МАДРИД. КАФЕНЕ "ГИЖОН"

Мишел Бродо

web

На външната стена на едно кафене в Мадрид, на булевард Реколетос номер 21 виси златна табелка с надпис: "На това място е продавал кибрит и цигари и е наблюдавал как отминава животът анархистът Алфонсо. Неговите приятели от кафене Гижон". Доста странен начин за изразяване на добри чувства, ще си каже разсеяният турист, защото надали е чувал за този Алфонсо. Всъщност тази скромна табелка, закачена вън, е като прозорче, през което все още може да зърне човек отблясъка на един изчезващ свят, света на големите мадридски кафенета.

Туристът се е отбил в Гижон, подсетен от всички туристически пътеводители, той вече на много места е видял подобни табелки, заковани в ъгълчето на масите, на облегалките, табелки с имена на писатели и художници, артисти и бъдещи революционери, с които обществото един ден се гордее, след като те вече отдавна не пият на вересия и не вдигат шум, престанали са да мизерстват и да се чувстват неразбрани, мъртви и славни, най-сетне трезви. Обаче тези символични знаци на признателност, които ласкаят повече заведението отколкото самолюбието на покойниците, са нещо обичайно за паметта на един артист, но не и за паметта на тоалетната чистачка или продавача на кибрит. С какво толкова се отличавал този Алфонсо, че си спечелил почитта на посетителите (и то не на какви да е посетители, ами на най-видни хора на перото)?

По думите на тези, които го споменават с добро, Алфонсо Гонзалес Пинтор бил велика личност, винаги на разположение на другите. Роден през 1934 г. в бедно републиканско семейство той рано загубил във войната баща си анархист и за малко щял да замине с майка си за Съветския съюз, за да не го вземат в Националното движение. Алфонсо живял в Мадрид в крайна нищета, докато един ден прекрачил прага на Гижон. Оттам не мръднал. Застанал от ранни зори зад щанда с тютюн и билети от лотарията, досами вратата на заведението, мълчалив и малко свит, не проронващ дума за политика или за литература, той бил цели десетилетия съставна част на кафенето и любим довереник на знаменитите личности, влизащи тук.

В една книга, посветена на Гижон, в която са събрани спомени на няколко писатели, Артуро Перес-Реверте описва Алфонсо като човек със златно сърце, отърсил се от всичко и от всички, претръпнал, мъдър и скептичен като Сенека: "Без да ходи на училище, знаел латински". Перес-Реверте предложил да се гравира това изречение в минало неопределено време, когато се навършили трийсет години от постъпването на Алонсо на служба в Гижон: "Така ще знае как един ден ще го споменават. Преживе да чуе човек преценката на потомците е привилегия, полагаща се на малцина. Само на най-великите. На хора, изключителни като него." По онова време Алфонсо бил на 64 години; той живял още дълго и починал в злополука едва миналата година.

Мъчно е да се каже точно кога кафето се появило в Мадрид, тъй като историята на града е сравнително нова - в Испания има градове като Кадикс, съществуващи от две хилядолетия насам. Археологични находки говорят за присъствието на човека по тези земи още през каменната епоха; тук през 852 г. маврите построили крепостта Махрит на река Манзанарес, на мястото на днешния Кралски дворец. Селището наброявало не повече от 20 000 жители, когато през 1561 г. Фелипе II решил да прехвърли от Толедо тук столицата на кралството си. Само за петдесет години населението на града се увеличило три пъти. Хабсбургите, след тях Бурбоните, вдигнали дворци, построили манастири, очертали градини. През XVII в. площад Пуерта дел Сол се наложил като географски и духовен център на Испания.

На север от Пиренеите градовете вече са пълни с кафенета, когато през XIX в. със закъснение Мадрид открива чара и удобствата на една многолика институция, предлагаща навсякъде подобни услуги - самото питие, вестници, писма, срещи; какво от тях ще бъде възприето, зависи вече от дадената страна, от дадения град. На кафене в Париж и в Рим не се отива еднакво, в Берлин не се отива така, както във Флоренция. По широките авенюта на Мадрид, в сянката на кичестите дървета изникват безброй тераси за радост на безделници и туристи. Но любителите на изтънчения разговор бързо откриват, че духът на чудодейното питие се проявява истински само на затворено, в тесен приятелски кръг, наречен тертулия.

Ако венециянци и виенчани били създателите на европейските кафенета, то мадридчани били тези, които в съществуващото общо пространство отворили друго едно пространство - тертулията; тертулии можете да срещнете само в Мадрид и в Испания, подобен термин липсва във френския език, поради това, че явлението не съществува във Франция.

Видни езиковеди, сред които и Хоан Короминас, се опитвали да изследват тайнствения произход на думата тертулия, с която през XVII в. в Испания наричали високите редове в театъра. На театър ходели образовани хора и духовници и само минути след падане на завесата тази публика безпощадно решавала съдбата на пиесата. И тъй като културните зрители се карали разпалено, позовавайки се на един и същи авторитет Тертулиан (християнски аполог и теолог, страстен полемист, роден в Картаген през 160 г., починал през 230 г., който според думите на Дидро "бълвал идеи, които не винаги бил в състояние да каже с думи", тогава много на мода), чиито остроти украсявали проповедите на свещениците, хората с известно презрение взели да ги наричат "тертулианци".

Та самият Тертулиан значи потънал в забрава, но завещал името си на умението да се води фин и ерудиран разговор. Някои други учени доразвили тази хипотеза, като се позовали на свети Августин и Цицерон, чието пълно име звучи Маркус Тулиус Цицеро (това ще рече, че думата тертулия произхожда от Тер Тулиус - оратор "струващ три пъти толкова, колкото Цицерон"), но надали е толкова необходимо да се спираме върху произхода на този термин: неправилната употреба го изпразва от специфичния му смисъл. Защо да хабим една дума, която сто и петдесет години е била на почит и уважение и на която може би е писано да просъществува далеч по-кратко време?

Естествено, испанците не чакали появата на кафенетата, за да поведат разгорещени разговори на различни теми и литературният живот в Мадрид процъфтявал на редица официални места чак до преврата на Франко. Най-старото и най-добре запазено е Атенео на улица Прадо; сградата е построена през 1835 г. и е обзаведена с богата библиотека, тук са се събирали на четения и беседи най-видните писатели на страната, от Мигуел де Унамуно до Рамон Гомез де ла Серна и Рамон Вале-Инклан.

До средата на XX в. типичната тертулия не е институция - академия или университет, две понятия, които с времето силно са изменили значението си, а компания от събеседници, чийто сборен пункт е кафенето. Винаги едно и също кафене, в което няколко души мъже се събират веднъж седмично, в определен ден, на една и съща маса. Не е казано, че мъжете са едни и същи, защото животът минава и нещата се променят, но все пак характерно за тертулията е, че има своите постоянни членове и че неин глава винаги е един всепризнат авторитет, характерно е също така, че не всеки може да се присъедини към нея. За да бъде приет някой нов член, се искат един или повече поръчители. С редки изключения, това се отнася главно за театралните среди и естрадата - свърталище на актриси и техните обожатели, тук се срещат малко жени. Тертулията е мъжки свят, който не крие неприязънта си към жените. Приятелството не е задължително, сближаването в началото става въз основа на общи културни интереси, да речем бикоборството, театъра, литературата, политиката. Или за това как се лута човечеството, тази тема е неизбродна.

Правилата са неписани и строги. Най-важното е прилежността. За предпочитане е да се идва навреме, защото обикновено безмилостно се одумват отсъстващите, тези, които закъснеели или, не дай Боже, пропуснели едно събиране. Искат се освен това духовитост и разговорливост. Разбира се, има място за вицове и шеги, но човек трябва да има и нещо интересно да разкаже, някой свой сън, новина, умозаключение. В това отношение тертулиите имат истинска възпитателна функция, те просвещават, учат как да се разсъждава, упражняват критическия разум, макар че външно изглеждат неформални и безпредметни.

По начало тук се разисква, без да се води протокол, една тертулия не произвежда нищо друго освен мислене, което естествено не пречи много вестници и списания да са се родили в резултат на това мислене. Сериозната част спира дотук, мисленето не изключва различните мнения или злонамереността. Спори се свободно, възразява, противоречи, опровергава, избухват караници и дори се стига до бой.

В това отношение по-възрастните дават пример на по-младите: на едно събиране на тертулията в Монтаня Вале-Инклан, непоправимият холерик с брада на патриарх, се ядосал на журналиста Мануел Буено, взел да го нарича глупак и да го заплашва с бутилка вода, вследствие на което бил така яко халосан с бастуна на въпросния журналист, че се стигнало до ампутация на лявата ръка. След станалото Вале-Инклан мирясал, върнал се в тертулията и се сдобрил с Буено, като му протегнал дясната си ръка. Всички тертулии в града събрали пари, за да се направи протеза на писателя, издигнат в ранг на "втория еднорък на Испания" след Сервантес.

Екстравагантният, непредвидим и гениален Рамон Гомез де ла Серна господствал добродушно досущ като папата в подземния етаж на Помбо, като от 1912 г. неговата тертулия включвала целия авангард на изкуството и литературата.

Той овековечил това мазе, не по-малко легендарно от мазето на Битълсите в Ливерпул, в два тежки тома, но е нужен трети том, за да се изброят заслугите и на другите кафенета в града: Леванте, Фонтана де Оро, Гато Негро, Колониал, Флор и Ната, Форнос, Хунгария, Суевас де Сезамо и десетки други.

От края на XIX в. до идването на власт на Франко свободолюбив творчески дух завладява бохемския Мадрид, досущ както Виена преди падането на Хабсбургите. Тези крехки мигове на всеобща възбуда взимат нещо от тона и багрите на вълшебните пещери, които им дават убежище. В Мадрид това става посредством тертулиите в кафенетата.

Нека ни бъде простено, че не изброихме всички, още повече че болшинството от тях вече не съществуват, съборени като Помбо или превърнати в клонове на банки. Близо до Кралския дворец в прекалено лъскавата месингова украса на Ориенте се оглежда лоша имитация на едновремешен стил. Затова пък светлият и семпъл декор на Комерсиал,основан през 1909 г., е автентичен. Оттогава до ден-днешен фамилията Контрерас упорито поддържа традицията на тертулиите. На първия етаж се играе шах, позволено е да се пуши и се ползва интернет. Централ на площад Анджел, целият в огледала, издържан в стил Арт Деко, също не се е променил. Когато отсяда в Мадрид, писателят Марио Варгас Льоса идва следобед да работи тук. Тертулиите, които се събирали тук вечерно време, отстъпили мястото си на един джазов клуб.

Най-известно от някогашните големи мадридски кафенета си остава Гижон, основано през 1888 г. от Гумерсиндо Гомез, астуриец по произход. Гарсия Лорка, Антонио Мачадо, Рубен Дарио били измежду първите посетители на заведението. Тук е влизала и Мата Хари. След гражданската война Камило Хосе Села, Антонио Гала, Рамон Кахал поели щафетата, тук те оглавявали своите тертулии и ведно с Алфонсо, неотлъчния продавач на цигари и кибрит, допринесли за репутацията на заведението.

Гижон съществувал повече от сто бурни години, като през цялото това време тук се пушело на поразия и се водели разгорещени спорове за литература, театър, политика, бикове и жени. След връщането на демокрацията Гижон бил първото възкръснало кафене, което с готовност възприело "мовидата". Новият собственик държи да се продължи традицията.

Но миговете добро настроение на една нация не се налагат с указ. Мадридските кафенета са не толкова жертва на войните, колкото на американизацията в ежедневието. Колко ли закусвални от типа на Старбъкс и Фаст-фуд се падат на един Гижон? Радиото и телевизията организират тертулии "на линия", интелектуалците спорят помежду си посредством блоговете си. Възможно е Алфонсо да е бил последният аристократ, който никога не се унизил да бърза. Който умее "да си губи времето", се доближава до вечността.

От кафеената вишна до чашата кафе

Кафееното дръвче (Coffea) е от семейството на хининовото дърво, на височина то достига от 6 до 12 м, но за улеснение при прибиране на реколтата горните клони се изрязват и се оставя то да порасте на не повече от 2-3 м височина. Три години след засаждането кафееното дръвче цъфти за първи път, като цветчетата му са бели и ароматни (оттам идва първото наименование на кафееното дърво "арабски жасмин"). Веднага след опрашването те увяхват и на тяхно място се появяват плодове с дребни костилки, които много приличат на вишни. Във всяка сочна и сладка "вишна" има по две такива костилки, съдържащи особен вид възбуждащо вещество, това е веществото, което накарало козите на Калди да подскачат до ранни зори.

Кафееното дърво расте на влажни места, а почвата се нуждае от обогатяване с азот и калий. През XVII в. холандците съумели да създадат всички необходими условия в парниците в Амстердам и отгледали в тях фиданки кафеено дърво, но Европа е малка и най-вече студена за отглеждане на кафе; европейците побързали да създадат плантации в топлите си колонии и то не само по климатически съображения, а и поради това, че в лицето на робите имали евтина и многочислена работна ръка.

Кафееното дърво живее около седемдесет години, дава за първи път плод на пет години и достига разцвета си на двайсет години. Това не било по нрава и възможностите на много селяни в началото. Ето защо през XIX в. в Колумбия един свещеник, Франсиско Ромеро, като се убедил, че неговото паство няма желание търпеливо да изчака за опрощение на греховете вместо обичайните молитви, взел да налага да се садят кафеени фиданки, всеки път по три-четири. Положително прегрешенията на колумбийците не били повече от тези на другите народи, но техните почви били най-добрите, затова църковните власти така се спорозумели с Всевишния. Днес 350 000 колумбийски семейства си изкарват прехраната, като отглеждат кафе.

Съществуват 80 вида кафеени дървета, но два от тях най-много се търсят, арабиката и робустата. Чергарските племена от Абисиния и Арабия пиели именно арабика, тъй като диворастящи кафеени дървета от този сорт се срещат в областта Мока. Зрелият плод на кафето бил млян и от него правели топчета, като добавяли животинска мазнина; по път чергарите се хранели с тях. По-късно към сока от вишните взели да добавят вода, така правели хладно питие; кафето станало гореща напитка чак към 1000 г.

Холандците пренесли арабиката от Абисиния на остров Ява; французите създали плантации кафе на Карибските острови, откъдето то покорило Америка. Арабиката расте във високите райони на тропическия пояс. Арабиката е автогамна (всяко растение се самоопрашва). Появили се и нови сортове: плодова мока, бурбон от остров Морис, марагожип от областта Байа в Бразилия, без да забравяме най-ценния от всички, блу маунтейн от Ямайка. Арабиката се отглежда сравнително трудно, но заради финия си вкус е високо ценена и съставлява три четвърти от световното производство.

Останалата четвърт се пада на робустата. Добре пригодена към екваториалния климат, тя расте в диво състояние на неголяма височина в тропическите гори на Африка, в Индия и Индонезия, Шри Ланка и Филипините. Робустата е алогамна (опрашването на цветовете става чрез насекоми). Тя расте по-бързо от арабиката и дава повече добив; освен това, както сочи името й, тя е по-устойчива на паразити. Робустата е по-силна, защото съдържа повече кофеин, но вкусът й е тръпчив, напомня вкуса на пръст, затова познавачите по-малко я търсят.

© Мишел Бродо
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2007, № 7 (92)

Преводът е направен с любезното съгласие на автора и издателя, по публикация във в. Le Monde, 20 юли 2006.