РИЗА НА ОРАНЖЕВИ РАЙЕТА

Валентина Плачкинова

web

Питаш ме защо - ами не знам. И аз отдавна се питам, тръгвам си и се връщам, но защо - не знам. Изкушава ме твоето предложение. Редактор в издателството ти! Ей това си е за мене и го искам! Знам три езика, и писането го мога, и четенето също... Мога да казвам ”да”, мога и „не”, не страдам от предразсъдъци, умен съм, даже на моменти мъдър. Но как да се счупя, приятелю? Моята професия, откъдето и да я погледнеш, непрестижна, неплатена, непризната, все с „не” започва... Пък и трудна. Времената са тежки за учителя и трябва да си малко авантюрист по природа. Защото да влезеш в училище в днешно време, си е изпитание. Ученикът вече не е същият като преди - ти знаеш всичко, той - нищо; ти му сдъвкваш науката, той ти вярва; ти поставяш задачите, той ги изпълнява и те гледа със страхопочитание. Хвърлиш му един убийствен поглед, той едва диша - нещо пак е сбъркал и чака твоето снизходително одобрение. Понеже баща му е размахал пръст - с даскала не се спори! И той, макар вече на години, му сваля шапка, като го види, защото още го наболява я ухото, я някое ребро от недотам цивилизованата, но пък ефективна справедливост.

Днес, приятелю, е друго. Ако стигнеш жив и здрав до класната стая, влизаш и гледаш да си държиш главата високо, а дневникът - да се вижда, понеже авторитетът е нещо, което трябва да се демонстрира явно и овреме. За по-внушително изправяш хубаво гръб - високият ръст си е плюс. Отегченият и без тебе ученик вече е започнал обратното броене: 40, 39, 38, 37... Минали са едва няколко минути. Ритуалът на поздрава е приключил. Твоят глас се е опитал да звучи хем бодро, хем твърдо, та да е ясно кой командва тук. Неговият се е просмукал от заучени интонации, придружени с измъчено ставане на крака, което прилича повече на излюпване, отколкото на спонтанно и непринудено уважение.

Вече са седнали. Не че работата започва веднага, понеже точно тая тетрадка, дето им трябва, все я няма. Или пък е тука, но къде точно е “разделът” литература? Я да видим - математика, физика, английски... тука нещо пише: “Дервишово...“ не-знам-какво-си. Това ще е. Въздъхваш облекчено - почваме. Всъщност продължаваме. Тя, работата по литература, нито свършва, нито можеш да си сигурен, че сега започва. Може и да е пропуснат някой час и точно тогава да е казано продължението на заглавието. Кой беше авторът? Да бе, Хайтов. Оня, дето за него питаха в “Стани богат“. „Той ли беше написал “Козият рог“, или беше Стамболов?” „Ти пък, Стамболов е физик, бе!” - казва някой авторитетно и другите му ръкопляскат. Ей тука се намесваш, приятелю, твърдо и решително: “Ето, затова трябва да четете, та да можете да печелите в състезания. От книгите ще знаете каква е тая рисунка на боа, глътнала слон, къде се развива действието в “Крадецът на праскови“, чий псевдоним е Павел Вежинов и други такива“. Смешно ти е, ама на онези думи отпреди, че знанието било прозорец и че без наука нямало сполука, вече никой не им вярва. Ползата, ползата, измерена в пари! Ти трупай информация, пък като седнеш на “стола”, то всичко си идва на мястото. И тъкмо си помислиш, че нещата вече са в твои ръце, изведнъж чуваш: “Б-р-р-р! Иу-иу-иу! Първа! Б-р-р-р... иу-иу-иу! Втора! Трета! Четвърта! Кх-кх-кх... прегря ми мотора.” Включва се и вторият пилот на тая писта: “Айде, бе! Не стигна ли финала?!“

И на тебе вече ти прегаря моторът. Отляво питат колко е часът. Уж тихо, но пък достатъчно силно, за да не си мислиш, че тоя час няма край. Да, ама трябва да обясниш едни сложни думи - „имплицитен читател”, че и автор такъв, „фикционално повествование”. Търсиш помощ от общата култура - и тяхната, и твоята: нещо като имплантант, нещо като... “Като фрикция, само че без “р” - това е Любителката на здравословните козметични процедури. Слава Богу, разбраха. Остана „хронотоп”. Това пък как да го имплантирам в техния речник? И тъкмо измисляш, те трясва нов въпрос: “Това да не е някаква научна фантастика? Тука има грешка!” Ха сега де! Трудна работа - как Дарт Вейдър да ти послужи? Мислиш, че си се сетил и никой вече няма да ти отнема думата, когато оня, дето стигна финала, иска да ходи до тоалетната. Хубаво. Пращаш го с научна цел: “Запомни всички откровения по стените, та да им поправим правописните грешки.” И той доволен, и образователната цел постигната. Вече толкова са ти се опънали нервите да бъдеш “на ниво“, че не се знае кой си гледа по-често часовника. Още малко и ще заприличаш на реклама на М-Тел - уж говориш нещо, пък нищо не се чува. В този момент се сещаш - спасението е в любовта. Тука вече няма грешка. Тази тема си е интересна за всички. И тъкмо ги питаш за любовта между героите, за тяхната драма, която е “изпитание на родовите ценности”, оня глас пак ти охлажда ентусиазма: “Такова нещо няма! Ала-бала! Измислици! Няма любов!”. “Как да няма, бе! Нищо не разбираш ти, то не е за тъпата ти глава!“ - това е другият, Романтикът, дето се е спотайвал от срам, но сега нещо е придобил смелост. Хайде сега, казваш си окуражен, стана даже беседата. Ще се получи, няма как. Обаче думите се оказват слаби. Всъщност думи няма: “Като ти фрасна един, ще видиш ти на кой му е тъпа главата!“ И заканително се понадига. Каниш се да редактираш - “на кого”, не “на кой”, но моментът е важен и за друго. Сега можеш да кажеш нещо за гнева, за нашето си „кръстопътче”, дето тъй те е разчекнало, че от усилие да се задържиш на пътя, ставаш все по-нисък и по-нисък. Нищо, казваш си, има изход. Днес е важен ден - преди 100 години се е родил Емилиян Станев. Ще им прочета „Смъртта на една птица”. Отворих книгата и започнах. Уж слушаха, но в един момент усещам как запълзя отегчението към мене, улови ме за гърлото и аха - пак да стана като оная реклама. Малко се оживиха, като зачетох за страстта на ловеца и пушката му, един даже се прицели в мене. Като свърших, гробна тишина. Да не съм ги приспал? И изведнъж оня от пистата вика: „Няма да стана писател! Малко плащат!” „Друг път малко - сопва му се някой - я виж Дж. Роуминг!” „Роулинг бе, глупак!” - този е от фенклуба на Хари Потър... И като се почна една... не ми се разказва. Тихичко се измъкнах през вратата и да ме няма. Те и без това няма да забележат. Вървя яростен по коридора и си говоря на глас: „Е, това вече ми дойде много! Изкарвам годината и се махам!” И изведнъж чувам, някой подтичва зад мене. Обръщам се - Романтикът. Държи някакви листи в ръка и мънка: ”Аз... ъ-ъ-ъ... стана ми интересно, като говорихте за литературата... Аз отдавна пиша, но все не смеех, пък сега Ви нося този разказ, да го прочетете. Не ми казвайте нищо, само ако става, утре си облечете оная, лудата риза, на оранжевите райета, дето я слагате, когато Ви е светло на душата. Аз ще разбера.” И се скри в тоалетната.

Останах като гръмнат. Ето, това исках да ти кажа, приятелю. Няма да дойда в редакцията. Още не. Тоя разказ го прочетох и да знаеш, иде ми не да я нося оная риза, ами да я вея. Даже ще им купя на всичките по една такава, че дано прихванат...

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2007, № 10 (95)