ПАРОДИЯТА КАТО СТИЛОВ ПОХВАТ В РОМАНА "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" ОТ ДОСТОЕВСКИ

Андрей Тусичишни

web

В настоящата статия веднага ще уговорим какво ще разбираме под пародия.

Както е известно, в произведението има няколко пласта: идеен, сюжетно-фабулен и образен. Стесняването на понятието пародия води до обедняването му в съзнанието на литературоведите. В. Л. Новиков разглежда пародията на различни нива в текста, но само под определен зрителен ъгъл: "Пародията е комичен образ в художественото произведение, стила, жанра" (Новиков 1989: 5). При изучаването на текстове от руската класика възниква един закономерен въпрос: дали пародията е свързана само с категорията комично. Още Ю. Н. Тинянов пише, че "окончателно утвърдилата се представа за пародията като комичен жанр прекалено стеснява въпроса и е просто нехарактерна за огромно количество пародии" (Тинянов 1977: 296).

Връзката на пародията с идейния пласт на произведението доказва, че пародия се ражда от иронична полемика между двама автори, между автора и неговите герои (което е особено характерно за полифоничния роман на Достоевски) или между героите.

Пародията невинаги е комична, но винаги предполага полемика, обикновено с доза ирония. Всеки автор си има свой арсенал от пародийни похвати за различни нива на текста на произведението. Така към идейния пласт отнасяме способността на пародията да отстранява едностранчивостта на гледните точки; тя ни помага да видим в трагичното комичното, а в комичното - трагичното. На сюжетно-фабулно ниво - "пълна подмяна в сюжетната схема на действащите лица - героическите - с нищожни...; голямата сцена на събитията с малка...; промяна на ситуацията вътре в контрастната сюжетна схема..." (Тинянов 1977: 484). Но преди всичко пародията като комичен образ изпълнява следните функции: тя "може да бъде насочена и към явление от живота, и към явление, отразено в изкуството" (Фройлих 1991: 120); "лицата остават същите и на своите места, но високите им действия по отношение един към друг се свеждат на съвсем друга плоскост..." - "системата на отделните пародийни образи..." (Тинянов 1977: 484).

При това под пародия у Достоевски разбираме, първо, преиначаване на мотива, превръщането му в своебразен рефрен; второ, насочването на художествения образ към друг идеен полюс, различен от този, на който е свикнал читателят, тоест снизяването на високото (например по пътя към престъплението Разколников си мисли за устройството на фонтаните) и възвисяването на низкото (трагизма на "пияничкия" Мармеладов). Именно с помощта на пародията у Достоевски се изразява авторовата гледна точка.

За Достоевски пародията е един от най-разпространените похвати за създаване на текст. Именно това, според нас, позволява през 20. век писателят да стане най-съвременният от класиците. Модернизмът в Русия се създава не само под влияние на Запада. В руската литература Достоевски полага основите на модернизма.

Именно при такова модернистко разбиране на пародийния текст на романа "Престъпление и наказание" художникът Михаил Шемякин прави илюстрациите в края на 60-те години (те се намират в Санкт Петербург, в Литературно-мемориалния музей на Достоевски) (Достоевский в конце... 1996). На една от тях виждаме срещата на Разколников със старицата преди убийството. Развивайки текста, художникът хиперболизира ръста на Разколников ("ръст, по-висок от средния") и на лихварката ("дребничка суха бабичка"). Тази диспропорция позволява особено добре да почувстваме погледа на Разколников отгоре надолу и надвисналите му безпокойни ръце. Те като че ли хипнотизират, готвят се да я задушат. Рисувайки портрета на старицата, Достоевски вижда много детайли през очите на Разколников, бъдещия убиец, - слабостта на лихварката, нейния "тънък и дълъг врат".

Шемякин променя шапката на Разколников. При Достоевски Разколников е герой романтик с романтична немска шапка. А у Шемякин той е фабричен работник (с фуражка), който идва да експроприира буржоазията в лицето на лихварката. Старицата няма шапка.

"Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха сплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й"¹ (т. 6: 63).

Липсата на шапка е признак за незащитеността на персонажа.

На втората от тях е срещата на Свидригайлов със Соня след смъртта на Катерина Ивановна, когато той носи парите за децата. На преден план са нарисувани две фигури: Соня стои с модна шапка, стиснала ръце към гърдите си, закрила очи, леко извита назад. А пред нея стои Свидригайлов и слага парите на нощното шкафче. Зад него е заключената врата със стърчащия ключ. Сравнете: "Соня също скочи от стола и уплашено го гледаше. Много й се искаше да каже, да попита нещо, но в първите минути не смееше, пък и не знаеше как да започне" (т. 6: 385). На заден план Шемякин е оставил само един детайл: картина с изображение на Амур и Психея, при това Психея е отляво, а Амур - отдясно, в тон с цялата постройка на сцената. Пародията е в това, че Достоевски снижава патоса на сцената: нали Свидригайлов ги облагодетелства с парите, откраднати от жена му. Голяма роля в "Престъпление и наказание" играят символите на вратата, ключа, което се отразява и в илюстрациите на Шемякин.

Образът на Свидригайлов, раздаващ пари и помагащ на семейство Мармеладови - е пародия на идеята на Разколников "да престъпиш" и да направиш след това "хиляди добри дела". Въобще на всеки от героите парите всъщност не му принадлежат. Това са чужди пари, натрупани с лъжа, мошеничество, престъпление. Свидригайлов раздава парите на Марфа Петровна, за чиято смърт е виновен. Разколников е готов да осъществи плановете си, като открадне. Не са честно спечелени и парите на Лужин. Именно този герой, който на думи също иска да "ощастливи" не хиляди, но поне бедната и без зестра Дуня, помага на Разколников да разбере, че в своето желание да помогне на човечеството в действителност се стреми към власт над него. Лужин е пародийният двойник на Разколников. Неговата "теория" е пародия на идеите на Разколников: "...теорията на Лужин е криво огледало на идеите на Разколников; в лужинската теория на "целите кафтани" е предусетена, оголена и лишена от трагичен ореол истинската причина, заради която Разколников дели хората на два разряда: "възлюби, пред всички, самия себе си, защото всичко на света се основава на личния интерес...". В тези думи не е цялата истина за Разколников, но има важна част от нея: желанието да се самоутвърди, да докаже своето избраничество, прикривайки се с желанието за добро и "болка" по човечеството" (Склейнис 2002: 20).

Да видим как на идейно ниво в текста се проявява пародирането на основния концепт на произведението - "теорията" на Разколников. Смятаме, че тази идея се пародира в образите на Мармеладов, Лужин, Свидригайлов, Порфирий Петрович и други основни герои, като авторът незабелязано участва в диалога, усилвайки оценката на "идеята".

Образът на Разколников пародира портрета на утописта. "Утопистът винаги е критик, бунтар, понякога еретик, който не може да се примири - макар и само в мислите - със своята участ, с участта на заобикалящите го хора, с участта, подготвена, както му се струва, на цялото човечество. У утописта винаги е заложено месианско начало" (Баталов 1989: 54).

В своята статия Разколников намеква "че "необикновеният" човек има право... тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи... през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това" (т. 6: 199). Разколников има типичната идеология на утописта: да отстрани всички препятствия, които пречат за до-стигането на светлата цел. За това му говори и Порфирий Петрович: "Ами ако някой мъж или младеж си въобрази, че той е Ликург или Мохамед... - бъдещ, разбира се - и се залови да разчиства всички препятствия към това?... Предстои му, значи, далечен поход, а за похода трябват пари... е, и започне да се готви за похода... знаете!" (т. 6: 203).

Идеята на Разколников за деленето на хората на два типа е пародирана дълго преди да бъдем запознати с нея. Теорията на героя задава една от главните опозиции в романа: "обикновен" - "необикновен", "трепереща твар", "въшка" и "господар", "Наполеон", "имащ право". У Разколников се съвместяват необикновеният човек и обикновеният, Наполеон и треперещата твар". Такова раздвоение е присъщо и за другите персонажи: и майката на Разколников, и Дуня (да си припомним поведението й при запознанството със Соня), и даже Мармеладов. Мармеладов също дели хората на два типа. Сред посетителите на кръчмата той отделя именно Разколников: "Към останалите хора в кръчмата, включително и стопанина, чиновникът гледаше някак привично и дори със скука, но същевременно и с оттенък на малко високомерно пренебрежение, като на хора с по-долно положение и развитие, с които няма общи приказки" (т. 6: 12). Пиянството си той оправдава с бедността. Престанал е да служи, както Разколников е напуснал университета, не печели от уроци. Търси във виното не радост, а страдания. Разколников също приема страданието, решавайки се на престъпление.

Другата опозиция е: героят индивидуалист - тълпата. Теорията на Разколников ражда ненавист към "тълпата", "паплачта", която е равнодушна към страданията на "унижените и оскърбените" (да си припомним първия му сън).

Според Фройд "сънищата представляват (скритото) осъществяване (на потиснатото, изтласканото) желание" (Фройд 1998: 178). Първият сън на Разколников изразява потисканото му желание да убие старицата. Идеята за убийството го обхваща като страст, от която той няма сили да се освободи. Достоевски показва, че в подсъзнанието на човека е дълбоко скрита страстта към престъпление, даже към такова страшно като убийството. В тази страст е всичко: стремежът да отмъсти, да възстанови справедливостта, да помогне на себе си и на близките си. Но Разколников се страхува да осъществи това желание, затова в съня му вместо него това прави Миколка.

Първият сън на Разколников в пародийна гротескова форма представя неговата идея. Този епизод е символ, натоварен с множество значения, отразени в различни образи и мотиви. Може даже да го определим като централен обект на пародията в художествената система на романа. В съня Разколников, според нас, е отъждествен с мужик: "още млад, с дебел врат и с месесто, червено като морков лице" (т. 6: 47), а бабичката - с "малка, кльощава селска кранта" (т. 6: 46). Тук имаме явна образна отпратка. Миколка иска да направи "хиляди добри дела" - да закара всички на своята кранта в рая: "Качвайте се, всички се качвайте!... - Всички ще ви закарам, качвайте се! (т. 6: 47). Да откара всички в рая на мизерната, никому ненужна кранта - тази своя идея в изкривен вид в съня си вижда Разколников.

По-нататък следва епизодът с разговора на младия офицер със студента в кръчмата. От този разговор става ясно, че крантата в съня повече се отъждествява не с бабичката, а с доведената сестра на старицата - Лизавета. Достоевски запазва диспропорцията: старицата, "такава мъничка и гнусна, я биела непрекъснато и държала в пълно подчинение като малко дете, макар че Лизавета била близо метър и осемдесет..." (т. 6: 59).

В черновите Мармеладов се отъждествява с кончето в съня на Разколников: "Чиновникът с бутилката": "А от бой не се страхувам... да знаеш, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори ми е наслада..." (т. 7: 83; курсивът е на автора - А.Т.). Разколников е сравнен с "преуморен кон": "Откъде и как бе минал на връщане - не помнеше. Съблече се и целият разтреперан, като преуморен кон, легна на дивана, покри се с шинела и веднага се унесе..." (т. 7: 126).

Сцената със смъртта на Мармеладов, смазан от конете, също отпраща към първия сън на Разколников и също пародира неговата идея. В този епизод кончето напомня Катерина Ивановна, а Мармеладов, който "пропилява" живота на семейството си в кръчмата - на старицата лихварка, която "чуждото яде".

Вторият сън на Разколников също е пародия на неговата идея. Тук смеещата се бабичка, която бие героя, се асоциира с кончето².

По такъв начин авторът не оставя възможност на образа на Разколников да се издигне на трагическа висота. Всеки подобен опит е обречен на пародийно отражение в редица други образи, които не се свързват от автора на сюжетно-фабулно ниво, но лесно се асоциират на идейно и предметно ниво в романа.

Теорията на Разколников пародира основната книга на Макс Щирнер (1806-1856) "Единственият и неговата собственост", появила се в Германия през 1844 година³. Н. Отвержени (Н. Г. Буличев) убедително доказва, че Достоевски е добре запознат с книгата на Щирнер, макар нито веднъж да не споменава това име (Отвержений 1925).

През 1840-1860 година Щирнер има огромно влияние в руското общество с идеите си на крайния индивидуализъм. По времето на младостта на Достоевски книгата се обсъжда в кръжока на Белински и се намира в библиотеката на М. В. Петрашевски (вж. Гроссман 1919: 11). На едно от събиранията на кръжока Достоевски, според писмените му показания по време на следствието, чете доклад "за личността и за егоизма" (т. 18: 120, 128; курсивът е на автора - А.Т.). Възможно е тема на изказването му да е била книгата на Щирнер. През 50-те години на 19. век е създаден кръжокът на "руските щирнеровци". През 60-те години сред интелигенцията, особено сред младежта, отново се поражда интерес към Щирнер. Вероятно с това е свързан замисълът на Достоевски да напише голяма критическа статия за егоизма, замисъл, отнасящ се към началото на 60-те години (т. 20: 153). Темата за егоизма става една от главните в произведенията му от 60-те години "Унижените и оскърбените" (теорията за егоизма на княз Валковски), "Записки от подземието" (философията на "подземния човек"), "Престъпление и наказание". Книгата "Единственият и неговата собственост" оказва също така голямо влияние върху по-нататъшното творчество на Достоевски: романите "Бесове" (възможно е такива понятия като "човекобог" и "богочовек" да са взети от трактата на Щирнер), "Юноша", "Братя Карамазови". Несъмнено Достоевски много добре е познавал книгата на Щирнер, внимателно е изследвал сложната му философска система. Загадка остава защо не се изказва никога за нея. Н. Отвержени обяснява това с факта, че името на Щирнер е било много съкровено за Достоевски, негово "подсъзнание", негова сянка. "В негово лице авторът на "Бесове" виждал собственото си отражение, двойник на своето философско битие" (Кручинский 1920: 41). В образите на героите Достоевски пародира следните идеи: разделението на човешкото общество на победители и победени, с благоволение изпълняващи своите подчинени роли; идеята за "правото на престъпника", има ли въобще престъпление и съответно - наказание, каква роля играе религията, какво е това нравственост, съвест, закон, всичко ли може да бъде решено със сила.

Има обширни текстови аналогии между книгата на Щирнер и романа на Достоевски по въпросите на свободата и морала за "силния човек", при това другите герои на романа подлагат тези положения на осмиване, карайки Разколников отново и отново да преоценява своята теория.

Изобразявайки мизерното положение на човека, Щирнер пише: "Когато от дворцовата кухня до обонянието ми достигат апетитните аромати на вкусни гозби, устата ми, предъвквайки сухата кора хляб, усеща това като мъчително лишение; когато очите ми шепнат на натъртения ми гръб за пухени дюшеци, върху които е по-приятно да се изтегнеш, отколкото върху слегналата се слама, завладява ме стаен гняв" (Щирнер 1909: 3). Разколников разказва на Соня: "Нали ти казах одеве, че не можех да се издържам в университета. А знаеш ли, че всъщност това може би не беше невъзможно? За таксата майка ми щеше да ми изпрати, а за обувки, дрехи, храна аз бих печелил и сам; положително! Уроци се намираха; по рубла и половина ми плащаха. Разумихин нали работи! Но аз се озлобих и не поисках. Именно се озлобих (тази дума е подходяща!). И тогава се сврях в ъгъла си като паяк. Ти нали идва в моята дупка, видя..." (т. 6, с. 320).

Какво има Разколников? Мизерия, дупка, нисък таван... Какво иска да има Разколников? Да се избави от мизерията, да завърши университет, да стане човек, да помогне на майка си и на сестра си? Нищо подобно. Той иска да притежава власт: "И разбрах тогава, Соня, - продължи той възторжено - че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе" (т. 6: 321). И Щирнер съветва да завладеем света по същия начин: "Своята свобода по отношение на света аз си осигурявам, като си присвоявам света, т.е. "завоювам" го и го "завземам" за себе си чрез някакво насилие, чрез силата на убежденията, чрез молба, чрез категорично настояване, дори чрез лицемерие, лъжа и т.н., а средствата, които използвам за целта, са в съответствие с онова, което съм самият аз" (Щирнер 1909: 15). Егоистът е "завоевател", той се стреми да "завладее" всичко, което му е необходимо. "Това е обявената война на всекиго срещу всекиго. Аз сам определям и решавам какво ми е нужно" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1909: 118). Щирнер сравнява този тип завоевател на света с Наполеон: "Обаче кой всеки път съумяваше да се сдобие с онова, което му е нужно, и получаваше всичко, което си пожелае? Наполеон, например, получи континент - силна Европа, а французите - Алжир" (Щирнер 1909: 118). По подобен начин решава своите задачи и Разколников: "Цялата работа е следната - аз си зададох веднъж такъв въпрос: ако Наполеон се беше озовал например на моето място и за да започне кариерата си, нямаше на разположение нито Тулон, нито Египет, нито прохода през Монблан, а вместо всички тези красиви и монументални неща имаше чисто и просто някаква смешна бабичка, вдовица на регистратор, която на всичкото отгоре трябва да бъде убита, за да се измъкнат парите от сандъчето й (за кариерата, разбираш ли?), би ли се решил той на това, ако нямаше друг изход? Не би ли се погнусил, че е някак прекалено немонументално и... е грехота? Та, казвам ти, над този "въпрос" се мъчих ужасно дълго време, така че страшно се засрамих, когато най-после се сетих (някак изведнъж), че не само не би се погнусил, но дори и през ум не би му минало, че това не е монументално... той дори не би разбрал напълно от какво трябва да се гнуси. И ако наистина не би имал друг изход, така би я задушил, че да не гъкне, без хич да се замисля!..." (т. 6: 319).

Не без чувство за черен хумор Достоевски изобразява как Разколников - на път към престъплението си, разсъждава върху направата на фонтаните: "Минавайки покрай Юсуповата градина, той дори доста се замисли за направата на високи фонтани и как добре биха освежавали въздуха на всички площади. Малко по малко стигна до убеждението, че ако се разшири Лятната градина върху цялото Марсово поле и ако дори се съедини с дворцовата Михайловска градина - би било прекрасно и изключително полезно за града" (т. 6: 60). Мисли, подхождащи на един бъдещ Наполеон, чиято задача засега е да убие и ограби старицата. При това - на него, естествено, не са му притрябвали парите й. Нима е трудно да се предположи, че Разколников, отнемайки парите за старицата, не след дълго отново ще се окаже беден, тъй като те бързичко ще се стопят в неговите ръце.

Престъплението на Разколников е акт на самоутвърждаване. В разговор със Соня Разколников подчертава, че е извършил престъплението "за себе си <...> само за себе си": "Аз убих не за да помогна на майка си - това са празни приказки! Аз убих не за да се сдобия с пари и власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да уплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!..." (т. 6: 322). Аналогични са разсъжденията на Щирнер: "Поради тази причина отношението ми към света е следното: аз няма да правя нищо повече за него "в името на Бога", нито "в името на човека" - всичко, което правя, ще правя "за себе си" (Щирнер 1909: 190). В този контекст образът на паяка, ключов за романа, е употребен и в трактата на Щирнер: "Без да е достатъчно силен, за да служи непоколебимо и без отдих на нравствеността, и все още недостатъчно безмилостен, за да живее като завършен егоист, той трепти в паяжините на лицемерието, привеждайки се ту към един, ту към друг и лови, отслабен от проклятието на такава половинчатост, само глупави, жалки мухи" (курс. на автора. - А.Т.) (Щирнер 1909: 255).

Щирнер разглежда човешкия живот като "неизбежна борба за самоутвърждаване" и дели всички хора на победители и победени: "Да победиш или да паднеш" - между тези две противоположности се колебае изходът от борбата.

Победителят става господар, победеният - поданик: победителят печели величие и се ползва от "правото на величие", поданикът изпълнява благоговейно и почтително "задълженията на поданика" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1909: 209). По същия начин Разколников дели хората на две категории: "...хората по закона на природата се разделят въобще на два вида: на низши (обикновени), тоест, така да се каже, на материал, който служи единствено за зараждане на себеподобни, и на хора в истинския смисъл на думата, тоест притежаващи дарбата или таланта да кажат в своята среда нова дума. <...> първият вид, тоест материалът, това са, общо казано, хора по природата си консервативни, почтителни, живеят в послушание и обичат да бъдат послушни. <...> Всички от втория вид престъпват закона, те рушат или са склонни към това в зависимост от способностите си. <...> Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид - господар на бъдещето" (т. 6: 200; курс. на Достоевски. - А.Т.) Истинските творци на новите принципи, обновяващи живота, винаги са били бунтари. Такъв например е Христос. "Ние добре познаваме този новатор революционер и непочтителен потомък, който унищожи даже съботата на своите отци, за да освети собственото си възкресение и да спре движението на времето, за да постави чрез себе си началото на ново летоброене. Ние го познаваме и знаем, че той е Христос" (Щирнер 1909: 216). Всички велики са нарушители на законите. Тази мисъл утвърждава и Разколников: "По-нататък, доколкото си спомням, аз говоря в статията си, че всички... е, например, да речем, законодатели и водачи на човечеството, като се започне от най-древните и се продължи с ликурговци, соломоновци, мохамедовци, наполеоновци и тъй нататък, всички до един са били престъпници, само с това вече, че установявайки нов закон, са нарушавали древния, свято спазван от обществото и наследен от бащите, и, разбира се, не са се спирали и пред кръв, ако кръвта (понякога съвсем невинно и доблестно пролята за древния закон) е можела да им помогне" (т. 6: 199-200).

Романът поставя вопроса: болестно състояние ли е престъплението? Какъв е Разколников - престъпник или болен? Близките, смятайки го за болен, се отнасят към него със състрадание. Още в полицейския участък непосредствено след убийството той си дава сметка как може да се промени тяхното отношение към него, когато разберат, че е престъпник. Щирнер иронизира: "Престъплението" се "наказва" безпощадно, а към "болестното състояние" се отнасят с "любвеобилната мекота на състраданието" и т.н. (Щирнер 1909: 105).

Но връзката на престъплението и болестта в романа е по-дълбока. Въпреки че е противопоставен на обществото, в което живее, Разколников е просмукан от неговите "отрови и начала", неговата болна душа е отражение на този болен свят. Престъплението е извършено в състояние на болезнена възбуда - той сам не след дълго в миг на просветление осъзнава, че е направил "грешка". Подобно на Щирнер той попада в капана на собствените си идеи.

За Щирнер индивидуалното "аз" е единствената реалност. "Щирнер не признава нищо трансцендентно, нищо независимо от субекта. Той отстоява солипсистична гледна точка, т.е. признава, че всички неща и понятия, целият свят съществува единствено в мене и чрез мене, целият свят е моя представа и моя собственост <...> Азът е единственият критерий за битието и единственият критерий за истината <...> " (Саводник 1902: 63). Разколников също може да бъде наречен индивидуалист, действителността за него е само собственото му Аз, всичко останало са "призраци" и той често се съмнява в реалностите на случващото се - "...точно като на сън, когато сънуваш..." (т. 6: 67). "Одевешното му се мержелееше като на сън" (т. 6: 100). Ако авторът не ни беше показал, че именно Разколников е убиецът, ние нямаше да повярваме в това, щяхме да мислим, че извършеното от него е въображение или сън.

Свидригайлов пита Разколников дали вярва в привидения, като ги свързва с болестно състояние. Въпросът за привиденията не без ирония се повдига и в книгата на Щирнер: "Ти някога имал ли си привидения? - Не, аз не съм имал, но на баба ми й се е случвало..." (Щирнер 1907: 235). Разколников също като Щирнер не вярва в привидения. Но Свидригайлов вярва, а следователно вярва в съществуването на задгробен живот, който той си представя като баня с паяци по ъглите. Свидригайлов все пак вярва в Бога, Разколников е атеист.

"Привидения" и "призраци" са ключови думи в трактата на Щирнер. Според авторовата гледна точка всичко е "призраци" - човек, Бог, престъпление, наказание, право, държава, общество, семейство. "За разумния, т.е. "духовния човек", семейството не съществува като духовна сила и това се изразява в отричане от родителите, от сестри, братя и т.н. Ако те "възкръсват" като разумни духовни сили, значи вече съвсем не са онова, което са били по-рано" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1907: 211). Авторът иронизира Разколников, когато той скъсва със семейството си: "Аз исках да ви кажа... като идвах насам... исках да ви кажа, майко... и на тебе, Дуня, че за нас би било по-добре да се разделим за известно време. Аз не се чувствам добре, не съм спокоен... след време ще дойда, сам ще дойда, когато... стане възможно. Мисля за вас и ви обичам... Оставете ме! Оставате ме сам! Бях решил това още преди... Окончателно съм го решил... Каквото и да стане с мене, и да загина, и да не загина, искам да съм сам. Забравете ме съвсем. Така е по-добре... Не разпитвайте за мене. Когато трябва, сам ще дойда или... ще ви повикам. Може би всичко ще възкръсне!.." (т. 6: 239).

Според Щирнер всичко това са "призраци" - престъплението, наказанието, правото, държавата, семейството и т.н. "Егоистът винаги се е самоутвърждавал чрез престъплението и се е присмивал над святото" (Щирнер 1907, ч. II: 107). Разколников е нихилист, който иска да се убеди в това, дали изобщо съществуват престъплението, наказанието, нравствеността. Той разбира, че живее, както е прието да се казва сега, в криминален свят, в който съществуват определен процент пияници, проститутки и т.н. и този процент може само да нараства, но не и да намалява. Този свят не подлежи на подобрение и не си струва да хабиш труда си за подобно нещо. За да правиш добро, ти е нужна власт над него. Разколников се опитва да обясни това на Соня: "Какво да правим? Да строшим, което трябва, веднъж завинаги, и толкова - и да понесем страданието! Какво? Не разбираш? После ще разбереш... Свобода и власт, главно власт! Над всички треперещи твари и над целия мравуняк! ... Ето целта!" (т. 6: 253). По аналогичен начин разсъждава Щирнер: "Ако вие вземете в ръцете си властта, свободата ще дойде при вас от само себе си. Погледнете, който има власт, той "стои над закона" (Щирнер 1907, ч. II: 107).

Щирнер приравнява правото със силата. Всеки има право на толкова, за колкото му стига силата - "...това, което ти стигнат силите да станеш, на това имаш право. Всички права и пълномощия черпя от самия себе си. Аз имам право на всичко онова, което съм в състояние да победя. Имам право да низвергна Зевс, Йехова, Бог и т.н., стига да мога да го направя, ако не мога, тези богове винаги ще си останат спрямо мен прави и силни, а аз ще съм задължен да се преклоня пред тяхното право и сила, обладан от безсилен "страх божи", ще съм задължен да съблюдавам техните заповеди и ще смятам себе си за прав във всичко, което не свърша в съгласие с тяхното право <...>.

Сам решавам дали имам право на нещо; извън мен няма никакво право. Това, което ми се струва правилно, е правилно. Възможно е за другите то да не е такова, но това си е тяхна работа, а не моя: нека те да си се защитават. И ако целият свят смята за неправилно това, което според мен е правилно и което аз желая, на мен няма да ми пука за целия свят. Така постъпва всеки, който знае как да цени себе си, всеки живее според степента на своя егоизъм, защото силата стои по-високо от правото - при това с пълно право" (курс. на автора. - А.Т.) (Щирнер 1907, ч. II: 43). Правото в обикновения смисъл на тази дума също е призрак и лудост. Всичко, което човек може да придобие със сила, му принадлежи. "И разбрах тогава, Соня - продължи той възторжено, - че властта се дава само на този, който посмее да се наведе и да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш! Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го прати по дяволите! Аз... аз поисках да се осмеля и убих... аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!" (т. 6: 321; курс. на автора - А.Т.).

Щирнер е убеден апологет на силата. "...аз заобикалям скалата, преграждаща пътя ми, дотогава, докато не събера достатъчно барут, за да я взривя; заобикалям законите на някой народ дотогава, докато не натрупам сили, за да ги унищожа. <...> Силните винаги са постъпвали по този начин. Когато "смирените" провъзгласяват някаква непреодолима сила за своя повелителка, те й се кланят и изискват от всички останали също да й се кланят - тогава обаче неочаквано се появява някой непокорен син на природата и низвергва боготворимата власт от нейния недосегаемо висок Олимп. Той заповядва на движещото се слънце да спре, а на земята непрекъснато да се върти; на "покорните" в крайна сметка им се налага да се примирят с това; той отсича свещения дъб, а "покорните" се дивят, че небесният огън не го поглъща; той низвергва папата от трона на Петър, а "покорните" не знаят как да се възпротивят; той разрушава целия ред, основан на "Божията милост", а "покорните" само въздишат и, накрая, безуспешно млъкват" (Щирнер 1907, ч. II: 16). Разколников също отстоява правото на силата. "Сила, сила е нужна: без сила нищо не се постига; а силата трябва да се печели пак със сила, ето това не го знаят" (т. 6: 147). "После разбрах, Соня, че ако взема да чакам всички да станат умни, това ще трае страшно дълго... После разбрах, че това никога няма да стане, че хората няма да се променят и че никой няма да е в състояние да ги промени, и че не си струва трудът! Да, така е! Това е техният закон... Закон, Соня! Това е така! ...И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. Така е било досега, така ще бъде и занапред" (т. 6: 321).

Като "единствен" Щирнер смята, че всичко му е позволено и трябва да се откаже от своите желания само ако се чувства абсолютно безсилен да ги осъществи. Страхът няма да го скове, дори ако му се наложи да извърши убийство. "Аз съм този, който дава на самия себе си правото да убива и докато аз самият не си го отнема и не си забраня, като започна да избягвам убийствата, няма да се боя от това само защото то е "нарушение на правото" (Щирнер 1907, ч. II: 43). Прието е да се смята, че на Разколников му е "позволено всичко", че за него "прегради не съществуват", няма грях. Но това не е така. Той гледа на Лужин и Свидригайлов с отвращение. Достоевски показва противоречивостта на Разколников. От една страна, той е моралист, когато се отнася за взаимоотношенията на неговата сестра със Свидригайлов или Лужин, а от друга - за него няма престъпления. Той всъщност "убива принципа". При това трябва да се отбележи, че "убива" принципа изобщо, всеки принцип, наложен от религията и обществото. Противоречивостта на Разколников отбелязва Свидригайлов: "Ако пък сте убеден, че не бива да се подслушва зад вратата, а стариците могат да се ликвидират с каквото ви падне, за собствено удоволствие, тогава заминавайте по-скоро някъде за Америка!" (т. 6: 373). Щирнер пише за това, че "свободен е държавният престъпник, избягал в Америка, където е недостижим за правосъдието на своята държава" (Щирнер 1907, ч. II: 82).

Щирнер твърди, че няма частна собственост, а значи, няма и кражба. Това, което не принадлежи на никого, не може да бъде откраднато. "Както Наполеон не е смятал за чужди земите на другите крале, така и аз не смятам за такова имуществото на банкера: ние и двамата не се боим да "завоюваме" чуждото, просто търсим средства за целта" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1907, ч. II: 140). Само че Разколников се стреми колкото се може по-бързо да се отърве от вещите на лихварката и започва да разбира, че съществуват пари "тези" и "не тези", праведни и неправедни... Той обяснява на Соня, че парите, които е дал на Катерина Ивановна за погребението, са били "не тези", т.е. не на старицата.

За това, че се извършват престъпления, са виновни преди всичко престъпната държава и обществото. Религията учи на покорност и търпимост спрямо държавната власт и поради тази причина я поддържа.

Щирнер е противник на всяка религия. Религията е призрак, привидение, ненормалност. Всички вярващи са смахнати, побъркани. Религията отнема от човека пълната, неограничавана от нищо свобода. Разколников също смята, че изпълнената с упование в Бога Соня е луда и слабоумна: "Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце, и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?" <...> "Юродива! Юродива!" - повтаряше си той" (т. 6: 248). Но и самият Разколников е вманиячен от своята идея.

"Никой не се осмелява да попита - не е ли самата нравственост единствено призрак?" - задава на себе си въпрос авторът на трактата "Единствения и неговата собственост" (Щирнер 1907, ч. I: 277). Достоевски, както и Щирнер, възприема религията като основа на нравствеността. В "Дневник от 1875-1876 г." Достоевски казва: "Всяка нравственост изхожда от религията, защото религията е само формула на нравствеността" (т. 24: 168). Щирнер обаче се отнася към това отрицателно. Нравствеността е не само "призрак", но и едно от съществените препятствия пред волевата изява на "единствения". Разколников също стига до пълното отрицание на морала.

Щирнер иронизира съвестта, наричайки я остроумно "шпионин и подслушвач", "вътрешна тълпа и вътрешна полиция" (Щирнер 1907, ч. I: 294). Студентът, разговарящ в кръчмата с офицера, смята, че бабичка можеш да убиеш без всякакво угризение на съвестта. Съвестта обаче, присъствайки сякаш зад кадър, се превръща във "вътрешно наказание" за героя. Тя го преследва насън и наяве, изниква в образа на тълпата ("Ту му се струваше, че около него се събират много хора и искат да го вземат и да го изнесат някъде, дълго спорят за него и се карат. Ту изведнъж се оказва сам в стаята, всички са си отишли и се страхуват от него и само от време на време едва открехват вратата, за да го видят, заплашват го, сговарят се за нещо, смеят се и му се присмиват" (с. 104), както и в отделни персонажи: еснафът, който подслушва Свидригайлов и Соня. Разколников изведнъж започва да изпитва страх, когато му се струва, че Порфирий Петрович го пуска на свобода: "Разколников почувства прилив на някаква нова уплаха. Мисълта за това, че Порфирий го смята за невинен, започна изведнъж да го плаши" (т. 6: 345).

Разколников смята, че обществото няма право да го съди: "За какво съм виновен пред тях? Защо да отида? Какво ще им кажа? Всичко това е призрачно... Те самите съсипват милиони хора и смятат това дори за добродетел. Мошеници и подлеци са те, Соня!" (т. 6: 323).

"Казват, че "правото" на престъпника е наказанието. Но безнаказаността също е негово право. Ако замисълът му успее - той е в правото си, а ако не успее - наказанието му е заслужено. <...> Ако някой с безумна смелост подложи живота си на опасност и загине, ние казваме: "Заслужи си го, сам си го изпроси!". Но ако той преодолее опасностите, т.е. в случай че благодарение на своята сила победи и се задържи на върха, то той ще е също прав" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1907, ч. II: 48-49). Каквото и да се случи, егоистът трябва да прикрие извършеното престъпление. "Кой не би заблудил полицията, закона, кой не би побързал да се престори на невинен еснаф при среща със следователя, за да прикрие извършеното беззаконие, и т.н.? Който никога не е извършвал това, е допуснал насилие над самия себе си; съвестта му го е накарала да постъпи малодушно" (курс. на автора - А.Т.) (Щирнер 1907, ч. II: 14). Сравнете: "Ето той (той кимна към Разумихин) каза сега, че аз оправдавам кръвта. Какво от това? Та нали обществото е прекалено добре подсигурено със заточения, затвори, съдебни следователи, каторги - защо тогава да се безпокоим? И - търсете мошеника!...

- Ами ако го намерим?

- Така му се пада.

- Вие все пак сте логичен. Ами относно съвестта му?

- Че какво ви интересува тя вас?

- Така просто, от хуманност.

- Който я има, нека страда, ако съзнава грешката си. Това му е и наказанието - освен каторгата" (т. 6: 203).

Ако в света тържествуваше теорията на Разколников, тя би довела до разрив между хората, до заличаване на всичко свято, до война на всички срещу всички, както му се присънва в епилога. След това той окончателно се отказва от своята теория.

Авторът иронизира Разколников, който и на каторгата не се разкайва за своето престъпление: "Но защо моята постъпка им се струва толкова безобразна? - казваше си той. - За това, че е злодеяние? Съвестта ми е спокойна. Разбира се, извършеното е углавно престъпление; разбира се, нарушена е буквата на закона и е пролята кръв, е, вземете срещу буквата на закона главата ми... и стига! Разбира се, в такъв случай даже много благодетели на човечеството, които не са наследили властта, а са я завладели сами, би трябвало да бъдат убити още при първите им стъпки. Но онези хора са понесли първите си стъпки и затова те са прави, а аз не я понесох и следователно не съм имал право да си позволя тази стъпка" (т. 6: 417; курс. на автора - А.Т.). Той приема страданието, както са го приемали старообрядците. И в края стига до основната идея на отшелниците старообрядци: трябва да се бяга от света, защото той се управлява от антихриста. "В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас" (т. 6: 420). В това се съдържа неговото "прозрение".

И така, "Престъпление и наказание" пародира книгата на Щирнер. В началото на романа пародията звучи наистина карикатурно, но впоследствие в болестното състояние на главния герой се появява трагизъм. Самият Разколников не е карикатурен образ на егоиста. Дяволът "убил" старицата - това е руската действителност за онова време.

От наша гледна точка е интересно да се направи съпоставка между две финални сцени: в романа на Достоевски и в "Евгени Онегин". Татяна, превръщайки се в "законодателка на залата", не само привлича всеобщото внимание, тя привлича преди всичко Евгени. Той пада в нозете й, заразен от всеобщите поклони. Ако се има предвид, че Татяна за Достоевски е въплъщение на народностното начало, то логичен е неговият стремеж да бъде близо до народа чрез отношението на Разколников към Соня.

Ние виждаме как Соня става любимка на цялата каторга: "За него остава неразрешим още един въпрос: защо всички те така обикват Соня? Тя не угодничи пред тях; виждат я рядко, понякога само докато идва по работа, докато ги посещава само за минутка, за да го види. А въпреки това всички вече я познават, знаят, че тя го е последвала, знаят как живее, къде живее. Тя не им дава пари, не им прави никакви особени услуги. Само веднъж на Рождество донася за цялата каторга милостиня: сладкиши и колачета. Но малко по малко между тях и Соня се завързват някакви по-близки отношения: тя започва да пише писмата им до техните близки и да ги носи на пощата. Техни роднини и близки, идващи в града, по съвет на осъдените започват да оставят при Соня колети с вещи и дори пари. Жените и любовниците им я познават и ходят при нея. И когато тя идва на работа и посещава Разколников или се среща с групи арестувани, отиващи на работа, всички й свалят шапка, всички й се покланят: "Майчице, София Семьоновна, майчице наша, нежна, слабичка!" - говореха тези груби, отявлени каторжници на това малко и крехко създание. Тя се усмихваше и отвръщаше на поздрава им и те всички обичаха да им се усмихва. Те обичаха дори походката й, обръщаха се да гледат подире й как върви и я хвалеха; хвалеха я дори за това, че е такава малка, просто не знаеха вече за какво да я похвалят. Ходеха дори да се лекуват при нея" (т. 6: 419).

Тъкмо това обстоятелство - увлечението на цялата каторга по Соня (което е в противовес на всеобщата зараза с "паразитния червей", т.е. с идеите на Разколников, водещи човечеството към гибел, в неговите сънища в епилога) привлича вниманието на егоиста Разколников. За пръв път той поглежда към чуждия човек като към себе си.

Разколников обиква Соня в затвора и това в някаква степен напомня влюбването на Онегин в Татяна на бала, където тя е на първо място и всички й се усмихват и й се покланят.

Човек намира своето спасение единствено в любовта, тоест, ако обича някого в живота си. В този смисъл любовта спасява Разколников. Спасението на Онегин също идва чрез любовта. Ако Разколников съумее да обикне Соня, той е спасен. Пияницата Мармеладов, който преди смъртта си занася захарни петлета на децата - също.

В нашата кратка статия показахме как, познавайки гледната точка на автора, могат да се търсят пародийни съпоставки. А най-важното е, че Достоевски вижда в пародията както комичната, така и трагичната страна и съумява да ги съвмести в едни и същи художествени образи.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от "Престъпление и наказание" са по: Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в 12 тома. София, 1982. Прев. Георги Константинов. 1982. В кръглите скоби посочваме цитата по: Достоевский 1973. (бел.прев., М.К.-П.). [обратно]

2. Срв. друго тълкование на този сън: "В съня не се появява случайно убитата Лизавета, а се възпроизвежда и преживява само убийството на старицата, която той бие с брадва по главата и не е по силите му да я убие, "да я премахне", и старицата и всички наоколо му се присмиват, тъй като с усилията си да я премахне той е безсилен, смешен, т.е. импотентен, както са смешни Свидригайлов и Ставрогин" (Ермаков 1999: 422). [обратно]

3. Н. Н. Страхов свидетелства, че Достоевски не може да чете на немски (Биографията, писма и бележки от дневника на Ф. М. Достоевски. СПб., 1883, с. 182). Но писателят знае добре немски. В Главното инженерно училище по немски има най-високата оценка. В писмо до брат си Михаил от 9 август 1838 г. той съобщава, че е прочел в оригинал Хофман и Гьоте (28, кн. 1, 51). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Баталов 1989: Баталов, Э. Я. В мире утопии. Москва.

Гроссман 1919: Гроссман, Л. П. Библиотека Достоевского: По неизданным материалам с приложением каталога б-ки Достоевского. Одесса.

Достоевский 1973: Достоевский, Ф. М. Полн. собр. соч. в 30 т. Т. 6. Ленинград.

Достоевский в конце... 1996: Достоевский в конце ХХ века. Сб. статей . Сост. К. А. Степанян. Москва.

Ермаков 1999: Ермаков, И. Д. Психоанализ литературы. Пушкин. Гоголь. Достоевский. Москва.

Кручинский 1920: Курчинский, М. А. Апостол эгоизма Макс Щирнер и его философия анархии. Пг.

Новиков 1989: Новиков, В. Л. Книга о пародии. Москва.

Отверженный 1925: Отверженный, Н. Щирнер и Достоевский. Москва.

Саводник 1902: Саводник, В. Ницшеанец 40-х годов. Макс Щирнер и его философия эгоизма. Москва.

Склейнис 2002: Склейнис, Г. А. "Двойничество" в аспекте системности художественного творчества Ф. М. Достоевского. Магадан.

Тинянов 1977: Тынянов, Ю. Н. Поэтика. История литературы. Кино. Москва.

Фрoйлих 1991: Фрейлих, С. И. Пародия как прием (О Пушкине и Эйзенштейне). // Вопросы литературы, 5.

Фройд 1998: Фрейд, З. Толкование сновидений. СПб.

Щирнер 1909: Щирнер, М. Единственный и его собственность. Ч. 1 и 2. СПб.

© Андрей Тусичишни
© Магдалена Костова-Панайотова, превод от руски
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 1
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2008, № 4 (101)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 1.