ДЕЛИРИУМ 1¹
Лудата девственица²
Диаболичният съпруг

web

Нека чуем признанието на диаболичния съпруг:

"О, божествен мой Съпруже, господарю мой, чуй най-тъжната изповед на своите послушници. Отчаяна съм. Опиянена съм. Опетнена съм. Живот ли е това?"

"Прости ми, Боже мой, прости! Ох, прости ми! Колко сълзи изплаках! И колко ли още ще изплача?"

"Скоро ще се запозная с божествения съпруг, родила съм се, за да му служа. - Но - не той, а Друг дръзва да ме бие сега!"

"Сега съм на дъното на този свят! Ох, приятелките ми!... не, не приятелките ми... Никакви подобни делириуми и болки повече. Глупаво е!"

"Ох! Как страдам, вия от болка. Наистина страдам. Въпреки това ми е позволено всичко, за което съм презряна и от най-злите сърца."

"Най-накрая, да направим това толкова тъжно и безсъдържателно признание, което сме готови да повторим още двадесет пъти!"

"Робиня съм на диаболичния съпруг - този, който погуби лудите девственици. Той е истински демон. Не е призрак, нито пък видение. Но аз, която нямам разум - отчаяна и отиваща си вече от този свят - аз няма да умра! Как бих могла да ви опиша това? Вече не мога дори да говоря. Тъжна съм, плача, страх ме е. Малко вяра, Господи, ще ми вдъхнеш ли малко вяра?"

"Вдовица съм... - Била съм вдовица... - но да, била съм значима преди и не съм се родила, за да се превърна в скелет!... - Той беше почти дете... Тайнствените му нежности ме подмамиха. Забравих всички свои човешки задължения и тръгнах след него. Какъв живот беше това! Не беше реален живот. Като че не бяхме на този свят: отивам там, където и той, трябва да го правя. А той ми е често ядосан, на мен, бедната душа. Демон! - Да знаете, демон е това, не човек."

"Не ми харесват жените - казва - любовта трябва да се преоткрие - сигурно е. Жените искат вече само да им осигуриш положение в обществото. В момента, в който го получат, замират за тях чувства и красота: остава само една студена гордост - това, на което се крепят днешните бракове. - Или често срещах и жени, които даваха признаци, че могат да ме направят щастлив; които биха могли да ми станат добри приятелки и които изведнъж биваха погълнати от брутални и безчувствени дръвници."

"Слушам го, като се опитвам да преобърна срама в слава, жестокостта в нежност. Произхождам от далечно племе: предците ми са били скандинавци: пробивали са крайниците си и са пиели от собствената си кръв. - Ще си направя резки по цялото тяло, ще се татуирам, искам да съм ужасен като монголец: ще видиш, ще крещя по улиците. Искам направо да полудея от гняв. Никога не ми показвай скъпоценности, ще пълзя и ще се гърча по килима. Искам богатството ми винаги да е изпръскано с кръв. Никога няма да работя... Няколко вечери бивах обхващан от неговия демон, търкаляхме се по земята и се боричкахме! - Често през нощта беше пиян и заставаше по улиците или в къщите, за да ме изплаши до смърт. - "Наистина, щеше ми пререже гърлото - много неприятно. Ох, страшни бяха тези дни, когато искаше да се държи като убиец!"

Понякога говореше разнежено за смъртта, която води до разкаяние; за нещастниците, които определено съществуват; за изтощаващата работа; за разделите, които късат сърцето. Плачеше в кръчмите, където пиянствахме, съзерцавайки окаяното стадо около нас. Събираше пияниците от тъмните улици. Съчувстваше на майките, които се държаха зле с децата си. Напускаше ме очарователно като момиченце, което отива в катехизиса. - Правеше се, че разбира от всичко - търговия, изкуство, медицина. - Следвах го, трябваше да го правя!

Бях свидетел на декора, с който духовно се беше обградил; облекла, рокли, мебели; представях си го с оръжие и друг външен вид. Виждах всичко, което го вълнуваше и колко обичаше да си го създава. Когато ми се струваше, че е паднал духом, го следвах както в добрите му, така и в лошите му дела: бях сигурна, че никога няма да мога да вникна в света му. Колко часове стоях вечер будна край скъпото му, спящо тяло, разсъждавайки защо ли толкова много копнее за бягство от действителността. Никога никой човек не е имал такова желание. Стана ми ясно, или поне се опасявах, че може да се превърне в особена заплаха за обществото. - Може би знае някакво тайнство, с което да промени живота? Не, само се стреми към това, казвах си. В края на краищата, неговото милосърдие е магично, а аз съм неговата пленница. Нито една друга душа не би имала достатъчно сили - отчаяни сили! - да го понася, да бъде закриляна и обичана от него. Освен това, не можех да си го представя с друга душа: виждах своя Ангел, а не Ангела на някого другиго. Чувствах се в душата му като в палат без обитатели, които са се изселили, за да не вижда такива неблагародни личности като вас: това е всичко. Напразно, толкова бях зависим от него. А той какво правеше с моя мръсен и тъп живот? Ако не ме убиваше, то поне и не ме правеше по-добър. Понякога, на ръба на мъката си, му казвах: "Разбирам те." Вдигаше рамене.

Тъй като постепенно болката ми се увеличаваше, започнах да изглеждам в своите очи все по-луда, както и в очите на останалите, които общуваха с мен - дано не остана забравена от всички завинаги! - все повече желаех той да стане по-добър. Целувките му и приятелските му прегръдки бяха за мен рай, тъмен рай, в който влизах и исках да получа опрощение - жалка, глуха, няма, сляпа. Вече бях свикнала с това. Представях си ни като две добри деца, които дръзват да се разхождат в Рая на мъката. Започвахме да живеем в разбирателство. Впечатлени - творяхме заедно. Но - след пламенни ласки, той ме питаше: "Колко смешно ще ти се струва всичко това, през което си преминала, когато мен вече няма да ме има. Когато вече няма да имаш ръцете ми около врата си, нито гръдта ми, на която да можеш да си отдъхнеш, нито устните ми върху очите ти. Или един ден аз ще трябва да отида много далеч. Трябва да помогна и на някого другиго: това е мое задължение. Въпреки че това изобщо не е примамващо..., скъпа душичке... Веднага почувствах, че след изчезването му от този свят ще бъда обхваната от световъртеж и тласната към най-дълбоката пропаст - смъртта. Карах го да ми обещае, че няма да ме изостави. Даде я сто пъти - любовната клетва. Но всичко това беше отново толкова лекомислено, колкото и когато аз му казвах: "Разбирам те."

"Ох! Никога не съм го ревнувала. Мислех си, че няма да ме напусне. С какво ще се захване? Няма кой знае какви знания, никога няма да работи. Иска да живее като лунатик. Какво би му дало право на живот в реалния свят - само добротата и милосърдието му ли? За момент забравям за мъката, в която съм изпаднала: ще ми даде кураж, ще пътуваме, ще ловуваме в пущинаците, ще спим по паважите на непознати градове - без грижи, без мъка. Или ще се събудя, а законите и моралът ще са други благодарение на неговата вълшебна сила; или светът ще остане същият и ще ме остави на копнежите ми, на радостите и безгрижието ми. Ех, приключенски живот, какъвто е в детските книги, толкова страдах, ще го получа ли като награда за това? Не може. Не познавам идеалите му. Каза ми, че се извинява, но това не е моя работа: това не е моя работа. Може би разговаря с Бога? Може би ще трябва да се обърна с молба към Бога? На самото дъно на пропастта съм и вече не мога дори да се моля."

"Ако ми разкаже за болките си, дали бих ги разбрала по-добре, отколкото шегите му? Нахвърля се върху мен в продължение на часове и ми се подиграва за всичко, което ме е впечатлявало на този свят, а след това е покрусен, когато плача."

"Виждате ли този елегантен младеж, който влиза в красивата, тиха къща: казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис или така някак - знам ли? Някаква си жена е посветила любовта си на този мизерен глупак: тя е мъртва вече, в момента сигурно е светица в Рая. Ти ще ме заведеш в гроба също така, както той е виновен за смъртта на тази жена. Това е съдбата ни, съдбата на милосърдните души... Уви! Имаше дни, когато гледаше на всички дейни хора като на играчки за забавно бълнуване; смееше се дълго и чудовищно. - После отново се държеше като млада майка, обичана сестра. Ако не беше толкова жесток, щяхме да се спасим. Но и нежността му е смъртоносна. Подчиних му се. Ох, луда съм!"

"Може би един ден ще изчезне загадъчно; нужно е да разбера дали ще дойде до небето, за да мога поне и там да видя своя любовник!"

Това не е нормална любовна връзка!

(Лудата девственица)

БЕЛЕЖКИ

1. "Един сезон в Ада" (1873) е стихосбирка в проза на френския символист Артюр Рембо. Издадена е през юли 1873 година след период на криза в живота на поета - инцидента в Брюксел с Пол Верлен и завръщането му в родната къща в Рош. Съдържа поетични произведения в проза, сред които са: "Зла кръв", "Една нощ в Ада", "Делириум 1", "Делириум 2", "Светкавица", "Утро", "Сбогом". Интерпретира темите за бунта срещу ценностите на западната цивилизация, психологическата криза на модерния поет, хомосексуалната любов. Характерна за поетиката на цялата стихосбирка е идеята на А. Рембо за относителността и субективността на Аз-а - "Аз е някой Друг". Тази идея е заложена и в стихотворението в проза "Делириум 1" - то отразява както идеята за преоткриване на любовта в хомосексуалното преживяване, така и преливането на два образа-прототипи - на "лудата девственица" и "диаболичния съпруг". Аз е на пръв поглед "лудата девственица", но тя е, по думите на А. Рембо, и "някой Друг". Тази стихосбирка в проза е основополагаща за цялата литературна история на символизма или както за нея още в "Събрани съчинения в проза" (1972) Пол Верлен пише: "чудна автобиографична психологичност, написана в диамантна проза, представяща изключителните качества на нейния автор". [обратно]

2. Заглавието на стихотворението е повлияно от сюжета на Евангелие на Матей: 1-13. До този момент критиката счита, че се има предвид връзката Верлен-Рембо. Спорен е обаче въпросът кой каква роля е изпълнявал в този демоничен брак. Обща теза е, че зад образа на "лудата девственица" се крие Пол Верлен, а зад този на "диаболичния съпруг" съответно Артюр Рембо (Жан-Люк Стайнмец). Съществува обаче и схващане, че двата образа са две от презентациите на Артюр Рембо, като някои от чертите на "лудата девственица" са заимствани от Пол Верлен (М. А. Руф, А. Адам). [обратно]

© Артюр Рембо
© Димана Иванова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2008, № 10 (107)