ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА И МАТВЕЙ ВЪЛЕВ: ЕДНО (НЕ)УСПЕШНО ТВОРЧЕСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО

Андрей Ташев

web

На 1 октомври 1938 г. Народният театър открива новия си сезон с пиесата "Госпожата". И до днес откриващите сезона театрални представления се гледат с особен интерес, защото се смята, че те показват насоката, в която ще се развива целият сезон на съответната трупа. Но в случая с откриването на сезон 1938/39 г. на Народния театър има и няколко допълнителни фактора, които заострят вниманието на тогавашната публика и театрална критика към "Госпожата". Първо, от театъра до последния момент пазят в тайна избора на тази пиеса. Второ, тя е определена за откриващо сезона представление, без да е участвала в конкурса за българска драма през 1938 г., което е в разрез с установените традиции. Трето, за поставянето ѝ е ангажиран творческият елит на Народния театър (режисьор е Хрисан Цанков, а главните роли изпълняват Невена Буюклиева, Владимир Трендафилов, Зорка Йорданова и Борис Михайлов). Четвърто, избрана е съвременна българска пиеса, а не чуждестранна и/или класическа, каквато е била обичайната практика. И не на последно, а може би дори на първо място, автори на "Госпожата" са двама от най-известните български писатели по онова време - Елисавета Багряна и Матвей Вълев, които в края на 1938 г. вече са партньори и в живота. Културната общественост на София и на цяла България очаква с нетърпение да разбере какъв е резултатът от творческото сътрудничество между двамата и се пита могат ли една талантлива поетеса и един талантлив белетрист да създадат добра драматургична творба.

Действието на пиесата се развива в Карлово и София през 1931 г., а на официалната програма на Народния театър сюжетът ѝ е резюмиран така: "Драмата "Госпожата"... е къс от живота на едно съвременно семейство. По съдържание тя засяга времето, когато се разрази катастрофата в производството и търговията с розово масло" (Програма 1938: 3). Но нито интересният съвременен сюжет, нито персонажите, сред които откриваме "един от първите образи на напълно еманципирана жена в нашата драматургия" (Карастоянов 1982: 43-44) - главната героиня г-жа Юлия Миларова - нито заплетената интрига, нито известните имена на авторите, режисьора и актьорите успяват да спасят "Госпожата" от пълен провал. Пиесата се задържа на сцената шест представления, което само по себе си не е малко, като се има предвид, че в този период рядко някой от премиерните спектакли на Народния театър е игран повече от десет пъти (вж. Гълъбова, Гърчев 1971). Но Д. Б. Митов свидетелства, че на второто представление на "Госпожата" салонът е бил почти празен и много безразличен (Митов 1938), а негативните коментари продължават да валят и след свалянето на пиесата от сцената. За "Госпожата" излизат над двайсет рецензии, огромната част от които са отрицателни. Пиесата е не просто критикувана, тя е охулена и подложена на жестоки подигравки и саркастични забележки. В неподписан материал в. "Щурец" например пише:

ГОСПОЖАТА, комична драма в няколко бездействия и едно задружно заспиване на госпожата и на публиката.

Лица: няколко актьори, повечето от които се чудят защо въобще излизат на сцената.

Безличия - Един репертоар.

Сцената представлява мястото на драмата, а самата драма нищо не представлява.

Публикацията завършва с изречението: "Горката госпожа, горкият театър" (Щурец 1938).

В същия тон Д. Б. Митов коментира: "Все пак трябва да отбележим, че авторите зарегистрираха известен успех - героинята им заспа на сцената, доколкото забелязахме, преди да заспи цялата публика в салона" (Митов 1938).

Както личи от последния цитат, критиките на рецензентите са насочени не толкова към режисьора и актьорите, колкото към двамата автори - Елисавета Багряна и Матвей Вълев. Те понасят и основната част от обидите, упреците и подигравките заради неуспеха на пиесата, въпреки че постановката на едно драматургично произведение е колективно дело.

Може да се спори по въпроса доколко критиките към "Госпожата" са основателни и доколко те са плод на завист, недостатъчно вникване в текста на пиесата (който е публикуван в годината на премиерата - Багряна, Вълев 1938), или се дължат на някаква друга причина. Но така или иначе, този огромен неуспех, съпътстван с критики и подигравки, би отказал много писатели от съвместна творческа дейност. Това твърди и самата Елисавета Багряна в анкетата на Иван Сарандев: "Но след събитията у мен вече нямаше желание повече да работя. Тези отрицателни рецензии някак ме обезкуражиха. Викам, няма смисъл, аз ще си пиша поезията" (Сарандев 1990: 96).

Този спомен на Багряна обаче не е точен, защото тя и Матвей Вълев продължават да творят заедно почти веднага след злощастната премиера на "Госпожата", и то отново в полето на драматургията. През 1939 г. двамата пишат радиопиесата "Знамето". (Текстът ѝ не е публикуван, но се съхранява в ЦДА, ф. 178К, оп. 5, а.е. 39.) Тя проследява премеждията на трима български офицери, попаднали в плен през Първата световна война, но избягали от пленническия лагер и опитващи се да пренесат в България спасеното и скрито от тях знаме на полка. "Знамето" печели трета награда на конкурса за радиопиеси, обявен от Радио София. Авторите ѝ получават премия от 2000 лева, а самата пиеса е излъчена през 1940 г. Отзивите за нея са далеч по-добри от тези за "Госпожата". Проф. Веселин Димитров пише по повод "Знамето": "Текстът, извънредно радиофоничен, изпъстрен с диалози, къси реплики, напрежение, се слуша с интерес - особено тогава, през 1940 година" (Димитров 1994: 261) и я определя като "безспорното явление на българския радиотеатрален небосклон през 1940 година" (Димитров 1994: 260). Този успех се дължи вероятно и на факта, че двамата автори са превърнали един от дефектите на пиесата "Госпожата" в ефект в радиопиесата "Знамето". Сред многото несъвършенства, за които е критикувана "Госпожата", е претрупаната звукова картина. Един от рецензентите ѝ пише: "Непрекъснатото звънене на телефона, тракането на чинии, вагонетки, автомобилната свирка, шумът в розоварната - всичкия този звуков баласт пречи на действащите лица да се съсредоточат, да се изразят до край, да оживеят" (Троянов 1938: 444). Но това, което може да е недостатък в една сценична пиеса, се превръща в предимство в радипоиесата, където звукът и говорът са единственото средство за предаване на съдържанието.

Можем да предположим, че водеща роля в написването на "Знамето" е имал Матвей Вълев, който вече е бил с опит в радиотеатъра. Заедно с Ангел Каралийчев той е написал първата оригинална българска радиопиеса - "Великденска вечер", която под заглавието "Крилата помощ" е излъчена в края на 1938 г. и публикувана същата година във вариант, предназначен за сценично представяне (Каралийчев, Вълев 1938); автор е и на радиопиесите "Пороят" (Вълев 1939) и "Злосторници" (текстът ѝ се съхранява в ЦДА, ф. 178К, оп. 5, а.е. 88). Но и Багряна е взела дейно участие в писането на "Знамето". В нея например откриваме две стихотворения, наречени "Хор на заложниците" и "Песента на Овчарката", които несъмнено са дело на поетесата.

Елисавета Багряна и Матвей Вълев пишат заедно и трета пиеса - "Чудакът". Тя засяга проблема за иманярството, заредена е със силен морализаторски патос, изобличаващ това уродливо явление, но остава незавършена по неизвестни за мен причини (от шестте запланувани картини са написани само три, които се съхраняват в Националния литературен музей под инв. № а5378/94).

Въпросът, пред който се изправя всеки изследовател, запознал се с историята на това интересно творческо сътрудничество, е: Защо въпреки провала на "Госпожата" и отчаянието от него, за което говори Багряна, и въпреки неголемия им опит в драматургията, тя и Матвей Вълев продължават да пишат пиеси заедно? Едва ли отговорът се крие само в биографичния факт, че в този период двамата писатели са двойка в живота. Вероятно има по-дълбоки, чисто творчески мотиви за това трудно обяснимо продължаващо съавторство, които си заслужава да потърсим.

Нека тръгнем от общия въпрос, какво е необходимо за едно успешно сътрудничество между двама или повече творци. Обобщавайки множеството конкретни отговори, които бихме дали, можем да заключим, че творците, в този случай писателите, трябва да имат нещо, което ги свързва, нещо общо в творческите им идеи, възгледи, стил, тематика и т.н., но и нещо, което ги различава. Ако имат само общо помежду си, няма смисъл да пишат заедно, а ако имат само различия или ако тези различия са твърде дълбоки - няма да могат. Разбира се, за почти всички писатели можем да кажем, че имат нещо общо и нещо различно помежду си. Но важен в случая е балансът между двете. Тук ще предложа и ще подложа на проверка хипотезата, че между Елисавета Багряна и Матвей Вълев до началото на 40-те години на ХХ век балансът между общото и различното е продуктивен, подходящ за успешно творческо сътрудничество, и че те са осъзнали или интуитивно са доловили този факт, затова са продължили да пишат заедно.

Различията между двамата писатели изпъкват още от пръв поглед. На първо място, те творят преимуществено в различни литературни родове: Багряна - поезия, а Матвей Вълев - проза. Оттук произтичат множество различия в стила им на писане и в начина им на изразяване. На характерните за поезията есенциалност и лаконичност се противопоставя значително по-голямата възможност за многословие и описателност в белетристиката. Багряна прекрасно е формулирала есенциалността на поезията, и то тъкмо в спомен за работата им по "Госпожата": "Обикаляхме Карлово, гледахме старите къщи, проучихме целия процес на розоварството. Имаше едно помещение, дето складираха тонове рози. Тогава у мен се породи идеята, че тонове рози са потребни, за да се извади шишенце есенция. Казвам, поезията е по този начин - колко много е необходимо да преживееш и от всичко това да напишеш един стих" (Сарандев 1990: 93). Матвей Вълев, от своя страна, непрестанно се опитва да изчисти текстовете си от многословието и излишната описателност, което личи от неговите редакции при по-късните издания на произведенията му. Тоест, отчитал е това като стилистичен проблем в творчеството си и се е опитвал да се справи с него. Но невинаги е успявал. Багряна си спомня: "[П]рез време на писането [на "Госпожата"] чувствах, че [Матвей] се проявява повече като белетрист, а не като драматург. И особено първото действие беше много разказвателно, после го съкращавахме" (Сарандев 1990: 92). Вероятно съзнавайки тази особеност на стила си, недопустима за драматургична творба, Матвей Вълев е помолил Багряна да му "сътрудничи" (както тя се изразява) с надеждата, че намесата ѝ ще направи текста по-пригὸден за сцената. Показателно е, че шест от неговите осем пиеси (тук включвам и радиопиесите, и незавършената "Чудакът") са написани в съавторство, пет от които с поети (три с Багряна и две с Йордан Стубел; шестата е с Ангел Каралийчев, който също е писал стихове в началото на творческия си път). Единствено радиопиесите му "Пороят" и "Злосторници" не са написани в съавторство.

Сред другите особености, отличаващи творческия облик на двамата писатели, е хуморът. Като цяло той отсъства от творчеството на Багряна, но е основен дял от съчиненията на Матвей Вълев. Над 300 от неговите текстове са в областта на хумора и сатирата.

Житейският и творчески опит на двамата, както и различните им гледни точки (женска и мъжка) също са сред важните отлики, които не трябва да се пренебрегват.

На този фон допирните точки между Елисавета Багряна и Матвей Вълев са много повече. Първата е подсказана от самата Багряна в анкетата на Иван Сарандев. Това е идеята за мястото на жената в съвременното общество. Поетесата казва: "Идеята ѝ [на пиесата "Госпожата"] е абсолютно съвременна... идеята за жената, която трябва да заеме място в обществения живот, да се включи наравно с мъжа в производството" (Сарандев 1990: 95); "[Г]ероинята ни трябваше да бъде жена, която работи и е инициативна, една делова жена. Матвей споделяше тези разбирания за мястото на съвременната жена в обществото. Той виждаше и знаеше как е на Запад, вижда, че и моето душевно стремление е такова" (Сарандев 1990: 94).

Тези думи на Багряна не бива да ни заблуждават със своята категоричност. В пиесата наистина е представена интелигентната, образована, инициативна, успешна делова жена в лицето на главната героиня - фабрикантката Юлия Миларова. Но тази социална роля в "Госпожата" е непрестанно противопоставяна на традиционното виждане за жената като домакиня и майка. А крайният резултат от тази своеобразна дискусия в пиесата съвсем не е еднозначен в полза на модерната бизнес дама. Анкетата с Багряна е правена около половин век след написването на "Госпожата", така че е твърде възможно паметта на поетесата да ѝ е изневерила и тя да не си спомня добре съдържанието на пиесата.

Към идеята за обществено активната, делова и инициативна жена, споделяна и от двамата, трябва да прибавим и тази за независимата, пътуващата жена. Този мотив преминава не само през ранното, а през цялото творчество на Багряна ("Видение" от "Вечната и святата", "Далечно плаване" от "Пет звезди", "На Валентина Терешкова" от "От бряг до бряг" и др.). Паралелът между героинята на Багряна и Жоржета от повестта на Матвей Вълев "На котва" показва много общи черти между тях. Жоржета пътува по моретата и океаните, спира на всяко пристанище, на което пожелае, навсякъде има приятели и роднини. Тя е напълно освободена от предразсъдъците и традициите, наложени от обществото. За нея можем да кажем, че е една завършена гражданка на света.

Изобщо, любовта към пътуването, копнежът по далечното, екзотичното обединява Елисавета Багряна и Матвей Вълев и в житейски, и в творчески план. Тук се коренят космополитизмът и универсализмът, характерни за творчеството и на двамата писатели.

Интересът към морето и свързаните с него хора - моряци, рибари и т.н. - също обединява двамата автори. В творчеството на Багряна има много стихотворения и цели стихотворни цикли, посветени на тази тема (като стихотворението "Рибар" от "Вечната и святата", циклите "Черноморие" и "Зовът на морето" от стихосбирката "Звезда на моряка" и мн.др.). Матвей Вълев, от своя страна, е един от първите маринисти в българската проза и първият, създал цялостен образ на морето и неговите хора.

И за Багряна, и за Матвей Вълев е характерен стремежът към циклизиране на произведенията им. Стихосбирките на Багряна обикновено са съставени от цикли, обединяващи отделните творби. Матвей Вълев също свързва разказите си, публикувани първоначално в периодиката, в по-големи цялости - цикли, сборници, повест, дори роман. Тенденцията към циклизиране е ярко изразена още в първата му книга - "Прах след стадата" (1937) - за която Георги Цанев пише: "По своята циклова постройка тя напомня "Вечери в Антимовския хан" и "Ако можеха да говорят" на Йовкова" (Цанев 1938: 49). С други думи, и Багряна, и Матвей Вълев не остават на нивото на отделното произведение (стихотворение за единия и разказ за другия), а търсят общото между тях и се стремят да създадат по-големи концептуални цялости.

И двамата пишат произведения за деца, които ги превръщат в едни от най-популярните и търсени писатели за деца през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век, а Багряна - и след това.

Паралелите могат да продължат още, но и тези са достатъчни, за да покажат, че в тематично, идейно и структурно отношение между творчеството на Елисавета Багряна и Матвей Вълев има много общи черти. Двамата писатели гледат в една и съща посока, следват едни и същи литературни тенденции. Различията между тях са главно стилистични, свързани с различните литературни родове, в които творят, и от различните им гледни точки и опит. Това не са различия по същество, а само грапавини в творческия тандем, които лесно биха могли да се изгладят. Тези наблюдения, както и сполучливият им съвместен творчески опит в радиодраматургията (с радиопиесата "Знамето"), загатват за съществувалия голям потенциал Елисавета Багряна и Матвей Вълев да създадат значими литературни произведения заедно. Сътрудничеството между тях не е било каприз, а добре обоснован творчески експеримент и можем само да съжаляваме, че той не е продължил по-дълго и по-интензивно, за да видим и зрелите плодове от него.

БИБЛИОГРАФИЯ

Багряна, Вълев 1938: Багряна, Елисавета, Вълев, Матвей. Госпожата. Пиеса в три действия и една картина. София: Хемус, 1938.

Вълев 1939: Вълев, Матвей. Пороят. Пиеска в две картини. София: Културно-просветно дружество на служителите по горите, 1939.

Гълъбова, Гърчев 1971: Гълъбова, Снежанка, Гърчев, Иван. Летопис на Народния театър "Иван Вазов": 1904-1970. София: Наука и изкуство, 1971.

Димитров 1994: Димитров, Веселин. История на радиото в България. Т. 2. София: Витраж, 1994.

Каралийчев, Вълев 1938: Каралийчев, Ангел, Вълев, Матвей. Крилата помощ. Пиеса в три картини. София: Хемус, 1938.

Карастоянов 1982: Карастоянов, Христо. Матвей Вълев. Литературнокритически очерк. София: Български писател, 1982.

Митов 1938: Митов, Д. Б. Народен театър. "Госпожата". // Литературен глас, г. XI, № 404, 12.10.1938, с. 7.

Програма 1938: Госпожата. Драма в три действия и една картина от Е. Багряна и Матвей Вълев. [Програма]. София: Народен театър, 1938.

Сарандев 1990: Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературна анкета. Пловдив: Христо Г. Данов, 1990.

Троянов 1938: Троянов, М. (Любомир Пипков). Е. Багряна и Матвей Вълев: "Госпожата. Драма в три действия и една картина". // Изкуство и критика, г. I, 1938, № 8, с. 443-444.

Цанев 1938: Цанев, Георги. "Прах след стадата". Разкази от Матвей Вълев. // Изкуство и критика, г. I, 1938, № 1, с. 48-49.

Щурец 1938: Госпожата. // Щурец, г. VII, № 305, 15.10.1938, с. 3.

© Андрей Ташев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2021, № 2 (255)

Статията е разширен вариант на едноименната публикация в сборника:
Елисавета Багряна. 125 години от рождението ѝ. Съст. Людмила Хр. Малинова, Кристина Йорданова, Маринели Димитрова. София: Парадигма, 2019, с. 227-237.