български поет, че ще го признаят и преоткрият като Омар Хайям след 800 години. Познаваше философията на древните, Гилгамеш и епосите на народите, мечтаеше за една дълга, дълга поема, в която да изплаче болките и надеждите си за човека, увличаше се по астрология и зороастризъм, четеше мисли и лекуваше с ръцете си. Вярваше, че общува с духове, че познава Дявола и дяволското в себе си и ги държеше под юзда, надсмиваше се над човешката глупост и пишеше стихове, изпълнени с копнеж по братство и обич. Беше луд по жените и пиенето, беше обладан от стихията да съчинява и да преобръща в края на всяка творба посоката. Играеше си с иронията, вярваше в музата си - имаше нужда от вдъхновение и ги намираше в своите ангели спасители. Най-святата и чистата любов бе към Пенето, която го спаси и го заведе в Алжир, където живя като цар, обикнат от рибари и прости хорица. Все говореше как ще стане богат, как имат имоти в Арбанаси, Горна Оряховица, с която бе свързан, и къде ли не. Беше щедър и скъперник едновременно, държеше се властно, изискваше внимание и преклонение и възхита. Беше ужасно суетен, вярваше, че е целунат от съдбата и е определен за нещо голямо. Носеше душа на демон и ангел едновременно. Можеше да избухне и да отхвърли дългогодишно приятелство, ако го предадат или не му се угоди. Разбираше човешките слабости и ги превръщаше в басни с поука или в "нежни сатири", в които преобладаващи бяха милостта и опрощението, а не осъждането. Пишеше и сънуваше - имаше непрестанно кошмари. Сънуваше баща си, майка си, баба си и дядо си, брат си и сестра си, за които се бе грижил, работейки като луд, след като се прибрали от изселванията. Издържал е с творчеството си в Радиото и по вестниците цялото семейство. Раздавал е всичко на жените, в които се е влюбвал и с които е живял. Пенето е ангелът, светицата на която са посветени повечето му любовни стихотворения. Имаше предани приятели в Радиото - в редакция "Хумор, сатира и забава" продължават да пускат негови творби. Той непрестанно четеше ръкописи на приятели и колеги поети, изпратени му за съвет и препоръка, събираше се - докато можеше да излиза с приятели по кръчмите, ходеше за риба. Това го успокояваше и зареждаше с енергия, а уловеното споделяше с комшии и близки. Обичаше живота, беше луд по живота. Пиеше, рецитираше, съчиняваше и денем, и нощем - изписваше листовете с нервния си, но четлив почерк и поправяше дълго след това. Чел съм последните му книги в ръкопис - по 6-7-8 пъти, пиейки у тях. Той ми четеше на глас, обсъждахме ги, спорехме, аз му казвах мнението си и той уж се съгласяваше, но накрая оставаше почти всичко така, както той го е намислил. Вслушваше се и в мнението на Вихрен Чернокожев, който не само четеше ръкописите му, но и написа чудесен предговор към антологичната му книга "Палец срещу вятъра", излязла в ИК "Стършел" през 2006 г. Иван Тенев от Радиото, с когото го свързваше дългогодишно приятелство, му посвети един проникновен текст, озаглавен "Не предавай своя Бог", публикуван в края на същата книга. Не търпеше противоречие и можеше да бъде студен и жесток понякога и към най-близките си. Външно силен, вътрешно бе крехък и раним - оттук и като защита агресивното му поведение понякога. Хулиган по рождение, непукист и неконформист, винаги против властта, винаги срещу всичко, което ограничава свободата му и правото му на свободен избор и изказ. Това беше Николай - едно голямо, талантливо и гневно на света дете, което се смееше през сълзи, и обичащо другите. "Аз не мога да мразя" - казваше ми той. Христос не ми разрешава да мразя. Той обичаше всички и затова умря на кръста. Заради хората."

Неговата Оля с велико търпение понасяше всичките му болести, мании и странности, тя и го изпрати в "последния му път".

Николай отиде при своите богове. Той ще седи сред тях, като равен с равен и ще ги разсмива с историите си. Сигурно небето се тресе от смях. И дяволите се пръскат от завист, че са изтървали такъв рядък екземпляр.

Николай вярваше в прераждането. Какъв ли ще бъде в другия си живот? Какъвто и да е, аз, невярващият в този друг живот, му пожелавам леко преображение. И истинско посмъртно признание - тук на земята.

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2016, № 4 (197)