Андрей Ташев

web

Целта на този текст е да представи проф. Иван Саръилиев и основните му приноси към българската и световната хуманитаристика. След това статията се концентрира върху модела на мислене, изграден в книгите му "Родовите идеи" и "За волята", като го съпоставя с доктрината на прагматизма.

Възкресената мисъл

След десетилетия на пълна забрава, наложена от комунистическия режим, философията на проф. Иван Саръилиев (1887-1969) бе преоткрита за нов живот. От прашните сандъци, в които бяха открити книгите и ръкописите му, излязоха истински бисери на мисълта, богат материал за бъдещи изследвания. Според проф. Иван Младенов, който извади името на този учен от мъглата на забравата: "Ако беше писал на някой от международните езици, проф. Иван Саръилиев щеше да бъде почитан като блестящ и известен мислител..." (Младенов 2002: 282)¹.

Когато сглобим разпръснатите парченца от биографията на Иван Саръилиев, пред нас се разкрива човек с богата култура и блестящо образование, изцяло отдаден на науката. Виждаме един живот на интелектуалец от европейски мащаб.

Високата култура, възпитание и ценности на Иван Саръилиев се коренят още в семейството му и в средата, в която е израснал. Старата аристократична атмосфера се усеща дори и днес в дома, където е живял. Баща му, Вельо Саръилиев, е родом от Копривщица. Завършил е право в Санкт-Петербург и известно време е бил дори заместник-кмет на София. Майка му Рада е от виден карловски род.

Иван Саръилиев е роден през 1887 г. в София. Той е второто от седемте деца в семейството. Всички получават много добро образование и реализация. Иван Саръилиев завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия през 1905 г. Същата година се явява на конкурс за стипендия за обучение в Сорбоната, предоставяна от "Фонд Кермекчиев - народно образование". Представя се отлично на трите изпита - по български, френски и латински език - и спечелва стипендията. Един от конкурентите на Саръилиев е най-добрият му приятел - Петър Шулев, който само няколко месеца по-късно се самоубива.

От есента на 1905 г. Иван Саръилиев е студент по романска филология в Сорбоната. Стипендията не се отпуска безвъзмездно. Условията научаваме от писмото му до Министерството от 5 ноември 1905 г.: "...задължавам се, след като свърша науките си, да служа по разпореждане на правителството на държавна служба, каквато то намери за добре и в който град и да е, толкова години, колкото съм бил стипендиант. В противен случай се задължавам да повърна иждивената за мене сума" (Саръилиев ЛД1: 4).

Обет

В Сорбоната Саръилиев започва като студент по романска филология. Точно след една година обаче той записва в дневника си следните думи, които бележат неговата преориентация: "Най-сетне напълно съм се решил; напълно; кариерата, която съм си избрал, е тази на човек, отдаден на философията..." (Саръилиев ЛД1: 28). Този преход към философията идва на пръв поглед неочаквано. Няма никакви външни признаци, които да го предвещават. Саръилиев вече е преминал една година от обучението си по романска филология. Слушал е курсовете по немска, френска, латинска и гръцка литература, усилено е учил граматиката на няколко езика. Доволен е от преподавателите си. По всичко изглежда, че след няколко години той ще се завърне в родината си като дипломиран филолог.

Между Сорбоната и "Одеон"

В Сорбоната Саръилиев има щастието да слуша лекциите на прочутия професор Анри Бергсон. Общуването между тях оказва силно въздействие върху българския мислител. До края на живота си той запазва уважението си към големия френски учен и признава влиянието, което идеите на Бергсон са оказали върху неговата философия. В архива на Иван Саръилиев е запазена изключително ценна кореспонденция между двамата.

Заедно с лекциите, които посещава, Саръилиев чете усилено по предварително изготвена от самия него програма. Първоначално тя включва хуманитарните дисциплини, но след това той прибавя и всички клонове на математическите, физическите и естествените науки. Според него, "за да може да се занимава с философия, човек трябва да притежава цялото човешко познание" (Саръилиев ЛД3: 3). Общият брой на дисциплините, които планира да изучи, надхвърля двадесет. "Съоръжен с тези знания ... бих могъл да скицирам ‘моята философска система’" (Саръилиев ЛД3: 5, подч. от И.С.). Усилията, които полага за това, са огромни и се отразяват негативно на здравето му. Той често боледува не само заради крехката си физика, но и от умствена преумора. Последните три месеца в Париж той страда от заболяване, "причинено от преусилен умствен труд" (Саръилиев ЛД3: 6). Лекарите му препоръчват поне шест месеца пълна почивка, за да се възстанови. Изтощителните часове четене и размисъл обаче не са били напразни. Най-доброто доказателство за това са трудовете на Саръилиев. Още от пръв поглед става ясно, че те са писани от учен със сериозна подготовка, познаващ отлично и хуманитарните, и природните дисциплини.

Младият Саръилиев се възползва максимално от престоя си в културната столица на света. Освен научната си подготовка, той посещава голям брой концерти, театрални, балетни и оперни постановки, кинопрожекции, музеи. Дневниците му са изпълнени с анализи на различни произведения на изкуството и въздействието им върху него. Търпеливата и целенасочена работа на Иван Саръилиев върху самия себе си и тук води до желания резултат: "Постепенно започвам да установявам вкуса си спрямо произведенията на изкуството... Култът към красотата се формира в мен с все по-голяма сила" (Саръилиев ЛД1: 59).

През 1909 г. Иван Саръилиев се дипломира в Сорбоната. Желанието му е да продължи обучението си, затова пише следното писмо до министъра на народната просвета: "Благосклонността, която почитаемото Ви министерство е показвало толкова пъти към мен, ми дава смелост да се обърна към Вас, господин Министре, с молба да ми се продължи стипендията до месец юли, идущата (1910) година" (Саръилиев ЛД3: 6). Молбата му е изпълнена и той заминава за една година в Оксфорд, за да усъвършенства английския си език и да продължи подготовката си. Там установява личен контакт с много философи, сред които Томас Карлайл и Фердинанд К. С. Шилер, един от най-известните представители на прагматизма. Саръилиев запазва близки отношения с Шилер до края на живота му. Това личи от кореспонденцията между двамата, включваща около 30 писма. В едно от тях Саръилиев дори кани английския си колега в София, за да изнесе няколко лекции върху прагматизма. Но Шилер отклонява поканата, защото смята, че "светът все още не предразполага към пътувания". (Из писмо на Фердинанд Шилер до проф. Иван Саръилиев от 31 юли 1921 г.)

В Оксфорд Саръилиев се запознава и с Уилям Пеперел Монтагю - един от малкото студенти на американския философ Чарлс С. Пърс, създател на прагматизма и семиотиката.

След едногодишния си престой в Оксфорд Саръилиев се връща в България, където преподава логика и етика в Първа мъжка гимназия.

Между 1916 и 1918 г. е аташе по печата първо в Германия, после в Швейцария. Там той продължава философската си подготовка, като посещава университетите в Берлин и Берн. Така след обучението си във Франция и Англия, Иван Саръилиев се запознава отблизо и с немската философска традиция. Настъпва моментът на втория голям избор в живота му: по кой от трите пътя да поеме в бъдещата си научна кариера. Фактите от биографията му, които ще бъдат представени по-долу, сочат, че той е предпочел англосаксонската философска мисъл.

Блестящият път

Научният кариера на Иван Саръилиев включва над тридесет години преподавателска дейност в Софийския университет (1919-1950 г.). Той успява да спечели любовта на студентите си и уважението на колегите си. Освен с отличната си философска подготовка, той прави впечатление и със седемте езика, които владее (сред тях са старогръцкият и латинският) и с голямата си всеотдайност и работоспособност². Освен дългогодишната преподавателска дейност, в забележителната кариера на проф. Иван Саръилиев правят впечатление и две специализации - през 1924-25 г. в Англия и през 1931-33 г. със спечелената Рокфелерова стипендия в САЩ. В този период посещава най-известните американски университети - Харвард, Йейл, Принстън, Корнел, университета в Калифорния - и пише статии, в които запознава българския читател с тяхната организация на работа. Вече целенасочено събира материали за бъдещото си изследване "Прагматизъм". При обиколката си из САЩ той се запознава и с известния философ и педагог Джон Дюи, един от представителите на прагматизма.

Тази дейност може да се определи като колумбовска за културата ни. Тя е ориентирана към едно непознато в България поле от световната мисъл - англосаксонската философска традиция. В първата половина на ХХ век по-обичайно за българските философи било да получат образованието си в немски университети и, връщайки се в родината си, да следват неотклонно тази традиция. Саръилиев е сред малкото щастливи изключения, защото трайно е свързал професионалното си развитие с англосаксонската философска мисъл.

Портретът на Иван Саръилиев не би бил пълен, ако към многостранната му научна дейност не прибавим още един щрих. В края на 1935 г. той създава "Философски клуб" и става негов председател. За разлика от повечето подобни дружества между двете световни войни, които се стремят да представят определена научна проблематика на популярен език, клубът на Саръилиев си поставя по-високи и разнородни цели: "1. Да се създаде център, където да могат да се разменят мисли на философски теми; 2. Да се изнасят сказки и реферати с чисто научен характер по философски въпроси. Сказките ще имат не популярен, а строго специален характер, които ще имат характер на висши лекции. 3. Да организира лица, които желаят да се посветят на превеждане творбите на класическите писатели (философи); и 4. Да издава периодичен бюлетин за вътрешната дейност на клуба, където ще се поместват и четените реферати и сказки" (Философски 1936: 95). За съжаление, са запазени твърде оскъдни данни за дейността на клуба, от които не може да се прецени каква част от тази амбициозна програма е била изпълнена. Малкото, което се знае, е, че той съществува до 1944 г. и че поне в началото дейността му е много активна. В края на 1936 г. например сбирки се провеждат веднъж седмично, като лектори са някои от най-изтъкнатите български философи: Иван Саръилиев, Цеко Торбов (който е и секретар на клуба), Атанас Илиев. Впечатленията за високо качество и елитарност се подсилват и от факта, че за членове на клуба са били приемани само хора с философско образование или имащи изявена дейност в областта. Но той не е затворено академично общество само за посветени. Сбирките му са открити за всички, които искат да чуят обсъжданията по обявените философски теми.

Авторитетът на Иван Саръилиев надхвърля границите на България, макар че пише само на български език. Той е канен и взема участие във всички големи международни конгреси и конференции по философия.

Плод на активната му научна дейност са преводът на "Трактат за човешкото познание" на Джордж Бъркли (1914), много статии и студии, както и седем книги, сред които "Родовите идеи" (написана през 1916 г., издадена през 1919 г.), "За волята" (първо издание - 1920 г., второ допълнено издание - 1924 г.), "Съвременната наука и религията" (1931), "Прагматизъм" (1938), "Сократ" (1947).

"Прагматизъм" - прозрение за бъдещето

Книгата "Прагматизъм" заслужава специално внимание по няколко причини. Това е първото и единствено засега представяне на тази философска доктрина в България. Подборът на изследваните автори е безупречен. Включени са студии за класиците на прагматизма - Чарлс С. Пърс, Уилям Джеймс, Фердинанд К. С. Шилер и Джон Дюи. Богатите приложения - проследяване на историята на думата "прагматизъм", библиография и дори индекс - я правят още по-ценна.

Всеки, който се е докосвал до есетата на Пърс, е почувствал преградата, която нестандартният стил на философа издига пред гениалната му мисъл. Иван Саръилиев очевидно се е справил с това нелеко препятствие, пред което и днес много хора се оказват безпомощни. Нещо повече, той е представил Пърс на българския читател по достъпен начин.

Това, което най-силно удивява в "Прагматизъм" е, че Саръилиев познава и цитира първите шест тома от съчиненията на Чарлс Пърс, излезли в периода 1931-1935 г. (неговата книга е издадена още през 1938 г.!). Заедно с публикуваните през 1958 г. седми и осми том, това издание продължава да се използва и днес. Със студията си "Чарлс Пърс и неговият принцип", включена в "Прагматизъм" (която дори има по-ранна публикация в сп. "Училищен преглед", кн. 6 от 1933 г.), българският мислител изпреварва с цели четири десетилетия началото на големия световен интерес към създателя на прагматизма. От графика на лекциите, запазен в архива му, се вижда, че той е преподавал Пърс още в началото на 20-те години. Така Саръилиев се превръща в един от първите в Европа, а може би и в света, доловили гениалността на американския философ. Това е един реален български принос към световната хуманитаристика, признат и изтъкван в родината на Пърс. При един от престоите си в Университета в Индиана, САЩ, българският семиотик професор Иван Младенов е подарил книгата "Прагматизъм" на Иван Саръилиев на философския департамент на университета, занимаващ се с новото издание на трудовете на Пърс. Екземплярът е изложен във витрината на този отдел. Публикувана е и статия на Иван Младенов за проф. Саръилиев с признание за ролята на българския философ (Младенов 2000). В нашата наука обаче този значителен принос е пренебрегван с престъпна небрежност.

Заповядана забрава

Установяването на комунистическия режим у нас слага принудителен край на кариерата на проф. Саръилиев. Основният му "грях" е, че не се вписва и не желае да се впише в наложените след 1944 г. философски догми. Според класификационния апарат на тоталитарната власт той попада в графата на буржоазните мислители, проводници на западни капиталистически учения като бергсонизъм и прагматизъм (вж. напр. Бънков 1976), т. е. - "чужди на марксизма". Наказанието не закъснява. През юни 1946 г. Иван Саръилиев е избран за ректор на Софийския университет, но през декември същата година е принуден от властта да напусне тази длъжност. През 1950 г., след няколко неуспешни опита да го "приобщят" към идеите на марксизма-ленинизма, комунистите го принуждават да подаде оставка и като професор.

Саръилиев остава на професорското място чак до 1950 г. не защото Комунистическата партия е особено благосклонна към него, а заради кадровата криза в нейните редици. В първите години след вземането на властта тя все още няма подготвени кадри, които да поемат задълженията на Иван Саръилиев и на останалите "стари" професори, затова те запазват мястото си в университета.

Саръилиев не е репресиран физически, не е изпратен в концлагер, каквато е съдбата на много други интелектуалци. Респектът, който е вдъхвал дори на комунистическата върхушка, е бил прекалено силен за това. Но присъдата му е не по-малко мъчителна. Забранено му е да преподава, да публикува, а достъпът до книгите му в обществените библиотеки е ограничен. Трудовете му на практика са недостъпни за аудиторията. Дори и студентите му не могат да се срещат със своя професор. Остатъка от живота си Иван Саръилиев прекарва в пълна изолация, но месеци наред всяка сутрин е намирал пред вратата си цветя, оставени от неговите студенти. Умира през 1969 г. в София.

Иван Саръилиев и прагматизмът

В обзорната студия "Философията в България", писана през 1956 г. за италианския професор Микеле Федерико Шиака, Саръилиев посочва като своя основна заслуга, че "чрез лекциите си в университета и чрез писмените си трудове запознава България с <...> философията на Бергсон и с прагматизма" (Саръилиев 2004: 103) и така обогатява полето на мисълта у нас. Но анализът на трудовете му показва, че той е постигнал много повече. В собствената му философия, която той определя като "спиритуалистичен реализъм", могат да се открият почти всички основни концепции на бергсонизма и прагматизма. Някои от тях авторът използва като изходна точка, коментира, допълва, дори критикува. До други достига по свой собствен път, вероятно без сам да подозира за дълбоките сходства. Това показва, че Саръилиев не е заимствал отделни идеи от бергсонизма и прагматизма, а е усвоил цялостния модел на мислене, който те предлагат. Затова не е прав Спиридон Казанджиев, когато пише, че Саръилиев запознава българския читател с прагматизма, без да споделя тази доктрина (Казанджиев 2005: 113). Същото твърди и Лилия Илиева в статията си "Сбогом на Цанко Младенов": "...Саръилиев наистина е само един информатор у нас за американския философски прагматизъм" (Илиева 2008: 74). В действителност той не е просто популяризатор, а е представител на тези две учения.

Допирните точки между философията на Саръилиев и бергсонизма са по-лесно забележими. Самият автор няколко пъти споменава, че е силно повлиян от Бергсон, а и идеите на френския учен са добре известни у нас³. Същото не може да се каже за прагматизма. Саръилиев не заявява пряко влиянието на това учение, а то е на практика непознато в България. Въпреки това връзката с прагматизма също е дълбока и трайна. Едноименното изследване е само най-лесно забележимата част на тази тенденция, преминаваща през цялото му творчество.

Убедителен пример за това е начинът, по който Саръилиев интерпретира проблема за мисленето. Ранните му книги - "Родовите идеи" и "За волята", разглеждат тази тема в детайли, но отделни аспекти, засягащи процеса на мислене, се срещат и в другите му публикации.

Дори само солидното присъствие на този проблем във философията на Саръилиев е силен индикатор за връзката й с прагматизма. В своя първоначален вариант прагматистката доктрина е "метод за установяване значението на дадена идея" (Де Ваал 2005: 6) и следователно е директно насочена към изследване на мисленето. Учението води началото си от прагматистката максима, формулирана от Пърс в есето "Как да проясняваме идеите си": "Разглеждайки мислимите практически последици от даден обект, ние схващаме самия обект на нашата представа. Идеята ни за тези последици е цялата ни идея за обекта" (CP 5.402, 1958)⁴.

Философията на Саръилиев дава отговор на всички основни въпроси, свързани с мисленето. Според изследователите първите две книги на Саръилиев са най-силно повлияни от Бергсон (вж. Банков 2004: 60). Но моделът на мислене, представен в тях, напълно кореспондира с прагматистката доктрина.

Идеите знаци

"Родовите идеи" според едноименното изследване на Саръилиев са най-малките, неделими съставни части на нашата мисъл. Според Саръилиев ние мислим с родови идеи⁵. Така първата книга на философа е едно изследване на мисленето.

Ето как философът определя функцията на родовите идеи в началото на изследването си: "[Те] ни представят наведнъж цяла група подобни предмети; те заместват, макар единствени, една безкрайност от възможни перцепции [...] Наричат ги родови, защото се отнасят до един род или група подобни предмети..." (Саръилиев 1919: 7)⁶. По-нататък е направено важното уточнение, че "родовата идея не е еднаква във всички умове" (Саръилиев 1919: 122), с което на преден план се извежда субективният фактор и необходимостта от интерпретация във всеки конкретен случай. Една и съща родова идея може да замества различни обекти, и обратно - различни родови идеи могат да означават едно и също. Но родовата идея винаги замества само определен аспект от обекта, не го изчерпва изцяло.

Така представена, родовата идея има всички характеристики на знака според дефиницията на Пърс: "Знак, или репрезентамен, е нещо, което замества нещо друго, за някого, в някакъв аспект или в част от някакъв обем" (CP 2.228, 1958).

Разсъжденията дотук могат да се обобщят със следния силогизъм:

Мислим с родови идеи.

Родовите идеи са знаци.

Следователно мислим със знаци.

Освен мисленето с родови идеи, пише Саръилиев, има и актове на мисълта, които представят конкретен обект или неговия образ. Но "представата за един индивидуален предмет е вече един вид родова идея" (Саръилиев 1919: 13), което означава, че винаги мислим с помощта на родови идеи, че не можем да мислим без знаци. Този извод буквално съвпада с едно от заключенията на Пърс в есето му "Въпроси относно определени способности, приписвани на човека": "Цялото мислене <...> е по необходимост в знаци" (CP 5.252, 1958).

Подходи към родовата идея

След кратката дефиниция в началото, изясняването на същността и природата на родовата идея продължава в две посоки - отрицателна (какво родовата идея не е) и положителна. Използването на тези два подхода е характерно за всички изследвания, но необичайното в случая е, че преобладава първият. Много повече място е отделено, за да се покаже какво родовата идея не е. Причините за тази особеност са няколко. На първо място тя се дължи на спецификата на изследвания обект. Мисълта в случая сама изучава себе си, тя "трябва да се раздвои, за да се наблюдава или поне да се обърне назад и да хвърли поглед върху себе си" (Саръилиев 1919: 129).

Според Саръилиев отрицателни идеи не съществуват. Това, което обикновено наричаме отрицателна идея, всъщност е положителна, към която е прилепен отрицателен термин като предупреждение към всеки, който би утвърдил нещо различно (Саръилиев 1919: 125). От тази гледна точка, определяйки какво мисълта не е, Саръилиев има съзнанието, че пише какво тя е. От текста по-долу ще се види, че това е така, защото благодарение на отрицателния подход стават ясни някои от основните характеристики на мисленето.

Третата причина за господството на отрицателния подход са множеството предразсъдъци за мисленето, натрупани през вековете. Те са основната пречка, която трябва да бъде отстранена по пътя към изследването на мисълта. Почти половината от книгата на Иван Саръилиев е посветена на оборването на два такива предразсъдъка - че родовата идея е образ и че тя е дума. "...има един шепот на мисълта, шепот много слаб, мъчен за долавяне [...] Мисълта е движение; трябва да направим щото тя да се освети, да произведе един вид фосфоресценция по дължината на своя път. А това може да се постигне по околен път, чрез отстраняване на пречките, чрез премахване на завесите, които се спущат между нашето съзнание и течението на нашата мисъл: тези завеси са образите и думите" (Саръилиев 1919: 81-82).

Родова идея-образ. Динамиката на мисълта

С много факти от психологията и философията Саръилиев доказва, че образите в съзнанието ни не са част от механизма на мислене и следователно нямат нищо общо с родовите идеи. "Те са спомени, които, възползвани от спирането на мисловния процес, нахълтват в съзнанието ни [...] По своята природа, значи, те са паразити, които често могат да станат даже препятствие за мисълта" (Саръилиев 1919: 60-61). Мисълта е динамика, движение (Саръилиев понякога я нарича "мелодия" и я сравнява с електрически ток), а родовият образ е нейната противоположност - покой, спиране. Затова те са несъвместими.

Значението се ражда не в отделната идея, а в отношенията между идеите знаци в потока на мисълта: "....ний никога не мислим една (подч. от И. С.) родова идея [...] ний мислим отношения между родови идеи, системи от родови идеи, движение от родови идеи към родови идеи" (Саръилиев 1919: 16-17). Една изолирана идея сама по себе си не означава нищо. Отделянето й от потока на мисълта е изкуствено, направено единствено за целите на изследването. Според Саръилиев тя се функционализира само във връзката и отношението си с други идеи. Оттук следва, че значението на дадена идея не е нещо статично и веднъж завинаги определено. То се ражда всеки път отново, в зависимост от обкръжението на родовата идея. Този начин на разглеждане на идеите знаци е характерен и за възгледите на Пърс. Неговата логика често е наричана relational заради твърдения като: "В нито един момент в разума няма познание или представа; такива има в отношението между състоянията на разума в различни моменти" (CP 5.289, 1958). Едно от основните изисквания, което според Пърс е задължително за всеки знак - да може да се свързва с други знаци, - важи и за родовите идеи на Саръилиев. Това е още едно доказателство, че той интерпретира идеите като знаци в Пърсовия смисъл.

Родова идея - дума. От съмнение към вярване

Отношенията родова идея-дума са по-сложни. Саръилиев не е съгласен с учените, които твърдят, че не можем да мислим без думи, и дори, че мисъл и дума са едно и също. Неговата позиция е най-близо до тази на Бъркли, обобщена в "Родовите идеи" по следния начин: "Друго нещо е мисълта, друго нещо са думите е учението на Бакле (Бъркли)..." (Саръилиев 1919: 93).

Саръилиев разглежда тези два феномена като оръжия в борбата за преодоляване на детерминизма и победа на свободата. Породени от един и същи принцип, те се различават по обхвата на действието си. Мисълта освобождава, макар и не напълно, от оковите на необходимостта и материята отделния индивид, а думите правят това с цялото общество. Езикът е "следствие, средство и условие" (Саръилиев 1919: 109) на обществения живот, затова с него може да се изрази само общото, докато мисълта е сферата на индивидуалното. С развитието на човечеството обаче мисъл и дума се сближават и преплитат, взаимното им влияние се увеличава до такава степен, че отделянето им става много трудно. Въпреки това то трябва да бъде направено, защото през него минава правилното разбиране на шепота на мисълта.

Езикът като средство за общуване между хората по необходимост е подчинен на строги закони. Без тях той не би могъл да изпълнява функциите си. Това определя и неговата близост до материята. Когато думите се свържат с мисълта, те я "придърпват" към зоната на детерминизма. Тя губи част от свободата си и елементите й започват да се подреждат по езиковите закони. Саръилиев не отрича, че това свързване е необходимо и полезно за разбирането помежду ни, но то ни пречи да видим мисълта в нейната същност. "Но да предположим, че... започвам да мисля, че освен това аз размишлявам върху това размишление, т.е. че размишлявам върху себе си и се опитвам да схвана моя вътрешен живот; тогава... през моята мисъл аз ще доловя моята същност и това долавяне, което е пак мислене, се извършва без думи и е равноценно на cogito, ergo sum" (Саръилиев 1919: 95-96). Такава е мисълта, освободена от думите, която е най-близо до чистата, божествената мисъл. Тя е и синоним на най-голямата степен на свобода, достъпна за човека. В светлината на тези коментари става ясно защо Иван Саръилиев е предпочитал да се отдава на самотно съзерцание и размишление още от студентските си години.

"При мисленето, пише Саръилиев, аз изпитвам чувство за едно люлеене <...> но аз не виждам нито люлеенето, нито термините, между които то се извършва" (Саръилиев 1919: 59). Но щом мисълта служи за преодоляване на трудностите, единият термин трябва да е началното състояние, конкретният проблем, пред който сме изправени, а другият - преодоляната вече трудност. Когато достигнем до крайната точка, движението между термините престава, което показва, че действието на мисълта е преустановено. Нейната конкретна цел, оказва се, е да ни преведе успешно между тези две точки. Финалният акорд на този процес е действие, предизвикано от мисълта, защото според Саръилиев "психическите процеси, даже познавателните, не са никога чисто познавателни; ний познаваме, за да действаме; познанието е в служба на действието" (Саръилиев 1919: 75).

Разграничението между родова идея и дума минава по оста индивидуално-колективно. Саръилиев дава да се разбере, че те изпълняват еднаква функция, но са отнесени съответно към отделния индивид и към човечеството като цяло. Чрез езика обществото складира усилията си, за да се запази и предаде опитът на поколенията (Саръилиев 1919: 109-110). Продължението, което Саръилиев не прави, но което логически следва от разсъжденията му е, че човешката мисъл съхранява индивидуалния опит. А това може да стане единствено под формата на навици, и то, както стана ясно, на навици за действие.

Установените по този начин навици за действие доказват, че свободните актове на човешката воля (мисъл, творчество) имат свойството да се превръщат в своята противоположност. Навиците не са нищо друго, освен правила, механизми, които се задействат при дадени повтарящи се обстоятелства и ни карат да действаме по определен начин. Действието по силата на навици може да се предвиди, което е основна характеристика на детерминизма според философията на Саръилиев. Значи, стремежът на мисълта е на практика да се детерминира, давайки началото на навици. Това звучи парадоксално, но само на пръв поглед. Действието, породено от навика, след като бъде извършено, поражда нова мисъл, която да го интерпретира. С други думи, мисленето не прекъсва, защото винаги настъпват ситуации, провокиращи нови мисли. В самото действие, бележещо края на една мисъл, вече е заложена възможността за нова. Така процесът продължава безкрайно, подобно на безграничния семиозис на Пърс.

Постановката на мислене, изложена дотук, е идентична с тази на Пърс в цитираното вече есе "Как да проясняваме идеите си". Различията, доколкото ги има, са само терминологични. Американският философ нарича началната точка "съмнение", а крайната - "вярване": "Мисловната дейност се поражда от раздразнението при съмнение, и спира, когато вярването е постигнато". "Съмнение" и "вярване" означават съответно "възникването на всеки маловажен или съществен въпрос, и неговото решаване" (CP 5.394, 1958). Обобщението, до което водят разсъжденията на Пърс, е следното: "...цялата функция на мисълта е да създава навици за действие" (CP 5.400, 1958). Идеята за тази специфична функция на мисълта преминава с незначителни изменения в инструментализма на Джон Дюи и хуманизма на Фердинанд Шилер, които са варианти на прагматистката доктрина.

Точното отгатване

Детето в най-ранна възраст не възприема света като съставен от множество индивидуални предмети. За него всичко е една цветна непрекъснатост, една мъглявина. Как ще се открои на общия фон една маса например? "За да може да си я представи (в смисъл - да я види като индивидуален обект - б.м., А.Т.), то трябва да се интересува от нея, трябва да притежава една предварително образувана идея за нея, една хипотеза, една неясна идея за назначението, за службата на масата: с една дума, една родова идея е необходима" (Саръилиев 1919: 12). По този начин "постепенно биват изрязвани отделните предмети" (Саръилиев 1919: 54). Родовите идеи, обединени в мисъл, са мрежата, която хвърляме върху света около нас, за да "изрежем" и организираме действителността. Оттук Саръилиев заключава, че "ний (подч. от И.С.) съставяме в голяма степен предметите" (Саръилиев 1919: 81). Това не означава, че материалният свят е единствено в съзнанието ни. Една от изходните точки на неговата философия, на която той остава верен докрай, е съществуването на външна материална действителност, независима от Аза. Съзнанието единствено я подрежда по посочения начин, но тя продължава да съществува и след смъртта на индивида.

Както се вижда от цитата по-горе, образуването на родовата идея според Саръилиев е тясно свързано с интереса ни към съответния предмет, т.е. с бъдещия резултат, с ползата, която очакваме от него. Мислим, за да преодолеем някаква трудност и да извлечем полза. Това е и чертата, която е обща за всички разновидности на прагматизма. В контекста на философията на Иван Саръилиев думата "полза" не се свежда само до физическите й измерения. Също както при прагматистите, тя означава задоволяването не само и не толкова на физическите, колкото на интелектуалните и духовните нужди: "[Стремим се да познаем действителността], за да уредим по-добре живота си, но също и за да задоволим едни основни нужди на нашия дух - любознателността му" (Саръилиев 2005: 67).

Много важни за разбирането на Саръилиевия модел са следните две твърдения: мисленето е процес на движение между два термина; родовата идея, с която то се осъществява, е хипотеза. Те препращат към втората книга на Саръилиев - "За волята". В нея този процес е подробно анализиран, макар и под друго име. От тази гледна точка "За волята" е продължение на "Родовите идеи". С първата си книга Саръилиев задава рамката на мисленето, а във втората показва как точно се осъществява процесът, какво се случва, когато мислим.

В четирите основни части на "За волята" са подложени на анализ мускулното усилие, усилията за внимание, обмисляне и самотворение. Общото между тези различни на пръв поглед прояви на човешката воля е механизмът, по който се осъществяват: винаги има два термина, единият от които е настоящото състояние, а другият - бъдещото, целта, към която се стремим. Свързващото звено между тях е хипотезата (т.е. родовата идея). Тя е образувана от спомени и бива проектирана напред. Чрез нейното непрестанно пулсиране между двата термина се осъществява тяхното сближаване и сливане. Когато това се случи, ние сме достигнали целта си и процесът се преустановява. Това е същият модел на мислене, представен в "Родовите идеи", но вече конкретизиран, с точно назоваване на термините, които участват, и на ролята им. Така се разбира и усещането за "люлеене", което Саръилиев не може да си обясни в "Родовите идеи".

Прави впечатление, че минало, настояще и бъдеще вземат участие в мисловния процес. Ролята на миналото тук е също толкова важна, колкото и в прагматистката доктрина, защото съставената от спомени хипотеза/родова идея се вмъква между двата термина и чрез непрестанното движение между тях ги приближава и споява. Следователно познанието, което получаваме в края на мисловния процес, не е напълно ново, нито е непосредствено, а винаги е определено от предишно познание. Пърс достига до същия извод: "Никакво познание, неопределено от предишно познание, не може да съществува" (CP 5.263, 1958). В книгата си "Прагматизъм" Уилям Джеймс също подчертава тази особеност, твърдейки, че "знанието ... никога не се обновява изведнъж и изцяло" (Джеймс 1987: 559), а винаги част от наличното вече познание се включва в новото.

Предложеният прочит на "За волята" в контекста на "Родовите идеи" разширява неимоверно обхвата на термина "мислене", превръщайки го в основно понятие във философията на Саръилиев. Под него могат да се подведат физическото движение, припомнянето, тълкуването, създаването на произведение на изкуството и останалите човешки прояви, анализирани в "За волята".

Споменаването на хипотезата е директна препратка и към абдуктивния метод на Пърс. Абдукцията, или методът на отгатване, е в основата не само на прагматизма, но и на цялата му философия. Според Пърс хипотезата е толкова важна, че я поставя редом с индукцията и дедукцията. Начинът, по който тя функционира, е идентичен с този, описан от Саръилиев - тя се създава на базата на миналия опит и се проектира напред. И за Пърс, както и за Саръилиев, динамиката на мисълта се определя от хипотезата. Тя е началният етап на всяко научно изследване, а и на откриването на нови идеи изобщо.

Главният въпрос относно мисленето винаги е бил как точно възниква значението. Учени от различни области на човешкото познание се опитват да го решат. Но с натрупването на данни за мисленето, тази парадигма се измества към по-детайлни проблеми, например как значението се "опредметява" в мисълта и природните феномени. Изследването на подобен проблем от Саръилиев е ранен опит този проблем да бъде поставен във фокуса на модерните научни изследвания.

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът на цитатите от английски е мой, под редакцията на проф. Иван Младенов. [обратно]

2. Единствено отношенията му с проф. Димитър Михалчев са проблематични. Конфликтът между тях пламва през 1931 г., с публикуването на "Съвременната наука и религията" от Иван Саръилиев и последвалата гневна реакция на Михалчев срещу този текст. Това е началото на една от най-шумните дискусии в междувоенна България, но и на дългогодишна вражда между двама от най-големите ни философи. [обратно]

3. Само през последните двадесет години на български език са преведени пет тома със съчинения на Бергсон. [обратно]

4. Спазвам установената норма за цитиране на Пърс. "CP" е съкращение от "Collected papers", а числата след него означават съответно тома и параграфа. [обратно]

5. В цялото изследване авторът използва изразите "мислим родови идеи", "мислим с родови идеи" и "мислим чрез родови идеи" като синоними. [обратно]

6. На някои места Саръилиев нарича родовите идеи концепти, а в черновите варианти на книгата използва и термина общи идеи. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Апостолова 2004: Апостолова, Иванка. Спомени за професора. // Иван Саръилиев. Усилието да узнаваш. София, 2004.

Банков 2004: Банков, Кристиан. Проф. Иван В. Саръилиев, езикът и семиотиката. // Иван Саръилиев. Усилието да узнаваш. София, 2004.

Бънков 1976: Бънков, Ангел. Идеалистическите възгледи на Иван Саръилиев. // История на философската мисъл в България. Т. 3. София, 1976.

Де Ваал 2005: De Waal, Cornelis. On Pragmatism. Belmont, MA: Wadsworth Publishing Company, 2005.

Джеймс 1987: James, William. Pragmatism. // Writings 1902-1910. The Varieties of Religious Experience, Pragmatism, A Pluralistic Universe, The Meaning of Truth, Some Problems of Philosophy, Essays. New York: The Library of America, 1987.

Илиева 2008: Илиева, Лилия. Сбогом на Цанко Младенов. // Български език и литература, № 3, 2008. Също и в: Електронно списание LiterNet , 01.10.2008, № 10 (107) <https://liternet.bg/publish9/lilieva/sbogom.htm> (13.07.2010).

Казанджиев 2005: Казанджиев, Спиридон. Един неизвестен текст на Спиридон Казанджиев. // Иван Саръилиев. Meditationes. София, 2005.

Младенов 2000: Mladenov, Ivan. Ivan Sarailiev - An Early Bulgarian Contributor to Pragmatism. // Peirce Project Newsletter, 2000, Volume 3, № 2, Indiana University Purdue University Indianapolis, 2000.

Младенов 2002: Mladenov, Ivan. Ivan Sarailiev - A Bulgarian Contribution to the Origin of Pragmatism in Europe. // Иван Саръилиев. Прагматизъм. Принос към историята на съвременната философия. Второ издание. София, 2002.

Саръилиев ЛД 1: Саръилиев, Иван. Личен дневник. Тетрадка 1. (1.10.1905 г.-14.10.1907 г.). // Нов български университет <http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/CDAF/Prevod.sakraten.No1.pdf> (13.07.2010).

Саръилиев ЛД 3: Саръилиев, Иван. Личен дневник. Тетрадка 3. (8.08.1909 г.-28.11.1909 г.). // Нов български университет <http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/CDAF/Sarailieff.2.3.4.pdf> (13.07.2010).

Саръилиев 1919: Саръилиев, Иван. Родовите идеи. Психологически и метафизически етюд. София, 1919.

Саръилиев 1924: Саръилиев, Иван. За волята. Психологически и метафизически етюд. Второ допълнено издание. // Годишник на Софийския университет - Историко-филологически факултет, кн. 20, т. 2, 1924.

Саръилиев 2004: Саръилиев, Иван. Философията в България. // Иван Саръилиев. Усилието да узнаваш. София, 2004.

Саръилиев 2005: Саръилиев, Иван. Meditationes. София, 2005.

Философски 1936: Философски преглед, № 1, 1936.

CP 1-8, 1958: Peirce, Charles S. Collected Papers of Charles Sanders Peirce; Vols. 1-6 ed. by Charles Hartshorne and Paul Weiss, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1931-1935; Vols. 7-8 ed. by Arthur W. Burks, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.

 

© Андрей Ташев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2010, № 7 (128)

Изследването е осъществено с финансовата подкрепа на проект № BG051PO001-3.3.04/61 на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси", съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.