НЯКОЛКО ДУШИ И ЕДИН КОН

Алберто Кантони

web

Преди години капитан Еда ди Флорио Граф плаваше от Генуа до Палермо и тъй като имах малко работа в Неапол, реших да хвана неговия кораб от Ливорно нататък; за по-хубаво време можех само да мечтая. Стъпих на борда точно когато първа смяна сядаше да вечеря и за по-малко от пет минути се озовах на маса в компанията на един самоуверен сержант, когото вече познавах, на самия капитан, седнал насреща ми, и на двама мексиканци, настанени от двете му страни, общо бяхме петима души. При все името си капитанът беше сициалианец в не по-малка степен от Джовани да Прочида¹ и умееше да забавлява гости като истински морски благородник, но какво от това обаче, че всички бяха настроени за приказки - с френския език на двамата мексиканци разговорът на масата едва-едва креташе. Известно време спасявахме положението, но когато с божията помощ те най-сетне млъкнаха и си пролича, че не ни разбират, тъй като бяха изразходвали сто и петдесетте думи, зазубрени по време на пътуването им през Атлантическия океан, тогава работата стана друга и ние тримата свободно поведохме разговор на италиански, като го прекъсвахме само за малко при поредното наливане на чашите с марсилско вино! Тогава вдигахме наздравица за Мексико, за Панамския провлак, Ниагара и Мисисипи. Марсилското вино на капитана си го бива и ако управителят беше продължил да ни подканва да опразним чашите, като нищо щях да изложа малкото познания по американска география, с които разполагах, за най-голямо удоволствие на ония двамата.

Но той мигновено изчезна, за да нагледа вечерята на следващите пасажери, така че край масата на кафе останахме петимата. Сержантът също беше сицилианец и понеже нещо се бяха отплеснали с капитана, за малко и аз да се почувствам като дошъл от Америка, защото изведнъж престанах да разбирам от думите и на единия, и на другия. Говореха на езика на Джовани Мели², който ние, северняците, разчитаме с истинска мъка, дори да е придружен с бележки и пояснения на по-трудните места, но дойде ли ред да го чуем, направо ни притъмнява пред очите!...

И двамата обаче бързо-бързо усетиха, че са се увлекли и ме помолиха да ги извиня, като казаха, че било по невнимание, след което капитанът добави, че трябвало да ни остави, защото имал работа, а ние със сержанта излязохме на палубата да се поразтъпчем, оставяйки на масата двамата мексиканци, заети с разгадаването на един търговски вестник, купен в Ливорно; мъчеха се да проумеят какво пише за изгледите на търговията със сяра: това беше единствената цел на колоритното им пътешествие до Сицилия.

Ако се съди по бухналите сиви мустаци, по стойката и бръчките по лицето, сержантът гонеше шейсетте, беше висок и добре сложен. Когато взимаше думата, гледаше събеседника си право в очите и се изразяваше с лекота. И въпреки това красноречието му се отличаваше с нещо особено, нещо, което биеше на очи, макар че мъчно можеше да се каже с какво точно. Започваше да говори разпалено и току изведнъж гласът му притихваше, после изтъняваше, ставаше някак мек и гальовен, докато по силата на логиката би трябвало да звучи все така твърдо и силно. Нарочно ли го правеше? Или целеше с това да постигне по-добър ефект? Недоумявах, но, вярвайте ми, надали някой бе срещал по-явно несъответствие между гласа на даден човек и чувствата му, изразени с думи. Пък и нали не съм от тия, дето обичат да досаждат на другите и само да попаднат на военен в униформа или на държавен чиновник, дай им да го разпитват накъде и по каква работа е тръгнал и колко пари има в джоба, ето защо не съм много сигурен, че ще задоволя любопитството на читателя с подробности за това какво сержантът бил правил в Генуа или защо сега пътуваше за Палермо. Беше тръгнал от север на юг, точно като нашият параход: това за мене беше предостатъчно. Аз съм човек, който в подобни случаи се задоволява с малкото, което благоволяват да му кажат, и съм благодарен на съдбата, че съм могъл приятно да си прекарам времето. Но понеже същата тази вечер сержантът ме удостои с немалко внимание, не бих могъл да постъпя другояче спрямо любознателния читател, като се надявам, че той ще избегне това, което се случи на мен, когато си взех довиждане и отидох да спя. Или по-скоро: когато отидох да си легна. Ако е за сън, май сержантът отиде да се наспи, не аз.

Повеждайки разговор за това и онова, не знам защо ми хрумна да го заговоря за някои общи познати от неговия край и след като изредих петима-шестима или малко повече, се сетих за един, който от трийсет години живееше във вътрешността на страната и който през всичките тези години нито веднъж не беше отишъл в Сицилия да види старата си, понастоящем близо деветдесетгодишна майка. А да знаете какво отговаряше, когато другите го подканваха да я навести, искам да кажа, че не искаше да чуе за подобно нещо, защото бил сигурен, че след толкова години разлъка щяло да му бъде по-мъчно, откогато и да било.

- По-мъчно ли? - попита сержантът.

- Ами да. Страх го било, че ще страда от това, че ще трябва отново и завинаги да напусне старата си майка, така че удоволствието от това, че ще я види е почти изцяло помрачено от неудоволствието.

- Не ми се вярва тая работа! - отговори сержантът.

- Защо не Ви се вярва?

- Един човек, който си играе да предвижда нещата по този начин, не обича майка си. Възможно е да я е обичал едно време, но чувствата му отдавна са охладнели. Всъщност страх го е да я види, за да не си припомни колко я е обичал, и един ден, когато тя умре, да страда много повече.

Сержантът произнесе тази тирада посвоему, искам да кажа, чуруликайки все по-нежно, а аз си глътнах езика от светкавичната бързина на заключението му, което по всяка вероятност не беше погрешно; не знам защо изведнъж ми се прииска да се заключа в каютата си. Честно казано, не изпитвам особена симпатия към познавачите на човешката душа, дори ми се струва, че никой не изпитва. Бива ги да се ровят в нея чрез книгите или пиесите си, но отблизо пет пари не струват.

Сержантът забеляза, че се омърлуших, и тълкувайки това посвоему, каза:

- Неизлечимият ми песимизъм май ви разстрои и за да се извиня, ще ви разкажа една история, на която бях свидетел и която, вярвайте ми, ме научи да не изпитвам кой знае колко доверие в семейните чувства, колкото и да изглеждат близки те.

Полазиха ме тръпки: "Божичко, викам си на ума, чака ме някаква сърцераздирателна история! Защо ли съм взел да го слушам тоя сицилианец, да не би да съм длъжен! Виждаме се от дъжд на вятър. Не че ме е обидил. Взех да си представям как за първи път му затварям устата. Я по-скоро да идем да видим какво правят другите. Капитанът е събрал първа смяна в малкия салон и една дама свири на пианото Валса на Мадам Анго³. Няма ли да е по-добре да послушаме?"

- Опазил ме Господ! Какво изведнъж Ви прихвана? Тия двамата ги чух да пеят из ония дни в един малък театър в Генуа и можете да ми вярвате, желанието ми веднъж завинаги се изпари. Курдисали се мъж и жена отпред на сцената и докато единият качва с половин тон, другият сваля. А като дойде ред да си разменят две приказки, имаш чувството, че ги хваща морска болест. Човек трябва да има ангелско търпение като капитана, за да не ги натика в един курник. Само да знаехте, с какво хилаво изпълнение на "Бокачо" и "Хубавата Елена"⁴ ме нагостиха оня ден! Наложи се да яхна кончето си и да избягам тук.

Горкото конче! Стоеше вън на открито и въпреки това, като го видях, ми дожаля за него. Бяха го заградили с нещо като кошара, скована от дебели дъски, малко по-ниска от него, и му бяха вързали едно дебело платно под корема малко по-долу от коляното, върху което, ако завалеше, обезателно щеше да се насъбере вода, да не говорим, че в тая теснотия имаше опасност да си охлузи ребрата. Можеше да движи свободно само хубавата си глава, която се подаваше отгоре и която увисваше ту отсам, ту оттам, като на голяма костенурка. Сержантът я пое внимателно с двете си ръце, сложи я на рамото си, където тя с видимо удоволствие остана, и взе да глади животното по шията. Милото конче! Стоеше и ме гледаше с влажните си печални очи, пълни с доброта и примирение. Както си стояхме така отпуснати и неподвижни, изведнъж чухме проглушителен трясък, от който и тримата подскочихме като ужилени. Гърмеж ли беше това? Обкръжени ли бяхме? Не. Гърла бяха отпушили двамата съпрузи-певци и се деряха, та се късаха.

Сержантът, който вече имаше опит, пръв дойде на себе си:

- Чухте ли? Прав ли съм, или не?

Бях изгубил ума и дума. Тъй се бях сащисал, че се бях пренесъл в скута на Създателя:

"Ти, милостиви Боже! Ти, който днес ме дари с прекрасни доказателства за това, че ме обичаш. Който ми подсказа да пътувам по море, и действително морето е тихо; който разстилаш пред мене тази синя морска шир, достатъчно е да поведа поглед по нея, за да почувствам твоето величие. Не ми ли стига? Защо сега ме караш да се потя на месечина? Небосводът отгоре ми е най-голямата възхвала, морето отпред е най-голямата прелест. Не би ли могъл да проявиш повече състрадателност и отзивчивост? Не. Но измежду ближните ми има хора, които сякаш са се съюзили, за да провалят святото ти дело, ето, до мене е застанал един сержант, който се кани да ми разкаже някаква непредвещаваща нищо добро история за накърнени семейни чувства, на две крачки е и изпълнителката на Мадам Анго, която продължава... да се надпява с мъжа си. Боже мой, защо не пратиш на мое място любознателния читател? Същият той вечерно време не изпитва нужда да съзерцава каквото и да било, за да може спокойно да спи през нощта. Щастлив е, когато може да чуе нещо за другите, той с това се пълни отвътре, като не си дава сметка, че скуката е най-божественото, дори бих казал най-святото приспивателно! Така щях да си поседя тук с часове; мислите ми щяха да се реят в безкрая, както казва Леопарди, после щях да сляза да прелистя почетната книга на капитана, щях добре да се наскучая... и щях да заспя. Ти обаче нехаеш и оставяш тия хора да съсипват делото ти! Ех!"

Колко ли още щях да жаля себе си, ако сержантът не ме беше пришпорил с възможно най-резките нотки в гласа си:

- Елате - каза той наставнически. - Най-доброто, което можем да направим, е да отидем в големия салон при втора смяна.

Големият салон беше пълен с картоиграчи, които ни изгледаха изпод вежди като натрапници. Сержантът влезе и без да се смущава, се упъти към една добре осветена маса в ъгъла, като теглеше и мене; тази маса беше останала празна само защото в съседство се намираше машинното отделение и се чуваше фученето на витлото. Седнахме и на фона на тоя шум моят мъчител взе да развива нишката на повествованието си. Моля да сме наясно: вече обясних по какъв начин той говореше, така че няма повече да уточнявам. Най-добре направете следното: четете на висок глас. Когато речта му ви се стори тъжно-опечаляваща, тогава викайте ядосано; и обратното, когато ви се стори тревожна и възбудена, придавайте й възможно най-медената прочувственост. Уверявам ви, че добре ще се позабавлявате, почти колкото се позабавлявах и аз, слушайки разказа на сержанта в съпровод на витлото.

“От години насам имам навика, започна той, да ходя на минералните бани в Рагац⁵, близо до Койра, и да прекарвам там почивката си, макар че местността не е кой знае колко красива и почти съвсем не живописна, ако не смятаме прохода в Пфефер. Тия бани действат успокояващо и лекуват нервите на много хора, изострени до краен предел след четиридесет и осма. Богатите, както и средно заможните дами, се стичат тук от всички краища на континента с надеждата да се отърват от многобройните си и сложни женски болести, от които ние, мъжете, нищо не разбираме. Било от истерия, било от безплодност, било от начумерения съпруг или скучния любовник, всички те идват да се лекуват и всяка една после твърди, че била оздравяла от нещо. Обществото, което отсяда в най-хубавите санаториуми, спазва всички правила на благоприличието, което не пречи да се долавя известна близост помежду тези, които са от един и същи край, нито на известна сдържаност помежду тия, които са пропътували половин Европа, за да дойдат тук. Така или иначе всички се хранят заедно и заедно всеки ден слушат музика. Постоянните посетители се разпознават едни други независимо от това откъде идват, а по-елегантните дами, само да се появят на масата, се съпровождат с погледи, изпълнени с възхищение, възхищение, което не губи нищо от изразителността си, макар че е загатнато или изказано на различен език. С други думи това е благовъзпитано общество, в което един възрастен човек като мене може да си позволи да прояви известна недодяланост, без да го е страх, че ще го одумват зад гърба, и в което младите от двата пола, стига да умеят да свирят на някакъв инструмент или сносно да пеят и да танцуват, няма да скучаят и бързо ще си намерят мястото.

Беше август месец. Призори лежах още замаян в леглото си, когато в просъница изведнъж ми се стори, че до мене има стенен часовник с махало и че това махало се клати все по-настойчиво и по-бързо. Почувствах се особено, защото добре знаех, че в стаята ми няма стенен часовник и докато размишлявах, лека-полека осъзнах, че всъщност някой много тихо чука на вратата. Веднага отварям и какво виждам - директорът на Куеленхоф, тоест на моя санаториум, шепнешком се обръща към мене и ми казва, че госпожата на долния етаж, точно под моята стая, нощес била родила преждевременно, че майката и новороденото не били никак добре и че ме моли да му позволя да постели на пода няколко дебели пътеки, това щяло да омекоти шума на стъпките ми, когато съм станел от леглото. Обърнах се на петите си, като естествено кимнах с глава, след което в стаята сякаш прелетяха четирима камердинери и развиха пътеките, като главният, миланец по произход, преди да излезе, пристъпи до мене и поверително изсъска на ухото ми: - Да знаете, става дума за принцесата. Останах като гръмнат, а той добави: Пристигна внезапно и затова не можахме да я настаним в нейните стаи. Бяха заети. Горката госпожа! За никой друг нямаше да ми е жал толкова, колкото за нея!

Това, че главният камердинер взимаше до такава степен присърце създалата се обстановка, се обяснява по следния начин. Миланецът Антонио беше любимият камердинер на нашата малобройна италианска група, а помежду си ние не хвалехме никоя друга госпожа освен принцесата; надали щеше да се намери човек, който да не я обича, каквото и да стореше тя, макар че такъв се оказа случаят впоследствие.

Външно горката беше немиловидна, определено немиловидна, но затова пък толкова добре възпитана, любезна и внимателна. Говореше изящно, тъжно и мило, а гласът й, погледът й, както и най-малкото движение издаваха богатата душевност на тази красива личност. Да, казвам, красива личност: при все лицето й, което беше болнаво, при все хлътналите й очи и тъмножълтеникавата кожа; походката й и грациозният силует приковаваха погледа на всеки, който я видеше за първи път, така че после... после той се чувстваше едва ли не задължен да подминава останалото и да обръща внимание единствено на нея самата и на крехкото й здраве. Боледуваше още от дете в Сицилия, където беше родена, и продължаваше да боледува цял живот и навсякъде, където отидеше! Лекарите в Палермо, като всички лекари по света, отдавна я бяха отписали и я пращаха да живее там, където климатът е коренно различен от нашия, тоест в Жиневра през зимата и по планинските върхове през по-голямата част на годината, като правеха изключение само за баните в Рагац. Беше идвала тук неведнъж и макар че състоянието й напоследък се беше влошило, наивно беше решила да дойде и тази година да се порадва на съветите и на преданото приятелство на доктор Кайзер, който обикновено не знаеше какво да прави с вятърничавите курортни знаменитости ...каквито Господ му изпращаше, освен да им стои до леглото.

Бяхме се запознали с принцесата в Рагац по време на едно от поредните й идвания и понеже също като доктор Кайзер се бях силно привързал към нея, бях свикнал да я уведомявам кога ще мога да се освободя от задълженията си и ще мога да се озова близо до нея, за да си приказваме до насита за нашия скъп далечен остров. Тъй като тя разполагаше с времето си далеч по-свободно от мене, пристигаше на място няколко часа преди или след мене и веднага идваше да ми се обади, сякаш й бях, ако не баща, то поне кръстник, като всеки път се стараеше да ме убеди, че здравето й се било подобрило, и с ангелско търпение понасяше мълчанието ми и лошото ми настроение. Изпаднех ли в лошо настроение, което се случваше не толкова рядко, сядаше в салона с още две-три красиви немкини, напълно нехаейки, че по този начин ги прави да изглеждат още по-красиви, а когато няколко дена по-късно мрачното ми настроение минаваше, веднага забелязваше това и подхващаше отново разговора ни сякаш току-що го бяхме прекъснали не по моя вина. Има и такива жени! И като си помисли човек, на какъв съпруг беше попаднала! И колко държеше на него!”

За да изрази по-силно възмущението си, сержантът прикри с длани лицето си, а аз искрено съжалих, че швейцарското му настроение продължава да го мъчи и тук, в Средиземно море. Закъде ли пазеше доброто?

“Този съпруг не ми хареса още от самото начало - продължи сержантът - макар че беше красив мъж. С черни очи, а косата му толкова светла и кожата му толкова бяла, сякаш не е от Сицилия, да оставим, че беше и строен, и правилно сложен, а при все внушителното си телосложение не беше лишен и от елегантност. Но не ми допадаше тонът на гласа му, прекалено отсечен, нито скулите на лицето му, прекалено издадени, а най-вече не ми се нравеше погледът му, от тия, дето все отбягват вашия, и да си кажа правичката, не ми се нравеше прекалено коректното му отношение към жена му. Много пъти, и то в течение на години, ги бях наблюдавал от прозореца как сами се разхождат из парка, тя ту го хваща под лакътя, за да направи две стъпки, ту посяда за малко на някоя пейка, докато той стои прав до нея и я изчаква. Колкото и да беше внимателен към жена си, когато й помагаше да се движи, нещо в държанието му, прекалено неестествено и вдървено за един южняк, и откъслечните изрази, с които отговаряше, когато тя го питаше нещо, всичко това ми правеше ... как да кажа... неприятно впечатление. Да беше неин придружител или лекар, щях да го сметна за порядъчен човек, който изпълнява дълга си... но съпруг! Бях готов да се обзаложа, че ако принцесата е била силна и здрава като него, когато са се запознали, той надали е щял да й обърне внимание, по-скоро обратното, виждайки, колко е болнава и немощна, се е заинтересувал от нея и правеше всичко тя да живее, но заради него, а не заради себе си. Или изцяло греша, или както аз считам, разполагам с достатъчно доказателства за това, че правилно разсъждавам, ето защо с ваше съгласие няма да споменавам имената им. И без друго сицилиански благородници колкото щеш."

- О, кой те пита нещо?! - нещо простена в мене, което не ми попречи същевременно да му поднеса възможно най-предразполагащата усмивка, каквато някога бе виждал.

Сержантът засука мустаците си и продължи:

- Това, че бракът бе неравностоен, се подразбираше от самосебе си, делеше ги, ако не потеклото им, то състоянието, което бяха внесли в брака, и тази страна на въпроса бе коствала на принцесата повече главоболия, отколкото на съпруга й. Родена в една от тези бедни фамилии, където освен пари няма нищо друго (а парите на този свят са нещо недостатъчно, тъй като поради семейни разногласия или крехко здраве от тях никога нищо хубаво не излиза) и която си беше поставила за цел да я изучи възможно най-всестранно, насилвайки по този начин ума й, и без това схватлив и природно надарен, да се упражнява прекалено много за здравето, пола и възрастта й. Вярно е, че за да се убеди човек колко съвършена и прекрасна беше госпожата, бе необходимо да постигне такава степен на близост, каквато бях постигнал аз след дългогодишно общуване, но нейната сдържаност се дължеше на скромността й; въпреки това никой, дори един глух или сляп, не можеше да не забележи как тя страда, насилвайки себе си, една болнава жена, да изглежда постоянно ведра и приветлива, нещо, за което заплащаше със здравето си. Малко по-малко възпитание и образованост и кой знае, може би още щеше да е измежду нас!

- Защо, почина ли? - прекъснах го, за да го подсетя да мине към заключението.

- Разбира се. Помина се три дена след детето, отговори сержантът, неприятно сепнат от въпроса ми и преструвайки се, че не е разбрал към какво клоня.

"Ама този на какво още иска да ме накара да присъствам? На агонията ли, си казвам, нещастната, така й е било писано."

Сержантът обаче се беше умислил и не обръщаше внимание нито на мене, нито на опасенията ми, които се четяха по смутеното ми лице, че няма да мигна цяла нощ!

- Едва бях съобщил новината, че принцесата е тежко болна - продължи той - и санаториумът отгоре до долу се превърна в гробница на живи хора. Секнаха баловете, концертите и оживените разговори, всичко замря! Малцината италианци, в това число и аз, за пример престанахме да играем карти в салона, тък като се намираше до стаите на принцесата, но ми се струва, че въобще нямаше нужда от пример. Всички, без да говоря за прислугата, която надзирателят Антонио държеше безупречно, всички, казвам, се оттегляха по стаите си два часа по-рано от обикновено и горейки от желание да научат нещо, обсипваха с въпроси доктор Кайзер и двете италиански милосърдни сестри-монахини, повикани нарочно, за да бдят над болната, и които час по час притичваха по коридора мълчаливи и забързани. Съпругът отдавна се беше затворил и не се мяркаше въобще.

Новините от ден на ден ставаха все по-лоши и аз към угрижеността и безпокойството трябваше да прибавя и гнева си, че ще се наложи да си замина, без да отнеса със себе си поне малко надежда, когато, малко след като почина детето, научихме, че неочаквано майката, която цели два дена беше плакала безутешно, бе изпаднала в нещо като криза, по всяка вероятност благоприятна за нея. Стори ми се, че и аз идвам на себе си и не е нужно да ви казвам, с какво облекчение си взех довиждане с доктор Кайзер, който малко преди това ми беше донесъл добри вести и поздрави от принцесата. На следващия ден на разсъмване поех към гарата и тъкмо си купувах билет за Милано, когато погледът ми падна върху двете милосърдни сестри, които също като мене се канеха да хванат влака. В началото помислих, че се редуват и че други са дошли на тяхно място, затова като пристъпих към тях почтително, както подобава на званието им, ги попитах как е минала нощта. Въпреки голямото подобрение от предишния ден болната не могла да понесе удара. Двете си заминаваха окончателно.

Не се срамувам да ви кажа, плаках като дете. Монахините, които знаеха, че от отдавна съм близък на принцесата, ме утешаваха, доколкото можеха, като ми говореха за Бога, а едната от тях, която се казваше сестра Катерина и която беше по-възрастна и от по-висок сан, благосклонно ми предложи да седна до тях във влака. Приех поканата с истинска признателност, бях благодарен, че ще мога да си поприказвам за покойната и че ще чуя с подробности как беше минал предишният ден, след което изведнъж ми хрумна да попитам за съпруга. Втората монахиня, още млада тосканка, с приветливо простодушно личице, най-напред погледна сестра Катерина, сякаш искаше от нея позволение, за да вземе думата, после събра дланите си и се обърна към мене: - Това се казва съпруг, господин сержант, това се казва баща и съпруг! На света надали има друг като него! - Длъжен съм да добавя, че в този момент изражението на лицето ми явно издаваше колко малко бях разположен да споделя нейния възторг, тъй като монахинята, за да ме накара да повярвам, се впусна нашироко, но без следа от преувеличение, да разказва за живота и чудесата, извършени от съпруга на принцесата през последните две седмици. Ето извлечение от казаното: две французойки от нашия санаториум били единодушно предложили да освободят стаите, в които принцесата бе свикнала да отсяда и, естествено, от самото начало съпругът бил приел тяхното предложение, но въпреки че разполагал с тия стаи, цели дванайсет дни не бил стъпвал в тях, не бил си лягал и не бил напускал стаята на жена си, освен сутрин за няколко минути, когато сменяли чаршафите. Стаята, която заемала принцесата, била толкова просторна и удобна, че ако била в болница, в нея щели преспокойно да настанят десетина пациенти и съпругът се бил възползвал от това, че имало място, за да сложи множество шезлонги; люлката на детето се намирала до леглото на жена му. В края на втория ден съпругът повикал от града допълнителна болногледачка, която сутрин се прибирала у дома си, за да се наспи, и която нямала друго задължение освен цяла нощ да наглежда двете монахини да не би те двете наведнъж да заспят. Макар че нямало опасност за това, тъй като съпругът на принцесата си позволявал да поспи на шезлонга не повече от два-три часа на ден, без да се съблича, което значи, че освен монахините през нощта будувал също така и той, като за всеки случай не сядал до люлката нито за миг, нито до леглото на жена си, а стоял изправен между тях, със сърце разкъсвано между тези две изтерзани души, истинско олицетворение на скръбта. Това бяха точните думи на монахинята, която мина към заключението: - Надали ще се намери друг, който до такава степен да се жертва и въпреки това да не се доверява на себе си и да изисква болните да бъдат постоянно наглеждани от още двама души от страх, че само един човек би могъл да не се справи със задълженията си и да заспи! Надали ще се намери друг, който така зорко да бди и въпреки това да настоява да му докладват за най-малкия признак на влошаване, което сам не бил забелязал, било поради това, че бил позадрямал, било, че малко се отдалечил от леглото и люлката! Колко пъти се било наложило да викат доктора! Струва ми се - добави монахинята - че ако горката принцеса беше останала в съзнание и не беше се превърнала в стенеща купчинка плът, с положителност щеше да изпитва повече състрадание към мъжа си, отколкото към себе си. - Младата монахиня говореше с такова убеждение, че не се осмелих да й кажа, че думите й не ми правят голямо впечатление, затова само я попитах: - Кажете ми, ако обичате: промени ли се с нещо поведението на съпруга след смъртта на детето? - Първият ден беше като вцепенен - отговори тя, - беше отпаднал и като че изгубил разума си. После се съвзе и всичко продължи постарому, с тази разлика, че нощем ходеше да спи в своите стаи. Представяте ли си! Ние се бяхме приспособили, но той беше стоял през цялото време на крак и беше изгубил представа какво значи да спиш цяла нощ в истинско легло. - Разменихме бърз поглед с другата сестра и бях готов да се закълна, че същата неискрено състрадателна усмивка, която се четеше по лицето й, вече беше замръзнала и на моето. Сестра Катерина като по-възрастна и доста по-интелигентна от другата, беше положително разбрала още преди мене, че съпругът, след като се беше убедил, че и двамата са изгубени, лелееше една-едничка мисъл - да вземе наследството на сина си, макар че не се знаеше дали детето няма да надживее майката, и за всеки случай беше напълнил помещението със свидетели. Ако работата се усложнеше, тоест, ако детето беше надживяло майката дори само с четвърт час, тогава нямаше как, полагаше му се наследство, но понеже детето се беше поминало първо... у кого отиваше наследството? У бащата, естествено, който, в случай на неуспех, трябваше да върне голяма част на роднините на жена си. Ето защо, когато чуя да ми превъзнасят нечии семейни чувства, си имам едно наум и преди да се произнеса, гледам да поразровя изотвътре.

Една песнопойна чучулига, извила глас призори, мъчно би могла да засенчи медената интонация на сержанта и най-вече последната извивка на зловещото му чуруликане. Ето тия работи - умението да каже всяко нещо, когато му дойде времето, като външно изглежда, че речта му се лее от самосебе си, тази постоянна грижа да постигне драматургичен ефект, състояща се в това да се казват нещата наполовина и да се намалява по този начин остротата на импровизациите, да не говорим за всичко, което чух за великолепния санаториум, нарочните свидетели, съпруга, който се бил помъчил да има наследник и който впоследствие, след като се сдобил с такъв, стоял на тръни от страх, че детето дишало пет минути, след като майката починала, всички тези занимателни неща, както казвам, съвсем ме бяха разстроили. Сержантът явно забеляза това, защото изведнъж се изправи и с почти празничен тон заяви:

- Елате. Време е да си починем.

- Да си починем ли!!! - изпъшках, преди на свой ред да стана, с поглед забит в земята като човек, когото водеха на бесило.

Сержантът явно се досещаше какво ми е, защото изведнъж отговори:

- Ами да, сдържах се, доколкото можех, но пакостливото ми сърце и този път не ме остави на мира, ето, ту ме пробожда, ту ми натежава като воденичен камък. Хайде да си лягаме.

Приех тази откровеност като настъргана круша на десерт. Стана ми весело: пред мене стоеше вещо лице в областта на профилактиката против спукване на кръвоносен съд, което трепереше да не би да се изсили по време на собствените си речи и затова беше въвело този хитроумен начин на... смекчаване чрез обръщане наопаки. Появеше ли се опасност пулсът му да се вдигне, веднага се заемаше да овладее собствената си възбуда и за тази цел започваше да ниже думи бавно и сладко! Но защо беше нужно да ми разказва всичко това, се питам? Сега пустата ми добросъвестност ме кара да споделя чутото с любознателния читател и сърце не ми дава да премълча пред него дори и най-малката подробност. Има ли от вас някой, който да е проследил историята само защото е започнал да я чете? Не, нали? И именно защото е проследил историята не само защото е започнал да я чете, сега очаква да разбере тайните подбуди на сержанта!

Кажете ми още, има ли някой, който да не познава герба на Сицилия? Който да не е чувал за героичното минало на Алма Тринакрия⁶? Това ще рече, че никога не е хващал кораба на капитана, защото тук този герб ви дебне отвсякъде и така ви се набива в очи, че ви идва до гуша. Кажете ми все пак, познавате ли го или не? Не? Е, щом е такава работата, ще ви го опиша!

Представете си едно колело с три извити навън спици, вътрешността на колелото се обитава от една глава, от която освен спиците се подават три крака; представете си, че тия три крака препускат в кръг като луди и ако не се сетите за нещо като жив ветропоказател или морско чудовище с три пипала, това значи (блазе ви!), че нямате никакво въображение. Нещастната глава! Толкова векове се върти на трите си крака! Но понеже и моята се въртеше не по-лошо, затова се втурнах в каютата и се строполих на една табуретка, цялата нашита и тя с герба на Сицилия, само и само да покрия с личността си поне една от главите и три от краката.

Надали арабинът другояче се просва в палатката си. Но това, неговото, е от умора, от изтощение, а не защото му е минал път някакъв сержант, който вечно го е страх от произшествие, да не говорим за останалото. Сплетох длани и ги сложих в скута си, след което започнах да навивам палци един на друг, без да откъсвам поглед от тях. Казват, че това приспивало, което може и да е вярно, но при условие че не ви се вие свят; така ви се завива двойно. Спрях и както седях, взех да разглеждам уредбата на каютата.

Капитанът много държеше, ако има буря, да не се повреди нещо и затова беше наредил всичко да бъде вързано, пристегнато, прикрепено, от най-малката до най-голямата подробност, като се започне от лампата, чашите за бира, гарафата, всичко това би издържало, без да помръдне, и най-силното морско вълнение. Сега на фона на това стърчеше пустата ми глава, разлудяла се като въртележка, и непослушните ми крака, които нервно подскачаха и те. Съчетанието на контрасти е хубаво нещо и на мене винаги ми е допадало, но при условие че е по-смекчено. Така да ти се вие свят, когато всичко наоколо е вързано, за да не мърда, това на нищо не приличаше!

- Значи тук, на един от тия рафтове ще трябва да спя, така ли? - си казах, оглеждайки трите койки, нагласени една над друга, помежду които имаше точно толкова разстояние, колкото да се провра. Това, значи, е каюта, която по необходимост би трябвало да задоволи нуждите на най-големите поспаланковци, нищо, че ще спят, наредени един над друг, като в чекмеджета... На коя ли от тях да се изтегна? Най-отдолу не, ще имам чувството, че са ми окачили на раменете двама души. Горе също не: ще взема да си счупя някой крак, като се качвам или слизам. В такъв случай в средата. Божичко, ама че тесни тия койки! Ако бях в по-добро настроение, щях да ги нарека кукленски, само дето са четири пъти по-дълги; сега обаче умът ми беше до такава степен обсебен с мисли за принцесата, съпруга й и детето, че ми се сториха като катафалки. Да, три катафалки от махагон, очакващи наематели в най-пищно украсения или по-скоро в най-великолепния колумбарий. Още по-великолепен от санаториума в Рагац! Виждате ли къде ме отведоха мислите ми! Точно сега, когато възглавницата ме чака да отпусна глава върху нея, точно когато се нуждая от красиви видения и приятни сънища. Да видим. Мъжът на принцесата нито веднъж не се бил съблякъл, за да си легне, аз обаче ще се съблека. О, и още как ще се съблека!

С шапката си ще похлупя главата, с дрехите трите крака... Ама оня хитрец колко ли ужасни нощи е прекарал. Може да се каже, че Бранка Дория⁷ не е бил единственият, който е прекарал живота си в ада!... Малко мъчничко ще се наместя вътре в леглото си, но аз съм си виновен, дето съм толкова пълен. Бранка Дория отдавна е умрял, а колкото за съпруга на принцесата, ако още не е умрял, все някога ще умре... Божичко, имам чувството, че пропадам! Това легло е като пух, целият потъвам! Ама защо е такова?... Ясно, сещам се, за да не се изтърся на пода, когато параходът вземе да се люшка. Само оная глава никога не се изтърсва, защото е подпряна с три крака. Но това значи, че ще трябва да пазя легнало положение като в кутия. Тогава как ще се пресегна да взема чашата, ако ми се припие? Ако пък взема да седна, горното легло ще ми убива на главата, ако пък протегна ръка оттук, или няма да улуча чашата, или целият ще се намокря. Ама беля си взех на главата!

Гербът на Сицилия

Излегнах се със затворени очи и с ръце, скръстени на гърдите като ония епископи от камък, опънати върху саркофазите на едновремешните базилики, после ми дойде наум приказката за Стентерело, как лежал в леглото си и го било страх от червеното наметало. Това обаче беше кратък миг на просветление и доказателство за това нека бъде, че веднага след това ме обзе сънливост или по-скоро изпаднах в онази начална вцепененост, която обикновено се дължи на умствена преумора и която няма нищо общо със сънливостта. Не бих могъл да кажа дали това продължи минута, или малко повече, защото това прелестно състояние обикновено ви кара да изгубите чувство за време, но на мене ми се стори, че продължи с часове, да не кажа с дни. Съзнанието ми беше ясно (доколкото може да бъде ясно съзнанието на човек, който, спейки, се чувства превърнат в куче, без ни най-малко да губи представа за това, че той, именно той е превърнат в куче) и изведнъж ми се присъни, че съм замесен в неволите на принцесата, за които току-що бях чул и от които ме беше втресло, само дето ролите бяха разместени от гледна точка на половете, така че аз играех нейната роля. Бях налегнат от тежка болест, в леглото до мене спеше малката ми дъщеря, още по-болна от татко си, а някакъв женски ангел с опулени като на ламя очи (вероятно жена ми) стоеше изправен до нас и ни наблюдаваше, за да види, кой от двамата първи ще поеме към Оня свят. Искаше ми се да се разкрещя, но не можех да издам нито звук и със свръхчовешко усилие успях да отметна завивките и да отворя очи, след което, задъхвайки се, взех да си припомням как беше протекла тази ужасна вечер. Първото, което ми дойде на ума, бе, че благоразумната майка-природа има навика да се притичва на помощ на здраво загазилите, като им подсказва да се чукнат с пръст по челото... ето защо, след като добре се чукнах, се обърнах настрани и така, ни седнал, ни легнал, промърморих: "Длъжен ли съм да понасям това? До възглавницата ми да стои прелестната ми жена с три пипала, а нещастната ми дъщеря да предава Богу дух? О, не, и дума да не става."

Облякох си дрехите и със самочувствието на човек, който беше изял солиден пердах, се върнах в салона; на излизане чух как единият от мексиканците, който спеше в съседната кабина, няколко пъти повтори на себе си: "Mañana, mañana!"

"Хубава работа, mañana! Ама дали аз ще я дочакам аз тази mañana, си казах на ума, опипвайки пулса си. Опазил ме Господ да погледна колко е часът, ако погледна, ще припадна от страх, а пулсът ми ще скочи до сто на минута”.

И започнах да крача напред-назад из салона, като от време на време размахвах юмрук по посока на каютата на сержанта, щях да го направя на пух и прах само да ми беше под ръка. После гневът ми се поуталожи и за разнообразие преминах във втория салон. И тук цареше мрак. Месечината се беше издигнала високо на небето и светлината, която се процеждаше през прозорчетата едва-едва ми стигаше, за да не се препъна в някой стол. Имаше нещо хубаво в това да си представя Сицилия с крака на местата им. Само с два крака, не с три. Но още на влизане до ушите ми долетя някакъв жален вопъл и охкане на два гласа. Той идваше от каютата на двамата съпрузи-певци, които се надпреварваха да хъркат - единият във фа диез, другият във фа бемол. Протегнах ръце нагоре и по-скоро креснах, отколкото рекох:

- Ама що за хора са тия наоколо? Защо аз да съм изкупителната жертва, която трябва да страда за останалите? Я виж! Ония хъркат из високите октави, значи, спят, мексиканците мечтаят за mañana, значи, спят; капитанът не се вижда, значи, спи; сержантът не дава никакви признаци, че го е страх да не си спука някой кръвоносен съд, значи, спи; кон...

Тази половин дума ми подейства като първият лъч на божието милосърдие. Изведнъж си спомних жалния поглед на кончето, когато ме молеше да остана при него и взех да паля клечка след клечка, всичко каквото имах в джоба си, и да тършувам из ъглите и да се опитвам да превъртя ключалките на бюфета. Искаше ми се да задигна малко захар, някоя бисквита или поне парче хляб, за да не отида при него с празни ръце, но оня скъперник, управителят, да можеше и душата си да скрие, ако ставаше за ядене, и нея би скрил. Не намерих нищо.

"Ще бъде по-добре, ако е без користни подбуди - си рекох, изкачвайки стълбичката и готвейки се да изляза на открито и пак да видя звездите. - Ето го там същото, каквото си беше, с главата провесена навън. Знаех си, че в тая теснотия няма да може да заспи. Как да постъпя? Да мина пред него равнодушно, така че то отново да пожелае да му правя компания и по този начин да видя дали все още ме гледа както преди, или не? Не, по-добре не. Това е животно и няма нужда от хитрини. Най-добре ще бъде да го заговоря без преднамереност."

Застанах точно насреща му, на четири лакти разстояние, и го попитах:

- Сърдиш ли ми се? Не, нали? Знаеш много добре, че исках да остана и че твоят стопанин беше този, който ме поведе на заколение. Бива си го твоят стопанин! Сега ти прави мили очи, защото има полза от тебе, но един ден, когато остарееш, като нищо ще те продаде. Ще те продаде някъде по-надалеч от страх да не би случайно да те види и да си спомни, колко те е обичал едно време. Той си знае от какво го е страх, истината е обаче, че изведнъж ми стана ясно защо сицилианецът, за когото споменах в началото, не отиваше да види майка си. Но на нас двамата подобни идеи никога няма да ни хрумнат, нали, дори и да сме вечно живи, защото сме по-добри от него и защото истински се обичаме един друг, а не за пред хората. Нали съм прав, като казвам, че се обичаме?

След което пристъпих с отворени обятия. Кончето ме погледна в лицето без помен от страх, после изтегна врат, зина широко и изпърха, все едно че искаше да ми отговори. Надигнах се на пръсти, хванах страните му и нежно-нежно се целунахме в устата.

Кончето беше разбрало всичко.

Предполагам, че някои ще ми се присмеят. Няма да ми повярват. Мене обаче не ме е еня, знам що за хора са те. Любопитството и лошата воля винаги са били първи братовчедки, да не кажа сестри. Ти, уважаеми читателю, който все търсиш да надушиш истината, ела и ми докажи, че кончето не беше разбрало всичко!... Мълчиш? Или пък ще ми кажеш, че животните, когато пътуват по море, страдат от липса на вода и че всички тези външни прояви не бяха нищо друго освен признаци на жажда? Аз лично мисля, че това беше в знак на съгласие. Мисля, че това беше израз на съчувствие. Твоето "не" струва толкова, колкото моето "да".

Кончето сложи глава на рамото ми, както преди беше сложило глава на рамото на стопанина си, и като го прегърнах за врата, продължих:

- О, да знаеше, мой добър приятелю, какви змии-усойници има между хората, щеше да изхвърлиш от седлото всекиго от страх да не ти се падне такова влечуго. Ти носиш добра душа. Взел си от предшествениците си онова, което са ти дали - и изпъкналите гърди, и пъргавите крака, и меката блестяща грива, но нито те са знаели, че ти дават нещо, нито пък ти си помислял да им поискаш нещо в повече и разни мръсни съображения за наследство никога не са заставали помежду ви. Блазе ти! Ще остана с теб до изгрев слънце. Достатъчно ми е да знам, какво ми се случи, дето те изоставих предишния път. Мерне ли се някой наблизо, веднага ще се заключа в каютата си и който ме види, преди да спрем в залива, нека се похвали, че е бил кръщаван два пъти. Разкажи ми, миличък, сега ти нещо за себе си.

Милото конче ми разказа какви ли не неща. Че било от английски произход; че нашият климат не бил по вкуса му; че добре помнело майка си, която била по-хубава от него; че по-големите му братя го ритали здравата; че тачело кралица Виктория. А, виждам, как онзи господин в дъното се подсмива подигравателно. Той не се замисля, че може би още ме тресе и че дори кончето да не беше проговорило, на мене преспокойно е могло да ми се стори, че е било така. Той не е в състояние да разбере, че когато нещо хубаво изглежда вярно, най-доброто, което можем да направим, е да повярваме, че е така. Кой е виновен, ако не той самият, че не мисли и не разсъждава?

Аз лично повярвах и това ми подейства отлично. Толкова отлично, че след като бяхме разговаряли четвърт час, лека-полека заспахме, ей така, на крак, прегърнати като двама великомъченици. Това продължи може би само миг, но затова пък какъв блажен миг! Събудихме се отморени, отпочинали, с пресни сили, а не такива, каквито бяхме, преди да се качим на парахода, нищо чудно, че кончето започна весело да пристъпва на място, а аз за удоволствие взех да го гъделичкам зад ушите.

Изведнъж ушите му трепнаха.

- Не се бой, му казах, като закрих малко лъчистите му очи, това е свирката на боцмана, това означава, че се сменя караулът при кормилото. Ето, чуваш ли часовника до компаса, дето, преди да отброи часовете, се разбръмчава като бръмбар. Едно... Две. Ама че бавно, ама че бавно! Три... Четири. Прилича на твоя господар, когато вземе да му прескача пулсът. Пет... Пет ли? В тая тъмнина? Шест!!... Ама как ще е шест??... Седем!!! И таз хубава. Още няма полунощ!... Ако знаех, че така ще се получи, нямаше да мръдна оттук. Но нали сега съм близо до теб, става ми весело. Та за какво говорехме? А, за това, че почиташ кралица Виктория. Моите уважения. Знаеш кого да почиташ. Ама стой, стой по-кротко, миличък...

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Джовани да Прочида (1210-1298) - виден дипломат и съветник в двора на Фридрих II Хохенщауфен; последният е известен с това, че пренесъл столицата на Свещената Римска Империя в Палермо (Сицилия). [обратно]

2. Джовани Мели (1740-1815) - италиански поет, представител на ранния романтизъм. [обратно]

3. Валсът на Мадам Анго - ария от оперетата "Дъщерята на Мадам Анго" на Александър Шарл Лекок (1819-1918). [обратно]

4. "Бокачо" и "Хубавата Елена" - оперети съответно на Франц Сюпе (1819-1895) и Жак Офенбах (1819-1880). [обратно]

5. Рагац (Бад Рагац) - най-старият швейцарски курорт, известен с горещите си минерални извори. [обратно]

6. Тринакрия е древногръцкото название на Сицилия и означава триъгълния остров. [обратно]

7. Бранка Дория - генуезец, за когото се споменава в песен XXXIII от "Ад"; Данте го представя като човек, у когото преобладават само животинските инстинкти. [обратно]

© Алберто Кантони
© Евгения Динкова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2008, № 12 (109)