ПЪТЯТ НА ТАЙНАТА БОГОМИЛСКА КНИГА

Благой Ранов

web

Осоговието - природноенергиен център - през Х-ХІV век е голямо богомилско средище. Тук са формирани и действали богомилските общиарии Йеремия, Богослов, Кутугерци, Драговищици, Недокръщеници. През ХІІ век възвишените духовно богомили съставят ТАЙНАТА КНИГА.

Апокрифът “Видение Исаево” e сътворен в общиария Кутугерци. За първи път богомилите в този свитък правят опит да систематизират историята до Петър ІV, макар и някъде с неточности. Към 1215-1220 година Тайната книга на богомилите е пренесена в Италия и предадена на Назарий - епископ на Катарското братство в Конкоренцо, близо до Милано.

*

В късния августовски следобед омарата е притиснала котловината и въздухът като сух залък присяда в гърлото. Звън на далечни хлопатари - весел и закачлив - глъхне нагоре в планинските дипли, дето извира река Каменичка. На завоя, под водопада, играят полуголи деца в конопени ризи до колене, малко по-надолу, други в разпенените вирове ловят риба. Водата е побеляла от счукания лопен и упоената риба бързо обръща гръб. Момчетата сръчно я събират в дървени ведра - една част те носят към домовете си, малки хижички, накацали по Лисец планина, друга разменят с кутугерите от близкото религиозно селище срещу сол. Скъпоценната сол, която християните докарват от Солун, десетки пъти по-скъпа от златото дори, което плавеха приходанци по течението на реката. Разправяха, че някога са заменяли златен прашец за шепа сол.

Късното лято на 1200 година. Макар и намалила водите си, реката трудно се минава. Брод има към големия завой, при капището и затова монасите от Лисечкия манастир пресичат реката с ладия, която побира трима-четирима души. Отляво на реката се е разпиляла богомилската общиария, отдясно е манастирът, гушнал се в пазвите на планината. От лявата страна на реката са малките нивички и ливади на село Чифличето, които селяните работят и често минават с ладията към манастира. Ладиярят и помощникът му в този горещ следобед имаха доста работа. Към богомилското селище се стичаха монаси и богомили от Драговищенската общиария, от Богословската, Недокръщеница, селяни от близките села за молитвеното събрание. На него трябва да бъдат посветени във вяра лично от Кутугерския дедец Йоан желаещите. Този обред се отнася само за лица, които досега са били слушатели, полупосветени и са заявили, че желаят, след пост и молитва и добри дела, да се причислят към така наречените верующи. Съвършените съставляваха по-висша класа и водеха строг аскетичен и безбрачен живот.

Скоро тъмнината легна като призрачна сянка над планинския скат. Само светлината на пълната луна и на едрите звезди чертаеха контурите на планината - и старите дъбици, набодени по нея, изглеждаха като великани с разперени ръце. Шумът от реката, при бързея, тих и приятен, заедно с изкусното пение на щурците унасяше, и пазачите на молитвеното събрание се усещаха, че навремени заспиват. Затова Добрил стискаше в дланта си едър магарешки трън и когато усетеше, че сънят го надвива, свиваше дланта и от очите му излизаха искри от болка, но сънят бягаше.

Оттатък, в подножието, на отсечената скала горяха три огъня и пламъците им осветяваха дузина християни. Лицата им, опърлени от лятното слънце, изглеждаха изпити, единствено очите им блестяха неистово и горещо.

Молитвеното събрание започна, всички се изправиха. Велбъждският дедец излезе напред, в ръцете си държеше обреден хляб. Гласовете секнаха и християните молитвено погледнаха към Йоан - четиридесет и пет годишен мъж, с гъсти черни коси, които падаха свободно на раменете му. Йоан отчупи от хляба и подаде на първия християнин. И така, докато всеки от присъстващите получи по залък от обредния хляб. И като откъсваше от хляба, той напевно повтаряше:

- Всички тук събрани са обединени в една обща вяра и следват примера на Евангелието като главен извор на своето учение...

Йоан изми ръцете с вода и се прекръсти, и обърнат на изток, запя “Отче наш” - подеха всички.

Притихналата река пое песенната молитва и я понесе надолу към полето. Невидим полъх на вятъра я запрати към смълчаната гора и клоните на дъбиците се докоснаха магически в тайнството на нощта. И сякаш подета от хора на ехото, тържествено и бавно звученето на молитвата се надипли и легна между тъмните хълмове върху бедните паланки.

И докато молитвеното пение пречистваше душите на вярващите, стройникът Тодор отвори требника и зачете с напевен мелодичен глас Йоановото Евангелие:

„В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците.

И светлината свети в мрака, и мракът я не обзе. Имаше един человек, пратен от Бога - името му е Йоан. Той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, та всички да повярват чрез него...”

Вик на сова, силен и смразяващ, разкъса нощта и полетя към отвесната скала, смачка се и падна накъсан страхливо в реката.

Християните знаеха, че това е сигнал от пазителите на молитвеното събрание и означаваше опасност. Царските шпиони на Борил като хрътки дебнеха еретиците богомили, защото рушаха каноните на властващата църква. Официалната църква е лъжлива, твърдяха богомилите, тя е слуга на властта. Преди година вярващ от Йеремийската общиария бе осъден и дамгосан с нажежено желязо по челото, за наказание и показ.

Скоро мъждива светлинка затрептя иззад бухналите капини и заплува нагоре към смълчаните християни. Ярка борина освети лицето на Добрил - пазача, който водеше след себе си неугледна тъмна фигура, препъваща се из бабунките на ливадата.

- Аз съм, братя, спокойно! - извика Добрил запъхтян.

Някой рече:

- Запалете огньовете и по-бързо!

Бързо лумнаха весели пламъци, зазвуча отначало нестройна реч и скоро множеството се успокои. Напред излезе Йоан и Добрил избута мършава сянка на човек, с капа, мокри кълчищни гащи, бос.

- Промъкваше се през къпинака насам - каза Добрил, - чувам нещо да пращи из храсталака, викам си, да е животно, не е - то така не ходи. С два скока и го сграбих за гушата!... А и не го познавам, не е тукашен.

- Отгде идеш и кой си? - попита кротко дедецът Йоан.

- От полето съм. Изгубих си една юница, та тръгнах да я диря и замръкнах. А и видях да свети високото и тръгнах към него, а ме наричат Тасе!

- Лъже! - тръгна към него Добрил. - Я си кажи истината, че да не обърна тоягата от другата страна.

- Добриле! - спря го дедецът. - Ние не убиваме. Може човекът да казва истината... Речи, човече, какво те доведе насам. Прати ли те някой с цел или право казваш. Речи!...

- Това е... Друго не знам, рекох ви истината! - сгърчено издума доведеният и шумно се изсекна в ръкава си.

- Познавам го! - вгледа се в него един от посветените. - Той служеше в Колушката църква в Колосия. Съгледвач на Бориловите воини е!...

- Да го разчекнем тогава, както правят техните хора с нас. Или да го дамгосаме, май по-добре е да го обесим с главата надолу! - рече Добрил.

- Не скверни молитвеното събрание, Добриле, вземете го долу и го вразумете с думи, нека се разкае, ако има защо... Утре ние ще бъдем далеч оттук!

...Утре. Този ден очакваха от години.

Преди пет зими търговци на ябълки и картофи заминаха за Солун по техни си дела с две волски каруци. Заедно с тях отидоха и Станил и Кирил, тъкмо ги бяха приели в степен вярващи. Късно есента на същата година, търговците се завърнаха с десетина чувала сол. Някои си помислиха, че никога няма да се завърнат, защото пътищата бяха размирни. Върнаха се, само че без двамата духовници. По думите им те трябвало да ходят до светите места - Света гора - по техни си работи. И да кажат на братята им, че ще се приберат, но като свършат благоугодното дело. Там щели да се занимават с четмо и писмо и да търсят в манастирските библиотеки литература, нужна за съставянето на Тайната книга. Почти две години Станил и Кирил деляха тясната килия на Зографския манастир и на светлината на деня и виделцето преровиха и прочетоха хиляди страници от старозаветните книги, за да намерят зрънцето на учението им.

Една вечер Кирил попита:

- Ние вземаме от гръцките книги евангелия и те донякъде отиват на нашата религия, но защо не сложим например разкази от нашата славна история. Да започнем от началото - от населяването на земята Карвунска - наречена българска... И да започнем от първия български цар - Слав, който царувал 119 години, след това идва Испор, Симеон и така нататък...

- Да, брате, ние сме велик народ! Имаме велико минало и то трябва да се знае и помни, защото първом гърците, а после и времето ще изтрие всичко...

- Прав си, Станиле, ето аз проучих кой цар след кой цар идва, къде са се заселили българите, къде са построили велики градове, кои царе са царували и колко... Ето едно прочетох, друго стъкмих, както съм го чул от учени люде... Да се знае и помни... Всичко това ще съберем в Тайната книга.

От взирането над избелелите пергаменти, прашните свитъци и дебелите книги с кожени обкови очите им изтекоха, но мисълта за святото дело даваше сили и докато снагите им от ден на ден изпустяваха, то душите им духовно израстваха.

Понякога вечер, останал сам, когато умората затваряше очите на Станил и ръката падаше скършена от писане и взиране в пергамента, някъде между буквите го гледаха очите на Марга, плахи и кротки. По-сини от небето и синята метличина край ръжените ниви на манастирските имоти. Марга, дъщерята на велбъждския велможа, която бе обрекла сърцето си нему, възпитаника на Охрид, бъдещ висш духовник с бляскаво бъдеще и охолен живот в служба на царя. Тази мисъл като досаден кошмар го връхлиташе и той пропъждаше видението единствено с молитви.

Съвършеният богомил няма семейство, няма богатство, освен дрехите на гърба си и затова нищо не може да загуби и нищо земно не го задържа, за да изпълни Божията воля.

И така три зими и лета. Ден след ден, нощ след нощ.

Беше някъде към средата на пролетта, ябълките комай бяха прецъфтели. Братята садяха картофи в тънките ивици земя покрай реката. Подпряло се на белоснежните планински шапки на Осогово, полудялото слънце сипеше топлина над котловината. Уханието на пролетни цветя, миризмата на изпръхнала пръст и прозрачният въздух опияняваха човешката душа, освободена от суровата и студена зима. Богомилите-работници, често вдигаха чело и изправени над мотиките, вдишваха аромата на пролетния ден.

Тогава се завърнаха Станил и Кирил. Стар кон, изпустял като двамата небесни жители, носеше тежки дисаги, преметнати над самара.

Двамата крачеха с уморена стъпка край него. Лицата им бяха изсушени, бледи като на изпостници, а монашеските дрехи стояха върху тях като окачена дрипа на кол. Сутринта тръгнали от Соволщица, село в подножието Лисец планина, и все по реката, по тесните пътечки стигнаха до богомилското селище. Умората, насъбрана от дългия преход от близо два месеца, бе изтощила телата им, но жилавият дух ги крепеше. Единствено очите им блестяха тържествено и силно.

- Ето, ние си дойдохме и делото, за което бихме толкова път и отдадохме толкова години, е окончателно завършено... Тайната книга ще бъде съставена, историята и нашата вяра запазени.

Всички се накупчиха около тях.

- Благодаря ви, братя, за топлите чувства и вярата ви в нас. Съзирам по веселите сълзи в очите ви, че радостта от нашето завръщане и преклонението към светото дело, са искрени и чисти като водите на планинските ручеи! - рече Станил и се поклони.

- Ще попитате каква е тази Тайна книга, кому е нужна - реторично попита Кирил, приглаждайки гъстата си брада. - Това е диалог между Иисуса и любимият му ученик апостол Йоан. На тайната вечеря той задава въпроси на своя учител, който му отговаря какъв е бил началният предвечен мир, как Сатаната е създал сегашния свят и человеците, каква е мисията на Иисус... И при Второто пришествие Той ще погуби Сатаната и ще спаси праведните... Това е во кратце! Но ние събрахме и други забранени книги, сложихме към Исаевото евангелие и нашата, българската история...

И докато братята разказваха дългите преживелици и перипетии, Станоя донесе обяда им - ухаещо гърне с рибя чорба, един хляб, завит в месал, и бяла риба, печена на керемида.

Съвършените християни, каквито бяха Кирил и Станил, не туряха блажно в уста. Мъжете отново подеха работа и оставиха завърналите се за пръв път от години да се нахранят апетитно и доволно.

След спокойния и скромен обяд двамата се изкъпаха в топлия минерален извор под отсечената скала. Изпраха дрехите си и ги проснаха по белите, едри камъни да съхнат. Тогава Станил рече:

- Завършихме, брате Кириле, голямо дело. Събрахме материали от гръцки и наши евангелия. Преписахме други и вече остава да обединим всичко в една голяма книга... Към Исаевото евангелие обаче ще сложим проученото от нас за историята ни, за нашите царе и духовни водачи, защото...

- Ясно е защо! - пресече го Станил. - Народът трябва да знае какви сме били. Да изпитва гордост и да не се покланя на друговерци и на предрешени божи служители, затлъстели и преяждане и обърнали гръб на Бога и светите Апостоли...

И докато водеха този премъдър разговор, братята отново бяха ги наобиколили и слушаха със затаен дъх словата.

- Болярите, царят и духовенството се страхуват, че от нашето семе никне неподчинение и неверие към църквата - слуга на властта. И нашата книга ще бъде изгорена на кладата, затова трябва да я съхраним, да я запазим при братята в Италия.

...От паметния пролетен ден, когато се завърнаха братята, измина една година. Тайната книга бе съставена и в утрешния ден - първия от месец септемврий, Станил и Кирил тръгваха на Запад да проповядват своето слово и словото на Бога, а в торбата заедно с хляба носеха и Тайната книга на богомилите.

© Благой Ранов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2008, № 4 (101)