|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ФАМИЛИЯТА НА ТОМ ЖОЕ Габриел дьо Лотрек Някой път, като си говорим за това-онова с Том Жое, случва се той да ми разправя за миналото си, за времето, когато бил малко момче. Какво ли странно момче е бил с това набраздено, червендалесто лице и с прошарената си, късо постригана брада на моряк. Том Жое изпада в умиление, когато говори за покойните си родители. - Имаха един-единствен недостатък, вечно трепереха да не би да ми се случи нещо лошо. По характер сме напълно различни. Майка ми беше като патица, която не виждаше нищо чудно в това да мъти млад лъв. Пет минути да закъснеех и караха градския глашатай да тръби, че ме няма. Същият ми беше приятел и веднага тичаше да ме предупреди. Не дай боже, да бях замръкнал на чуждо място, преди да навърша десетата си година, щях без време да пратя майка си в гроба. - Една вечер, това беше отдавна, празнувахме изпращането в колониите на един стар приятел Филеас Гибсон. Горкият Филеас! Отиде си толкова млад... - Някаква злополука? - Да. Обесиха го по погрешка. Та тази вечер се бях заклел да не се прибирам, преди да съмне. И ето, по думите на един очен и ушен свидетел, или по-точно на племенника на портиерката, как се разиграли събитията у нас. В осем часа, тъй като все още ме нямало за вечеря, майка ми припаднала. В осем и пет била освестена с няколко кофи вода, които баща ми внимателно излял върху лицето й. В девет баща ми отсъдил, че ме е прегазил омнибус. В десет двамата говорели за погребението и прелиствайки каталога на погребалната агенция обсъждали цената му, а също и реда на погребалното шествие. В десет майка ми почнала да преглежда дрехите в гардероба, какво всеки ще носи по време на траура. Понеже тук-таме нещо не достигало, направила писмена поръчка на шивача и на някой и друг магазин за готово облекло. Съкрушена от скръб, се престарала и поръчала за мене два черни костюма. Когато се прибрах към шест призори, нещата продължаваха в същия дух, достойната ми майчица пишеше вече на викария на нашата енория по повод годишното опело, като едва държеше перодръжката от смях - смееше се през сълзи на благодушните врели-некипели, които както винаги се надпреварваха да си разправят с баща ми.
© Габриел дьо Лотрек |