ИЗ "ЕДИН ПРЕДСКАЗАТЕЛ МИ КАЗА"

Тициано Терцани

web

1. Благословено проклятие

В живота винаги се появява една добра възможност. Проблемът е да съумееш да я разпознаеш, а понякога това не е лесно. Моята например по всичко приличаше на проклятие. "Внимавай! През 1993 г. съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай", беше ми казал един предсказател.

Това се случи в Хонконг. Срещнах онзи възрастен китаец случайно. Тогава тези думи, естествено, ме бяха впечатлили, но не си ги сложих на сърце. Беше пролетта на 1976 г. и 1993-а все още изглеждаше далечна. Аз обаче не забравих посочената година. Тя остана в съзнанието ми като датата на една среща, на която още не си решил дали да отидеш, или не.

1977 ... 1987 ... 1990 ... 1991. Шестнайсет години, особено от гледната точка на първия ден, изглеждат много, но като всички години, с изключение на юношеските, и те изминаха бързо-бързо и изведнъж се озовах в края на 1992-а. Ами сега? Дали да взема на сериозно възрастния китаец и да преустроя живота си съобразно неговото предупреждение? Или да не правя нищо и да продължа постарому с думите: "По дяволите предсказателите и техните бабини деветини?"

До момента бях живял в Азия без прекъсване повече от двайсет години - първо в Сингапур, после в Хонконг, Пекин, Токио, накрая в Банкок - и реших, че най-добрият начин да се справя с това "пророчество", беше азиатският: да не му се противопоставям, а да го приема.

"Ти да не би да се хвана?", закачаха ме колегите журналисти, особено западните, все хора, свикнали да изискват ясен положителен или отрицателен отговор на всички въпроси, включително и на зле зададените като този. Не е нужно човек да вярва на прогнозата за времето, за да излезе от къщи с чадър в облачен ден. Дъждът е една възможност, чадърът - предпазна мярка.

Защо да предизвикваш съдбата, след като именно тя ти дава знак, тя те съветва? На масата за игра на рулетка, когато три или четири пъти подред излиза черно, някои играчи се доверяват на статистическите вероятности и залагат всичко, което имат, на червено. Аз не. Залагам отново на черно. Нали именно затова ми е намигнало топчето?

Освен това самата мисъл да не се качвам на самолет цяла година ми харесваше. Най-вече като предизвикателство. Безкрайно забавно ми беше да се престоря, че възрастен китаец от Хонконг може да държи ключа за моето бъдеще. Струваше ми се, че правя първа стъпка в непознат терен. Любопитен бях да разбера къде щяха да ме отведат следващите стъпки в тази посока. Ако не друго, щяха поне да ме принудят да водя за кратко живот, различен от обичайния.

Години наред съм пътувал със самолет и отивайки по работа в най-рисковите точки на света, където се водят войни, избухват революции или стават ужасяващи бедствия, естествено, неведнъж се е случвало сърцето ми да се качи в гърлото, да се приземим с горящ двигател или благодарение на механик, който в последния момент успява с удари на чук в пробита между седалките дупка да спусне колесника, който не иска да се отвори.

Ако през 1993-а бях пренебрегнал пророчеството и невъзмутимо бях летял със самолет, сигурно щях да го направя с допълнителна доза от онова обичайно безпокойство, което рано или късно обхваща всички - в това число и пилоти - които са прекарали голяма част от живота си във въздуха; но в крайна сметка щях да запазя своя стереотип: самолет, такси, хотел, такси, самолет.

Това иносказателно предупреждение (ха: предсказание, иносказание, как пък излязоха толкова подобни?!) ми предлагаше една възможност, налагаше ми, така да се каже, да внеса промяна в моето ежедневие.

Пророчеството беше оправдание. Истината е, че на петдесет и пет години човек има огромно желание да прибави мъничко поетичност в живота си, да погледне света през нови очи, да препрочете класическите автори, да преоткрие това, че слънцето изгрява, че на небето свети луната и че времето не е единствено това, което часовниците отмерват. Тази беше моята възможност и не можех да я пропусна.

Въпросът беше как да постъпя: да се откажа ли за една година от моята работа? Да си взема дълъг отпуск или да продължа да работя независимо от това ограничение? Журналистиката като много други професии вече е подвластна на електрониката. Компютри, модеми и скорост са от решаващо значение; кратките и навременни телевизионни кадри от сателита поставиха нови стандарти и вместо да заложи на размисъла и човешкия елемент, печатната преса се занимава само с това да догонва и подражава на непобедимо непосредствения и заедно с това повърхностен характер на телевизията.

В дните на репресиите на площад Тянанмън Си Ен Ен предаваше пряко от централния пекински площад и много колеги предпочитаха да си останат в хотелската стая пред телевизора, вместо да отидат да видят лично какво се случва на няколкостотин метра. Този беше най-бързият начин да получават информация, да следят събитията. На всичко отгоре техните директори и главни редактори на хиляди километри разстояние гледаха по телевизията същите кадри и те се превръщаха в истина: единствената. За какво да ходиш да търсиш друга.

Как ли щяха да реагират моите началници при мисълта да имат кореспондент в Азия, който заради някаква своя приумица е решил да не се качва на самолет една година? Какво ли щяха да си помислят за човек, който през 1993 година внезапно се превръща в журналист от началото на века, някой от тези, които са потегляли при избухването на една война и често са пристигали, когато войната вече е свършила?

Възможност да го разбера, получих през октомври 1992-а. Един от двамата главни редактори на "Дер Шпигел" мина през Банкок и една вечер след вечеря без много увъртания му разказах историята за предсказателя от Хонконг и за моето намерение да изкарам 1993 година, без да се качвам на самолет.

"След като ми казахте това, как искате да ви изпратя в Манила при следващия държавен преврат или в Бангладеш при следващия тайфун? Правете, каквото решите", беше отговорът му. Прекрасни, както обикновено, тези мои далечни началници! Разбраха, че от тази моя прищявка можеше да излезе една по-различна история, че можехме да предложим на читателя нещо, с което другите не разполагат.

Реакцията на "Дер Шпигел" естествено свали от плещите ми един товар, но не стана причина да реша на момента. "Пророчеството" влизаше в сила от началото на новата година и оставих решението за последния момент, за дванайстия час на 31 декември, където и да ме свареше той. Свари ме в горите на Лаос. "Новогодишната вечеря" се състоеше от омлет от яйца на червени мравки; нямаше шампанско за наздравицата, но с вдигната чаша прясна вода формално поех към себе си ангажимента да не се поддавам по никаква причина, на никаква цена на изкушението да летя със самолет. Щях да пътувам по света с всяко възможно возило, стига то да не беше самолет, хеликоптер, планер или делтапланер.

Решението излезе чудесно и 1993-а се оказа една от най-изключителните години, които съм преживял: тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих. Това, което изглеждаше като проклятие, подейства като истинска благословия.

Докато се придвижвах между Азия и Европа с влак, с кораб, с кола, понякога и пеша, ритъмът на дните ми се промени коренно, разстоянията възвърнаха своето значение и преоткрих в пътуванията отколешното удоволствие от откривателството и приключението.

Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплуване, от реки за прекосяване, от граници, за всяка от които е нужна виза; и то специална виза, на която да пише "наземен транспорт", като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения към всички онези, които упорито продължават да го използват.

Придвижването вече не беше въпрос на часове, а на дни, на седмици. За да се предпазя от грешки, преди пътуване се налагаше да оглеждам добре картите, да се захвана отново да уча география. Планините пак станаха възможни препятствия по пътя ми, не бяха вече красиви, незначителни аксесоари към пейзажа в илюминатора.

Пътуването с влак или кораб на големи разстояния ми възвърна усещането за необятността на земята и най-вече ме накара да преоткрия човечеството - онова множество, за чието съществуване от много летене почти се забравя: народецът, който пъпли, нарамил товари и челяд, докато високо над него във всеки един смисъл преминават самолетите и всичко останало.

Забраната да летя, която си наложих, се превърна в игра, пълна с изненади. Ако се престори закратко на сляп, човек открива, че като компенсация на липсващото зрение всички други сетива се изострят. Отказът от самолета има подобен ефект: влакът със своя излишък от време и недостиг на място възвръща закърнялото любопитство към подробностите, изостря вниманието към всичко наоколо, към преминаващото покрай прозореца. Със самолета бързо се научаваме да не гледаме, да не слушаме: срещат се все едни и същи хора; водят се предвидими разговори. За трийсет години на полети ми се струва, че не съм запомнил никого. По влаковете, поне азиатските, тъкмо обратното! Хората, с които споделяш дните, храната и скуката, иначе не могат да бъдат срещнати, и някои персонажи остават незабравими.

Веднага, щом реши да мине без тях, човек си дава сметка доколко самолетите му налагат своя ограничен усет за съществуването; как, удобно скъсявайки разстоянията, в крайна сметка скъсяват всичко: включително схващането за света. Излиташ от Рим на залез слънце, вечеряш, подремваш и призори вече си в Индия. Но една нова страна носи цяло едно ново своеобразие и човек все пак трябва да има време да се подготви за срещата, все пак трябва да се потруди, за да се наслади на завоеванието. Днес всичко е толкова лесно, че нищо не носи удоволствие. Да разбереш нещо, е радост, но само ако е свързано с усилие. Така е и с държавите. Прочитането на пътеводител, докато скачаш от летище на летище, не е равностойно на бавното, трудно поемане - чрез осмоза - на флуидите на земята, към която с влака оставаш прикрепен.

Когато бъдат достигнати със самолет, без минимално усилие, всички места се уеднаквяват: стават обикновени дестинации, разделяни единствено от няколко часа полет. Границите, в действителност поставени от природата и историята и вкоренени в съзнанието на живеещите в очертанията им народи, изгубват стойност, престават да съществуват за пристигащия и стават част от климатизираните капсули на летищата, където "границата" е един полицай пред екрана на компютъра, където срещата с новото е равносилна на срещата с лентата за багаж, където вълнението от сбогуването е туширано от тръпката на задължителното минаване през безмитния магазин, вече еднакъв навсякъде.

Корабите наближават държавите, като с мудна свенливост навлизат в устията на реките им; далечните пристанища отново стават мечтани дестинации, всяка със собствен облик, всяка със собствен мирис. С това, което едно време се наричаше авиационни терени, нещата стояха също горе-долу така. Днес вече не. Всички летища, измамни като рекламни послания, острови на относително съвършенство дори сред разрухата на страните, в които се намират, вече си приличат; всички говорят на същия международен език, който създава у всекиго впечатлението, че е пристигнал у дома. А всъщност човек е пристигнал само в някаква периферна ивица, от която трябва пак да потегли с автобус или такси към един център, който е винаги много далеч.

При железопътните гари обаче не е така, те са истински, те са огледало на града, в чиято сърцевина са разположени. Гарите са близо до катедралите, до джамиите, до пагодите или до мавзолеите. Веднъж стигнеш ли там, си пристигнал наистина.

Въпреки ограничението да не се качвам на самолет, не спрях да си върша работата и винаги успявах да стигна навреме там, където беше необходимо: от първите демократични избори в Камбоджа до откриването на първата свързваща линия - наземна! - между Тайланд и Китай през Бирма.

Лете не се отказвах от ежегодното гостуване в Европа при майка ми с "исторически" преход Банкок-Флоренция с влак: повече от 20 000 километра през Камбоджа, Виетнам, Китай, Монголия, Сибир и така нататък, пътешествие само по себе си съвсем безинтересно, като изключим, че никой вече не го извършваше от много дълго време; един месец в ритъма на равномерното тракане на колелата и релсите, на свирката на локомотивите на различни страни по отсечка, която на картата изглежда миниатюрна частица земя.

На връщане взех в Ла Специя, този път заедно с жена ми Ангела, един неугледен кораб на "Лойд Триестино" за големия класически маршрут през Средиземноморието, Суецкия канал, Червено море, Индийския океан и Молукските острови до Сингапур. Бяхме единствените двама пътници на борда. Освен нас имаше товар от 2000 контейнера и един изцяло италиански екипаж от 18 души.

Ако не си бях измислил оправданието с предсказателя, нямаше да направя нищо от всичко това и 1993 година щеше да бъде като много други, лишена от едно от онези събития, които оставят следа във времето.

На колко сензационни истории може да попадне през живота си един журналист? Една-две, с повече късмет. Аз вече съм си получил порцията късмет: бях в Сайгон през пролетта на 1975-а, когато дойдоха комунистите и свърши войната във Виетнам, която за моето поколение беше като Испанската война за поколението на Хемингуей и Оруел; през лятото на 1991-а бях по пътищата на СССР, когато се разпадаше Съветската империя и загиваше комунизмът. Някой ден може би, ако много ми провърви, отново ще стана свидетел на друго велико събитие, но в очакване на него трябва да насоча любопитството си към не толкова набиващото се, към не толкова бляскавото.

Заедно с решението да не летя, бях взел и още едно, което беше негова логична последица. Бях си обещал, където и да попаднех през тази година, да посещавам най-известния местен предсказател, най-могъщия магьосник, най-уважаваното религиозно лице, ясновидеца, обсебения или местния луд, за да разбера нещо за моята съдба, да го помоля да хвърли един поглед в моето бъдеще.

Естествено, наслушах се на какво ли не. Всяка среща беше приключение и по пътя натрупах десетки предупреждения, съвети как да живея, както и най-разнообразни масла, амулети, таблетки, прахчета и рецепти, способни да ме предпазят от различните опасности. На края на годината бях пълен с джунджурийки, шишенца и свитъчета хартия, които разнасях с мен. Действието на всяко беше свързано със съблюдаването от моя страна на някакво табу, знак за това как във всяка религиозна или друга система отпускането на едно благо е награда, неизменно свързана с дължимо усилие, със спечелването на заслуга. Хубав принцип, струва ми се, макар че на мен ми се наложи да огранича по необходимост моите "заслуги".

Ако се бях вслушал във всички предупреждения и всички възбрани, животът ми щеше да бъде много по-усложнен, отколкото така или иначе си го бях направил вече с отказа ми от самолетите. На индонезийски остров един бомох¹, експерт по черна магия, ми каза да не пикая в никакъв случай срещу слънцето; друг - да не го правя срещу луната; една шаманка в Сингапур, която ми говореше в рими на старокитайски с гласа на таоистки мъдрец отпреди две хиляди години, ме посъветва да не ям никога вече кучешко и змийско месо; друг ясновидец ми каза да не припарвам до телешко; друг пък - да спазвам строго вегетарианство до края на живота си. Възрастен лама в Улан Батор прочете съдбата ми в набраздяванията на овча кост, обгорена на бавен огън от изсъхнали кравешки изпражнения, след което ми връчи свитъче с една доза сушена ароматна трева от монголската прерия в случай на опасност, както се ползват соли в случай на припадък. Будистки монах извън покрайнините на Пномпен ме окъпа щателно, както си бях облечен, в същата вода, с която лекуваше местните епилептици.

Много от ясновидците, които срещнах, бяха просто живописни персонажи, понякога истински мошеници, с основната грижа да си осигурят прехрана. Някои обаче бяха наистина забележителни: разбираха необичайно добре човешкото състояние, имаха необичайна психическа способност, която им позволяваше да четат в чуждото съзнание или да виждат "белези", които обикновеното око не вижда. За някои наистина помислих, че имат нещо като допълнително сетиво.

Възможно ли е? Възможно ли е човекът през хилядолетията да е загубил поради закърняването им някои способности, които по-рано са били естествени за него и които днес само някои все още съумяват да упражняват?

Световната история е пълна с пророчества и чудеса, но специално на Запад съществува впечатлението, че това са все неща от миналото. А в Азия всъщност окултното и днес служи за обяснение на събитията от ежедневието поне колкото икономиката, а доскоро и идеологията.

В Китай, Индия, Индонезия така наричаното от нас суеверие все още е ежедневно явление. Астрологията, хиромантията, изкуството да се разчита бъдещето по лицето на човека, по стъпалото на крака му или по листенцата чай в чашата му, играят важна роля в живота на хората и колективните начинания на различните държави, така както ритуалите на лечителите, шаманството или фън шуй, изкуството на вятъра и водата, космическата геометрия.

В Азия изборът на име за дете, покупката на терен, продажбата на пакет от акции, поправянето на покрив, датата на заминаване или обявяването на война зависят от критерии, които нямат нищо общо с нашата логика. Милиони сватби и днес се организират така; хиляди сгради, както навремето цели градове, се проектират и строят така; ред малки и големи политически решения, засягащи цели народи, и днес се вземат въз основа на някакво вярване или на съвета на лица с богат опит в някой от тези многобройни начини да се допиташ до окултното.

Открай време човекът се е опитвал да открие смисъл в загадката, която представлява неговият живот, да намери ключ към бъдещето, и се е надявал да може да повлияе на съдбата си. Нерядко се забравя, че китайският като писмен език е възникнал не като средство за общуване между хората, а като начин за допитване до боговете. "Трябва ли, или не трябва да обявя война на съседската държава?", "Ще спечеля ли битката, или не?", нареждал владетелят да напишат върху плоска кост, в чиито дупки после се прокарвало нажежено желязно острие. Божественият отговор бил в резките, образувани при нагряването. Трябвало само да бъде разчетен. Тези кости с тези идеограми отпреди три хиляди и петстотин години са първите китайски "ръкописи", за които е известно.

И днес още китайците, особено тези от диаспората в Югоизточна Азия, задават безкрайни въпроси на техните богове, като например хвърлят във въздуха две дървени летвички с формата на едър фасул, и надлежно получават от небето желаните съвети: според това как двете летвички ще паднат на земята - обърнати нагоре, обърнати надолу или едната нагоре и другата надолу - отговорът е "да", "не" или "Опитай пак!"

Пророчеството по мой адрес ми даваше възможност да изследвам различните методи, да получа такива съвети, да проправя нови пътища на познанието и да се изправя лице в лице с този странен свят на загадки, толкова често предусещан, мернат, докосван, но никога вземан достатъчно на сериозно.

Това мое изследване на суеверието беше и начин да реагирам на променящата се Азия, да видя какво е останало от онзи "загадъчен Изток", който векове наред именно заради различността си е привличал толкова западняци. Вестниците пишат, че в Азия има бум на развитие, че идният век ще е векът на Азия и това възбужда банкерите и служителите на инвестиционните дружества, които виждат света чрез графиките на своите усъвършенствани компютри.

В реалността обаче Азия с нейното икономическо чудо не е само континент в стремително развитие; тя е и свят, който се самоубива в преследването на един модел на развитие, който не е плод на негов избор, а му е налаган от логиката на печалбата, която днес изглежда ръководи неумолимо всяко човешко действие.

Цели старинни градове биват пометени, за да освободят място за безлични "модерни" селища; една цяла народна култура бива изтласквана настрана от неудържимия натиск на новите модели, които отвън по сателита достигат до последната колиба на бирманската джунгла или монголската прерия. Страховита вълна на материализъм помита в момента всичко и всички. И при все това може би именно като противодействие на тази тенденция, източник на безкрайни лутания, в Азия дори и сред младите е налице възроден интерес към отколешните вярвания, към окултното и към всички онези странни явления, които се коренят в традицията.

Може би това е всеобщо явление. Сега, когато колективните взаимоотношения стават по-разпокъсани, когато природата все повече е изтласквана от ежедневието на хората, сега, когато решението на всички проблеми е предимно свързано с науката, когато смъртта все повече е табу, отхвърлено от живота, и вече не е колективно преживявана (както все още беше в момчешките ми години), хората са все по-несигурни за смисъла на съдбата и търсят утеха, разбиране, надежда, приятелство там, където могат.

Изтокът със своя екзотичен заряд може би тъкмо заради него отново стана привлекателен източник на вдъхновение за много западни младежи, които идват да търсят в тукашните религии и ритуали отговорите, които явно вече не намират в домашната църква и училище. Източният мистицизъм, будизмът, азиатските гуру явно по-добре от всички нашенски учители-философи могат да помогнат на този, който иска да избяга от плена на консуматорството, от бомбардирането с реклами, от диктатурата на телевизията.

Пристигайки от един свръхорганизиран свят, в който всичко е подсигурено и дори желанията изглеждат предопределени от някакъв чужд интерес, все повече западни младежи поемат по източните пътища на духовност.

В редица случаи при пътувания в Азия бях виждал телата на европейци, увити в оранжевото или виолетово расо на будистки монаси, но никога не се бях интересувал от тяхната история. Тази година имах причина да се спра, да изслушам, и така се запознах например с един флорентинец като мен, бивш журналист, който е дал монашески обет в тибетски манастир, и с млад холандски поет, който е избрал пътя на строгата медитация в храм, южно от Банкок. И двамата по различен начин жертва на лутанията на нашето време.

Безспорно същите тези лутания са причината и в Европа жълтите страници на телефонните указатели с рубриките за хироманти, астролози, ясновидци да са повече от всякога. Клиенти на окултното вече не са само лековерните женици, невежите, самотниците или неуките: това е още едно от нещата, които установих. През годината си дадох сметка, че любопитството ми към този здрачен свят се споделя от мнозина; хора, за които не бих предположил, хора, сдържани на тази тема, които едва след моето признание и моята решимост да се отнеса сериозно към "пророчеството" се отпускаха, изповядваха, разказваха. Банално е, но въпросът за съдбата, за добрата и злата участ и начините да я посрещнем, рано или късно изниква в съзнанието на всички.

Следващите страници са историята на това странно пътешествие, на тази година, която изживях здраво стъпил на земята... или всъщност на годината ми с най-малък допир до земната повърхност, защото никога не съм летял без криле така, както през тези тринадесет месеца. Година от тринадесет месеца? Да, но от всички обяснения това ще е най-лесното.

Изводът?

"Никога не търся предсказатели, защото обичам животът да ме изненадва", ми отговори по свой загадъчен начин една възрастна жена от Банкок, която попитах колко пъти месечно ги посещава.

В моя случай изненадите дойдоха тъкмо защото потърсих предсказател. Пророчеството му отвори за мен нещо като ново око; показа ми неща, хора, места, които иначе нямаше да видя; накара ме да започна една безпрецедентна година, седнал в кош на гърба на слон в Лаос, и направи така, че да я завърша седнал на възглавница за медитация в будистки покои, стопанисвани от американец, бивш агент на ЦРУ.

Неговото пророчество също така ме... предпази от самолетна катастрофа: на 20 март 1993 г. хеликоптер на ООН в Камбоджа се разби с 15 журналисти на борда. Сред тях беше и колегата германец, който беше заел моето място.

БЕЛЕЖКИ

1. Шаман. [обратно]

© Тициано Терцани
© Дария Карапеткова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2008, № 8 (105)