Валентина Плачкинова

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАПИДАРИУМ

Валентина Плачкинова

web

На Керана

Ако можеха да мръднат, ех, ако можеха... но как... ръцете им - пазарски чанти, увиснали и тежки, като облаците, дето ги ръси небето, което точно днес е сиво, каменносиво, като плоча над тази спирка - най-обикновена спирка, на която чакаш автобуса, а той все не идва, и по-добре, иначе кой ще се качи в него, нали всички са статуи и не могат да мръднат, понеже от десет, не, от вече двадесет минути я гледат как рови в каменното кошче за боклук, не я гледат - вторачили са се в нея и така са се вкаменили - с увиснали ръце, с увиснали уста, даже погледите им увиснали, каменностудени, презрителни погледи на хора сити и доволни от живота (но чакат още нещо), а тя - обута в различни обувки (мъжка и дамска), дребничка и крехка, с някакви парцали по тялото, рови в кошчето, сякаш е сама в света, бавно изважда човешките непотребности - парче от пица (за довечера), развалена консерва (за зимата), окъсан детски пуловер (децата ги няма, но както е тръгнала да се смалява...), мъжка обувка без връзки (време е да се обуе като хората), вади бавно, оглежда прецизно, че всякакви боклуци се изхвърлят, и подрежда - храната отляво, дрехите отдясно, обувката на крака (старата в чантата, защото знае ли човек), усмихва се на съкровищата си - не всеки ден попада на такива щедри кошчета, после бърка в хастара на палтото си и вади парче тебешир (още се намират край училищата) и набързо драсва нещо - „12”, каменните статуи на спирката въртят очи - какво е „12”, как какво - дванайсетото кошче, така де, трябва да се номерират, няма да ги повтаря я, затова ги надписва, после тръгва към хората, оглежда ги - какво ще ù дадат - нищо, усмихва се опрощаващо и не ги номерира, ами ги задрасква, ей така, с тебешира, празен човек - „храс” чертата, друг празен - пак „храс”, докато ги задраска всичките, а те пак въртят очи, не очи, ами ситни камъни, иска им се да я прогонят от спирката, от живота си да я прогонят - с камъни, защото как така ще рови в боклука, това да не е някакво гето, скъп квартал е, не може просяци и скитници... а тя минава покрай тях смело - знае, че пръв ще хвърли камък само който...

Но няма кой да пише по земята.